Във все по-многобройните статии, размисли, спомени за поезията и цялостното творческо и личностно присъствие на Атанас Далчев в нашата литература и духовна култура темата за любовта в стиховете му, когато е засягана, остава в периферията на вниманието у неговите изследователи, у литературните критици и автори на мемоарни бележки и наблюдения. Основателно са изтъквани Далчевото художествено новаторство, разкриването на почти девствени и оказали се извънредно плодотворни територии пред българската поезия в областта на естетиката и поетиката, изобщо - приносите на Далчевата поезия още от средата на 20-те години на миналия век в художественото и философско-интелектуално разширяване диапазона на българската лирика в посока към обективния, веществен о-предметен свят и процесите в съзнанието на човека на модерната, урбанистична цивилизация.
Струва ми се, че един от възможните подходи към разкриване богатствата на Далчевия творчески и поетически свят, на естетическото му и художествено новаторство и особеностите на сложния и самостоятелен път на неговото развитие е именно ако се опитаме да проследим как се разгръща тази пренебрегвана от критиците тема в поезията му - темата за любовта.
Факт е, че Атанас Далчев започна и завърши своя път в поезията и със стихотворения на любовна тема. Половин век присъства тя в творчеството му. Сред първите, публикувани през 1923-та, и сред последните му няколко стихотворения от 70-те години има такива творби, при това - характерни, очертаващи началото и края не само на този своеобразен тематичен цикъл в поезията му, но и Далчевото оформяне и израстване като творец. Стихотворенията на любовна тема, излизали епизодично през десетилетията, са сигурен ориентир за посоката, в която се разгръща неговият талант. В тях се открояват както проблемите от мирогледен, естетически, психологически и творчески характер, които той преодолява, така и етапите на поетическото му развитие.
Темата за любовта в Далчевата поезия има различни варианти: внушаването на любовното чувство под ледената сянка на смъртта в ранните стихове; драмата на непозналия любов, отчужден и страдащ в самотата си, обитател на градската стая; ироничното самонаблюдение на ставащото в душата на младежа, дочул зад гърба си момичешки смях: философското осмисляне на вечната дилема \"дух или материи\" и отдаване дължимото на греховната човешка плът; опоетизиране на любовта у другите. И най-сетне - личните любовни изживявания на лирическия герой, избликналият чувствен порив, от който \"кръвта съхне\", и, уви, така неусетно бързо настъпилият час на интимна изповед на прага на изтичащото вече земно време...
Посоката, която следва развитието на темата за любовта у Далчев в различните й варианти, е посока, в която се развива и цялото му творчество: от \"аскетизма\" на символизма /изразът е негов/ към \"сливане с хората и нещата\", както сам определя поезията; от лирика, която по думите му \"се пази от всичко реално като от скверно\", към. опоетизиране на пълнокръвния вечен ритъм на живота, в който любовта и смъртта, растежът и креенето, грехът и светостта са в диалектическо единство.
Началото поставят четири символистични стихотворения, публикувани във \"Вестник на жената\" през 1923-24 г. \"Елегия\", \"Здрач\", \"Вечер\" и \"Сняг\". Заглавията им са типични както за отношението на младия поет към едно от най-дълбоките човешки чувства, от което започва животът, така и за идейно-естетическата и художествена криза, в която е навлязъл самоизживяващият се български символизъм. Други млади следвоенни поети са поели по нови пътища и създават нова поезия - земна, жизнена, чувствено-витална, открита към проблемите на личността и обществото. Гео Милев, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев вече полагат основите на модерната поетическа чувственост, на нова естетика и поетика, от които Атанас Далчев е все още далеч. Тези ранни стихотворения, които Далчев никога няма да включи в своя сбирка, са навярно единственото опровержение на собствения му самоироничен фрагмент, в който твърди, че авторската му \"хитрост\" стигала дотам не само да не публикува, но и да не пише слаби творби...
Стихотворенията са изпълнени с шаблонизирани от епигоните на символизма поетически средства и психологическа атмосфера: словесни клишета, символичната връзка на любовта към смъртта и белия и синия цвят, крайна емоционална условност и внушаване на чувството, а не неговото познаване и закрепване в съзнанието на читателя посредством характерните за Далчевата поезия веществено-предметни детайли, неведома печал, лишена от своето основание, и поради това - неискрена и книжна, горестни вопли и страдания на младия влюбен, облян в сълзи по бледия спомен за \"любимата\", при това спомен, който също заслужава кавички, защото е в бъдещо глаголно време... Особено характерно е, че над тези \"любовни\" стихове пада студената сянка на смъртта /основна тема у ранния Далчев/; в тях свети ледено сияние, бледи сенки се мяркат в печалната здрачевина. Едно от най-дълбоките човешки чувства е поразено в самия корен от сковаващ студ в прекия и преносен смисъл и поради това е неживо, стерилно.
