sexy_doll
12-02-2009, 16:23
Благодаря на всички отзовали се.Материалите ми свършиха работа.КЛЮЧ НА ТЕМАТА МОЛЯ
dakata123
12-02-2009, 16:58
Бих искал, ама няма как не съм ги учил, а и да съм не ги помня. Аз съм 7 клас материала за него мога да помагам, ама на горе НЕ!!! 8-) :booooomb:
sexy_doll
12-04-2009, 14:04
Еееееееееееее хайде де няма ли никой да помогне.Моля вииииии за помощ.
aloveyou
12-04-2009, 14:12
Бих искал, ама няма как не съм ги учил, а и да съм не ги помня. Аз съм 7 клас материала за него мога да помагам, ама на горе НЕ!!! 8-) :booooomb:
Серафим не се ли учеше в 6 клас..И аз съм 7клас и миналата година го учихме..
А и би трябвало (според мен) да пишеш за добротата,която е направил Серафим на Павлина (май така беше)..
Ще потърся някаква информация и ще я пусна
aloveyou
12-04-2009, 14:15
Нима не ни вълнува силно и благородната постъпка на Серафим от едноименния разказ? Дал на бедната селянка последните си пари, които е събирал за да си купи ново палто, той не съжалява, въпреки че пак ще трябва да носи окъсаните си дрехи. Голямо впечатление ни прави неговата открита, добра усмивка, която е присъща само на човек с благородно сърце. Съкровеното му желание е да помогне на хората, изпаднали в беда , да облекчи участта им, да внесе поне малко радост в техния живот.
Серафим наистина е божи пратеник, който не просто идва, а се “явява” по тия места. Той е носител на Христовата вселюбов и отзивчивост, която трябва да обърне в новата вяра Еньо. С всичките си качества, колкото и малко да са те в разказа, Еньо е изключително земен човек, практичен и явно с успех нарежда житейските си неща. Серафимидва да смени неговата ценностна система, да му даде нов закон и да пренареди живота му. Той е птичка Божия, небесен човек, дошъл да измие Еньовия грях. Самото му име е ангелско.
Йовков е натоварил героя си с някои от христоматийните качества на библейските праведници. Той е окаян и беден. Очите му са влажни, замъглени, насълзени-като очите на плача. От друга страна, Серафим е изключително кротък. Той пипа бавно, отвръща кротко, тихичко си прибира хляба, не поглежда дори преминалата край него млада жена. Сякаш се бои да не обърка сложните нишки на живота край себе си. Той е незабележим. Яде само хляб, и то по малко, реже с костурката и сладко-сладко дъвче сухите залъци. В общите грижи за тленното си битие Серафим се радва на оскъдицата и Йовков държи да подчертае това-във финала героят хвали скъсаната си дреха с някаква особена радост в гласа си.
Серафим излиза от сюжета на разказа с едно основно характеристика - милостив. Нещо повече-целият разказ сякаш е написан за да се изрази това му качество, то подчинява и обсебва творбата. Едва в края на повествуванието читателят разбира, че това не се случва за първи път, че той всъщност е все милостив, че години наред постъпва така. Серафим е чистосърдечен, у него няма и следа от каквато и да е корист, от някакви задни помисли. Упованието в Бога и вярата в човека са единствените мотиви на неговия подвиг. Той тайно дава парите си на Павлина. Нито Еньо, нито читателят, нито Йовков е разбрал как героят е открил жената, как е разбрал къде живее, кога е станало всичко това.
В Серафим има нещо изключително, което не е само във външния му вид. Птиците, които не разбират нито от дрехи, нито от пари, са го усетили-те идват без страх да се нахранят от добрата ръка на героя. Добротата на Серафим поразява дори безсловесните Божии твари, така че Еньо е обречен да го следва в пътя към доброто. Със своето поведение, със своите качества Серафим е идеалният пример за християнин. Той е отникъде и никакъв, няма професия, няма семейство. Притежава всичко, което го прави “свят човек”. С цялата си същност той се побира в името, което носи. Чрез името си напълно се себеизразява. Серафим съществува благодарение на страданието. И понеже знае, че краят и победата са много далеч, той учи хората да живеят при страданието, учи на състрадание.
