aloveyou
12-10-2009, 08:31
Човекът и светът в поезията на Христо Смирненски (ЛИС)
Поезията на Христо Смирненски в най-голяма степен отразява идейно-тематичния прелом в лириката на 20-те години на 20 век. Елитаризмът и индивидуализмът, философската нега и мировата скръб на символистичната поезия са „приземени” чрез противопоставените им социални реалности на насточщето „тук” и „сега”. В образния свят на българската лирика се появяват улицата, тълпата, работникът и порутените хижи от преградията на столицата. Лирическият Аз, затварящ света в себе си, отправя своите изричания в една посока – към мобилното и неустойчиво духовно пространство. Смирненски се стреми да достигне до универсалните стойности на човешкия дух отвъд „вярата на деня” и суетата на земния живот. Съчетавайки символното с реалистичното, абстрактното с битовото, поетът гради реалиите на задушаващото страдание, алюзирайки обективно-пространствените и духовно-ценностните координати на страдалеца, той изгражда своите философски и идейно-тематични визии за човека и света.
Художественият свят на автора е полифонично съчетание на символистична образност и натуралистичен рисунък на действителността, а хармонията между абстрактното и материалното начало изграждат едно ново възприятие за материята и пространството, според което националните определители биват превъзмогнати и отправени към отчетливо разделените мотиви на социалната нищета от една страна и социалната свръхзадоволеност от друга на фона на общочовешките ценности. Две големи теми в творчеството на Смирненски са страданието и бунтът на масите. Страданието извиква дълбокото авторово съчувствие към съдбата на „малкия човек”, а съчувствието закономерно прераства в революционен гняв. Бунтът носи „ореола” на мечтата за борба и революция – синоним на „светла радост”, на „пречистваща буря”, която възцарява „вечна обич, вечна правда на света”. Лирическият Аз на Смирненски не се затваря в себе си, не се отчуждава от действителността и тълпите, а търси изход, промяна, той е и социална жертва на своето време, и творец на бъдещето. Тази промяна, това израстване на „роба” от „безхлебен баща” до борец и творец предчувства и художествено претворява поета, проследявава етапите на разкрепостяване на Аза, преливането му в „ние”, фундаментално изразено върху елегичното, патетичното и сатиричното. С много любов и изстрадано съпричастие Смирненски рисува неповторимите портрети на тези, които са му най-скъпи – невинните жертви на града – децата, старците и жените, служейки си с дълбока символика и пространствена описателност. Именно дълбокото социално страдание, раждащо глухият и тъжен стон на цигулката ще намери своя контрапункт в думите на Светозар Игов: „ритмиката” на Смирненскииде от звука на тръбите, барабаните и чинелите, това е музиката на глъчната улица и гърма на барикадите”.
Поезията на Смирненски разрешава противоречието между индивида и колектива, за него колективното живеене не ограничава личностната изява. Стихотворението „Юноша” разкрива именно този синтез между интимните и обществени чувства на лирическия човек, а от друга страна изправя на преден план проблема за житейската мисия и предназначението на човешкия живот. В центъра на изображението са поставени духовните промени в лирическото съзнание, предизвикани от сблъсъка му със света, явяващи се преломни в реалността и духовно извисяващи индивида в света на бляна и спомена. „Юноша” обозначава граничната възраст между детството и зрелостта, между безметежното живеене и мъчителността на познанието.
Юношата встъпва в живота с усещането, че е орисан на празнично съществуване и безкрайно щастие („запленен и от сивия ден/ и от цветната майска зора”). Контрапункт на тази хармония е третата строфа, където лирическият Аз се оказва обект на жестоко посегателство („окова ме злодей непознат”). Пролетта, цветята, носещи усещането за възраждане и живот, са заменени с видения от преизподнята („изтерзани лица”, „плачове”, „оковен звън”). В три последователни строфи е разгърната картината на земното човешко съществуване, представени чрез визията на адовото пространство („раззинали бездни”, „черна сянка”, „морета от кръв и сълзи”). Кулминацията е в 4-та строфа, където е разположено и смислово-семантичното ядро на творбата, въведено чрез библейски символ – „златният телец” – лъжливо божество, аналог на иреална действителност. Ценностите са разместени, горното пространство, което според религията е вместилище на Бога, е заето от идеала и затова цялата земя се е превърнала в Ад. Духът е „обруган, окован”, унижен под трънния венец.
Приел позата на старозаветен пророк в следващата строфа, лирическият Аз призовава стихиите да донесат възмездие, да разрушат робската обвързаност между човека и златния кумир. Повелителните изречения („Ах, блеснете, пожари, средна ледна тъма!”, „Загърмете железни слова!”) имат силата на магическо заклинание, сякаш приемат функцията на творящото Божие слово.
