aloveyou
12-09-2009, 12:20
Разумът и безумието на Дон Кихот
Дон Кихот, рицарят на Ла Манча, последният от вида си, обвинен в лудост от един обезумял свят. Това е съдбата на благородния идалго, който успя да види света с други очи.
Макар и разумът да не е напускал Дон Кихот, той бива смятан за безумец, само защото се е отдал на своя собствена идея с цялото си същество. На него ли му се привиждат великани, крепости и магьосници или останалият свят не се старае да ги види?
Разумът е мерната единица на обществото за Дон Кохот, от която не бяга. И именно от нея идва големия край на подтискащия го тунел, в който се е намирал. Дон Кохот е търсещ човек, действащ и скоро осъзнава, че е закован с хиляда окови в най-тъмното ъгълче на душата си, а благородният идалго Кихада (Кехада) всъщност не е той. Това е образ, създаден от другите, образ, еднакъв с още стотици хиляди, образ, изплетен от оковите му. Дон Кихот започва да троши оковите си и скоро стига до последната и най-тежката, на която пише "Разум", разбива и нея. Рицарят на Ла Манча е вече свободен да излезе, но както всяко същество, стояло дълго на тъмно, излизайки на светло, очите му не виждат. Когато свиква със светлината, Дон Кихот вижда един свят с гори от вериги, на които са приковани милиони души. Обаче това няма никакво значение, защото той е себе си, той е такъв, какъвто иска, той преминал изпитанията. Дон Кихот е попаднал в света на мечтите, където всичко съществува и може да има, което си пожелае. Окованите души, осъзнавайки неограничените възможности на Дон-Кихотовата душа, започват да викат по рицаря. Във физическия свят, където идалгото с външен вид на Кехада е всъщност Дон Кихот, виковете се превръщат в клеймо за свободата му. Така търсещият човек започва да разглежда и опознава новия свят, за който се е борил толкова трудно. Скоро разбира, че красотата и чудатостите, които открива, му стават тягостни, тъй като няма с кого да ги сподели. Той е сам-самин, обграден от мечтите си и без приятел. След осъзнаването на болезнената истина, Дон Кихот решава да се върне и да сложи пак своите окови. Така той се самооковава, но вече му е приятно, защото е докоснал вълшебството. Иронията е, че оковите му липсват, толкова дълго е стоял с тях, че те са станали едно цяло с него, те са истинските му приятели. Тяхното счупване е означавало само потвърждението им. Така разумът не е напускал Дон Кихот, а само е бил потвърден. Чрез метафората на разсъдъка си той съзнава своята зависимост от реалния свят, зависимост, чрез която съпоставя двата света, които е открил в себе си.
Нещата, които Дон Кихот е видял и докоснал, не са недостижими за хората. Те просто не са се старали да видят. В тяхното ежедневие няма място за себетърсене, погълнати от всекидневието си, хората се превръщат в роботи, вършейки само определени дейности без духовни цели.Човеците допускат да приемат самите себе си, мечтите и желанията си като част от тях, отричат и ги обявяват за безумие. Дон Кихот проявява истинската си същност, истинските си желания и обществото го обявява за луд, страхувайки се от него. По този начин хората прекъсват и последните си мостове към другото си аз, чрез което се освобождава истинската им идентичност. Отричайки и смеейки се на Дон Кихот, те се заключват все по-здраво в крепостите на душите си, несъбрали смелост да излязат срещу себе си. Смелостта, чрез която Дон Кихот постига пълна свобода за духа си, да се чувства такъв, какъвто иска, и да прави това, което иска. Поведението му е своенравно и безгрижно като на малко дете и това кара обществото да го отхвърли, виждайки в него части от най-съкровените си мечти. За разлика от останалите, Дон Кихот разбива рамките на тогавашния ограничен човек, нещо,което не може да се постигне от "здравомислещия" човек, който е по-скоро здравонемислещ, тъй като мисленето, в каквато и да е насока, отваря Вратата.
Дон Кихот е изхвърлен от обществото заради различността си. Различност, основана на здравия разум в търсене на собствена идентичност. Донът, обявен за безумец, е просто човек,разбрал и открил себе си.
Разумът и безумието на Дон Кихот (съчинение расъждение)
Прашните пътища, мръсните и неприветливи ханове, липсата на щастие в човешкия живот създават реална представа за социалните и духовни контрсати в късноренесансова Испания. Именно през този мрачен и объркан период се появява романът на Сервантес “Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча”. Още с първата си част тази творба събужда огромен интерес, който е жив и до днес. Това, което най-често занимава изследователите на Сервантес и на неговото творчество, е образът на главния герой и най-вече разумът на неговото безумие.
