Трябва ми интерпретативно съчинение на потомка – "Духовната връзка с преДците" ПЛС
Книгата на Елисавета Багряна „Вечната и святата”, включваща и стихотворението „Потомка”, съдържа изключително въздействащи послания към съкровеното в душата на човека, към неговата чувствителност. Поетесата докосва сакралното пространство на човешката душа с лиричната си изповед, с порива към освободеност на човешкия дух от ограниченията, наложени над него. Въпреки полета на духа към примамливия небесен простор, лирическата героиня на Багряна остава здраво свързана със земната твърд. От нея черпи сила, .жизненост и опора. Връзката с родовите корени придава онази устойчивост на духа, без която човешката същност е немислима.
В стихотворението „Потомка” откриваме гласа на родовата кръв, която утвърждава жизнената сила на героинята, възприемаща себе си като част от един древен народ и като дъщеря на родната земя. В творбата звучи лирико-драматичен сказ за съдбовност. В търсене на изворите за лично и национално самочувствие, поетесата се обръща към образите на прародителите, отдалечени във времевото пространство, за да изгради мост към бъдещето. Там, където те отсъстват, се появява кръвната връзка и напомня настойчиво за своята значимост:
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Загадката на родовата история отключва въображението на лирическата героиня и създава романтичната легенда за извечната любов, преодоляла прегради и изпитания:
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Тук ролята на фикционалното е да съгради нови образи вместо отсъстващите белези на родовата памет. Новият род, създаден от сливането на двата етноса, е може би по-здрава основа за бъдещето, защото е изграден чрез могъщия порив на любовта, неподвластна на забрани и разстояния. Нейни съюзници са нощта,вятърът и конят:
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Архетипните образи в стиховете на Багряна - пътят, вятърът, конят, способстват за реализирането на значими смислови послания и метафорични внушения. Безкрайността на пътя, неговата перспектива, открояват стремежа на волния, свободния човешки дух, като този на лирическата героиня, стремежа към правото на личен избор, но при неограниченост и равнопоставеност. Конският тропот насочва към романтичното възприятие на преживяванията, свързва реалността на случилото се с въображаемото и с невидимото.Отключва усещането за волност и независимост на дългия и труден път към щастието.
Потомката неслучайно се идентифицира с тази „древна, скитническа, непокорна кръв” на предците си. Тя предопределя нейните стремления да следва безкрайния път на вятъра, символ на освободената душа на жената, неподвластна вече на канони и предписания. Тя не желае да бъде възприемана единствено като майка и съпруга, като жрица и пазителка на семейното огнище. Лирическата изповедница на Елисавета Багряна се самоопределя като вечната жена, с всички нейни слабости, с греховната си същност, но също така вдъхновителка, муза, любима, сътворяваща и даряваща любов. Неслучайно естетическият идеал в „Потомка” е въплътен в усетите на жената, устремена към щасти-ето на любовта, преодоляваща всички забрани и прегради пред нея. Както първата жена - Ева, тя се води от святото желание да продължи рода чрез вечната греховност (според библейския мит). Определящо е желанието на героинята да прекъсне всички нишки, които я обвързват с патриархалните нрави и морал, сковаващи жената, отнемащи й правото на свободен избор, избора на сърцето. Поетесата утвърждава качествено нов идеал, който предопределя промяната на настоящето и бъдещето. В него човешката личност на жената ще може да разгърне своите съкровени пориви според представата си за красотата на живота, но и своята отговорност за неговото съхраняване.
Пространствено-времевите граници на лирическата творба са разширени. Те носят характеристиките на един свят без граници, една необхватност. Чрез динамиката на глаголите за движение се откроява поривът към волност, към освободеност. Надмогва един витален патос, чрез който ясно се утвърждава връзката на потомката с прародителите, със зова на родовата кръв:
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Лирическата изповедница открива за себе си възторжена близост, която я дарява с радостта от свободата, от притеглянето към непознатото. Тази приобщеност към духовната същност на далечните предци е изразена чрез любовта към родната земя, чийто конкретен образ са „крайдунавските равнини”. Историческото упоменаване извиква усещането за възродената сила на родовата памет. Нейните образи носят метафорични внушения, съотнасящи се към самочувствието на потомците чрез унаследеното от тях. Без „прародителски портрети" и „фамилна книга”, без „завети”, единствено остава духовното родство. Неговата стойност обаче е многократно по-голяма от видимото, материализирано родство. Негов израз е именно онази „непокорна кръв”, която напомня настоятелно за себе си:
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Обединяващото, общото е изразено чрез притежателното местоимение „ни”. Кръвта е носител на спомена за първородния грях, защото тя е генетичната памет на потомците за тяхното минало. За българина, лишаван по много причини умишлено от документираната история на рода му, тя е единственият възможен път за себепознание. Именно това усещане, както го определя поетесата, възкресява избледнялата от времето връзка между рода и живота. Наследеното непокорство влива дързост и една вечна неудовлетвореност у потомката да открива и преоткрива света. Неслучайно родовата кръв е определена като „древна, скитническа, непокорна”. Чрез лирическата говорителка легендата оживява и от минало се превръща в почти реален образ на влюбените, бягащи в нощта. Стилистичната роля на алитерацията чрез звука „к” в думи като „конски”, „кънтял”, „крайдунавски”, „кинжала” подчертават ритъма, наподобяващ конски тропот. Повтореният семантично образ, чрез изповедта на лирическата героиня, потвърждава връзката, споена с чувството на обич: „Затова аз може би обичам... конски бяг под плясъка на бича... ” Родството между поколенията не е само като физическа връзка на плътта, но определено на материя и дух едновременно.
Неочакваното проявление на лирическия АЗ в последното четиристишие впечатлява с контраста на позициите. Мотивът за греха и греховността е определен като естествено допустим в поведението на човека, понякога слаб пред житейските изпитания. Лирическата изповедница е откровена:
Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя...
Тя обаче търси опрощението на родната земя заради кръвната си връзка с нея. Условността, неколкократно въвеждана дотук, вече е заменена с ясна категоричност, когато лирическата героиня изразява своята същност:
Аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице земя.
Ключовата дума в творбата на Багряна -„кръв”, отново потвърждава принадлежността към родовото пространство, но сега то е обогатено с представата за изконно българското - майката земя. Ново е и въведеното от поетесата отношение майка -дъщеря, нетипично преди нея в българската поезия. Близостта на тази „щерка вярна” с майката земя е по-естествена дори от синовната връзка, защото женската същност тук е водеща и определяща, както женското начало в природата.
Вслушана в гласа на миналото, на родовата кръв, поетесата прекосява времето, сближава потомци и предци, за да преоткрие себе си в образите на прародителите и силата си в изконната връзка с родната земя.
Изповедта на чувствата в стихотворението „Потомка” въздейства върху възприемателя най-вече чрез една овладяна, дълбоко художествена пластика и изящна орнаменталност на поетичното слово. Един явен витален патос утвърждава родовите ценности и съдейства за възприятието на подтекстовите послания към времето на потомците - да се осмисли кръстопътната ни история не в трагичен аспект, а оптимистично, като утвърждаване на копнежа по свобода в човешката същност на българина.