Klaudii [Архив] - TeenProblem.net

Tedi4ka

12-09-2009, 15:07

Светът на спомена и мечтанието в „Скрити вопли”

Поезията на Димчо Дебелянов е нежна и елегична, тихо нашепваща спомени и мечтания за един отдавна отминал свят. Това е идиличният свят на детството, в който цъфтят „белоцветните бишни” и властва красотата, хармонията, духовният уют. За него копнее лирическият говорител, познал отчуждението на модерната цивилизация, попаднал в капана на безстрастният и студен град.
Елегията „Скрити вопли” е едно своеобразно мислено пътуване през времето към съкровеното минало. Лирическият Аз се завръща чрез спомена и копнежа в „бащината къща”. Там са любовта и красотата, както и всички духовни опори, които човек е изгубил в настоящето. „Тук” и „сега” избледняват, за да бъдат преоткрити онези жадувани и далечни „там” и „някога”, където е бил Животът. Подобно завръщане към света на първоначалата обаче е недостижимо. Идиличното пространство на родния патриархален дом е безвъзвратно изличено от перспективата на времето и не може да бъде преживяна отново. Така модерният човек осъзнава трагизма на битието си и болезнено израства невъзможното завръщане в „бащината къща” на хармонията и успокоението.
Поетическият текст е издържан като изповед и споделяне на „вопъл” за разиране, съчувствие и утеха. Лирическият изказ е във второ лице единствено число – предполагащата диалогичност ти-форма, очакването за диалог се реализира, но в конкретния случай носи и своите специфични значениея, тъй като адресът на посланието е самият лирически говорител. В този смисъл елегията „Скрити вопли” е разговор на човека със собствената му Душа, опит за споделяне на съкровените прозрения със самия себе си. В същото време второто граматично лице предполага една максимално широка аудитория, своеобразно приобщаване на читателя към активното търсене на ориентири в света и към интимното споделяне на прозрения за живота. Това „ти” би могло да бъде обръщение мък всеки от нас, към всеки човек. А условното наклонение („да се завърнеш...” в смисъл на „ако се завърнеш”, „при условие, че се завърнеш”) насочва към силата на копнежа и чертае контурите на една лирическа ситуация, в която пожеланото завръщане в миналото е всъщност въображаемо пътуване в бъдещето. Така художественото време обединява характеристиките на онова, което е било „някога”, на това, което е „сега”, и на жадуваното „тогава”. В слъчая „някога” и „тогава” са равноценни и рисуват картина на един светъл и хармоничен свят, познат от миналото и възможен в бъдещето, който е антитеза на света и живота „сега”.
Художественото пространство в елегията също е ценностно разполовено. В единия му плюс е „бащината къща” на най-съкровените спомени и въжделения, внушаваща идеята за изгубения рай на детството и невинността. В другия – градът като място на самота и отчуждение, неназован прако, но подразбиращо се и обвързано с представата за ада на модерния човек.
В композиционно отношение текстът е организиран в две строфи (съответно от 8 и от 10 стиха) и заключително двустишие поанта. Още началото на стихотворението започва да гради както образа на родното пространство, метонимично разкрито чрез „бащината къща” , така и образа на човека. Реалността е изместена на заден план и лирическият глас носталгично очертава контурите на един отминал, но отново пожвлан идиличен свят, света на спомена и мечтанието:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да преласкае скръбни и нещастни.
Прекрачващ мислено прага на родното, своето, познатото, странникът тихо потъва в тихите пазви на нощта, жадъвайки покой. Пейзажът е одухотворен и хармоничен, даряваш успокоение, приютяващ човека. Нощта тук не се свързва смислово с обичайната символика на мрака, студенината и страха, а напротив – отвежда към представата за топла ласка, за утеха и споделеност. Тя е своеобразен двойник на майката. Така природното начало се свързва с човешкото като противовес на разединяващия и отчуцдаващ град. В интимното пространство на дома странникът търси спасение от „черната умора”, иска да избяга от „безутешните дни” на самота и безприютност и най-сетне да захвърли „бремето” на скръбта. Откроената поредица от метафори очертава образа на дисхармонията „тук” и „сега” и контрастно вгражда мрачния свят на настоящето в единния и равновесен свят на спомена блян (5 и 6 стих), Умората се противопоставя на покоя, безнадеждността – на утехата, самотата – на споделеността, страданието – на радостта и прошката. Лирическата атмосфера е доминирана от усещането за плахост, смиреност и успокоеност, както и от преоткритите стойности на тишината, просветляваща духа и извисяваща го към нетленното.
Родното е индетифицирано с образа на майката – стожер на дома и най-съкровената духовна опора на човека. Тя е застанала „на прага” – символичната граница между големия и враждебния свят, носещ печал и отнемащ смисъла на живота, и млякото, но свидно пространство на уют и топлина, даряващо на странника усещането за цялостност и значимост на съществуването. Майката е тази, която ще го приласкае и утеши. Със смирената си доброта и неизтощимо състрадание („усмивка блага”) тя ще върне към живота „блудния син”, ще му даде така жадуваната и настойчиво търсена душевна успокоеност. Мотивът за майчината милувка, за прегръдката и прошката се откроява с традиционните значения на съкровеност и разбиране, на благост и всеотдайност. Синекдохите на внушават представата за разчлененост на битието, а напротив – спояват го в един здрав и хармоничен свят, изграден от най-устойчивите човешки ценности („старата на прага”, „склонил чело”, Безсилно рамо”, „усмивка блага”).
Стесняването на художественото пространство („бащината къща” – „двора” – „стаята позната” – „старата икона”) създава усещането за доближаването на спомена блян. Движението замира. Времето сякаш преустановява своя ход, за да се разтвори в мига на абсолютния покой, на смъртта, която ще сроди човека с тишината на вечността. Тази идея звучи в последното двустишие на втората строфа с интонациите на най-съкровеното елание:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
Многоточието маркира своеобразното смълчаване на човека пред мамещата перспектива на отвъдната хармония и пред усещането за постигане на Смисъла. „Странникът бездомен в нощта” най-сетне е пред прага на своя истински дом. Образите на майката („старата”), Бога („старата икона”), бащината къща („последна твоя пристан и заслона”) се обединяват смислово от идеята зая вечността, за неунищожимите стойности – първоначала на битието. Почти докоснал се до своята надежда за „мирен заник” в родния дом обаче, в заключителното възклицание лирическият Аз изрича трагичното си прозрение за невъзможното завръщане в едно примамливо, но несъществуващо пространство.
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Така финалът рязко дистанцира човека от света на спомена мечта и го връща в света на реалността. Основното послание на заключителното обобщение се носи от думата „напразно”. Завръщането на „блудния син” в тишината на родния дом, преиваването му в пространството на нетленността се оказва илюзия, неосъществим копнеж. Модерният човек е обречен да страда сред отломките на разглобеното си земно битие, сред хаоса на отнемащите живот „тук” и „сега”. Остават му обаче мечтанието и копнежът, своеобразното пътуване на Душата към възстановения от спомена свят на Светлината и Хармонията, на Спасението.