Uplo1d3r
11-22-2009, 11:05
Есето ми е за утре,така че помагайте...
Есето е на тема "Моите учители-учители на училище "Гоце Делчев"*Или просто да е на тема за учителите.
*"Гоце Делчев" се казва моето училище.Ако вие сте писали подобно есе,моля помогнете ми!
Предварително Ви благодаря!
Училището- желана територия за ученика
Човешкия живот е изпълнен с планове и надежди, които намират израз в конкретни очаквания и особено от училището. А училището ни дава много знания за живота.
Как да се противопоставим на жестокостта, на убийствата, наркотиците и насилието. И как да успеем за в бъдеще някой ден. Някои от нас ще могат да изживеят един истински съвършен миг в днешния свят, защото живота е борба, а не игра! А не все още като дечица да вярваме в чудни приказки, но те не са всичко. Отвъд тях е света на големите, чиято действителност съвсем не е приказка. И за тази действителност ни подготвя училището, преставаме да си играем с играчките.
Станали на шестнадесет години, ние вече трябва да си даваме сметка, какво може и какво трябва да се очаква от живота или в момента от училището-средата, в която прекарваме по-голямата част от времето си, което минава много бързо. И което ме е срещнало с най-хубавите хора моите приятели. Като това не само моите съученици, а моите учители,о т които съм научил толкова неща за жестокия свят. Когато преодолеем една трудност, после е много лесно да се радваш на малките, но много значими неща. Това е да си истински щастлив, вярвайки в две основни неща- в себе си и в способностите си.
Всяка сутрин ставам с мисълта, че щом съм се събудил, ще изживея своите мечти, но дали с нужната подготовка или училището все още е моето място, за да се науча да не се отклонявам от действителността и също така помагайки ми до постъпвам отговорно. А да си отговорен, някои хора трудно го разбират. Отговорността е свързана с постъпки, а по тези постъпки колко сме отговорни към живота. А досега нашите родители са били отговорни към нас. Затова слабите оценки трябва да угасват и трябва да открием формулата за успех, която ще бъде печеливша. Тези умения и знания са основата на това. Годините прекарани в училище са много важни, но много важна е и мотивацията. Отличната диплома е една добра мотивация в епохата в която живеем. Смятам че липсата на мотивация е основния проблем, който ще ни попречи.
Според поети, писатели и философи семейството е общество в миниатюр, а ако е здраво и сплотено, дава сигурност на цялото общество. То е малък образ на отечеството, “негов кристал”. Къде може да се чувства човек по-добре, освен в семейното огнище?! Къде другаде детето ще спи в по-голяма безопасност, освен в бащината стая?! А майчината любов никой не забравя. Тя е велика.
Нашето лично начало са родителите ни, създали ни с добротата и любовта на душите си. Те ни показват какви сме, как да живеем, по кой път да тръгнем. Ето защо ние, децата, сме им вечни длъжници. “Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята” – гласи петата Божия заповед. Геният Ботев казва: “Който не обича родителите си, жена си и децата си , той не обича и своето отечество.” Това не бива да забравяме.
Замисляли ли сме се някога защо именно почитта към тези, които са ни родили, ще ни даде дълъг и щастлив живот? Каква истина е скрита в тези думи? Ще дойде ли мигът, когато ще я разгадаем?
За мен семейството е домът. От него съм получила и продължавам да получавам светлина и топлина. Светлина, но не само от слънцето, а и от майчината и от бащината ласка. Невъзможно е да си спомня времето, когато съм прохождала. Иначе бих видяла как мама и татко ме крепят при първите неуверени стъпки. Имах златно детство, заобиколена от грижи, внимание, обич и нежност.
Родителите обичат децата си, защото те са тяхното продължение във времето – “семето трябва да се запази, за да продължи родът” – би възкликнал Асан Дервишов от Хайтовия разказ “Дервишово семе”. Затова родителите ни учат да отделяме доброто от злото, да осъзнаваме, че това, което ни дава живот, е добро ( любов, светлина, истина), а омразата, лъжата, завистта раждат нещастие. В семейството са ме учили на обич и уважение към учителите. Четох някъде, че древният учен Авицена веднъж се поклонил до земята на едно малко момче. На изумените си приятели обяснил така: “Неговият чичо беше мой учител. Ако съм жив, ще се поклоня и на неговия правнук…” Ще нося образа на моите учители в сърцето си за цял живот, защото не само знания ни дават те, но и ни учат на добротворство.
Неизбежен е моментът, когато децата трябва да напуснат семейството, да излязат от дома. Това се случи с мен с приемането ми в желаното учебно заведение. И радост, и тъга владееха сърцето ми. Аз тръгвам да се уча, да опозная света, тръгвам по нов път. Дано да е пътят към доброто. Първото пътуване към собственото ми Аз. Питам се: “Коя съм аз? С каква цел бих могла да бъда полезна на хората? Какво да направя, че родителите ми да не се срамуват от мен?”
Българинът има една чудесна черта – винаги се връща към своето начало, към корените си. И митът на завръщането става реалност. Сигурна съм, че ще изпитам потребност след години да се върна в бащиния дом, там, където е стъпвал босият ми крак при моето прохождане, да видя близките си, които са останали, да им кажа моето “благодаря”.
Според мен цялото човечество трябва да е едно семейство. То трябва да дава живот само с любов. Родината е нашият малък и уютен дом и където и да отидем, ние пак ще се връщаме в него с радост, с обич, с тъга, но и със светла вяра в душата