Мъдрец в своите намерения, своя идеал и в словото, с което го проповядва, и безумец в действията си и в средствата, с които си служи срещу злото, Дон Кихот тръгва по света, за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост. Лудостта, която обзема кроткия иначе по характер идалго, превръща обикновеното му и безлично съществуване в нов ритъм на живот, с героични, макар и неуспешни прояви на рицарския му дух. Дон Кихот поема предизвикателството да носи огромната отговорност за опазване добродетелите на изчезналото странстващо рицарство.Чрез тази своя мисия той преоткрива забравените човешки ценности. Погледът на рицаря в него е извисен над дребнавото, нищожното. Макар че на пръв поглед в действията и думите на обезумелия идалго всичко е проява на лудостта, в мотивите му за действие има дълбока човечност и загриженост за съдбата на онеправданите.
Прозрял истината на страшното време, в което живее, обикновеният, почти неизвестен на никого обеднял идалго дон Кихада решава да поправи света, да върне хармонията на идеализираното минало, въплатено от него в мечтата му за “Златния век”. Многократно героят излага своите цели, споделя своите намерения, от които струят хуманизъм, готовност за действие и саможертва в името на доброто и красивото. Той се стреми да “отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби и възстановява правата на онеправданите”.
В началото на романа Дон Алонсо Кихана по нищо не се отличава от хилядите испански благородници, представители на обеднялата идалгия. Като всички тях, и той се примирява с действителността, приел без съпротива нещастното си съществуване. Но идва дръзкия бунт на човешкото съзнание., който граничи с безумието. Дон Кихот пожелава с цялата сила на духовната си същност да промени не само своята съсловна съдба, но и времето. Безличният идалго се превръща в ярка индивидуалност. Той нарича себе си Рицар на печалния образ, защото печален и тъжен е светът, в който се впуска, за да промени злото и да възстанови справедливостта. Няма закон, който да отмени вътрешната убеденост на Дон Кихот, че той е призван да служи на доброто, да защитава бедните и несправедливо унижените. Всеки страдащ, независимо от причините, породили личната болка, получава закрила от странстващия рицар. В това се крие и неговата изключителна хуманност, надхвърляща често границите на разумността. Той не престава да вярва в хуманната си мисия: “ Аз съм храбрият Дон Кихот де ла Манча, покровител на обидените и онеправданите.” Вярата в доброто е вътрешната нравствена сила на идалгото. Тя го прави духовно красив и неземно съвършен.
Задачите, които си поставя Дон Кихот, показват неговата способност да наблюдава трезво, да преценява действителността, да не затваря очите си и сърцето си за неправдата и социалните проблеми, за страданието на хората около себе си. Състраданието към тяхната зла участ и любовта му към всички онеправдани раждат хуманистичния идеал на странстващия рицар. Като типичен човек от Ренесанса, героят мечтае за “Златния век”, когато хората са се ползвали направо от даровете на природата и са живеели в “мир, приятелство и сговор”. По време на своите три похода и особено при последните два, идалгото, вече “посветен” в рицарско звание, допълва представата на читателя за идеала, към който се стреми, издигайки разбиранията си за идеалното общество, в което няма потисници и потискани, хора с отнета свобода, престъпници, лъжци и личности без очи за красотата.
Макар и външно действията на Дон Кихот да изглеждат налудничави, лишени от всякаква логика, в мотива му се крие една дълбока човечност. Мъдър е Сервантес към нравствените помисли на човека, но и мисълта на рицаря на печалния образ Дон Кихот е прозорлива и дълбока. И автор, и герой не се отказват от битката за човешкото у човека, но не скриват и своето разочарование от конкретността на времето, от срещата с грозното в действителността. Това е всъщност безумната дързост да бъдеш мъдър, когато си загубил в битката за щастие. Героят на Сервантес проявява “мъдрост в безумието” и “безумие в мъдростта”. Дон Кихот живее на условната граница между въображение и реалност, блян и действителност, лудост и разум. Нещастията съпътстват идалгото, но той приема страданието като необходимо нравствено услие за постигане на идеала за справедлив и съвършен хуманен свят: “Аз съм роден да бъда образец на нещастниците и да съм вечно прицел и мишена за всички стрели на злата участ...Повтарям и ще повтарям хиляди пъти, че съм най-нещастният човек на света.” Наред с безумните подвизи на злопулучния рицар читателят става свидетел и на неговата дълбока мъдрост – мъдростта на опита, на познанието за живота. Освободен от фантастичния свят на странстващия рицар, в моментите, когато не се изживява като такъв, Дон Кихот е извор на мъдрост и на удивителен оптимизъм.
Когато той тръгва, въоражен като рицар, да срази несправедливостта в света на злото, той се изявява като комична фигура. Онова обаче, което го ръководи, е великата мечта на човека да промени света, да го направи по-чист, по-хуманен. В това е безумната мъдрост на Сервантесовия герой, който със своята висока нравственост и самоотвержена борба срещу злото заживява извън Испания и 16 век, извън страниците на творбата, превръщайки се в модел на поведение за всички времена.