Моля за помощ,някой,който може да тегли от помагало. [Архив]

cherrygloss

11-25-2009, 10:57

ОМИР. ОМИРОВ ВЪПРОС
Типология на Омировия епос

Омировият епос се създава през т.нар. Геометрична епоха – ІХ - VIII в.пр.н.е., наречена така поради характерното за това време изображение върху керамичните съдове, изобилстващо с геометрични орнаменти. Именно това е времето, когато получава разпространение буквеното писмо и бива създадена Омиродата поезия.
Съществуването на Омир е твърде спорен въпрос, а оттук и проблемите около Омировите поеми. Различни опити да се тълкува името му като - “този, който не вижда”, “слепец”, “заложник”. Според Херодот Омир е живял първата половина от Х век пр.н.е. Днес общоприето е мнението, че Омир живее през 8 век пр. Хр. .

Омиров въпрос
Проблемът за съществуването на Омир поражда т.н. Омиров въпрос. Той се повдига в края на ХVІІІ – началото на ХІХ век Началото му полага още Д’Обиняк, който в 1715 г. публикува парадоксална защита на Омир от критиците му от втората половина на ХVІІ век. Според него Омир не е съществувал, а «единството трябва да се търси в отделната част».
• 1725 - Джанбатиста Вико “Новата наука” - Омир е по-скоро идея, типичен образ на певец.
• Драйден и Шефтсбъри - Омир - “народен гений”.
• Винкелман, Гьоте - “свещен Омир”.
• Хердер - “природен”, “народен” поет, поезията му - “жива история на народа”. За Хердер Омир е поетът така както се го представя романтическото време - следва не поетическите правила, а свободния закон на своето сърце, на самата природа. Омир е народен поет, чиито песни са записани по-късно.
• “Волфианци”. Август Волф, 1795, “Увод към Омир”. Омировите поеми не са създадени първоначално във вида, в който са достигнали до нас. За това говорят редица несъответствия в текста, както и някои исторически положения:
1. без писменост е невъзможно да се съчинят такива обемисти произведения, по времето на Омир няма писменост.
2. невъзможно е било тези дълги поеми да са се рецитирали изцяло (в това време епосът не се чете, а се слуша). Записването им е станало VI в.пр.н.е.
3. налице са отделни вмъквания и противоречия в поемите.
4. “Унитаристи”. Нич - факти, които противопоставя на тезата на Волф:
5. по омирово време е имало писменост.
6. не е задължително да се пише.
• Сепаратисти. Карл Лахман (1837) - “И” е създадена от отделни песни, обединени механически. “Песенна теория”.
• Теория за първоначалното ядро - първо е създадена малка поема - Праилиада” и “Праодисея”, а след това голямата поема. Хердер. Готфрид Херман.
• Теория на контаминирането - Кирхоф (1859). В “Одисея” се наблюдават не песни, а отделни епоси - поема за пътуването на Телемах, 2 поеми за странстванията на Одисей, поема за завръщането на Одисей.
• Съвременно състояние на Омировия въпрос
1. напластявания от различно време, от Микенската епоха до VIII-VII век.
2. малка песен предшества голямата поема.
Типология на Омировия епос
Най-ранната епическа форма - това е митологическият епос, разказващ за създаването на света, за историята на създаване на човешкия род, за културни герои. Следва появата на героическият епос, който говори за подвизите на митологическите персонажи, за делата им в името на племенната общност.
Характерно за епоса
• мащабност
• развитие на действието – движение от минало към настояще
• основни планове - богове-хора
• гледна точка, от която се предават събитията - на певеца
• дистанция между събитието и времето на създаването
• композиция - епизоди с отворена композиция; отделният епизод никога не се самоизчерпва; поемата не е завършена
• основни мотиви - на гняв, срам, честолюбие, за заслеплението
Омировите епически произведения - краят на устната традиция (от родовообщинско минало - микенското време - геометричната епоха).
Особености на елинския епос
• устно разпространение
• изпълнява се по време на празник
• целостта на текста не е ясно определена - леко се свързва с други произведения, но има и определен градеж
• нееднократно ползване
• формулен стил
• възниква на ГРАНИЦАТА МЕЖДУ ФОЛКЛОР И ЛИТЕРАТУРА
• КНИГА НА НАРОДА - може да се съди за живота и взаимоотношенията между хората в обществото, ог гледна точка на "общината"; през него се вижда както назад в миналото, така и напред в бъдещето
• всичко, което е било и в живота, и в смъртта, може да бъде обект на епопеята (по-точно на нейното повествование - затова е общирна, бавна и дори "пръхкава" по композиция, може да обхваща и включва всичко
• мислене за битието в най-едър план - най-широко, посредством най- основните ценности
• до днес е позната само една световно-историческа ситуация, способна да роди епопея: пресичането на непосредственото и отчуждено общежитие, т.е. на народа и държавата като два типа на обединяване на хората
• УСТАНОВЯВАНЕТО НА ЕДИНЕН ЕПОС В ДРЕВНА ГЪРЦИЯ Е РАВНОЗНАЧНО НА УСТАНОВЯВАНЕТО НА ЕДИННО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО. така епосът-книга, става ДЪРЖАВНО СВЕЩЕНО ПИСАНИЕ, одържавяване, узаконяване на всички онези форми на живота, на хората, чието изобилие не е могло да бъде внесено в юридическите закони (Виж: Г.Гачев. Епос, лирика, театър.1982.)
• с развитието на държавата, епосът, в ролята си на държавна идеология, е заменен с трагедията, а после с правото в Рим