Апокалиптичното разрушение на мрачния стар свят е съпроводено с изгряването на „лъчите на нова зора”. На мястото на хаоса и мрака идват светлината като символ на всеобщото добро и хуманистичния идеал. Азът услява да намери отговор на един от основните въпроси, с които започва текстът:
... без да питам защо съм на този свят роден,
аз ще знам за какво да умра.
Смъртта е видяна не като неизбежен край, а като осмислящ живота предел. Лирическият субект е избрал пътя на саможертвата, воден от човеколюбието, запленен от мечтата да възстанови изгубената нравствена и социална хармония на света.
Човекът-жертва е открояващ се образ в лириката на Смирненски. Дълбоката криза в зоните на кизерия ражда антагонистичния проблем за невъзможното щастие. Важна роля в деструктивния характер на пространствената описателност е градът-потисник – символ на мизерията и отчуждението. Умението на Смирненски да усеща трагичното и драматичното у личността в обществото е умело представена в цикъла „Децата на града”.
В стихотворението „Жълтата гостенка” се наблюдава не само социална неправда и безгранична бедност, но и разминаване между екзистенциалното време, по израза на Хайдегер, и обективно-течащото. От една страна, в очите на болното момиче „блика горестта на есенни цветя”, а от друга „през прозорчето ухаят пак липите/ ароматни, цъфнали липи”. Есента, носеща усещането за смърт, отричаща живота се противопоставя на пролетта, символ на радостта, утвърждаваща живота. Цялото стихотворение е изпълнено с контрастиращи един на друг образи и това множество от контрасти почива върху фундаментално противопоставяне: живот-смърт, очертаващо ясно граничното състояние между битие и нищо, на което се намира поетическия субект. Усещането за трагичност поражда душевен драматизъм, поради жаждата за живот, която се сблъсква със своята невъзможност за осъщетсвяване. В „Жълтата гостенка” социалният фактор, водещ до персонално-духовна драма, е конкретно, предметно назован, като по този начин авторът ясно изяснява връзката човек-свят и социалност-екзистенция:
Но с дъх отровен фабриката хладна
погуби всежи младини
и ето – вече хищница нещадна
челото в смъртен полъх вледени.
Хладността, която окачествява реалията на фабриката, асоциативно се свързва с каменния образ на града – унищожител на живота. Именно този „хищник” създава алюзията за непреходно зло, полифоничност на мизерията и смърт. Героинята е описана със символистичен рисунък на фона на многозначителни контрасти, обагрени с цветове: „съсухрена женица”, „очи премрежени от горест”, „бледна девица”, „и лежи тя все тъй скръбна, бледолика/ тя – дете, познало старостта...”, „восъчно лице”, „тънки кехлибарени пръсти”, „смрачено чело”, „изтерзани до болка гърди”, „смъртно бледа”, за да се достигне до кулминацията в стихотворението: „Върху бледни устни плъзва/ кръв на алени петна/ и сноп жълта светлина/ сред безжизнени очи помръква”. Кръвта е символ не само на пречистване, но и на една алена, млада, свежа душа, контрстно проявление на жълтото съсухрено лице, рожба на конкретно-историческото време и неговите особености.
Хуманистичното съчувствие, социалното съпричастие на лирика към участта на социалните аутсайдери придават елегично звучене на всички творби от цикъла „Децата на града”. Трогатален със своята уязвимост е и образът на малката цветопродавачка. В изграждането на оригинално своеобразния си поетически стил Смирненски преодолява символизма, трансформирайки, пародирайки спецификата на неговата художественост, поставяйки образи, характерни за поетиката му, в различен от техния конвенционално установен контекст, такъв е и образът на русалката от стихотворението „Цветарка”:
С погледа смутен и влажен на прокудена русалка,
масите масите прстъпя и предлага плахо тя.
Романтично-знаковата символност, която съдържа митологичния образ на русалката, се сблъсква с предметно-материалния свят. Приповдигнато-възвишената стилизация на митичната фигура се използва в контекста на „низшата”, от гледна точка на символизма действителност, която от своя страна определя принципа на травестия в изграждането на пародийното в конкретния текст.
Силно застъпен е и мотивът за задушаването на страдащите в града, алюзиращ тяхното „вътрешно” положение спрямо него. Диалектичната сложност на релацията, вътрешната и противоречивост се изразява в сблъсъка между „вътре” и „вън” в обективно-пространствените и духовно-ценностните и координати. В това се изразява и сблъсъкът между битие и небитие в образа на града. Порокът е убил „душата му”, затова и най-често авторът използва за него епитета „каменен”, който внушава неизменната студенина, отблъскващата неподвижност на неговото битие. От друга страна каменността също е следствено явление:
...а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния град.
