PDA

View Full Version : МОляяя вии ПОмогнетее .. ;(



kamucheto0
12-05-2009, 18:59
темата е : Светът на спомена и мечтанието в '' Скрити вопли '' :) Много ще съм ви благодарна

lizzy
12-06-2009, 07:37
Стихотворението е миражно видение, картинно инсцениран спомен. Всеки спомен излъчва тъга дори само с невъзвратимостта си, особено когато е превърнат в мечта. Тогава всичко в живота е изгубено, изпепелено докрай, душата не вижда нищо светло напред, затова се извръща изцяло към миналото. Там щастието е било реално, живо. Оттук идва болката, обхванала изцяло лирическия субект. За него тя е и настояще, и бъдеще. Само споменът е в състояние да я разсее. Но магията му е мигновена. Това определя елегичния тон на творбата.

Жанровото определение елегия идва от старогръцки и означава жалба по нещо изгубено завинаги или недостижимо, изблик на разочарование - любовно, обществено, социално или трите мотива, както обикновено става в действителността, преплетени помежду си. Възникнала в античната литература, елегията е широко разпространен жанр. У нас се явява още във фолклора. Редица народни песни, особено трудовите (например „Яна жали девет братя жътвари”), са елегии.

Елегиите на Димчо Дебелянов са между най-известните му творби. Те са стон по изгубеното щастие, примирение пред необратимостта на живота, в който за героя има вече само тъга, горчивина, съжаление ... и спомени.

„Скрити вопли” е глас на човешката мечта, мечта - илюзия - изповед или въображаем диалог с неприсъстващ, но някъде съществуващ събеседник - приятел, любима, сродна душа, която споделя спотаената драма.

Мотивът за мечтата илюзия при Дебелянов е мотив за осъзнатата самоизмама или по-точно за съзнателната самоизмама, така силна, че героят се оставя да бъде носен от полъха на надеждата. Толкова неутолим е копнежът по пристан, светлина и покой, че той трябва да бъде изживян - макар и като въображение. „Скрити вопли” е лирическо видение на възможното щастие. А то носталгично отвежда към картините от детството. Конкретните образи, сетивни, живи, цветни („старата” с нейната „усмивка блага”, „стаята позната”...), направо са „митологизирани” в една обединяваща, неизчерпаемо богата представа, въплътила в себе си отделните детайли като черти на едно лице. Тези черти се размиват във времето иконостасно пречистени, за да се вместят самоизмамно в романтичната стилова поредица - щастие, пристан, утеха. Така първоосновата на илюзията-мечта е всеизчерпващо болезненият копнеж по надежда и опора на духа.

В елегията въвеждащият пейзаж, запазвайки конкретно сетивните си очертания, се разстила като „пейзаж на душата” - изтерзана, измъчена, разочарована, уморена, изгубила устоите на живота си. Последна искра надежда мъждука там някъде назад в миналото, където всичко е чисто и светло, миражно красиво. Епитетите спазват една емоционална гама („тихи”, „плахи”, „безутешни”, „скръбни”, „нещастни”, „черна”...). Споменът извиква раздвижени картини, които се застъпват една с друга, обогатяват се с нови детайли като мозайки от едно видение, сякаш озарено от светлината на „старата икона”. Никъде Дебелянов не е така предметно конкретен, така сетивно осезаем, земен. Подробностите от всекидневието придобиват реликвено, чисто духовно внушение („бащината къща”, „старата на прага”, „безсилно рамо”...). Образите са познати, близки. Едновременно присъстват в руслото на националната ни литературна традиция, но и извън нея - вече като знак, символ на една духовна драма.

Още встъпителният стих: „Да се завърнеш в бащината къща...”, е своеобразно поетично обръщение, по смисъл, не по граматически изказ. То разширява границите на личностното внушение. Местоимението е във 2 л., ед. ч. („ти с плахи стъпки”), глаголните форми - също носят диалогичното „ти” обръщение („да събудиш”, „да чезнеш”, „да повтаряш”, „да шъпнеш”...). Лирическият субект е колкото сам, изолиран, толкова и един от тези „скръбни и нещастни”, понесъл общата орис. Подчертава го и местоименната форма - „ни” - 1 л., мн. ч. („що безутешни дни ни завещаха”). Това не нарушава нито интимността на драмата, нито доминиращия минорен план. И в редица други творби („Помниш ли, помниш ли тихия двор”) личната изповед звучи по-многообхватно като болка на всички сродни по житейски жребий души.

