sexyto_947
12-09-2009, 11:49
Много спешно ми трябва нещо на тема; образът на бесилото в "Обесването на Васил Левски" от Христо Ботев!!!
Моля някой да ми помогне защото нищо не ми идва на ум...
Благодаря предварително! :)
aloveyou
12-09-2009, 12:07
"Обесването на Васил Левски" - АНАЛИЗ
В произведението откриваме типичните за Ботев мотиви и образи, взаимствани от фолклорната традиция, но пречупени през гледната точка на обърнатата логика, използвана за изграждането на стихотворения като "Елегия", "Борба" и "Моята молитва".
Мотивът за майката като персонификация на родината е изведена до съвършенство, чрез обединението на двата образа:
О, майко мила, родино мила!
Обединени от плача двата образа се сливат в един, чието развитие може да се проследи в Ботевата поезия, но до този момент остава незавършено.
Анализатори твърдят, че Ботев проектира смисъла на идеята на "Обесването на Васил Левски" върху структурата на баладата "Хаджи Димитър", но в обърната логика. Докато в баладата се набляга на мистичността и внушенията се постигат чрез нереални образи, в "Обесването на Васил Левски" водеща роля има реалността, реалните факти. Това не означава, че поемата страда откъм образност или, че е ощетена откъм внушения.
Цветовете в "Обесването на Васил Левски" са противоположни на цветовете в "Хаджи Димитър", противоположно е и времето - горещото лято в баладата нагрява кръвта в жилите на бунтовника, докато студената зима от другата творба сковава сърцата в ледена прегръдка, вцепенява чувствата.
Гамата от цветове е издържана предимно в черни тонове - "черна робиня", "черно бесило", докато в баладата "Хаджи Димитър" е - "бяла премяна", "трева зелена" .
Отсъства дори характерната за зимата девствена белота на снега, понеже цветът се свързва със събуждането на надеждата, а тази творба не говори за духовното безсмъртие, тя говори за безнадеждност:
...и студ, и мраз и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Присъствието на черния цвят, освен че дава физически облик на робството, кореспондира и с мотива за смъртта - в ролята на белег за траур. Майката - родина носи траур - /народния израз всъщност гласи / носи черно/ в израз на скръб по обесения "един син".
Още един път Ботев постига пълно сливане на образите на майката и родината чрез последователните обръщения "майко" /стих 7/ и "Българийо" /стих 11/.
Родината е назована, даден и е политически /физически/ образ, а не обичайната абстрактна представа за родината - свят, неограничен от имена /граници/.
В "Хаджи Димитър" природата е солидарна с мъките на героя, тя е грижовна и милостива. Митологизираните животни - орлицата, вълка и сокола също изразяват съпричастие, на тях дори са вменени нетипични, почти човешки действия, за да бъде отново подчертано съпреживяването на страданията.
В "Обесването на Васил Левски" природата е представена чрез образите на гарвана и зимата. У птицата няма нищо човешко, тя е "проклета" поради връзката си с гроба, внушаващ отново идеята за траурла и втори път заради самата си природа - всеизвестен факт е, че гарванът се храни с мърша, за това присъствието му около бесилото не е странно.
Странно е присъствието на гроба, защото обесеният остава необесен, за да бъде всъщност видян. / Но тъй като по това време Ботев живее в Румъния, става дума за духовен поглед, духовно присъствие на смъртта и обесването/.
Всъщност този мотив присъства и в по-ранните Ботеви творби "Елегия" и "Борба" като образ на спящия народ, изравнен с живия мъртвец, погребан в своя сън.
В "Обесването на Васил Левски" Ботев непряко се възползва от ефимизма "вечен сън" именно чрез символиката на гроба.
Благородството на вълка от баладата "Хаджи Димитър" се превръща в зловещия образ на "псета и вълци", внушаващ жестокост и озлобление. Срещу мистичните самодиви, имащи силата да въздигнат лирическия герой "в небесата" са противопоставени напълно безпомощните хора:
...старци се молят горещо,
жените плачат, пищят децата.
Макар убеден атеист, в поезията на Ботев често откриваме библейски мотиви. "Обесването на Васил Левски" не прави изключение. Обесеният е "един син". Това словосъчетание кореспондира с библейският образ на Христос, "син божи и син человечески", а лирическият герой е син на майката и на родината, т.е. както на абстрактното, така и на реалното.
Самият образ на бесилото е двукратна библейска митологема. Един път заради израза "виси на него със страшна сила", който, свързан с предния стих и словосъчетанието "твой един син" отново напомня за Христос - Спасителя, за разпънатия на кръста Христос, умиращ, за да изкупи греховете на хората.
Свързването на лирическия герой /който в този случай е различен от лирическия АЗ/ с образа на Христос или и своята историческа обусловеност - факт е, че Левски /назован като лирически герой в заглавието, но не и в текста на творбата/ е застанал в сърцата на хората с прозвището "Апостол на Свободата", а в Библията апостоли са наречени най-близките последователи на Христос.
Втората логическа връзка на бесилото с християнската символика отново минава през образа на Христос, за да достигне до образа на Юда и мотива за предателството. Юда, предателят на Христос умира, обесен от собствената си ръка.
Освен историческата истина, че Левски е екзекутиран чрез обесване, съществува и лирическата, символна истина на обесването. Героят е обесен, но не защото е предател, а защото е предаден - отново историческа истина, ала пречупена през поетичните възприятия.
