Потомка [Архив]

detelina101

11-25-2009, 18:04

Това става ли:ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - „ПОТОМКА”
ВРЪЗКАТА НА ПОТОМКАТА С РОДА
Появата на Елисавета Багряна в българската поезия е знаменателна и впечатляваща. По думите на Милена Ца¬нева, тя е „едно от ония малки чудеса, кои¬то литературната наука скромно нарича явление”. След поетите символисти, Багряна отново приземява поетичната образ¬ност и донася усещането за непосредст¬вено, но същевременно и извисено въз¬приятие на света.
Книгата й „Вечната и святата”, включ¬ваща и стихотворението „Потомка”, съдържа изключително въздействащи пос¬лания към съкровеното в душата на чове¬ка, към неговата чувствителност. Поетеса¬та докосва сакралното пространство на чо¬вешката душа с лиричната си изповед, с порива към освободеност на човешкия дух от ограниченията, наложени над него. Въпреки полета на духа към примамли¬вия небесен простор, лирическата герои¬ня на Багряна остава здраво свързана със земната твърд. От нея черпи сила, .жизне¬ност и опора. Връзката с родовите корени придава онази устойчивост на духа, без която човешката същност е немислима.
В стихотворението „Потомка” открива¬ме гласа на родовата кръв, която утвър¬ждава жизнената сила на героинята, въз¬приемаща себе си като част от един дре¬вен народ и като дъщеря на родната земя. В творбата звучи лирико-драматичен сказ за съдбовност. В търсене на изворите за лично и национално самочувствие, пое¬тесата се обръща към образите на праро-дителите, отдалечени във времевото прос¬транство, за да изгради мост към бъдеще¬то. Там, където те отсъстват, се появява кръвната връзка и напомня настойчиво за своята значимост:
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Загадката на родовата история отключ¬ва въображението на лирическата герои¬ня и създава романтичната легенда за из-вечната любов, преодоляла прегради и из¬питания:
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Тук ролята на фикционалното е да съгради нови образи вместо отсъстващите белези на родовата памет. Новият род, създаден от сливането на двата етноса, е може би по-здрава основа за бъдещето, защото е изграден чрез могъщия порив на любовта, неподвластна на забрани и разстояния. Нейни съюзници са нощта,вятърът и конят:
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Архетипните образи в стиховете на Баг¬ряна - пътят, вятърът, конят, способстват за реализирането на значими смислови послания и метафорични внушения. Без¬крайността на пътя, неговата перспекти¬ва, открояват стремежа на волния, свобод¬ния човешки дух, като този на лирическа¬та героиня, стремежа към правото на ли¬чен избор, но при неограниченост и рав-нопоставеност. Конският тропот насочва към романтичното възприятие на прежи¬вяванията, свързва реалността на случи¬лото се с въображаемото и с невидимо¬то.Отключва усещането за волност и не¬зависимост на дългия и труден път към щастието.
Потомката неслучайно се идентифици¬ра с тази „древна, скитническа, непокорна кръв” на предците си. Тя предопределя нейните стремления да следва безкрайния път на вятъра, символ на освободената ду¬ша на жената, неподвластна вече на кано¬ни и предписания. Тя не желае да бъде възприемана единствено като майка и съпруга, като жрица и пазителка на семей-ното огнище. Лирическата изповедница на Елисавета Багряна се самоопределя като вечната жена, с всички нейни слабости, с греховната си същност, но също така вдъхновителка, муза, любима, сътворяваща и даряваща любов. Неслучайно естетичес¬кият идеал в „Потомка” е въплътен в усетите на жената, устремена към щасти¬ето на любовта, преодоляваща всички забрани и прегради пред нея. Както пър¬вата жена - Ева, тя се води от святото же¬лание да продължи рода чрез вечната греховност (според библейския мит). Опре¬делящо е желанието на героинята да пре¬късне всички нишки, които я обвързват с патриархалните нрави и морал, сковава¬щи жената, отнемащи й правото на сво¬боден избор, избора на сърцето. Поетеса¬та утвърждава качествено нов идеал, кой¬то предопределя промяната на настояще¬то и бъдещето. В него човешката личност на жената ще може да разгърне своите съкровени пориви според представата си за красотата на живота, но и своята отго¬ворност за неговото съхраняване.