Книгата - епос е дело на народа
В Гърция, в началниея етап на възникване, епосът функционира като държавна идеология. Скоро обаче държавата сметнала, че литературата я компрометира, защото детски измислици се представят като обяснения на крайните причини на всичко съществуващо.
Това отърсване от праха на поезията става чрез философията.
КСЕНОФАН порицал "измамникът" Омир,че заменил идеала със сетивното, всеобщото с частното. Според него Омировата епоха МЕРИ НЕБЕТО С АРШИНА НА ЗЕМЯТА.
ПЛАТОН, в "Държавата" , дава последния и решителен (в античността) бой на претенциите на поезията, на художествената идеология за държавна значимост и им отрежда място в сферата на развлекателната значимост.
ЕПОСЪТ – КНИГАТА - ЛИТЕРАТУРАТА - СА ЛИШЕНИ ОТ ВЛАСТ, защото представят полуистина. На този етап това право: да разгласява полуистината-измислица се присвоява от държавата.
Платон не крие, че държавникът не само има право, но и е длъжен да използва измислицата и лъжата (разбира се във високото им, философско значение, където те изразяват по-дълбоката истина за битието)
В съзнанието на гражданина се внасят кратки като пословици истини, които го отучват да се замисля там, където не трябва и така улесняват живота му. По-късно римляните интерпретират тази държавническа максима в девиза:"Хляб и зрелища!" Днес: поп-фолк, екшън филми , алкохолизъм ...
За Платон измислицата е извънредно отговорно нещо -ежедневната й експлоатация би я дискредитирала. Затова той запазва монопола на властта върху нея.
Епосът – непоколебимо уравновесен - Напр. В ХХІV песен на “Илиада” паратактичните епизоди ( да обясня паратакса и хипотакса) -. “Изковаване щита на Ахил”, намаляват темпото, смъкват събитийния градус. По този начин се дава широк поглед върху ставащото от просторите на битието. С това “отстъпление от целта” се внушава максимата, че в живота нищо не е подчинено на нещо до край.
Явленията са многовалентни. Нещата напират, свързват се не както хората очакват или желаят, а неочаквано свободно. Затова мирогледната широта на епоса е толкова универсална, повествователят е така толерантен към своите герои. Влизайки в боя войните се подготвят: “Хайде да тръгнем за слава на другиго или за своя!” Победили или мъртви – няма разлика, защото битието ще се обогати със слава. Войната е представена като диалог на тела, съвокупляването им като Платоновите андрогини.
Великодушие на епоса към човека - драмата е взискателна
Паралелизъм на мотивировките в епоса: Напр. Укротяването гнева на Ахил има двойна мотивировка. Спорът Ахил-Агамемнон е спор между държавния принцип на отчуждението и народния принцип на непосредственото единство. В епоса тази конфронтация придобива образа на две личности – спор между свободните им воли. Тогава се ражда рефлексията – когато възниква изборът като вътрешент проблем: Ахил 1. Приема насилието на Агамемнон. Моли майка си за помощ – без него ахейците да губят битките. Бризеида му е върната. Умира Патрокъл (античният афинитет към мярата?!)
Епосът не сблъсква индивида с обществото ( това е дело на драмата). Епосът е великодушен: личност и общество действат съгласувано.
Епосът е лишен от интензивност; битието не е съвсем подредено. За една постъпка не се търси отговорност; За едно решение не се заплаща с живота
Паралелизмът на мотивировките у Омир налага този тип образност: войната и мира са двете страни на битието (като бинарни опозиции) Напр. “Изковаване щита на Ахил” - ХХІV песен
М
еждинно звено между “чистия фолклор и художесвената литература, епосът съчетава белезите, както на затворената, така и на отворената културна общност; резултат от вторична фолклорна култура: преобразувала се е представата за абсолютното минало на примордиалните космически и обществени събития в по-близкото “историческо” минало на предците (Омир) или в идеята за действителност – “настоящето за културата”.
