PDA

View Full Version : помощ !!!!!!!!!!!!!



SkiCatA
12-08-2009, 17:14
Този четвъртък, който следва ще правим класна по литература и за нея трябва да разработваме три теми.Едната е :
Сатиричния патос в разказа "Дамата с рентгеновите очи",
Несрета и обреченост в цикъла "Зимни вечери",
Страдание и състрдание в цикъла "Зимни вечери".
междо другото съм осми клас и да една степен ще се опитам сам да си ги разработа, но ако някой може да намери някоя от тези теми ще сам му много задължен.
Мерси предварително

firestone224
12-08-2009, 18:23
Състрадание и съпричастие в цикъла „Зимни вечери”

Увод:

Поетичният цикъл "Зимни вечери" , считан с основание от литературната критика за поема, е въздействаща лирична творба наситена с много болка и съчувствие, страдание и зов за човешка милост.Творбата е изградена основно върху съпричасността на твореца, изразяваща онова, което преживява и съпреживява самия той. Съдбата на лирическите персонажи е пряко зависима от социалното устройство и от живота в големия град.

Теза:

В творбата ясно се открояват картините на живота в крайните градски квартали - живот сравним само с ада. Заради ниския си социален статус, хиляди хора са заставени да живеят без сигурна работа, хляб и дом. На тях градът предлага само своето жестоко и безчувствено към мъката им лице. Тяхната съдба се откроява като изречена присъда - без вина у набедените виновници, но и без право на обжалване.

Изложение:

В първата част на поемата , чрез метафората "черна гробница", лирическият "Аз" ни насочва към към присъствието на зловещата сянка на смъртта в този свят трайно белязан от скръбта. Епитетите "пуст" и "мрачен" внушават невъзможността да се забележи някаква следа от жизненост в това пространство. Всичко е замръзнало и статично. Глъхнещите сгради със своите "жълти стъклени очи", оскрежените дървета и жици, създават впечатление за призрачност, изоставеност и представата за свят, в който човека е излишен. Образът на луната също е обрисуван със знака на скръбта. Градския облик е изграден от отделни детайли безпогрешно характеризиращи мизерията, противоположна за достойното човешко съществуване. Драматизмът е бедното предградие е последица от социалната принадлежност на човека, лишен от правото на труд и възможност за оцеляване. Определението "безхлебен" е израз на печалния резултат от несполуката в живота на бащата. Безпомощен и отчаян от еднообразното ежедневие, той стига до мисълта, че живота му е "непотребен". Тази социална безпреспективност се превръща в човешка трагедия, чиито жертви са жената и децата. Основните мотиви на тази житейска драма са : жестокостта, страданието и вечната безпомощност.
"Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва"
В този дом липсват уюта и топлината , а градът ги лишава от смисъл и опора в живота. По един естествен и неповторим начин лирическият "Аз" насочва поглед към вечерния здрач, пристиснал в своята тягостна прегръдка смълчаните хижи. Доминиращият образ на мъглата е въведен като знак и символ в лирическото пространство в творбата. Животът на хората в тази част на големия град задушава всички техни пориви и надежди за спасение. Мъглата присъства навсякъде.
"А на вън мъглата гъста тегне,
влачи своя плащ злокобно сив..."
Позицията на наблюдател и описващ дава възможността лирическият герой да се слее с персонажите в творбата и неговите думи да звучат като изблик на зов за човешка милост . Всепоглъщащата мъгла е еднозначна с живота на онези, които са притиснати от жестокостта на света. Към тях Смирненски се обръща с дълбоко съпричастие и непринудена човешка близост, изразени явно и открито чрез насителният израз :
"Братя мои,бедни мои братя-
пленници на орис вечна зла-
ледно тегне и души мъглата-
на живота сивата мъгла..."
Ден след ден коварният град отнема силите и надеждите на страдалците.:
"В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини и се губят по белия сняг"
Всичко се поглъща от хаоса, скръбта и студа. Сякаш единствената възможна светлина е тази на свещите запалени край ковчега на младото момиче.Смъртта е господарка на безпомощните бедни хора обитаващи бедните хижи. Мизерията бележи със знака на смъртта хората от крайните градски квартали. Тя не е пощадила младия живот и плачът на майката е единственият протест срещу безкрайното зло. Молитвата отправена от малкото дете е обречена на провал .
"... пред мъничък иконостас
детенце дрипаво се моли..."
В последната част от творбата персонажите, които Смирненски "рисува" са бедните деца. Към тях автора се обръща с огромно съчувствие. Те са най-невинните жертви на дехуманизирания свят. Участта на двете деца "чувалчета снели от гръб", "стоят... и треперят" е като тежък упрек срещу истинските виновници за съдбата на неоправданите хора. Скръбта в очите на бедните деца е символ за незаслуженото им страдание. Мотивът за обвинението към безмилостното лице на града е изпълнено с чувство за обреченост на всички мечти, устреми и пориви въплатени в образа на снежинките.
"А бликат сребристи,
снежинки преплитат,
блестят кат кристал,
и в локвите стават на кал".

