Здравейте хора! спешно ми трябва ама наистина много сспешно есе ли нз разъсждение май.. на Мотивът за обречеността в "зимни вечери". Хора много ви моля! :? :? нищо не схващам
Дано ти свърши работа ..
Идеята за трагическата обреченост е изведена и на композиционно равнище – творбата има затворена композиция – тип пръстен, който се оформя от начално-финалното построение. Така се внушава безизходността на детското страдание, неразрешимостта на конфликта. Творбата е изградена върху социалното противопоставяне и е организирана от смислови контрасти. Тя носи лирическото обръщение към града – “ти”, но показва и “тях” – малките гаврошовци. “Ти” усилва непосредствеността на казаното, но и силата на изобличението. То постига директен лирически контакт. Граматическа, смислова и емоционална творбата е разположена между двете форми – “ти” и “те”, между директния емоционален изказ и дистанцирането. “Ти” звучи със силата на негодуванието и се превръща в обвинение. Образът на града е представен чрез смислови противоположности. Сякаш самият град е с две леца. Едното е блестящо, празнично, а другото – тъмното е на скръбта и страданието. Бедните деца остават в социално тъмното пространство на обществото. Тяхната съдба е показана, а не разказана. Тръгва се от външното, видимото, за да се стигне до страданието. Изразителният детайл “прихлупен до очи каскет” крие сълзите, болката от незаслужената обида. Тя е елемент на социалната принадлежност. Творбата е построена върху социално симислени противоречия, които са свързани. Страданието, страданието и гневът се напластяват, за да избухнат в реторичния въпрос: “Какво им даваш от живота си?”. Гневът е рамка на картината на детското страдание. Основен принцип е контрастът. В първата строфа, той е под формата на несъответствие между студената празничност на града и неговото безсърдечие към децата-жертва. И внушението за низвергността на децата от света на материалните блага се пораждат чрез контраст – блясъка на витрините и окаяния външен вид на децата.
Мотивът за човешкото страдание е водещ в „Зимни вечери”. Социално онеправдан и лишен от правото си на щастие е всеки един от героите в цикъла на Смирненски. Те живеят в света на човешката мизерия. Нищетата и нещастието, човешката болка и безнадеждност, отчаянието и тъгата са теми, пресъздадени във всяка една от седемте композиционни части на произведението.
Докато първи, трети и пети поетичен фрагмент на „Зимни вечери” се отличават с обобщени символни образи, то втори, четвърти и шести описват реалността и нейните герои.
Първата част на цикъла, въпреки че има по-обобщен смислово-емоционален характер, успява да създаде усещането за неуютност, студенина, отчуждение, бедност и отчаяние:
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът...
Тъмнина, мрак, пустота, обреченост - тези чувства са внушени чрез алитерацията на съгласната „р” в тези строфи. Черният цвят, сравнението с гробница, образът на мъглата: „сивата мъгла”, „А в мъглата -през безплътните й мрежи”, засилват усещането за присъствие на злото, на нещастието. Всичко сякаш е застинало, лишено от живот, носещо съзнание за обреченост, за призрачност и скръб: „оскрежената топола-призрак сякаш", „глъхнат сградите, зловещо гледа всяка”. Създава се вледеняващо усещане за враждебност и отхвърленост. В този свят на човешка нищета хората са принудени да живеят, като страдат.
От общия план авторът преминава към детайлите, към описание на конкретните картини на мизерията и бедността, на нещастието и страданието. Във втория поетичен фрагмент от цикъла „Зимни вечери” Христо Смирненски умело съчетава обективното изображение - живота на бедно семейство от крайните квартали, със субективното си отношение към нещастната съдба на бедните и онеправданите, на които съчувства. Поетът не скрива присъствието си. Глаголното време на лиричното действие е в първо лице, ед. ч.:
Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
Внушението за самотност и обреченост, за безизходица от мизерията се затвърждава. „Бедност и грижа” са постоянни характеристики на живота на хората, обитаващи „смълчаните хижи". Мъглата, която е „непрогледна”, отразена в „мътни стъкла”, допълва мрачната картина на безнадеждността. Поетът представя поредната „безхлебна” вечер на едно бедно семейство. Нищетата е заела трайно място в този дом. Гладът е чест гост на обитателите му. Бащата, главно действащо лице, присъства в художествената картина на „бедност и грижа” чрез звуковото изразяване на болката: „пияни хрипливи слова”, „ругай”. Инверсията в стиха: „завърнал се вкъщи -безхлебен”, както и силната обособеност поставят лирическото ударение на фразата върху епитета „безхлебен”. По този начин Смирненски подчертава огромното несъответствие. Бащата, който е призван да осигурява прехраната на семейството си, лишава дома си от хляба. „Завесата мръсна, продрана” е експресивен детайл, който разкрива потискащата атмосфера на мизерията, в която живее семейството. Нещастието обяснява, но не оправдава грубостта на бащата. Трудното ежедневие поражда и тъжното човешко общуване. Поетически доказателства за това са заканите на бащата, плачът на майката, писъкът на децата. Мизерията и нещастието са измъчили това семейство. Размаханите в закана ръце са безсмислен, но единствено възможен протест срещу социалната съдба. Разрушена е хармонията на човешкия свят, променен е традиционният символ на дома, присъстващ трайно в българската поезия. Не уют, благоденствие и сговор царят в дома, а мизерия, глад и тъга. Невинни жертви са майката, призвана да дарява живот, и децата, символ на живота. Но всички те са обречени да живеят в мизерия и скърби.