Голямото събитие в границите на тази култура е откъсването на фолклорното слово от празника. Загубеният контекст на обреда се заменя от ЖАНРОВЕТЕ – правила за строене на текст с предварително зададени значения.
Жанровата специфика на епоса универсализира информацията, заложена в ритуала на празника. Така епосът става абстрахирана среда за създаване на приличащи си словесни единици и за тяхното еднотипно разбиране.
С Омировите епочески произведения завършва устната епическа традиция, която тръгва от родовообщинното минало, минава през микенското време и достига до геометричната епоха. Тази традиция не е само литературна и словестна. Тя е едно от одновните проявления на елинската култура.
На свой ред Омировите епопеи поставят началото на нова традиция, която преминава през цялата гръцка античност. Определени причини, които предстои да анализираме, правят “Илиада” и “Одисея”представителни текстове за гръцката култура. В античното ежедневие те се ползват като наръчник, с който може да се оправдае всякакво действие или събитие – това, което записахте в първа точка – ЕПОСЪТ КАТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО. От тук следва високата валидност на митовете, разказани от Омир и авторитета на епическия език, който става задължителен за гръцкия епос.
Но, ставайки една от дълготрайните линии на елинската културна традиция , епосът не се поддържа единствено от образцовите творби на Омир. Съперничат им по-кратките епически поеми на Хезиод.
Хезиодовият епос е от друг тип. Той предполага по-реалистично отношение към живота и човека, спокойно говори за себе си, защото е по-различна културната среда, в която възникват и се ползват текстовете на двамата епици.
Два типа елинска епическа традиция
Омировият героичен епос
(Омир - началото на VIII в.пр.н.е.) Хезиодовата дидактика
(Хезиод - края на VIII в.пр.н.е.)
ГЕРОИЧЕСКИ ЕПОС ДИДАКТИЧЕСКИ ЕПОС
Анонимност на твореца. Спокойно говори за себе си и личните си дела.
По-нереалистично виждане на човешкия свят. Анонимност на твореца. По-практично отношение към света и човека. По-личен тон.
Моделира свят на витално многообразие. Здравомислеща строгост.
Преобразуване на представата за абсолютното минало, характерно за първичната фолклорна култура в идеята за по-близкото “историческо минало на предците. Предлага друга идея за действителност - условно “настояще на културатурата”
Образец за тези, които творят голямо епическо произведение на митологична тема.
Образец за тези, които се заемат с по-кратък епос, с по-конкретен, приближен до реалността предмет.

Сравнение на “Илиада” и “Одисея”
“Илиада” “Одисея”
проста патетична заплетена, нравотълкувателна
разпад на родовото общество оформени са класи. Употребата на желязото е по-разпространено. Робството е по-развито.
Тълкуване на божествения свят:
капризни божества, коварни. стеснява се намесата на божествата. По-изчистени, по-етични божества
нравствена мярка Човек различава правда и неправда, положителни и отрицателни герои.
Структура:
1 събитие - много герои
1 герой - много събития
Мит и историческа основа:
по-ранен етап от митологическата меслене.
Гневът на боговете - Хера и Атина
Образът на Елена - древна вегетална богиня
Първообраз на Троянската война - едно племе отнема идола на друго племе.
Появата на отделни герои:
ахейските племена се спускат на юг в гръцки земи, унищожават и адаптират егейската култура
18 в.пр.н.е. - господари на острова
15-12 в. - разцвет на микенската епоха - ражда се образа на Агамемнон
края на 12 в. - дорийско нахлуване - период на застой - поеми главно около царските дворове - поява на Хектор

5. 9-8 в. на юг слизат йонийците - Одисей, всичко е по-компактно и по-последователно в концепцията за човешката личност. Приказки за корабокрушенци.

Това ли е?