View Full Version : Легенди в България?
gLoRiToO
11-16-2009, 19:35
Някой,ако знае някакви мистериозни легенди за различни области в България,нека да сподели.Или някви места обитавани от духове или нещо подобно 8) Просто снощи гледах "Проклятието Блеър" и сега се чудя дали и тук в Бг. има подобни неща,търсих в нета но не открих нищо :(
Когато Патриарх Евтимий видял османските войски пред Велико Търново той разбрал - това ще бъде краят на това царство.
Стоял, мислил старецът за бъдещето и се уплашил от забравата, и казал, че не ще позволи този народ да се самозабрави.
Още същата нощ той започнал да пише книга, но не каква да е, а книга посветена на историята на България.
3 нощи стоял и писал, а когато свършил наредил да бъде украсена по най-добрия начин,и после да му я дадат.
Дали му книгата и тайно отишъл при един майстор леяч на камбани,и му казал.
-Леярю направи камбана от такава сплав,че да пее,като млада жетварка!
-И докато лееш тази камбана пусни тази книга да изгори вътре в горещия метал,че да стане едно с камбаната!
Още същата нощ камбаната била излята, тя имала меден глас на жетварка и хората били възхитени от нея.
Окачили я в камбанарията.
Когато турците превзели Търново патриархът забил камбаната,и пашата се ядосал:
-Ти стари глупако какво биеш тази камбана - вече дойде краят ви?
А патриарха отговорил:
-Не, това е началото на едно проклятие за вас, никога не ще ни покорите. Тази камбана ще пази България в мигове на изпитания до края на света.
Пашата разгневен наредил да разрушат църквата,но разбрал какво е направил наредил да изровят камбаната, но не успели да я намерят.
Оттогава всяка вечер чували жътварка да пее в полето тихо и красиво и никой не разбрал от къде идва този глас.
Не веднъж търсели жената която, пее но никой не я намерил.
И така до освобождаването на България.
Щом настъпила свободата камбаната замлъкнала.
Днес старите хора казват,че жътварката все още пее макар и тихо и тайно бди над нас, макар и хората да са забравили за нея.
Преди да умре цар Иван Асен 2 заповядал да бъде погребан на входа на църквата СВ 40 мъченици.
Споминал се царя починал в мир слушайки звъна на камбаните и речта на хората,минали се 2 века и цярат една сутрин не чул камбаните а чужда реч.
Това били османските завоеватели те превърнали църквата в джамия и изградили голям колос на входа и.
Разсърдил се царя разтресла се земята всички се уплашили,вечерта покойника съборил колоса.
Турците го направили отново,но царя пак го съборил.
Тогава убили 10 българина,и решили да останат вечрта няколко човека в джамията да видят какво става.
На сутринта ги намерили умрели а колоса съборен.
Тогава накарали българи да правят колоса и вечерта го оставили в джмията.
На сутринта българите били живи колоса съборен.
Пренущувалите казали че видели духа на царя да събаря колоса и че той бди над тях,турците с уплашили от злия дух,но нищо не можели да направят.
Те строили колоса отново и отново но царя бил сърдит.
Така 500 години.
Но една сутрин царя чул звън на камбани българска реч поп да пее и гневът му спрял, той легнал и заспал.
Сега той лежи там безмълвен заспал,но все още ни пази и бъдете сигурни,че докато има и един българин жив ще продължава да го прави.
В продължение на цял век съдбата на Вратица е свързана с династията на Шишмановци, а в последните две десетилетия преди падането на България под турско робство - и с непрекъснатата борба между последните царе от тази династия. Може би за това имената на Иван Шишман и Иван Срацимир се срещат в легендите и преданията от Врачанско, в названията на много местности.
При скалния пролом Вратица край град Враца се издигат скали, наречени Крал - баир. Няколко каменни фигури сякаш са поели път нагоре през планината. Може да се види каменна колесница, впрегната в каменни коне, главата на едър мъж с брада, женска фигура. Още през 1877г. Ф. Каниц предава една легенда за тази местност, която е свързана с владетеля на Видинското царство Иван Срацимир: " Според преданието, тук именно разгневеният християнски Бог е наказал чудно по вечно видим начин предателството на последния български цар Йоан Срацимир Шишман. Високо върху "Крал- баир" на десния бряг на реката се вижда тоя Йоан, който от страх предал земята си на турците, вкаменен при опита му за бягство. Но не само коварният предател, но и неговата дъщеря, колар, кола и четирите впрегнати коня постигнала същата съдба. Тяхната кръв е почервенила скалите на онова място."