Не е случайно, както показва бъдещето развитие на Далчев, че най-голямото приближаване на младия поет до естетиката и поетиката на самоизживяващия се български символизъм ражда най-слабите му творби. Скоро вътрешното му чувство на роден поет, съчетано с рядка за българските братя по перо ерудираност, ще му подскаже, че поетият път е погрешен. А и времето върши неумолимо своето. Това са годините на авангардни естетически търсения в световното изкуство, на понякога драстично, стигащо до иронизация смъкване на довчерашните кумири и смяна на целите и критериите в естетиката и поетиката - процес, започнал преди Първата световна война, но разгърнал се с пълна сила след нейния завършек.
У нас този процес получи характерна окраска поради специфичните български условия: трескаво догонване на културна Европа, крах на идеала за национално обединение, погром във войните, драматични и трагични исторически събития от 23-та и 25-та година.
Други Далчеви стихотворения, писани в същия период, подсказват, че той, макар и тъй млад, е усещал новото, което настъпва. А и косвената съпоставка с постиженията на Фурнаджиев и Багряна, каквито и да са несъгласията му с техните художествени търсения, трезво му е подсказвала все същото: не тази е вярната посока, тя трябва да бъде търсена и намерена.
Реакцията на двайсетинагодишния Далчев е незабавна и крайна: драстично и на места иронично, отрицание на символизма и на неговия голям представител в българската поезия Николай Лилиев в статията \"Мъртва поезия\" от 1925 г. Тя поставя основите на Далчевите естетико-критически възгледи, доразвивани, дообогатени, но непоклатимо отстоявани в по-късните му статии и фрагменти. Тук думата \"символизъм\" още не е спомената. Есенцията на тази статия, писана в съавторство с Димитър Пантелеев, е изразеното убеждение, че без съдържание и искрено чувство, въплътени в единство на образ и мисъл; без живия ритъм, който иде от връзката с действителността, никакъв полиран до съвършенство, безупречен по форма стих, никаква \"музикалност\" и красива словесност не спасяват поетическото произведение. Такава поезия е \"мъртва\". Две години по-късно в статиите си \"Нашата критика\" и \"Поезия и действителност\" Далчев отново ще нарече символизма \"мъртва поезия\", за която съприкосновението с действителността е \"грях\".
Но поетическата връзка с действителността, \"сливането с хората и нещата\" при Атанас Далчев премина през сложно развитие. Идейно-естетически и теоретически този проблем изглеждаше вече решен, макар и с една смущаваща и издаваща незрялост категоричност, обаче художествено-творчески, психологически и мирогледно това далеч не е така. Този вътрешен конфликт е ясно доловим и издава драмата на човека и твореца Далчев, благодатната драма на неговия талант, защото резултатът е, че в зрялото творчество на Далчев има един овладян и въздействащ психологически и екзистенциален драматизъм, който отразява проблемите в съзнанието на модерния човек. Зрялото му творчество носи белезите на неговото праволинейно, драматично и самокритично съзнание, в него няма нищо случайно и лесно постигнато.
В сборника \"Мост\"/1923/ и в първата самостоятелна стихосбирка на поета \"Прозорец\" /1926/ преобладаващо е чувството на обреченост, на самота, на трагична невъзможност и неспособност да се установи контакт със света и с живота на обикновените хора. Лирическият герой се мята в гнетящия самозатвор между четирите стени на собствената стая, обладан от метафизическо вцепенение пред смъртта, която в този период на Далчевото творчество има множество синонимни названия. Съзнанието му е обладано от безнадеждност, породена както от социалните парадокси и потискащата атмосфера на отчуждение на големия град - мотив, характерен за модерното европейско изкуство, но обагрен в поезията ни с трагизма на родната действителност от 20-те години, така и от собствените му генерализирани субективни представи за битието. На двадесет и една-две години Далчев изповядва в \"Повест\":
... без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
В \"Книгите\" и \"Нищий духом\" този мотив също се появява във връзка с интелектуалната обремененост и откъснатост от простите неща от живота. Кошмарният дяволски кръг, в който се мята съзнанието на Далчевия лирически герой, най-сетне с разкъсан в \"Младост\". Заключеникът от стаята за първи път напуска своя затвор и излиза на улицата сред хората. Симпатичният и чудноват лирически герой - с очилата и нехайния вървеж - съзира чудото на живота, което се е криело в толкова прости неща. Мухи весело бръмчат, по трамвайните релси се стича дъждовна вода и въпреки унеса, когато в съзнанието се сплитат внезапно звънналите слова на поезията, той долавя присъствието на хора край себе си. Млади момичета със смях, прицелен в също тьй младо сърце, го изпращат с очи и така мигът на творчеството и първият любовен трепет се сливат. Стихотворението е ведър проблясък в преобладаващата невесела и малко сковаваща сериозност на поезията му от този период.