Душите са съществували, но са престанали да съществуват, превърнали са се в камъни, което за тях е битийна трансформация, превръщане в небитие. По този начин в образа на Смирненския град се сблъскват битие и небитие. Тази парадоксалност е преодоляна в двупластността на граничносто пространство на обитание, в обективното му времево съществуване и в ценностните му координати.
Много явно това разминаване между конкретно действително и духовно измерение на образа е изразено именно в стихотворението „Цветарка”. Още в първите две строфи градът се противопоставя на вънпно за него пространство, с което е свързан образът на Цветарката, носещ също усещане за смътност и красота на това „вън”:
... и под смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтварят в тънка пара бледни есенни звезди.
I строфа
... светлокосата девойка с поглед смътен и нерад
II строфа
Красотата на външната реалност е въплътена в образа на момичето и противопоставена като ценност на града сред маскарада и фалшивия живот, на който става химерна, мъглива, недостижима, оттук и мотивът за смътността. Цветарката тръгва от маса на маса да раздаде малко красота в един свят, в който тя е загубила истинския си смисъл, превръщайки се в разменна монета с определена стойност:
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвят.
Безпощадността и греховността на обществото безвъзвратно погубват душевната чистота и невинната доверчивост. Някогашната невинност постепенно се превръща в безнадежден ужас, стаен в посърналия поглед на уличната жена от стихотворението на Смирненски „Улична жена”. Танцувайки разплакана под звуците на фалшивата цигулка, тя бавно се свлича надолу по стъпалата на живота. Следвайки символистичната традиция, с повишена емоционалност, с антитезна композиция и градиране на антитезите, с богата и многозначна символна образност, поетът внушава гнетящото усещане за необратим разрив между идеал и действителност, за осамотеност, отчужденост и обреченост във „всекидневния маскарад” на света.
Всичко чисто и светло, всичко непреходно за суровия свят на каменния град е обречено на гибел, „става на кал”. По традиция жената в българската литература и особено българската поезия е символ на невинност, на нежност и топлота. Майка или любима, тя е свята, обичана и почитана. Жената в поемата на Смирненски не е нито майка, нито любима. В огрубената действителност и тя, както всички „деца” на Града, е обречена, обругана, опорочена:
Но щом простре ръка душата ти да вземе,
тя в миг ще се смути:
всевластникът Живот, преварил я навреме –
и ти ... отдавно без душа си ти!
(„Улична жена”)
Градът, изразяващ социалното, задушаващ човека, определя неговия екзистенциално-ценностен живот. Той подкопава устоите на съществуването му, изпълвайки живота му с празнота – нищо, в което загубва себе си, или го поставя на предела, който е и в границата между съществуване и несъществуване. Социалното, в лицето на бедността и мизерията, изчерпва екзистенциалната енергия на човека, обезмисля живота му, води до това състояние, което Достоевски нарича „нищета”:
Но нищетата, уважаеми господине, нищетата е порок. В бедността вие можете да запазите вроденото си благородство, но в нищетата никога и никой.
(„Престъпление и наказание”)
При Достоевски обаче нищетата има екзистенциално-психологически корени, докато при Смирненски нейният генератор е социалността – именно тя разколебава морално-екзистенциалните устои на личността, водейки до разпадането, разкъсването на персонално-специфичния Аз. Мизерията е движещият фактор на вътрешно-личностната метаморфоза на уличната жена. Смъртта, която авторът разбира като край, предел, граница между битие и небитие, сложно се преплита с живота, израз на властваща социалност.
Сам едно от „децата”-жертви на Града, чиято лична съдба е дълбоко свързана с бедността и мизерията, Смирненски познава отблизо живота на унижените „малки хора” от крайните квартали. Обичайки ги и съчувствайки им, той обогатява наследения от Димчо Дебелянов образ на Града с все по-голяма определеност и по-широко значение. Ако Дебеляновият Град е символ на отчуждението и „бездомника в нощта”, „шумният и разблуден” Град на Смирненски е символ на бедността, самотата, отчуждението и фалша, обобщаващ представата за жестоката същност на света и трагизма на човешкото съществуване и съсредоточение на социални конфликти („Братчетата на Гаврош”).
Уловил ритъма на „грамадния” и „задъхан” „каменен” град, авторът умело рисува улицата, хижите, витрините, „отрупани с безброй жадувани неща”, превръщайки ги в декор за драмите на своите „малки хора” – централните лирически персонажи в цикъла от образи „Децата на града”. Следвайки европейската традиция от Дикенс до Юго, той обръща погледа си на творец и хуманист към езправните, унижените и оскърбените от социалните низини. Трагично е противоречието между естествените им човешки потребности от нежност, обич, уют и красота и жестокостта на обективаната принуда да бъдат лишени от тях, между нравствените им ценности, порива им за пълноценен живот и суровата реалност – животът, който няма нужда от тях. Не случайно основен похват в цикъла е контрастът.