Развръзката на разказа всъщност не е белег на сюжета, а на скритото вътрешно действие на по-високия , духовен план на творбата- тя е там, където през сюжетните детайли, жестове и диалог се разкрива най-пълно вътрешния духовен смисъл на творбата. Затова светът на Йовков е повече от съвременен-той носи духа на вечността, който обрича самото творчество на писателя на измеренията на трайното и вечното. Героите му са добротворци. Те са способни да въдворят с един жест изгубената хармония.
aloveyou
12-04-2009, 14:17
Посланик на Йовковата вяра в красивото на човека е и Серафим от едноименния разказ -един от Йовковите чудаци и несретници ,за които благородният жест е нещо обикновено.Той дава спестените си с мъка пари на Павлина ,за да лекува болния си мъж ,безкористно ,без да очаква да му ги върнат.Неговата човещина и отзивчивост се открояват в контраста с богатия Еньо ,който е беден -духом.Писателя е открива скритата в душата на “малкия човек”от народа красота и поезия ,озаряваща пр
озата на житейското му битие.Показателен е финалът на разказа -невзрачното лице на Серафим е осветено от една вътрешна радост и удовлетвореност.
В разказа”Серафим” не става въпрос за кой знае какъв контраст м/у бедни и богати ,нито пък това ,чии пари са спечелени по-лесно или по-трудно.Това ,че Еньо е попитал ,отишъл е да даде пари ,говори ,че той е добър.Трябвало му е определена нагласа и вероятно разговора със Серафим се е оказал подтика към добро.Серафим е светец-/името му е на ангел/,добър е и върши добро.Оттук и мотива за палтото ,всяка кръпка от което е човеко човешко страдание ,но и доброта.То винаги ще остане такова ,защото човешкото страдание винаги ще има нужда от грижа и добро.
Героите на Йордан Йовков ,толкова различни и неповторими ,са обединени от творческите прозрения на писателя за човека и красотата в неговата душа и в света около него-съзвучна вселена от малки и неповторими светове.Те са обединени от пространството на творческите прозрения на писателя за човека ,за красотата и хармонията в човешката душа.В това пространство властвува идеята за вселенско съзвучие ,което създава илюзията за пълнокръвен и жив свят-свят на белязаното от красотата авторово въображение.
aloveyou
12-04-2009, 14:19
Проблемът за любовта и смъртта в разказа “Шибил” от Йордан Йовков
Хуманизмът е дълбоко присъщ на българската литература ,защото неините творци са водени от действена любов към човека. През Възраждането и първите десетилетия след Освобождението хуманизмът на българските писатели своеобразно се пречупва през националното и социалното , кръвно се вплита в техния демократизъм, защото любовта е "центрирана" към човека от народа и народните маси като цяло, дори в епоха на социална поляризация.
Йордан Йовков е един от първите български творци /след П.П.Славейков/, който обръща поглед към човека като индивидуалност, към неговия нравствен свят. Потърсим ли корените на Йовковия хуманизъм ще ги открием в сложното отношение епоха - творец. Йовков се утвърждава като писател в началото на XX в., след войните, които задълбочават социалната поляризация и дехуманизацията на обществото, обезценяват човешките добродетели. Критическият реализъм притъпява социалния си патос, за да задълбочи психологическата си проникновеност. Символизмът е в криза, особено след Първата световна воина, когато под напора на събитията един след друг неговите последователи не без драматизъм се ориентират към реализма. Изгрява талантът на Христо Смирненски, който поставя началото на ново изкуство, съзвучно с времето.