Времето в „Скрита вопли” протича в два пласта - минало и настояще. Миналото също се раздвоява: по-далечното - детството - оазис на щастие и радост; по-близкото - „безутешни дни”, отекнали у героя като душевна травма, пределно разочарование, сломена воля, крушение на съпротивата, което търси опора и надежда в ранните спомени. И ако картините от детството са предметно конкретизирани, близкото минало е разкрито с твърде абстрактни обобщени определения („скръбни и нещастни”, „ безутешни дни”). Настоящето клони неотстъпно към детството като негова рефлексия, носи го в себе си - спомен, стон, мимолетна самоизмамна надежда. Това паралелно течение на времето едновременно е извор на надежда и разочарование. То е водовъртеж, където се сблъскват реалните прозрения за действителността и романтичните илюзии за малко утеха, ласка, покой. Стихът звучи меланхолно, като вопъл на една нежна душа, чиста, смирена, смъртно наранена, която в кротко отчаяние изживява своето безпътие.

В засичането на двата темпорални пласта възникват ред въпроси. Променя ли се миналото през призмата на годините? За безизходното настояще то има ли значение и доколко? Като всеки щастлив спомен, детството се превръща в мираж, пречистена опоетизация, обгърнати с паяжинен романтичен воал. От една страна, то е някак специфично „битово”, колкото тази дума да е несъвместима с диханието на Дебеляновата поезия; от друга - то е романтично безплътно, както безтегловни са виденията - поетически и личностно житейски. Това естетическо преплитане между предметната конкретност и романтичната завоалираност на спомена е специфична черта за цялостната поезия на Димчо Дебелянов.

В стихотворението разграничаваме отделни композиционни фрагменти, които съвършено преливат един в друг и създават общото движение на психологическата атмосфера: вечерния пейзаж, двора на бащината къща, срещата с майката, „стаята позната”..., като почти до финала емоционалната вълна възходящо градира. Преливането между отделните, поетически детайлизирани моменти е изящно плавно, сякаш резкият жест ще разруши крехката илюзия - видение. Поетът ни въвежда в спомените си със страхопочитанието, с което се влиза в храм. Там като в чудодейна икона оживява „бащината къща” „старата на прага”, „ стаята позната”... Споменът е една от линиите, които носят силния романтичен полъх в Дебеляновата поезия.

Дебелянов издига родния дом на пиедестал. „Бащината къща” - най-малкото е само декор и вещи. Тя е цял един нравствен свят със свои морални стойности. Лирическият субект при всички удари на съдбата е успял да ги съхрани в себе си като най-висша духовна ценност. Самите предмети излъчват пречистена етичност. Тя рефлектира в нежния досег на героя до всичко от света на детството и най-вече в пиетета към майката. В литературната ни традиция още от Петко Р. Славейков, Ботев, Вазов, Яворов... представата за родното тясно се свързва с образа на майката. И пак в духа на национално утвърденото при Димчо Дебелянов двете понятия майка и родина художествено се приближават почти до пълно покритие. Неслучайно това е последният акорд на творбата: „напразно спомнил майка и родина! ”.

Влага ли поетът по-обобщаващ смисъл? Казва ли ни - човек понякога е чужд в собствената си страна, изгубва ласката на родината, както по природния закон изгубва ласката на майката? Може би. Загатнатият мотив в началото на стихотворението за „безутешни дни” ни дава известни основания за подобно тълкуване.