Най-безпомощни, най-трагични сред жертвите са малките „гаврошовци”, с „прихлупен до очи каскет”, зъзнещи от студ и самота. „Излъгани” от съдбата, „сграбчени” от живота, макар и сраснали с града. Макар и принадлежащи му, „братчетата на Гаврош” са по-скоро осиновени, чужди, нежелани. Този „скован от злоба град” странно напомня хищник, който сам унищожава децата си. Осветен от изкуствени „електрични глобуси” с празничния си фалш, с измамния блясък на витрините той разко контрастира с потъпканите чисти пориви в рано опустошената детска душа. Натрупаната болка от поругаването на невинните и наивни детски мечти, сподавеният гняв на Смирненски се изливат в спонтанния реторичен въпрос:
Какво им даваш от разкоша си –
ти – толкоз щедър към едни,
а към бездомните гаврошовци
жесток от ранни младини?
Почти няма движение в тази творба, посветена на най-малките „деца на града”. Те просто спират, гледат и си тръгват, дошли от и връщащи се в своя свят на бедност и безвремие. Безучастието, мълчанието и отдалечеността на празнично блесналия град е подчертана от рефрена: „Ти целия скован от злоба си...”, с който започва и завършва лирическата творба. Единственото движение, избликнало за миг и сподавено в „плахи въздишки”, е скрито дълбоко в трескавите очи на децата – там, където мъката, надеждата, желанието и безнадеждността се вплитат в сложно единство и говорят за опустошавща, необлекчима болка.
Авторовият поглед се спира последователно на различни персонажи, жертви на жестоката социална действителност, деца на студения град (топос на страданието, пространствена метафора на самия живот). Стихотворението „старият музикант” затваря особена емоционално-психологическа атмосфера, която го разграничава от другите творби в цикъла „Децата на града”. Вечерта, зимата и старостта рамкират времевия дискурс в творбата. В границите на бинарното мислене за света, мракът и зимата, принадлежащи към символния ред на смъртта, функционират като опозиция на светлината, утрото, пролетта като знаци на живота.
Сякаш светът е застинал, студен, скован, лишен от топлина и комфорт. Затихването на движението още в началните картини, като символ на живота, творецът маркира и чрез глаголното действие – то е бавно, мъчително:
... спира цигулката горестен плач –
стареца немощно става.
.................................................. .......
И прегърбен той пристъпя едва,
спира се тук-там и стене ...
Единственото присъствие на картината на шумните тълпи, на бурно кипящия живот също е белязано със знака на отдалеченост, на нетъждественост. Животът се случва някак „покрай” и „извън”, отминавайки мъчителната драма на стареца, неговото индивидуално човешко съществуване. Затова тълпите са „зли и далечни”, а личностното живеене ненужно:
Бурно край него животът кипи
в грижи и горести вечни
и пъстроцветните шумни тълпи
все тъй са зли и далечни.
Особено силно въздейства поантата на творбата, в която смъртта изтръгва финалните акорди от „старческата цигулка”. Приела облика на митологично чудовище, тя сякаш изземва функциите не само на отминаващия си живот, но обсебва и отнема дори неподвластната и територия на творческия дух, означена чрез цигулката:
А зад гърба му пристъпя Смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка.
В изображението на града в цялата поезия на Смирненски могат да се приложат различни социално-идейни и естетически гледни точки. В цикъла „Зимни вечери”, един свеобразен завършек и поетическо обощение на „Децата на града”, градът кореспондира с поетическото моделиране на битовото у символистите – като свят на душевния хаос, убиец на мечтите, заключено за надеждите пространство.
Остри, начупени линии, плътен, мътен, размит фон, тягостна тишина, обезличена от гъста мъгла, проразвана от време на време от резки, истерични или проточени, тежки звуци, като острия писък налокомотива или полунощния звън и плача на „старухата”, символизират хермитизираната обреченост на страдащия човек да остане роб на спрялото време и социалната деструкция. С натрупване на фрагменти, с напластяване на щрихи, чрез мрачните неясни картини, сменящи се с кинематографична последователност и обединени от пътуването на лирическия Аз през художественото пространство, вместо лирически портрети Смирненски изгражда един обобщен образ на бедняшкото предградие. А това е неизменният фон, на който се разиграват драмите на „малките хора” и изплува истината за трагичната им участ. Това е мястото, където в края на деня „се прибират” и малките гаврошовци, и цветарката, и уличната жена и старият музикант – хижите, бедняшките колиби, пръснати нагъсто из калните улици на крайните градски квартали. Това са сякаш познатите жертви от цикъла „Децата на града”, но тук образите им са неясни, размити, призрачни, удавени в мъгла и мрак – силуети, сенки, фигури, приличащи на „задгробни същества”. С много топлина, с много разбиране и съчувствие, с тиха скръб и печална истина е наситено нежното авторово обръщение:
Братя мои, бедни мои братя –
пленници на орис вечна, зла –
ледно тегне и души мъглата –
на живота сивата мъгла...