Пространствено-времевите граници на лирическата творба са разширени. Те носят характеристиките на един свят без гра¬ници, една необхватност. Чрез динамика¬та на глаголите за движение се откроява по¬ривът към волност, към освободеност. Надмогва един витален патос, чрез който ясно се утвърждава връзката на потомката с прародителите, със зова на родовата кръв:
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Лирическата изповедница открива за се¬бе си възторжена близост, която я дарява с радостта от свободата, от притеглянето към непознатото. Тази приобщеност към духовната същност на далечните предци е изра¬зена чрез любовта към родната земя, чийто конкретен образ са „крайдунавските рав¬нини”. Историческото упоменаване извик¬ва усещането за възродената сила на родо¬вата памет. Нейните образи носят метафо¬рични внушения, съотнасящи се към само¬чувствието на потомците чрез унаследеното от тях. Без „прародителски портрети" и „фамилна книга”, без „завети”, единствено остава духовното родство. Неговата стой¬ност обаче е многократно по-голяма от ви¬димото, материализирано родство. Негов израз е именно онази „непокорна кръв”, ко¬ято напомня настоятелно за себе си:
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Обединяващото, общото е изразено чрез притежателното местоимение „ни”. Кръвта е носител на спомена за първород¬ния грях, защото тя е генетичната памет на потомците за тяхното минало. За българи¬на, лишаван по много причини умишлено от документираната история на рода му, тя е единственият възможен път за себепознание. Именно това усещане, както го определя поетесата, възкресява избледня¬лата от времето връзка между рода и жи-вота. Наследеното непокорство влива дър¬зост и една вечна неудовлетвореност у по¬томката да открива и преоткрива света. Не-случайно родовата кръв е определена като „древна, скитническа, непокорна”. Чрез ли¬рическата говорителка легендата оживява и от минало се превръща в почти реален образ на влюбените, бягащи в нощта. Сти¬листичната роля на алитерацията чрез зву¬ка „к” в думи като „конски”, „кънтял”, „крайдунавски”, „кинжала” подчертават ри¬тъма, наподобяващ конски тропот. Пов¬тореният семантично образ, чрез изповед¬та на лирическата героиня, потвърждава връзката, споена с чувството на обич: „За-това аз може би обичам... конски бяг под пля¬съка на бича... ” Родството между поколе-нията не е само като физическа връзка на плътта, но определено на материя и дух ед-новременно.
Неочакваното проявление на лиричес¬кия АЗ в последното четиристишие впечатлява с контраста на позициите. Моти¬вът за греха и греховността е определен като естествено допустим в поведението на човека, понякога слаб пред житейски¬те изпитания. Лирическата изповедница е откровена:
Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя...
Тя обаче търси опрощението на родна¬та земя заради кръвната си връзка с нея. Условността, неколкократно въвеждана дотук, вече е заменена с ясна категорич¬ност, когато лирическата героиня изразя¬ва своята същност:
Аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице земя.
Ключовата дума в творбата на Багряна -„кръв”, отново потвърждава принадлеж¬ността към родовото пространство, но се¬га то е обогатено с представата за изконно българското - майката земя. Ново е и въ¬веденото от поетесата отношение майка -дъщеря, нетипично преди нея в българска¬та поезия. Близостта на тази „щерка вярна” с майката земя е по-естествена дори от синовната връзка, защото женската същност тук е во¬деща и определяща, както женското начало в приро¬дата.
Вслушана в гласа на ми¬налото, на родовата кръв, поетесата пре¬косява времето, сближава потомци и пред¬ци, за да преоткрие себе си в образите на прародителите и силата си в изконната връз¬ка с родната земя.
Изповедта на чувствата в стихотворени¬ето „Потомка” въздейства върху възприемателя най-вече чрез една овладяна, дъл¬боко художествена пластика и изящна орнаменталност на поетичното слово. Един явен витален патос утвърждава родовите ценности и съдейства за възприятието на подтекстовите послания към времето на потомците - да се осмисли кръстопътната ни история не в трагичен аспект, а опти¬мистично, като утвърждаване на копнежа по свобода в човешката същност на бълга¬рина.