И в по-късни творби, включени в книгата \"Стихотворения\" /1928/, Далчевият лирически герой често понася пристъпите на самотата и, неспособен \"да живее като всички хора\", стига дори до мрачното решение в \"Дяволско\" да свърши със себе си.
Същевременно в този момент поетът потърси от интелектуално-философски позиции свое решение на проблема за сливането на самотния свят с течащия реален живот; вълнува го отговорът на прастарата загадка за антагонизма и единството на духа и материята. В \"Камък\" и \"Метафизически сонет\" Далчев утвърждава греховно-живото начало пред студената и едносъщна мъртва материя, отхвърля и разобличава безстрастните философски построения на духа, лекомислено откъснал се от греховната човешка плът, която го \"храни\" със сетивата си, а самата тя за него \"покорно крее\":
... вечно и свето е само мъртвото
живото живее в грях.
гласи Далчевият личен и философски извод в този период. Неслучайно тогава той написва и стихотворението \"Любовта на хамалина\" /с по-късно заглавие \"Любов\"/ - един от всепризнатите шедьоври на модерната българска лирика. В него за пръв път в поезията на Атанас Далчев се появява нов лирически герой - далеч от гнета на сковаващи метафизически и екзистенциални дилеми, реален, жив, изпълнен с дълбоко и светло чувство. А това, че любовното чувство тук е неосъществимо, само придава многоизмерност и дълбочина на тази прекрасна творба, в която доминира жизнеутвърждаващото начало. Влюбеният хамалин е изобразен с психологическо майсторство сред естествената му среда на тържището, под \"аления залез като домат\", огрян, предизвикателно окъпан в цвета на любовта и живота.
В \"Любовта на хамалина\" Далчев откри за себе си символното значение на червения цвят, изместил завинаги вече в поезията му изображенията в бяло на смъртта и стерилната любов, В бъдещите му жизнеутвърдителни творби ще се срещаме отново и отново с това Далчево живописно-символно откритие. Дори победата на Далчев над личното му екзистенциално и творческо вцепенение пред смъртта носи същата символика на цветовете в едноименното стихотворение \"Смърт\" от книгата \"Ангелът на Шартър\" /1943/, Съзнанието на умиращия в Далчевата творба отнася в отвъдното спомена за греещата в ръждиво-червени багри красота на живота, сякаш поетът иска да внуши своята философска, нравствена и жизнена победа над мисълта за смъртта, тегнала десетилетия над стиха му. Към смъртта той изгражда своето ново отношение - като към другото лице на вечното обновление в живота, в който човешкото съществуване е, уви, само прашинка, пробляснала в безкрая. Аленото присъствие на цвета на любовта и живота ще открием и в стихотворенията от 60-те години: \"Мадригал\", \"И зимата\", \"Задните дворове\", \"Карловарска балада\".
И макар че стихотворението за влюбения хамалин е все пак опоетизация на любовта у другия, оттук до изповедната любовна лирика, в която лирическият герой и личното \"аз\" на поета най-сетне се сливат, остава само една стъпка. Далчев я загатва в стихотворението \"Пладня\" от парижкия си период - творба, в която любовната тема е придобила за пръв път подчертано личен сетивно-чувствен израз:
... Там стои една жена и пее,
с песен мие белия прозорец;
напевът е строен като нея
и като плътта й сластно-морен...
и от тази прекрасна гледка на живота \"съхнат устните, кръвта ми съхне\" - звучи откровеното лирическо признание.