Мъглата, която обгръща всичко, през която отчаяно „се мъчи” да пробегне истерично острия писък на локомотива, създава почти физическо усещане за безизходица, безперспективност и безвремие, за обреченост и безсилие пред съдбата. Сякаш не само образите в цикъла, но е редките звуци изплуват, пробягват и се разтапят, губят се, потъват пак в нея.
Неслучайно цикълът започва със сравнението на града с черна гробница – още с раждането си „децата на града” са обречени за гибел, те съществуват в някакво особено измерение между живота и смъртта. Топящите се при допира с пламъка на свещите ледени цветя по прозорците са алюзия за крехкостта и обречеността на всичко красиво и чисто в жестокия свят. Минорни чувства, гнетящо усещане за безнадеждност извиква и цветовата символика – графиката на белия сняг и черната нощ, меняща се от злокобносива до измамно бледосинкава мъгла и отровножълтите петна тук-там – символизират жестоко прозаичен, безмилостен живот, който деформира до неузнаваемост своите жертви.
Мътни стъкла, продрани завеси, голи стаи, преждевременно състарени, отчаяни жени и деца – многобройни са детейлите, които погледа на поета и мозаечно изграждат отблъскващата картина на „вечната бедност и грижа”. Но Смирненски пресъздава не само материалните измерения на бедността, той проследява как социалното страдание изкривява личността, как довежда човека до огрубяване, оскотяване, как обезмисля живота му. В ругатните, в заканително размаханите ръце на „безхлебния” баща „клокочи” вулкан от натрупана болка, от мъка – неосъзнат протест срещу учзвеното човешко достойнство, разкъсващо безсилие в мъката. Този отчаян протест звучи и във внезапно звънналата посред нощ песен на старите цигани, ив ударите на тежките им ковашки чукове.
Но това съвсем не е онази пречистваща, възраждаща духа стихия, която кипи в бунта на масите от онеправдани, на колективното лирическо Ний. В отчаянието си, в смътното усещане за някакво неизбежно, неизкоренимо зло, в съзнанието за собственото си нищожество и безсилие „безхлебният” несъзнателно търси облекчение на болката си – в пиянството, търси отмъщение. В няколко епитета само се крие обяснението за тази на пръв поглед неоправдана жестокост: „познатата” къщурка – една от хилядите бедняшки хижи на предградията, в които всяка вечер се разиграва една и съща драма; „безхлебен” баща – причината е мизерията, водеща до принудително отчуждение от света; „непотребен” живот – въпреки непосилния труд от тъмно до тъмно, и този „уловен в кадър” баща и всички други бащи на босоноги „гаврошовци” остават непълноценни за бедните си семейства, излишни, никой в големия свят няма нужда от тях, те самите нямат нужда от скотския си живот. Поривите, мечтите, всичко ветло и непорочно е обречено на гибел:
А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
поронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.
Тази печална картина – застиналите „за миг” деца, осветени от „фенера”, и „бликащите”, хаотично роящи се снежинки под прихлупеното над затвора небе създават смътното усещане за затвореност и бежднадеждна изолираност, които по-късно ще се капсулират, за да разрушат робската психика и на мястото на страха да дойде решителността и вярата в катарзис на духовността и социума на обществото.
Смирненски изобразява контрастен прелом в съзнанието на индивида, който се обединява със своите братя по съдба, за прерастне от Аз в Ние, имайки за цел смяна на здравите стари социални равнища, за да се постигне материално равновесие и справедливост. Авторът постепенно разкрива разрушителния потенциал на тълпата – резултат от твърдата решимост на множеството да намери изход от установения обществен ред и норми, да промени стария ред на битието и да преодолее гравитацията на установената социална орбита. Събирателен образ на хората от социалните низини е лирическият Аз, който не се отчуждава от действителността и тълпите, който е представен едновременно като жертва и като двигател на обществените промени и творец на бъдещето. Смирненски художествено представя това израстване на „безхлебния баща” до борец и творец, проследява етапите на преливането на Аза в „ние” и процеса, в който се отприщва рушащата и същевременно градивна енергия.
Стихотворението „Ний” представя двумоделен и контрастен свят, ценностно разполовен. В него животът властва над човека от социалните низини и го обрича на перманентна агония. Но бъдещето ще преобърне тази парадигма и ще направи страдалеца творец на своята съдба.
