PDA

View Full Version : Моля който може да помогне



DoomShadow
12-10-2009, 13:13
моля който може да помогне по темата " пътищата за спасението в разказа Другоселец".
много моля ако някой има възможност да помогне :)

crazygirl13
12-31-2009, 13:11
това върши ли ти работа

Другоселец



С творчеството си Йовков продължава една вече утвърдена тема в
българската литература - темата за българското село. Преди да се появят
сборниците му "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан", "Ако
можеха да говорят" Елин Пелин вече е създал своята класическа селска
проза. Но с тематичната близост се изчерпва и приликата между двамата
автори. Разликите идват както от идейно-емоционалната им реакция спрямо
промените в българското село, така и от повествователния модел на
разказите им. Ако Елин Пелин акцентира върху жертвеността на човешкия
труд и трагичната житейска предопределеност, то Йовков търси красотата
във всекидневието, пресъздава духовната щедрост и благородството на
човека, които остават вечни и неизменни, въпреки превратностите на
битието. Човек, труд и природа създават при Йовков свещената триада,
обозначаваща преодоляването на раздвоението и маркираща постигането на
съвършенството. Всяко нарушаване на хармонията води до трагични
изпитания. На устойчивото и променливото, на стойностното и житейски
преходното е посветен цикълът "Вечери в Антимовския хан".

Започнат в Букурещ и завършен в София, той се появява през 1928 г.
Сборникът е разделен на две части. В първата са включени седем разказа,
които въвеждат в атмосферата на чудните вечери и в пространството на
хана, който "не беше само на кръстопът, а на едно място дето се
пресичаха много пътища". Една омагьосваща сила привлича млади и стари,
бедни и богати - красотата и усмивката на Сарандовица. Едни идват и си
тръгват, други, като Калмука, завинаги остават в хана. Така е и в живота
- едни се раждат, други умират, хората мечтаят за любов, страдат от
самотата си, но той неизменно продължава. Светът е "колело" и в него
стойност има човекът "с широко сърце", а парите, земята и богатството са
"вятър". Широтата на човешката духовност намира своя знаков еквивалент в
безкрайното добруджанско пространство: "...леките преливи на хълмовете,
полето; ивиците на нивите с жълти стърнища, пътищата, легнали межу тях
като змии; после тоя простор, тая безконечна черта на хоризонта,
развърната колкото се може по-нашироко, за да побере цялото небе пад
себе си". Създава се един свят на романтика, на празнично усещане за
битието, в което вечни и непреходни остават трудът, любовта и красотата,
а преходни - човешките страсти и амбиции. Разрушаването на хана,
превръщането му в "шепа пепел" обозначава не само пагубното въздействие
на войната, но и безвъзвратната загуба на миналото като време на доброта
и хармония. Във втората част са включени девет разказа: "По жицата",
"Два врага", "Албена", "Сенебирските братя", "Грехът на Иван Белин",
"Измама", "Имане", "Друг свят" и "Другоселец". Те не са обвързани чрез
общи герои и общо място на действие, както е в първата част на сборника.
Всеки един от тях е самостоен, независим от останалите. Но дори в тази
си самостойност отделните разкази обезпечават функциите на цикъла,
показвайки разпокъсаността на човешкото битие. На мястото на единението,
на колективното живеене, на благородството са дошли алчността ("Имане",
"Сенебирските братя"), "подивяването" на човека ("Грехът на Иван Белин",
"Два врага") и лъжата ("Измама"). Този низ от страсти, грехове и
престъпления се отваря и затваря от разказите "По жицата" и
"Другоселец", които внушават, че вече, уви, непреходни и вечни са
останали само човешкото страдание, безпомощността и усещането за
екзистенциална самота. И ако в "По жицата" идейно-емоционалният акцент е
поставен върху съпричастието и човешкото състрадание към чуждата драма,
то в "Другоселец" той е върху безнадеждността на земната участ, финалът
на сборника звучи като тъжен реквием за отмиращата човечност и
умъртвената доброта.