В този обществен и литературен контекст се утвърждава разказвачът Й. Йовков, човек с фина душевност, деликатен и самовлъбен. На грозното в действителността той противопоставя красотата, на обезчовечаването - култа към човека, на дисхармонията в обществото - хармонията в човека. Красотата в творчеството на Йовков е позиция, от която оценява света и човека, основа на неговата нравственост и естетика, на светогледа му. Тя е дълбока свързана с хуманизма на писателя, с убежденията му, че човекът е прекрасен, той има своето право на щастие и свобода на духа. В творчеството на Йовков нравствената духовна сила на човека винаги е свързана с човечност и красота в конкретно - историческото и непреходното, в националното и общочовешкото. Доброто и красивото са основните акценти в творчеството на писателя. Доброто е в хармонизирането на отношението на човека със света. То е естественото, природното и родовото и е в съгласие с "вроденото" в човека. Доброто е в основата на цялостния човешки харакктер.
Любовта на Шибил е израз на духовна сила, която извисява човек до ръста на планината. Шибил е млад и хубав, мъжествен и суров. Освен физическа неговата красота е в разцъфтяването на нравствени пориви, във вътрешната му свобода. Той не познава колебанията. Следва решенията си неотклонно. Няма страх от смъртта. Йовковите герои са чужди на мъчителните вътрешни противоречия, на съмненията и раздвоенията на модерния човек. Те са душевно цялостни. Най-често изживяванията им не са сложни, но пълнокръвни - в това съзираме косвената реакция на Йовков срещу естетиката на символизма и срещу етиката на човешкото раздвоение.
Смъртта на Шибил е проста и великолепна песен за величието на хайдутина и силата на любовта. Шибил върви огрян от пролетното слънце, като ореол около осанката му са венецът на Балкана и цветните облаци на овошките. После между двата трупа като петно кръв се червенее карамфил. Всичко в този разказ звучи на струната на най-висока и най-чиста романтика - и обстановката, и събитието, и природата. Тази романтика е плод на голямата любов на Йовков към човека, на вярата му в красотата, заложена в човешката душа.
Шибил не познава половинчатостите в живота, отдават се на желанията си докрай, за тях не съществуват преградите на общоприетата нормативност.
Любовта при Йовков често е призвана да осъществи в героите радикална смяна на мисли и устои, която довежда със себе си преоценка на собственото битие. Срещата с Рада се оказва решаваща в живота на Шибил, защото тя пробужда любовта, а с нея човешкото начало в разбойника. Красива е Рада с джанфезена рокля и дяволита усмивка. Красив е Шибил със смелостта си, когото заптиета и кърсердари търсят под дърво и камък, красива е и природата. Йовков търси не само физическата красота, но и вътрешното обаяние, оная мъчно уловима и непозната сила, която увлича и покорява: ”Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол" - мисли Шибил за Рада. Страшният хайдутин е уловен в момент на разчупване, ставане. Красотата на Рада ражда любовта, а тя променя Шибил. Любовта извисява духовно човек. Чрез нея Йовков внушава: всеки човек е способен да обича. Любовта променя хайдутина Шибил към добро. Героят не мисли за обири и за убийства. В края на разказа той е вече друг. Йовков дава своя шанс на човека, решил да се промени към добро. Млад и красив, красив и добър е Шибил: "Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет". В края на разказа сравнението на карамфила с петно кръв символизира пречистващата и извисяваща любов, красотата в човешкия живот и способността да се обича.
Писателят - хуманист говори с вълнение за красотата - любов, за необходимостта от чувството на дълг към близки и народ ,зове за премахване на злата стихия в човека и за стремеж към добри дела ,за съгласуване на сърдечните влечения с повелите на времето.