Смисловият потенциал на творбата е постигнат преди всичко чрез художествените възможности на антитезата, метафоричния език, символизацията. Още първото двустишие въвежда основното противопоставяне в текста – между майката земя и нейните отхвърлени деца. Животът на „бедните деца на майката земя” е видян като мъчително изтляване и угасване, като кръговрат на нищетата:
и в шеметния кръг на земния си път,
жадувайки лъчи, угасваме в тъма ...
Антитезата „лъчи-тъма” противопоставя изконната жажда на човека да бъде щастлив в един светъл и хармоничен свят от една страна, и на обречеността му да агонизира сред руините на разпадащото се битие от друга. Най-яркият словесен адекват, с който си служи Смирненски, за да опише безмислието на съществуването, символизира извечната трагична обреченост на индивида: „бледни смъртници – родени за живот”.
На така изградената представа за мрачното и обречено човешко битие 3-та строфа противопоставя идеята за мощта и величието на множеството, сплотено от страданието и творящо живота и бъдещето. Гласът на болката се трансформира в пророчески месиански глас, в който звучи колективната сила, енергията на съзиданието:
А ний сме океан от огнени вълни,
величествен керван към светли висоти,
чрез нашите сърца вселената тупти,
живота се крепи на раменете ни ...
4-та строфа отново е антитезисна – онези, които творят благата и създават Живота, са лишени и от благата, и от пълноценния живот. „Всевечните творци” са маргинализирани, обречени са да страдат „под черните крила на дебнещата смърт” в мрачните и периферни зони на социалното пространство.
Отворени към бъдещето, последните две строфи градят една оптимислтична визия за разрушително-съзидателния Апокалипсис, за Пресътворението на света по законите на Справедливостта. Финалният възглас „И ние сме деца на майката земя!” оповестява възстановената справедливост и затваря конпозиционната рамка на творбата. Така поетическата идея, тръгнала от горчивото прозрение на множеството бедни и онеправдани за тяхното сиротство „тук” и „сега”, достига до вярата, че „утре” ще тържествува справедливостта, че най-сетне родината майка ще приюти и приласкае своите изтерзани чада. Гласът на лирическия Аз се превръща в говор на една нова, обединена от идеите и страданията си, общност. Лирическата „ние”-форма заявява нов тип колективно съзнание. Дори в творбите, където присъства „аз”-формата тя е персонифицирано обобщаваща гласовете на общността (своеобразна синекдоха), изразител на нейните тежнения:
А надмогнал студената бездна
и вълните на кървав потоп,
аз повдигам десница железна
и велик съм, защото бях роб.
(„Пролетарий”)
Човекът-двигател на историческите процеси и творец на съдбата си, твърдо вярва в идеите си, а неговият революционен патос е обусловен от категоричната позиция: „Два свята – единият е излишен!”. Революцията е една от основните теми, образи в поетическото творчество на Смирненски. Но тя присъства не като историческа конкретика, а се осмисля в контекста на човешката културна история.
Чрез стиховете на поета конкрените, ограничени в настоящето събития, стават съотносими с мащабите на вечността, а размерите на обикновените личности нарастват, „набъбват”, за да ги превърнат в символи на героичната саможертва, в обобщени образи на новия човек, на редника, на водача на революцията.
Образът на работника („Работник”) смътно напомня за отчаяния „безхлебен” баща от „Зимни вечери”. Но „безхлебието” вече се е превърнало в „храна” за един нов дух – на новия човек с ново съзнание, осмислил съществуването си чрез идеала – дързък, уверен, трезво осъзнал мисията си на рушител и обновител на стария свят. Появява се новият цвят – червеното, в цялата си пищност – „пламък златоален”, „рубинени огньове” и създава усещане за ярка, пречистваща светлина. Античният образ на Прометей, хиперболите („под тежките му стъпки...”) утвърждават величието, грандиозността, възвишеността на делото на новия работник. Погледът на лирическия герой е обърнат на изток, към зората, към огнените отблясъци на новия ден, чиято рубинена светлина обгръща цялата творба, отразява художественото пространство и вещае нова ера, нов живот за „потъналия в мрак човешки род”.
Символ на настъпателното движение на промяна, но и същевременно мост, гранично пространство между социално онеправданите и материално обезпечените, между пасивните жертви на Града и активните борци за правда е улицата. В самата и същност се съдържа многопластовост, тя е белег на бедните, бездомни, отхвърлени страдалци:
... тя стене глуха в болката си свята,
познала горестите на тълпата
и бурята на утрешни борби.
(„Улицата”)
Естествено развитие, изразяващо се в смяната на времената и епохите, което въплъщава, я превръща в своеобразен път към града, по който идва пролетарият, за да го разруши и създаде отново. Това пренася координатите на улицата в периферната зона „вън” от града, противопоставяйки му се:
... Гърми тя с трясъци непрестанни
и с грижите всевечни по света
и шепни кървавите си закани,
притисната от каменни титани
и бремето на пуста суета.