Нужно е да подчертая, че Далчевите стихове на любовна тема не преминават границите на нравствеността. Винаги, когато е докосвал струната на еротичното, както е в \"Пладня\", той го е правил с артистичен финес, с мисъл и усет за органичното художествено единство и въздействие на творбата, със съзнание за съвременното й, модерно звучене. Както е и в стихотворението \"Мадригал\" с онова незабравимо /разбира се -\"алено\"/чадърче на любимата, което
... със формата си до умора напомня ми за твойта гръд ...
Етично-духовното начало, с което е пропита поезията му, доминира и в тази страна на творчеството му. Релефно се изявява то и в стихотворението \"Посред ровината\", в което спасителният вик на поета се мъчи да догони невинното момиче, да го изтръгне от \"двамата гамени\" и да предотврати гаврата с красотата.
\"Посред ровината\" продължава и една черта на Далчевата поезия, чисто начало е поставено отново в стихотворение на любовна тема \"Пръстен\" от 1925 г. Имам предвид ролята на баладично-фантастичното, на песенно-приказното /където особено се проявява връзката с фолклора/ в неговото творчество...
Това е тема, заслужаваща специално внимание и затова тук само ще я отбележа. Далчев, подобно на Бенедето Кроче, когото високо цени от младежките си години и дори превежда негови текстове, не е съгласен с формулировката \"изкуството - отражение на действителността\", защото я схваща като естетически непълноценна. За него изкуството е несъмнено свързано с действителността (и защитавайки това свое убеждение, Далчев участва в яростни полемики), произлиза от нея, но и я превъзмогва, представлява едно освобождение от сковаващите според него рамки на отражението.
Не е важно в случая дали този възглед на Далчев поражда възражения, искам само да подчертая, че позицята му е ясно изразена в неговите статии и фрагменти. Укорявайки и иронизирайки някога символистите за бягството им от действителността като от нещо скверно, Далчев бе открил за себе си в баладично-фантастичното начин да е близо до реалността, защото това отговаря на творческата му нагласа, но и да не бъде неин покорен заложник, да не й се подчинява безусловно. А е време, когато разни идеологии протягат властно ръце към изкуството, опитват се и (за съжаление) често успяват да диктуват на творците какво и как да изобразяват, грубо налагат чужди на изкуството естетически цели, художествени методи и критерии за ценност. С непоклатим стоицизъм (един от така редките примери в новата и съвременна българска литература и духовна култура) Далчев запази своята интелектуална и творческа независимост. Той стои над повелите на деня на различни режими и идеологии. Тук е, струва ми се, едно от обясненията защо неговата поезия, писана преди толкова години, звучи така съвременно днес, сякаш животът настига нея, а не тя се домогва до него. \"Посредственият художник предава по-точно действителността, отколкото даровитият - тъкмо защото му липсва въображение.\" - гласи един от фрагментите му.
Тази особеност на поезията му се прояви и в късните стихотворения на любовна тема като \"Мадригал\" и \"Карловарска балада\", в които баладично-приказното и житейски-реалното не само безконфликтно \"съжителствуват\", но и са в основата на тяхното очарование. Песенно-фантастичен елемент откриваме и в стихотворението \"Двама в нощта\", пак в съчетание с обективно-реалното и конкретно-сетивното. Незабравима в нашата любовна поезия е целувката на \"прохладните\" млади устни на двамата влюбени. За декор на сцената с чудото на тяхната любов служи масивната градска чешма:
... с бронзови чучури и с излети
от цимент овални корита,
дето слизат ватманите лете
да разквасят в жегата уста,
а в \"сградите заспали\" прониква лекокрилата любов на младите, пред която не съществуват пречките на материално-реалното, и всички в квартала сънуват влюбените тази нощ...
Двете стихотворения \"Гостенка\" и \"Див бурен\", които завършват темата на любовта в поезията на Атанас Далчев, са публикувани, когато той вече е седемдесетгодишен. Те са изповедна любовна лирика със свежест и дълбочина на чувството, на които малцина млади поети са способни, както справедливо отбелязва на времето критиката. Така това, което изненадващо липсваше в поезията на младия Далчев и предизвиква през 20-те години безпокойство у добронамерените критици, които го съветват да гледа по-ведро на живота и естествените радости, присъщи на младостта, се проявява с пълна сила едва в края на житейския му и творчески път. Типичната за младите поети тема на любовната изповед при него бе претворена по-късно в поетически постижения. И в това няма нищо изненадващо за тези, които познават Далчевото десетилетно съзнателно изстрадано развитие и устременост към неговата естетическа и художествена цел - все по-близко до човека и живота, все по-пълно \"сливане с хората и нещата\".