Героят е поставен в началото на разказа в кръстопътни екзистенциални ситуации, моменти, в които е взел съдбоносни решения да промени досегашния си безнравствен живот. Цялото му поведение в разказа е разкрито чрез жестове, които преобръщат изцяло традиционния модел за героичното в българската литература. Шибил слиза от планината, за да захвърли хайдушките дрехи; и слиза заради жена; изгубва хайдушкото си романтично име – майка му го назовава с името Мустава, с което е известен преди да стане Шибил, и като връх на това отива доброволно да се предаде. За разлика от него героят на Ботев например се устремява към Балкана, нарамва пушката, сбогува се с либето, заради борбата отива геройски да загине като запази по този начин безсмъртно своето име. Става ясно от тези жестове на Шибил, че Йовков търси героиката не в патриотично - националното, а в индивидуално - психологически план. До срещата с Рада Шибил е бил опонент на света долу. Тривиално познатия свят е тесен за неговия порив към волен живот, юначност и сила. Но попадайки в света горе Шибил е заживял в нравствен хаос – станал е разбойник. Той е нарушил хармонията у себе си между естетичните и етичните импулси. Според хуманистичните концепции на Йовков грешникът не е изначално обременен със зло, безнравственият му живот е само временен епизод от неговото битие. Знак за трагичната му заблуда, че може да живее в единение със себе си като нарушава морални закони на живота, съгражда човешкия ред. Процесът на синхронизиране между етичните и естетичните стремления започва в мига на внезапната среща с Рада. Това е мигът, в който Шибил разбира, че светът горе не е истинско царство на свободата и красотата. Знак за неговото духовно разколебаване е отношението му към Рада. За разбойниците от групата Рада е плячката, за Шибил тя е друго. Разбойниците гледат алтъните, знак че емоциите им се движат в прагматичен периметър. Шибил гледа лицето – естетическа проява. Това различие в позициите е знак за разкриване на Шибил и със света горе. Мразен от съселяните си, Шибил става чужд и на своята чета. Те побягват от него като от “чумав”, защото не могат да му простят, че е нарушил свещената хайдушка клетва – няма място за жена в душата на хайдутина. Срещата с Рада довежда героят до неговото тотално отчуждение и от двата свята. Става ясно, че светът горе не може да бъде царство на свободата, защото налага забрана на правото за любов. Отчуждаването на Шибил от двата свята е разкрито чрез ярка ярка пространна метафора: “Шибил изпрати жените до края на гората, където вече започва полето”. Краят на гората и началото на полето е не само пространството, но и екзистенциалната граница, символизираща междинно ничията среда, в която се озовава героят. Срещата с красотата е съдновна, тя се явява регулатор на нравствеността, катализатор на духовната промяна, сила, тласкаща героя към промяна на досегашната си социална самоличност. Поривът на Шибил към Рада е абсолютно безсе*ичен, над него не могат да властват съображенията на разума над предупрежденията на майката да не отива на срещата, защото ще го убият, е знак, че естествения инстинкт на Йовковия герой е по-силен от инстинкта за самосъхранение. Сцената на втората среща на Шибил и Рада е максимално естетизирана. Тя създава впечатление, че красотата ще извърши отново чудото – превърнала веднъж разбойника в смирен и почтен човек, тя ще умилостиви дебнещите го в засада съселяни, ще помогне да опростят греховете му. Оказва се, че и тук подвластен на красотата отново е индивидът, а не групата, беят изрича думите: “Какъв юнак! Какъв хубавец!” – идеята за неподсъдимостта на красотата. Физическата хубост е знак и за духовно обаяние според бея. Прагматичния конструктивен рефлекс на греха в лицето на Велико Кехая.
Значението на смъртта – В един план е кулминационен момент, в който грешникът постига духовно единение със себе си, в друг план тя е израз на несъвместимостта на романтичното - любовните копнежи с битовата проза на живота (забранената любов между чорбаджийската щерка и обирджия не може да има реализация). В трети план смъртта е доказателство, че човек с изключителни физически и духовни възможности не може да се вгради в обикновения свят. В четвърти план едновременно с това гибелта му въвежда идеята за изкуплението на греха – конфликтът между моралиста – обвинител и покъртителната картина – Йовков оневинява.
Йовков е в духа на романтичните традиции в класическата литература, използва един устойчив художествен модел, базиращ се върху успоредяване на идеята за духовното прераждане на грешника с идеята за смъртта като най-пълноценностна проява на изкуплението.
Преклонението пред човека играе твърде важна роля в творчеството на Йовков. То еманципира етиката му, дава му широта на погледа и мъдрост на оценките. Кое е добро за Йовков? Добро е всичко, което дава криле на човека. Мярката за стойностните неща на писателя е разгръщането на човешката природа. От всичко човешко Йовков най-много обича размаха и красотата на безкористния, самозабравения и жертвения порив към красивото и хуманното, без което животът на човека е немислим.