(„Улицата”)
Предметността на образа на улицата е ореодоляна, в одухотвореното и лице е концентрирано множеството на човешките гласове, на гласовете на страданието, борбата им срещу тиранията на града и отчаянието, безсилието им пред нея. Израз на това безсилие е и разбирането на града като рушител, като звяр, поглъщащ човешките души, превръщащ човешкото битие в част от своето нищо, от своето небитие.
Характерно за картината на революцията е изразената символна система на огъня. Неговата пречистваща сила съпровожда разрушението старото. Излизайки „На улицата” лирическият герой на Смирненски се сблъсква с пожарите на бунта, суетата на тълпата, обезличен от социалните неправди, той е принуден да търси изход на вечните си екзистенциални проблеми.
Обвързването на борбата с огъня и слънчевата светлина като изначална стихия обуславя разбирането и като исторически закономерна, като възстановяване на изначалния природен, космически и човешки порядък. Огънят, който пламти в сърцата на тълпите, е слънчевият, божественият, изначалният огън, чиято сила противостои на изкуствената светлина на градските „електрически глобуси”:
В тълпите смълчана е буря незнайна;
стопено е слънцето в тях
...........................................
В тълпите е скрита душата велика –
душата на новия свят.
И в шумния каменен град,
Когато борбата на пристъп ги вика ...
(„Тълпите”)
За първи път в българската лирика централен поетически образ става тълпата. Сега творецът съзидател не е Азът, изграждащ с въображението си фикционални и философско-естетизирани светове, а тълпата, която твори своя нов, реален и справедлив човешки свят. Революцията е не само разрушителна и шеметна сила, но и неподвластна на рамки и бариери стихия. Стихотворения като „През бурята” и „Въглекопач” изразяват именно подобна идея. Четиристъпковия модел на строфите при „Въглекопач” регистрира различни посоки на движение в художественото пространство.
Първата част е създадена от началната конкретнта образност, извадена от ежедневните миньорски практики и продължена от глобализирането на лирическия поглед към социалните внушения за здравите напластявания на физическа и духовна нищета в света на мизерията. Мечтаната стихия на революционните изблици отчетливо регистрира пътя на светлината в художественото пространство на творбата.
Във втората част, слизайки надолу към селенията на мрака, настъпва кризата на зрението. Мракът е символ на хаоса и невъзможността за ориентация и адекватност – в тази зона диалектически е предопределено слабата светлина да огрява като ден, символ на познанието и самопознанието. В мрака на общетсвените и човешки кризи е открит потенциалът на добрите решения, които дори и слабите проблясъци обилно осветяват.
Във „Въглекопач” поетическото движение е свързано с осъзнаването на кризата и предприемането на действия за преодоляването и. Стихотворението е скътало в литературния си ход различни представи за времето в причудливите му и полифонични художествени разновидности. Смирненски визира самозатварянето в собствения свят като гледане навън през кривите огледала на самоизолацията. Липсата на кръгозори обрича човека на гибел. Именно в подобен свят на киза съществува тотална разграниченост между центъра на благоденствие и периферните пространства на бедността.
Под знака на мечтата по революция, със стиховете си, посветени на конкретни поводи от революционната история на света от началото на века, Смирненски изгражда обобщен мащабен образ на бунта. Наред с мрачните градски пейзажи. Поетът юноша създава и цяла „симфония” от „огнено-метежни” стихове, „гърмящи” с ритъма на приближаващата буря, на „празника” и новото начало – стихове, в които са събрани всички синоними на светлината и огъня. Авторът съумява да възпее тържеството на „вечната обич” и „вечната правда” над света. Живее във време, когато жертвеността, бунтът, единението с масите носят романтичен ореол и се възприемат като единствен възможен път към мечтания съвършен свят. За разлика от Вапцаров, от Гео Милев, от септемврийските поети, които преживяват, лично изтрадват бунта и „изковават” със словото си другия му образ – приземен, реален, огрубен, лишен от всякаква романтична окраска, за Смирненски бунтът е звезден миг, свеленски пожар, неудържимо мощно изригване на справедлив, векове наред потискан гняв. И цялата тази грандиозност във възприятието на революцията като празник, стихия, ураган се отразява в поезията му. В творбите, посветени на мечтания „празник”, поетът на „синеблузите работници” използва образи-символи от митологията, от историята („Гладиатор”, „Северният Спартак”, „Руският Прометей”) – общочовешки, мащабни, „вселенски” символи, които създават асоциация за стихийност, мощ, величие, за всеобхватност. Преплетените с тях символи на „освободителната природна мощ” – гръм, трясък, взрив, ураган, пожар – подсказват близостта и неизбежността на победата. Образът на бурята, като традиционен символ на революцията, Смирненски наследява от Ботев („До моето първо либе”), като го