Експозицията на разказа въвежда в празнична атмосфера. Селяните се
събират в кръчмата след продължителна и упорита работа. Чрез няколко
детайла се постига усещането за празничност - "чисти ризи с широки бели
ръкави", "трева е поникнала и на камък. Такава зеленина е навън...".
Чрез символното си значение бялото (равнопоставено по смисъл със
светлината, свързано с божественото и духовното) и зеленото (изразяващо
плодородие, здраве, възраждане на природата) обозначават хармоничното
единство между двете начала, между този, реалния, и другия, митичния,
свят. Тема на оживения разговор е богатата реколта, ключовите думи са
"спор и берекет". Радостта от плодородната година е преплетена с грижата
за опазването на добитото. Желанието на всяка цена да се охрани,
предпази от посегателства "своето" предизвиква определено решение: "наш,
ваш - все едно. Глоба на общо основание". На пръв поглед всичко е
разумно и справедливо, регламентирано както от общото мнение, така и от
закона. Такъв е светът на обичайното човешко живеене, но той е
несъвършен по своите морални стойности. Подтекстово повествователят
внушава, че има нещо неестествено, нехармо-нично в превеса на
материалното над духовното. Изчезнало е щастливото време, в което светът
не е знаел значението на думите "мое" и "твое". Спасението, постигането
на царството Божие е възможно само ако човек възлюби ближния си като
себе си. С притчите си Исус учи, че да имаш съкровище на небето, трябва
да се разделиш с имотите си и да раздадеш всичко на сиромасите
(Евангелие на Матея 19:21-23).

Единственият, който не взема участие в общия разговор, не се обвързва с
общностните вълнения, е Торашко каменарят. Оразличен от останалите

(чрез странното звучене на името му, чрез маркирането на дома му като
крепост), той е лишен от спокойствието и мъдростта на ония Йовкови
герои, които са постигнали духовно единение със себе си и природата. В
пиянското мълчание на Торашко има стаен гняв, неясно недоволство, то е
различно от онова "златно мълчание" на други герои, изпълнено с
"най-дълбоки човешки преживявания", с "най-красиви видения", с
"най-светли размишления" (С. Сул-танов). Много скоро обаче този епизод
ще се окаже важен детайл в сюжетното развитие, ще даде нова посока на
действието, ще подскаже идейната концепция на автора. Продължавайки да
разказва непринудено и спокойно, повествователят заявява: "Разговорът в
кръчмата утихна и се раздроби". Глаголът "раздроби" става показателен за
същността на света и човека. Раз-ломена е целостта, хората сякаш са
забравили красотата на зелените нивя; разделили се на групи, те са
потънали в дребнави политически злословия или с насмешка се отнасят към
разказа за чудодейната сила на парченцето от "честния кръст". Липсва
онова молитвено празнично опиянение на селската душа, мистичното
преклонение пред земята, което характеризира отношението на герои като
Стоил ("Земляци") и чичо Митуш (" Ако можеха да говорят"). Разказвачът е
готов да въведе образа на "другостта". В кръчмата идва другоселецът,
"дребен човечец, дрипаво облечен", с конче "слабо, дребно с разрешена
козина". Такъв е видян той през пределно обективния поглед на
повество-вателя, скрит зад персонажите си. Другоселецът е чужд на
останалите не само регионално, но и духовно. Уплашен, безпомощен, той е
олицетворение на жертвеността. Срещу него се нахвърлят всички с
неочаквана жестокост; повествователят е поставил акцент върху
първичното, хищническото в реакциите им: "Почервенял, с издути жили на
шията, с изпъкнали сини очи, Татар Христо беше дигнал юмрук над
другоселеца и само дето не го удряше още... - Удари го, удари го! -
викаше дядо Иван...и отвисоко, като орел, изгледа другоселеца".
Описанието на другоселеца ясно говори, че несретата му идва от
бедността, но разказът далеч надхвърля социално-сантименталното,
търсейки много по-дълбоки внушения за връзката между грешния земен свят
и другия - нравствено съвършения. Принадлежността на героя към другия
свят е подсилена чрез слабото му обвързване с този свят. Откъде идва,
накъде се е запътил непознатият селянин - все въпроси, на които текстът
не дава отговор. Другоселецът духовно се родее с герои като Серафим,
Живко, Люцкан -все чистосърдечни, незабележими, лишени от здрави
социални и семейни връзки. Беден, кротък, чист по сърце, героят е
въплъщение на онова духовно блаженство, за което говори евангелистът
Матей. Чудатият селянин не е главен персонаж, той е само пратеникът,
дето трябва да подложи на изпитание вярата и милосърдието на останалите.
Разказът изследва другите, разкривайки пътя им към колективното
просветление. Няма по-велика радост за твореца от тази да прости на
героите си, да открие "синаповото зърно" на вярата. Както учи Исус, не
до-"седем пъти - до седемдесет пъти по седем" трябва да сме готови да
простим на брата си (Матей 18:21-22). Велика е християнската любов, тя
"дълго търпи и е милостива...не търси своето, не държи сметка за
злото...на всичко хваща вяра." (Първо послание на апостол Павел към
коринтяните 12,13:4-7). Тъкмо подобна милостива и всеотдайна любов към
ближния, изпаднал в беда, ще разчупи коравосърдечието на човеците.