Дебеляновият стих се откроява с изключително изкуство на словото. Богато одареното поетическо въображение непрекъснато борави с разгърнати метафори. Поредицата им привнася особена визуалност в минорната трагичност на стихотворението и на цялата поезия на Дебелянов. И най-сложните психологически състояния придобиват сетивно картинен изказ: „С плахи стъпки ще събудиш в двора”, „аз дойдох да дочакам мирен заник, / че моето слънце своя път измина”, „тихи пазви тиха нощ разгръща”...
Много особена естетическа роля играе системата на повторенията. Рядко те са в рамките на една и съща фраза („тихи пазви тиха нощ разгръща”). Най-често се срещат в различни отделни стихове и така някак вълнообразно ни връщат към едни и същи нравствени внушения. Повторенията са твърде разнообразни - граматически и по същност: дословни, напълно идентични („плахи стъпки”, „радост плаха”; „смирено гасне”, „смирено влязъл”), но и твърде специфични, например: „шъпнеш тихи думи в тишината"- тук трикратното повторение не е звуково, а само смислово логично. В други случаи думите са почти синоними: „смирено влязъл”, но и „мирен заник”, „умора”, „морен поглед”, а в „старата икона” и „ старата на прага” едно слово се явява като различни части на речта.

Лирическият субект в Дебеляновата поезия извървява кратък, но главоломен духовен път - от безметежната романтична вяра в абсолютното „Вечно щастие”до горчивото отрезвяване. В „Скрити вопли” вътрешно емоционалното движение е твърде специфично:полетът на духа следва метафорично - картинното разгръщане на илюзията; психологическият трагизъм - пълното й разрушаване. То е смирено, кротко, без следа от съпротива, но категорично. Сривът идва неочаквано, внезапно и то в мига, когато героят е повярвал в мечтата, когато осъзнава, че е изгубил всичко, все пак ще намери последен пристан. Какво е изгубил? Поетът само загатва, подсказва житейското фиаско, но нищо не назовава направо, конкретно. Интересуват го не причините, а самата драма като психологическо състояние и специално в това стихотворение - моментното просветление, щастливата самозабрава и последвалото отчаяние - всепогльщащо, безизходно, безнадеждно. Символният метафоризъм „да дочакам мирен заник”, „мойто слънце своя път измина” недвусмислено насочва към едно предусещане края на земния път. Мотивът „угасване” и в човешкия живот, и като унисон в природата („вечерта смирено гасне”) е характерен за новата, модерна литература у нас от първите десетилетия на XX век. Дебелянов дори визуално маркира прехода между мимолетния полет на духа и трайната власт на трагизма -последните два стиха са отделени от стихотворението. То е видението мечта; те - реалността, която разбива самоизмамата - колелото на времето е невъзвратимо, човек не може да вкуси повторно покоя на детството:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Тези „О”-възклицания, така чести в Дебеляновата поезия, са специфични за романтичната литература.

Полюсен е контрастът между пълното рухване на мечтата и романтичния порив. Изживяването е не по-малко трагично от драмата на Яворов, но емоционално естетическата реакция - съвършено различна. При Дебелянов всичко е„тихо” и „кротко” без Яворовите изпепеляващи „пламъци”, разтърсващи страсти по границата битие и небитие. Срещу Яворовата изгаряща непримиримост при Дебелянов меланхолно осъзнатото рухване на мечтите угасва в примирение. В стиховете на Яворов бушува неукротим дух, в стиховете на Дебелянов - почти религиозно смирение. Противопоставянето между полета на мечтите и главоломния й срив доказа, че контрастите в поезията на Дебелянов не са толкова стилистичен прийом, колкото поглед към света.
Като духовна атмосфера и стилистика, стихотворението е близко до поезията на символизма. Нейни най-характерни белези са минорните настроения, тъгата, стъпканата радост, прокрадващата се мисъл за смъртта... Словарният подбор съответства на емоционалната гама - „тихо”, „смирено”, „черната умора”, „печален странник”... Но в романтичната мечта от „Скрити вопли” сред сетивно ярките картини на родното диша живо човешко страдание, искрено разочарование и безизходност. Преплитат се влияния на различни литературни направления, но тази изключителна художествена творба остава със своята образно емоционална неповторимост като глас на жаждата за щастие в неговия най-чист лик - спомена за детството.

kamucheto0
12-06-2009, 13:36
Благодаря :-) :-)

Chris964
10-19-2010, 13:54
Само да попитам дали тва е интерпретация?