осъвременява. Ако в стиховете си за града той използва студените нюанси на жълтото (едиственият отркояващ се на мрачния фон цвят, символизиращ смъртта), в революционната му поезия то става цвят на огъня. Мракът на градските „пейзажи” е сменен от цяла палитра толпи, ярки багри, сред които доминира червения цвят във всичките си нюанси и полутонове („кървав”, „пурпурен”, „рубинен”, „ален”). И образите символи, и лирическата живопис, и живописът се свързва със съвършената хармония със съдържанието, с внушенията, с революционните настроения на Смирненски. В тях звучи „ритмиката”, за която говори Светлозар Игов – съскави съгласни („звука на чинелите”), сонорни съгласни („звука на тръбите”), чести алитерации на „р” („гърма на барабаните”), които създават усещане за грохот, за тътен, за мощно напираща разрушителна сил. Ритъмът на стиха е бодър, отмерен... И дори само тази рядка, виртуозна хармония е достатъчна, за да отреди достойно нясто на революционните стихове на Смирненски сред образците в българската поезия. Независимо от противоречивите тълкувания на стихотворението „Червените ескадрони”, постигнатата виртуозна хармония остава едно от неоспоримите му и всепризнати достойнства. По неповторим начин бързата смяна на последователни „кадри”, шеметното движение на конницата максимално разширяват художественото пространство, отсечените, отмерени срички създават ясна слухова представа за „чаткането” на конските копита.
Чрез стиховете на Смирненски конкретните, ограничени в настоящето събития, стават съотносими с вечността, а размерите на обикновените личности нарастват, „набъбват”, за да ги превърнат в символи на героичната саможертва, в обобщени образи на новия човек, на редника, на водача на революцията.
Въпреки нелеката съдба, социалното страдание не може да унищожи полета на духа, копнежа по свобода и красота. Този универсален хуманистичен възглед е базисният концепт в лириката на СМирненски, чието емблематично проявление е идейният свят на творбата „Към висини”.
В първата строфа стихът задава измеренията на мечтаното пълноценно съществуване и себереализацията, стремежът, към който се мисли като изначално заложен в дълбините на човешкия дух. Силата на този копнеж е изразено чрез метафориката на горенето и огъня, ключова за лиричреския свят на Смирненски:
А гори сред душата ни вечната жажда
за простор, красота, висини.
Огънят на тази жажда в края на творбата се обективира в очистителния пожар на бунта освобождение, като плод на съзнателен избор, обединил хиляди воли и сърца. По този начин последната строфа финализира цялостната идейна трансформция, извършена в рамките на текста. Силата на индивидуалното страдание се превръща от непосилна съдбовна предопределеност в осъзната и организирана сила на съзидателния устрем:
А в пожара на тия копнежи сърдечни
свободата за пристъп звъни,
и отекват гърмовно простори далечни:
„Светлина! Красота! Висини!”
Страданието у Смирненски обаче не е тихата философско-екзистенциална мирова скръб на символистите, то притежава ясно обусловена социално-битова конкретика. Човекът, роден за празника на живота, е принуден да води всекидневна битка за оцеляване. Универсалността на проблематиката, налагането на една хуманистична визия за стойностите и същността на човека и човешкото превръщат творбата на поета, а и лириката му като цяло, не в ограничено от рамките на идеологичното послание, а в поезия на вярата, мечтата и полета на духа. Изконната жажда за красота се утвърждава не като абстрактна философско-естетическа категория, а като израз на обществения идеал за справедливо социално устройство, за право на свободен избор, труд и творческа реализация. Актуалността на тази мечта е предопределена от вечния порив за промяна и завоюване на нови пространства от човешкия дух, от неговия нескончаем полет към висините.
Човекът и светът в поезията на Христо Смирненски са пречупени през призмата на настъпилите през 20-те години на 20 век социално-политически и културно-исторически промени и в национален, и в общочовешки план. Признал силата и измеренията на социалното страдание, прозрял нравствената деградация в обществено-политическия живот и същевременно воден от идеализма, волята и вярата във възможността за промяна, характерна за младежкия оптимистично-възторжен светоглед, авторът „говори за своите копнежи и едновременно изповядва чувства, които са общи, които вълнуват множеството и отекват в хиляди души” (М. Николов). В духовното пътуване към себе си и света лирическият герой на Смирненски достига до прозрението, че човекът обективно притежава способността да променя себе си и света, да преодолява бариерите на конкретно-историческото време, капсулиращо в себе си пространствеността на мизерията и да достига до вечни екзистенциални истини. Героичното и трагичното се сливат в диалектическо единство и оцветяват и проблема за личността, и проблема за нейното докосване с историята, като по този начин индивида намира своята проекция в света, както и фундаментите на света в себе си.