БЕЛОГРАДЧИШКИТЕ СКАЛИ
Прочутите Белоградчишки скали са привличали вниманието на стари и млади открай време и за тях се разказват чудни легенди. Една от най-разпространените е тая за двете забележителни фигури: "Монахът" и "Монахинята".
Имало някога, в приказни времена, между Белоградчишките скали два манастира: мъжки и девически, които стърчали на двата най-високи върха, оградени с каменни зидове.
Между калугерките живяла необикновена хубавица - сестра Витиния. Ала хубостта й била скрита под широкото монашеско расо.
Тя била родена някъде в пазвите на връх Миджур, близо край село Горни Лом. Казвала се Вита. Раснала Вита и хубавеела, красотата й била толкова голяма, че ако хората не познавали родителите й, могли да помислят, че е родена и излязла из някое чудодейно самодивско свърталище.
Вита имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки, извити гайтанлии вежди. Снагата й била стройна и висока като млада тополка, която се кършела и извивала в буйните празнични хора. Тя била сладкопойна пеhttp://www.teenproblem.net/forumвица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.
Красивата овчарка често срещала в планината левент овчар, с висок, строен стан, с черни очи и коси като смола. Той бил надарен с голяма дарба - свирел ненадминато с кавал и свирнята му се леела като бързоструен планински поток. Слушала Вита свирнята на овчаря и в сърцето й се раждала голяма обич. Обикнал я и овчарят и по цял ден свирел след стадото си, а Вита го слушала затихнала и омаяна от свирнята.
Веднъж при родителите на Вита пристигнал стар калугер и смаян от нейната прелест, казал на майка й:
- Дъще, тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни.
Уплашили се простите хорица от тия думи на калугера. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Най-сетне откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир.
Дни и нощи, седмици и месеци плачела неутешимо младата послушница в тъмната си самотна килия. Игуменката, прекръстила я Витиния, отначало дълго я увещавала, а после започнала да я заплашва с "боже наказание", ако не приеме калугерството.
Като жива погребана била Вита в манастира, ни искала да види, ни да чуе някого и тъгувала дълбоко за свободните планински простори и за любимия си овчар.
Веднъж на манастирския празник "Благовещение" затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Тя изскочила навън, промъкнала се сред навалицата и си пробила път до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там своя любим овчар. Видял я и той и в миг замлъкнал и вперил очи в любимата девойка. Но притичала старата игуменка, хванала за ръка Вита и я помъкнала към килията й. Отново потекли буйни сълзи из красивите очи на младата послушница.
Колко време минало, колко дни и нощи изтекли в безутешен плач, никой не помни. Но една нощ Вита чула тъжна, далечна свирня на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият мана стир. Дълго слушала сладкия глас на кавала Вита и успокоявала тъжната си душа. И оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, тя слушала свирнята на кавала и дочаквала така изгрева на слънцето ...
Една нощ излязла страшна буря, която бушувала свирепо сред околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си - бил гласът на овчаря, който от скоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания ... От тая нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила, развеселила се и калугерките решили, че тя вече се е примирила със съдбата си и е готова да приеме монашеството.
Минало почти година. Но неочаквано послушницата Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите помислили, че е болна и я оставили. Но сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на Витиния долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, извикала:
- Да се прогони от нашия дом блудницата! Да се накаже жестоко, да се изгори детето й, то хвърля срам върху благочестивия ни живот!
Скоро се събрали и старейте на мъжкия манастир и заедно решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А тежко било тогава времето за изгонените от манастира - никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Като прокажени трябвало да живеят в пещери и гори далеч от хората, да се хранят с шума и трева, както животните.
Молила се Витиния, плакала, искала да я оставят в килията с детето й, защото навън ранната пролет държала още сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне. И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния.
Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените монаси и над всичко - Витиния и Лука: два вечни символа на непобедимото любовно чувство, на дълбоката, сърдечна човешка обич...
Преди време Венета Райкова беше правила филм за Царичина.
http://ufochall.hit.bg/Tsarichina.htm - тук има подробна информация за местноста и феноменалните събития, които са се случили там.