В своя трети смисъл бесилото развива мотива за смъртта и нейното опоетизиране. Макар и използвано вместо позорно наказание през Средновековието, в творбата чисто физически и абсолютно буквално акта на обесване въздига лирическият герой.
Макар и мъртъв, той е над света. мотивът за въздигане н смъртта е вече познат от творби като "На прощаване" и "Хаджи Димитър", но в тях смъртта се постига сред пространство и свобода /Балкана/, докато в "Обесването на Васил Левски" тя е насред робската земя и дори е локализирана - "там близо край град София".
Един от най-характерните за Ботев мотиви - този за песента и пеенето също не е пропуснат в последната му поетическа творба. Макар и изведен в края, мотивът за песента обединява всички звуци в творбата, които също като нея са грозни, зловещи и зли.
Воят на "псета и вълци" и злата песен на зимата от своя страна се противопоставят на гласа на родината - майка, който е "глас без помощ, глас в пустиня". Преобърнатата Ботева логика превръща песента в инструмент на злото, а траурния плач в безмълвен потрес. Между тях /както в смислово, така и в текстово отношение/ е образът на обесения - "със страшна сила".
Не е трудно да се почувства, че необичайността на думата "сила" изпъква на фона на многоликото безсилие, което заобикаля героя.
Нормално е в лицето на обесения да се вижда някакъв идеален, пределен случай на безсилие, пасивност, незащитеност... Поетът преобръща наопаки "нормалната" логика, като сменя ролите - силен, и то страшно силен се оказва "най-уязвеният" - мъртвият, оплакваният, самотно висящият. Безсилни в своята вцепененост, обърканост, неутешимост остават живите, оплакващите, многото.
Много е изписано за Левски и Ботев, за приятелството между двамата. Ала върховете, достигнати от Ботев със стихотворението "Обесването на Васил Левски" все още остават недостигнати къкто откъм поетическо майсторство и образност, така и откъм сила на внушенията и чувствата. И това е останало в българската литература с клишираното вече, ала дълбоко истинско и смислено понятие "Ботев гений"."
aloveyou
12-09-2009, 12:08
ИИ още едно:
“Обесването на Васил Левски”
Неслучаяйно в това последно отпечатано Ботево стихотворение образът на майката-един от централните в неговите личностни и обществени равносметки-тук е придобил крайната си социализация и метафоризация като образ на родината майка.Силното внушение на това стихотворение е постигнато чрез майсторско съчетаване и непрекъснато преплитане на характеристики и стойности от интимно-човешки и от обществено-политически порядък.Диалога си с родината поетът осъществява по същия доверително-изповеден начин,както неговичт лирически герой-с майката.Повтарят се дори и конкретни теми-за майчиния плач(“защо тъй жално,тъй милно плачеш”-срещу “ти ли си,мале,тъй жално пела” в “Майце си”),за това,че тя е “черна робиня”,че нейните страдания остават нечути,че нейната надежда и мъка-това е нейният “един син”,че по злата игра на съдбата съдба тя надживява и него,и всички трагични превратности на живота,обречена на вечно страдание:
И студ,и мраз,и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето
Съответно по сила и художествен замах на идентифицирането на образите на майката и родината е сливането на личното страдание на поета от загубата на близък приятел и съратник с могъщата болка на родината майка,чийто син виси на бесилото “със страшна сила”.Апокалиптичната картина,която е нарисувана тук,с библейската мощ и злокобната безнадеждност на внушението си е нещо наистина уникално в нашата литература:
Гарванът грачи грозно,зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят Богу горещо,
жените плачат,пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето....
Взаимно се дапълват зрителни и слухови внушения,съчетанията “гр”, “хр”, “тр”,честото повтаряне на звуковете “с”, “в”, “р” придават една наистина грозна,зловеща музикалност.По силата на злата ирония на съдбата(за кой ли път в Ботевия живот)зимната картина на обесването на Апостола напомня и на оная снежна “пустиня” с с вятърната мелница край Букурещ,която свързва завинаги-и житейски,и художествено-метафорично-двамата великани на мисълта и делото.В съзнанието на всеки българин те завинаги една обща,неразделна част от зимната пустош на безнадеждното страдание,светлик на надежда-дори и с ътрагичната си гибел-в безпросветната нощ на робството.
Грандиозността на внушението иде и от нереалния образ на бесилото:
Плачи!Там близо край град София
стърчи,аз видях,черно бесило,
и твой един син,Българийо,
виси на него със страшна сила.
Това гигантско черно”бесило”,което се е издигнало над поробената родина,забележимо сякаш чак отвъд Дунава,се превръща в една наистина апокалиптична метафора.Като че освен него и висящия”със страшна сила”няма нищо друго в пустинята;старческите молби пред Бога,плачън на жените и писъкът на децата само подсилват това усещане.Останала е единствена майка България-като утеха и надежда-сигурно за това и поета споменава тук нейното име-за първи и единствен път в поезията си.Така не само образно,но и смислово той довежда развитието на нейният образ в своята(а и в цялата ни възрожденска)поезия до крайния,най-логичния художествен извод:колкото и нейни синове да загинат,тя винаги остава безсмъртна чрез народа си.
С това стихотворение и поетът завършва своя диалог с майка си.Наближава времето да тръгва за Балкана,а това означава,че той вече принадлеци само на вечната майка родина.Ще се сбогува в майската букурещка привечер с баба Иванка,за да полети към онази,която е майка на всички безсмъртни.
Дано ти помогне