Заключение:

Поезията на Хр. Смирненски дава израз на човешката ценностна система. В цялата творба се усеща мъката и мизерията, несправедливата съдба на онеправданите страдалци. Поетът разбира нуждата от промяна и се извисява чрез своят поглед напред в бъдещето. Това е единствената причина Смирненски да се откроява от своите събратя по участ, на които той горещо и явно съчувства.

firestone224
12-08-2009, 18:24
Вечната бедност и грижи в „Зимни вечери” на Христо Смирненски

Христо Смирненски е един от първите поети урбанисти в нашата литература. Б неговата поезия градът е място преди всичко на социални конфликти. Там бедността и грижите са постоянен спътник в живота на хората. Сам израстнал в нищетата и немотията на големия град, Смирненски разкрива отвътре страданието на обикновения човек. Поетът не е просто зрител, той е част от живота, който рисува, а героите му са негови братя по съдба. Този факт допълнително засилва автантичността и въздействието на стиховете му. С разбиращо съчувствие и дълбока обич е показано стрладанието, породено от вечната бедност и грижи в двата поетични цикъла „Децата на града” и „Зимни вечери”.
В цикъла „Зимни вечери” Христо Смирненски използва мозаечен тип композиция, представяйки различни картини, свързани с общата тема. Вечната бедност, страданието и грижите на хората в крайните квартали са показани чрез различни битови ситуации. Преминаването от картина в картина става чрез движението на лирическия говорител. Поетът се вълнува не само от социалните явление, но и от трагичните следствия, породени от тях- духовната и физическа смърт и загубата на човешките ценности. Това определя като основна тема на цикъла не просто разкриването на социалната неправда, а изразяването на искрена човешка болка и съпричастност към страданието на онеправданите братя по съдба.
Христо Смирненски написва цикъла „Зимни вечери” в края на жизнения и творческия си път. Изборът на заглавие не е случаен. Поетът избира зимния сезон за показване на живота на града, защото той е най- труден за бедните и онеправдани обитатели на крайните квартали. Вечната бедности грижи са представени чрез символиката на зимната вечер. Зимата навява чувство на безнадежност. Пустата и мъртва природа е в съзвучие със студа и мизернота съществуване.
Цикълът „Зимни вечери” събира различни картини и импресии, внушаващи представата за вечната бедност и грижи. Това определя фрагменталния характер на творбата. В началната картина поетът въвежда метафоричния образ на града. Използваното сравнение „като черна гробница” определя емоционалния тон на творбата. Поетът рисува мрачна, подтискаща картина, чиито основни характеристики са пустотата, мрака, призрачността и мъглата. На този фон са показани конкретните картини на вечната бедност и грижи. Зад мътните стъкла на бедните хижи лирическият героя съзира потресаващи картини на бедност и мизерия. Нищетата унижава човека, засегнати са основнита нравствени ценности. Семейството изгубва моралните си устои. Бащата не е способен да усигури прехраната на децата си. Той търси забрава в пиянството. Животът му е непотребен, лишен от смисъл. Потресаваща е картината на детското страдание. Зад мръсната , продрана завеса се откроява детска глава. Детето търси и не намира спасение в нощната картина на враждебния град. Страхът, отчуждението и самотата са единствените негови спътници. Бащата , завърнал се „безхлебен”, не носи утеха. Пиян от алкохола, от мъката и безсилието, той внушава заплаха за себе си и за близките. Вечната бедност и грижи унищожават семейната близост, липсва усещането за спокойствие и семеен уют, няма я и детската невинност. Животът на обитателите на бедните хижи е тъжен, лишен от топлина и щастие. Остава чувството за безнадежност, засилено от страдалческите вопли на жената, ридаеща в мрака.
Лирическият говорител продължава своя път сред смълчаните хижи. Риданието на жената сякаш е поддето от плача на самотна цигулка. Вечерният мрак е разкъсан от тъжните песни на скрита тъга. Изведнъж тонът се променя. Въвеждането на образите на циганите- ковачи внася в мрачната, угнетяваща картина на страданието светли отблясъци. Вътрешна сила излъчват „черните ковачи”. Тя сякаш коват своята нова социална съдба. Смирненски въвежда своята любима теза за огнената лава на бунта, на социалния гняв. Вечната бедност и грижа отстъпват пред волята за живот, смазваща с „тежките чукове” мъката и тъгата. Лирическият герой е опиянен от новороденото чувство за радост, което пръска „ златни сълзи”. Душата е пробудена и съживена. Вътрешното напрежение расте, долавя се предчувствието за нова среща с живота и действителността. Сред тази феерия от багри и звуци се открояват човешките фигури-„черни ковачи”, чиито души, озарени от пламъка на надеждата, сякаш се се взират от мрака на социалната несрета към проблясъка на нова зора. Огненият пламък на надеждата е мимолетен, той бързо помръква, за да отстъпи място на тъмната нерадост. Сивата монотонна тъга, породена от „вечната бедност и грижи” отново намира отражение в градския пейзаж. Мъглата гъста тегне над смълчания град. Човешките силиети са неясни, , появяват се за миг, после изчезват, „гинат” сред мрака. Поетичното настроение е минорно. Мистичност, чувство за безнадежност и обреченост се сливат в усещането за призрачността на жълтопепелявата мъгла, в която бродят задгробни същества.