Следващата част представя работещите цигани. Тежкият неуморен труд носи идеята обречените на страдание да определят сами бъдещето си, да бъдат господари на живота си. Това е картина с много цветови символни нюанси в цялостния елегично звучащ тон на цикъла.
Но като опозиция на тази прокраднала се надежда идва четвъртата част. В нея ос-новни детайли са мракът и мъглата: „мъглата гъста тегне”, „своя плащ злокобно сив”, „завесите от черен мрак”, „мъглата жълто-пепелява”, „души мъглата”: Тези образи още повече засилват усещането за отхвърленост и безнадеждност. Острият писък на локомотива е белег на зловещото празненство на нищетата, заселила се завинаги в социалното битие на хората от крайните квартали. Сякаш изплували от призрачността на мъглата, „слепия старик” и детето са като обобщен образ на жертвите, на пленниците на „орис вечна, зла”. Те живеят в омагьосания кръг на човешката „бедност и грижа”. Техните образи са колкото конкретни, толкова и безплътни, сякаш са сенки: „бавно, бавно се разтапят” те, „неспокойно плава/ някакво задгробно същество”.
Обръщението на автора към нещастните: „братя мои, бедни мои братя”, разкрива човешката близост и съчувствието на Смирненски към всички тези хора, които са обречени от съдбата да бъдат бедни и нещастни.
Петата част на цикъла „Зимни вечери” е елемент от мозайката, представяща света на човешката мизерия. Трагизмът в тази картина се постига чрез трепетното желание за щастие, което е невъзможно за ограбените от социалната съдба. Сковаващата ги ограниченост непрекъснато им напомня, че са родени за страдание и единственото, което им остава в живота, е смъртта. Плачът на жената, запалените свещи са белег на тази смърт. Драматизмът на тази част създава усещане у читателя, че му предстои да се сблъска с най-жестокото в този свят на обречените.
И шестият поетичен фрагмент представя конкретните жертви на мизерията:
Сред стаята ковчег положен,
а в ковчега - моминско лице...
Картината е като естествен завършек на страданието, пред което обикновеният човек е безсилен, а смъртта е скръбният венец на един преминал в скърби човешки живот. Сякаш е загубена връзката с Бога. Той сам отвръща очи от тази нерадостна картина на човешката болка, защото нещастието и мизерията са особено силни, с внушенията за безнадеждност, които се четат в скръбния поглед на детските очи. Съпричастен и съчувстващ на човешката болка, поетът описва симптомите на тежката, смъртоносна болест - туберкулозата - болестта на бедните, която отнема и неговия живот. Сред мизерията, мъката и обречеността остава само вярата, която поддържа човешкия живот: „Пред мъничък иконостас / детенце дрипаво се моли”.
Последната, седма част на цикъла се връща към художествената обобщеност, която носи началната картина. Отново виждаме характерните за целия цикъл образи: „ бледосиня мъгла ", „мътни стъкла ”, „ смълчаните хижи”, които създават усещането за отхвърленост и враждебност. Най-често срещаният персонаж в цикъла на Смирненски са децата. Но докато близостта им с майката и със „слепия старик” е художествен знак за човешко разбиране и закрила, то в последната част децата са съвсем сами. В техните очи тъгата прелива. Кулминация на задълбочаващия се трагизъм, индивидуално „оцветен” със символите на страданието във всяка композиционна част на цикъла, е четиристишието:
А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.
В тази строфа е изразено душевното състояние на децата. Макар и още малки, те знаят какво е скръб, какво е нещастие, какво е мизерия.
Особено тъжно е посланието на тази финална част. В образа на разтапящите се в калта бели снежинки „проронват се бели и чисти/ и в локвите стават на кал”, виждаме обречените съдби на тези деца, жертви на социалната несправедливост в едно общество, зле устроено и лишено от човечност.
Цикълът „Зимни вечери” е художествен синтез на поетични търсения и лирични послания в творчеството на Христо Смирненски. Поетът изразява своето съчувствие към страдащите и несправедливо ограбените, рисувайки живота на бедните свои „братя” като непрекъснат низ от нещастия и болка, без нито един лъч надежда за по-добър живот. .
Благодаря! :-) :-) :-) :-) :D 8-) 8-)