randomperson
12-06-2009, 17:53
аре ве помогнете нещо....
стихотворението “На прощаване” откриваме лирическия образ на духовно освободения човек, борец за народна свобода. Неговата изключителност е представена още в акта на отделяне от родния дом, поруган от поробителите, и в и избирането на борбата за жизнена съдба. Героят е видян на границата на робския свят и свободата, пътят към който минава през смъртта.
През погледа на лирическия герой гибелта е оценена откъм героичната и страна. Бунтовникът си представя смъртта като необходима жертва за свободата на родината. Тази гибел ще бъде осъзнат избор и със своята извисеност ще остави следа не само в душите на близките му, но и у народа. В това героят вижда и своето безсмъртие.
Темата за смъртта навлиза в поемата най-напред с предположението, изказано просто и без самосъжаление: ” аз може млад да загина”. За смърт в героично сражение и защита на национална чест говори и метафоричният израз: “пък....каквото сабя покаже\и честта, майко, юнашка!”. Отбелязаното с многоточие мълчание по-изразително от думите внушава, че лирическият герой не се стреми към смъртта, но я приема, защото се ръководи от максимата, че свободата не се дава даром, а трябва да се извоюва с високата цена на пролятата кръв.
Бунтовникът знае, че вестта за смъртта му болезнено, ще нарани душата на очакващата го майка. Той вярва, че думите “паднал съм с куршум пронизан”, които подчертават геройството на загиналия юнак, биха облекчили майчината скръб. Повторението на глаголните форми “паднал”, “загинал” подчертават славното в тази гибел.
Все в същия борчески смисъл смъртта в бой с поробителя присъства и в завета на бунтовника към неговите “братя невръстни”. В заветните думи акцентът пада върху героиката на смъртта и върху страстния зов за приемственост в борбата:
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко черната!
В картината на смъртта Ботев се е стремил не към реалистичното изображение, а към събуждане на читателското въображение. Смъртта е страшна, но е красива. Разкъсано е тялото на юнака – настъпил е физическия край, но идва духовното безсмъртие. Епитетите “бяло”, “черни”, “черната” имат символно значение. В християнската митология бялото е образ на нравствена чистота, на красота и възвишеност. Към него се прибавя представата за скалите - високо място, което по косвен път издига родолюбивия подвиг на бунтовника. Легендарно-героично извисява смъртта му и думата “орляци” – пространство, достъпно само за гордите орли. От своя страна черният цвят присъства като символен образ на страданието, но е обогатен с идеята за неразривна връзка на юнака с родената, за сливане с родната земя. Загиналият за свободата няма гроб като обикновените хора, негов гроб е цялата родна земя. Гибелта е славна, защото отвежда към вечността.
Идеята за безсмъртието обагря и стиховете:
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин,
с куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват.....
Братята трябва да открият оръжията, символи на борбата, за да я приемат като свой дълг. Идеята за приемственост е добила поетичен израз, който въздейства със своята метафоричност.
Мисълта за безсмъртието на загиналия за свободата на родината Ботев обогатява и с идеала за народна признателност. Тя е внушена чрез песента, която ще бъде сътворена в памет на героичната саможертва на бунтовника. Авторът не представя текста и, а предполагаемото и съдържание: смисълът на подвига, храбростта и самообладанието в боя, заветните думи “пред смъртта и пред дружина”.
Мотивите за безсмъртието и народната признателност се сливат във финала на стихотворението. Подтекстово е изказан възгледът, че право на нравствена присъда над личността има единствено народът:
Но..... стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и свобода.....
Ботев не само синовно обича своя народ, той вярва в неговото мъдрост и памет. Прозорливостта му помага да разбере, че героичното дело може да не бъде оценено от съвременниците му, но е убеден, че бъдещите поколения ще го запомнят с признателност. За лирическия герой е важно народът да осъзнае идеите, за които е загинал, както и да съзре техния смисъл – правдата и свободата са неоценимо благо за всеки човек и всеки народ.
В стихотворението “На прощаване” Ботев предрича собствената си съдба. Смисълът на живота си поетът намира в саможертвата за свободата на родината. Това превръща творбата във вълнуващ паметник на една прекрасна, героично личност.