Няколко момента в повествованието подготвят това просветление. Типично
по йовковски е отделено внимание на жестовете на уплашения и безпомощен
селянин. Останалите персонажи забелязват кръпките по антерията му,
треперещите му пръсти, извехтялата синя кесия, единствената, грижливо
сгъната банкнота от двадесет лева. Те не само виждат, но и "разчитат"
истината, скрита зад тях; постепенно се отърсват от духовната си слепота
и коравите им сърца стават податливи на жалостта. Привидно неочакваният
изблик на Торашко завършва този процес. Той изказва гласно онова, което
гложде всички. Сърдечното му обръщение "братко" към непознатия,
целувките му, неадресираната към никого реплика на дядо Иван: "- Хм...ша
го цалуВа пък...Юда" са сякаш земната проекция на митологичното
припознаване на Исус. Жертвата е нужна, грехът е нужен, за да го има и
изкуплението. Сълзите на Торашко (независимо, че могат да бъдат
възприемани като плод на пиянското му разчувстване) са израз на
колективното покаяние и път към опрощението на греха. Настъпилото
огромно мълчание е вече онова, значещото, дето отпраща погледа навътре
към себе си. Моментът е наситен с вътрешно напрежение и води до
психологически и сюжетен обрат: "Кметът се обади: - Остави го, Илия.
Хайде тоя път ти прощаваме,...". Разбити са социалните и законовите
предписания, значещо е само емоционалното откликване.

Радостта на другоселеца и всеобщото облекчение са краткотрайни. Нов
сюжетен обрат поставя на изпитание съпричастието на селяните. Болното
конче на непознатия безпомощно е рухнало на земята, а очите му са
"тъмни, замъглени, сякаш слепи". Всички се втурват да помагат на
изпадналия в беда, но скоро селянинът остава сам. неподвижната му фигура
е обгърната от падащата нощ. Тъмнината е погълнала останалите, "хората
са помрачили своя ум и са се отдалечили от Бога" (анонимно, Слово за
Богородица). Самотността на бедния непознат и добичето зазвучава като
символ на безкрайната екзистенциална несрета на човека. Кончето и
другоселецът са се слели в един общ образ на мъката, но са отправили и
безмълвния си копнеж по един друг свят, в който няма болка:
"Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му
помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я
тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и
вътре в него светеха лъчите на звездите". Във фолклорното съзнание конят
е символ на небесното начало, той е посредник между горния и долния
свят. Едновременно соларен знак и митичен образ на смъртта, той
въплъщава ненарушимата амбивапентност на света. Доброто и злото, мъката
и надеждата са неотменно свързани в човешкото битие и само вярата и
упованието в неизбежния им кръговрат може да крепи човека. Според Битие
Господ извежда Авраам навън и му казва: "Погледни към небето и изброй
звездите, ако можеш ги изброи." И му рече: "Толкова ще бъдат твоите
потомци". Хората са неизброимо множество, грешно, страдащо, но
богоподоб-но в милосърдието си и в стремежа си да достигне до светлината
на доброто. Това е неписаното внушение на Йовков, който, рисувайки света
пределно реалистично, гради една друга, паралелна реалност, в която се
открива вечното и стойностното в човека и за човека.