На фона на скръбта и унинието се открояват фигурите на слепия старец и детето: Той е-слепия старик се връща,
с него натоварено дете,
потопени в хаоса намръщен,
бавно, бавно се разтапят те.
Социалната съдба на двамата герои е предопределена. Те живеят в безнадеждния мрак на вечната бедност и грижи. Липсват перспективи, няма надежда за спасение. Животът им е „бавно потъване” сред мрака на социалния ад. Зловещият „намръщен хаос” бавно ги поглъща, обричайки ги на забрава. Фигурите са статични, застинали в своето страдание, те се разтапят в мрака. Това засилва усещането за безнадежност и обреченост.
Всички герои от цикъла „Зимни вечери” имат еднаква социална съдба. Душите им са в плен на зли орисници- вечната бедност и грижи. Социалното зло сродява поет и лирически герои. Съпричастност и болка се сливат в топлото, изпълнено с обич, обръщение:
Братя мои, бедни мои братя-
пленници на орис вечна зла-
ледно тегне и души мъглата-
на живота сивата мъгла…
Антихуманната същност на социалната действителност е представена чрез символа на тежката, непрогледна мъгла. Тя е навсякъде. Вечната бедност и грижи притискат човека, лишават го от духовни празници и го обезличават.
Социалната съдба отеква с „тежък звън” в човешките души. Тя възвестява „зловещия празник на своето мрачно тържество”. Човешкият живот се губи срад мрака на социалната безизходица. Умират мечти, погребани сред тъга и печал. Нищетата погубва младостта и невинността. Те бавно чезнат сред пламъка на догарящите траурни свещи. Животът е сведен до безрадостно съществуване в очакване на смъртта. Лирическият говорител става свидетел на нямото страдание на своите събратя. Лишени от детство и радост, от безгрижието на младостта, те изжвяват живота си в мрак и страдание, за да намерят покой в преждевременната смърт. Девойката, положена в ковчега, е една от многото жертви на вечната бедност и грижи:
Сред стаята ковчег положен,
в ковчега- моминско лице,
и жълти старчески ръце
у дъсченото черно ложе.
Животът е отнет. Социалното зло оставя своя отпечатък и в смъртта. Внушението за погубената младост се засилва от контрастта на моминското лице и старческите ръце. Нерадостна и скръбна е картината на човещкия живот. Той е белязан с траурния звак на безнадеждността. Плачът, протяжен и глух, остава нечут сред мрака на вечната социална нощ. Нечути и неразбрани остават и молитвите на детето. Вечната бедност и грижи погубват всички, независимо от пол и възраст. Поетът сравнява човешките съдби с ледени цветя. Те озарават за миг нощта, със своята кратка красота, за да изчезнат, стопени сред мрака на безнадежността.
Градският пейзаж е в съзвучие с чувствата на лирическия говорител. Хижите са „смълчани”, над тях тегне бледосиня мъгла. Главни действащи лица са „вечната бедност и грижа”. Те са навсякъде, „гледат през мътни стъкла”, бележат със своя скръбен знак човешките души.
Смирненски е особено чувствителен към детското страдание. Затова с такава любов и болка рисува образите на двете деца, спрели до фенера. Малките герои са невинни жертви на социалнота несправедливост. Вечната бедност и грижите ограбват душите им. Те не познават радостта и безгрижието на детството. Още с раждането си застават на вечния път на скръбта. Те не познават друго емоционално настроение. Скръбта дреме в очите им, тя обсебва мислите и желанията им. Радостта е „потрошена слюда”, щастието е непознато усещане, красотата е неясна мечта, която буди в душите „смътна почуда”. Съдбата им е предопределена. Вечната бедност и грижа унищожават детската невинност. Детските души, бели и чисти, са погубени от социалното зло. Подобно на снежинките, те загубват своята красота, за да се превърнат в локвите на кал.
Цикълът „Зимни вечери” е вълнуващ разказ за страданието на човека, породено от вечната бедност и грижа. Стиховете синтезират конкретност и обобщеност, за да внушат потресаващата картина на мизерията в общочовешки план. Невинните жертви на социалното зло носят усещането за безкрайна скръб и безнадежност. Тяхното страдание събужда човешката съвест, придизвиква съпричастност и желание за промяна. Годините минават, светът се променя, но докато съществуват „вечна бедност и грижа”, цикълът „Зимни вечери” няма да загуби своята актуалност.

firestone224
12-08-2009, 18:26
амм само с тва мога да ти помогна.. 8-) 8-)