PDA

View Full Version : СПЕШНО ПЛС ПОМОЩ ЛИС НА ТЕМА...



AnAConDALP
12-10-2009, 14:56
моля ви отчаяна съм спешно ми трябва лис на тема :
общочовешките чувства в раздялата на хектор с андромаха,
трудолюбието на хектор,
образа на андромаха хектор и ахил,
родолюбието на хектор;

плс който знае къде има някоя от тези да ми даде линк в темата плссс или нещо друго незнам просто ми трябват за утре имам класна и си мислех че ще намеря нещо но уви

Luscious_Heart
12-10-2009, 17:40
Бах лесните теми. Сам/-а не можеш ли? По принцип трябва да намериш информация в плановете, които сте писали..

lizzy
12-10-2009, 22:31
образа на андромаха хектор и ахил

Eто за Хектор и Ахил


Ахил е типичен епически герой, който носи всички черти на героическия епос. В неговия образ Омир въплъщава своя идеал за воин и човек.
Ахил е сложен образ, един от най-задълбочените в психологическо отношение образи в античната литература.
1.Ахил е митологичен герой – син на морската богиня Тетида и земния цар Пелей.Лишен е от божествено безсмъртие, но е най-велик между земните герои. Съзнава силата и величието си. Те са му дар от боговете. Героят съчетава тази свръхчовешка сила с човешка слабост, затова е сложен образ.Съдбата му е предопределена – да участва в Троянската война, да загине млад, но постигнал завидна слава. Покровителстват го най-могъщите богини на Олимп – Хера и Атина Палада.
2. Героят е жертвоготовен. Майка му Тетида го предупреждава, че ако отиде в бой ще загине. Без коле*ание той избира славната смърт пред безславно дълголетие.
3. Ахил олицетворява идеала на древните гърци за епически герой-воин и човек. Той съчетава в едно физическа сила, мощ, храброст и наред с тях душевно благородство и нравственост.
А/ физическа сила – подробно описание на външния вид на героя в “Илиада” няма. Омир изгражда портретната характеристика на воина с помощта на постоянни епитети: Ахил е “божествен”, “богоравен”, “исполински”, “превъзходен”, “бързоног”. Представата за героя се допълва от един детайл – “руси коси”. Това е достатъчно, за да се утвърди идеята за изключителна красота и физическа сила и да се индивидуализира героят. Ахил е ненадминат по блясък във великолепните доспехи, изковани от бог Хефест.
Б/Ахил живее на границата между земния и божествения свят. Боговете бдят над него, помагат му в битките( с подкрепата на Атина побеждава Хектор). Въпреки че е галеник на боговете героят притежава силно развито чувство за нравственост. Той се включва във войната, за да изпълни дадената дума пред бащата на хубавата Елена. Ахил е воин в истинския смисъл на думата – не таи омраза към троянците, а ги възприема и уважава като достоен враг.
4. Характерът на героя е представен от Омир като напълно изграден, завършен, с утвърдени качества, а не в развитие. Ахил е честолюбив. Именно чувството за войнска чест става причина за неговия справедлив гняв от постъпката на Агамемнон. Ахил се явява защитник на реда на късното родово общество, който защитава равенството при разпределението на благата. Според него те трябва да се дават в съответствие с воинските заслуги. Гневът на Ахил не е обикновеният гняв на земен човек, а на свръхчовек, от който зависи хода на войната. Героят е преди всичко воин и за него участието в битките е въпрос на чест. От неговата смелост и сила зависи съдбата и живота на ахейските войници. Ахил се отдава на чувството за накърнено достойнство и дава воля на гнева си – взема крайното решение да се оттегли от битката. Това се оказва пагубно за войските, защото ахейците се чувстват силни, когато Ахил е начело на боя.
5. Основна цел в живота на епическия герой е славата – за себеси и за рода си(“да не срамиш рода на баща си”).
6. Омир показва героя в различни състояния – ту увлечен в битките, силен, могъщ,обзет от разрушителна стихия, жесток (изпълва с трупове реката Ксант), ту нежен и слаб (към Бризеида), ту плаче ( пред майка си).Човешко отношение Ахил проявава и към страдащите родители на Хектор и връща тялота му.

Заключение: (Отношението на Омир към героя). Омир се възхищава от величието на Ахил, който е ненадминат герой в един свят на войни и битки

Ахил-образ-еталон за епически герой

Омировите творби поставят в центъра на изображението човека.Събитията се пречупват през съдбата на индивида.В митологичен култ са издигнати геройте-олицетворение на народната сила.Основният житейски стимул на епическия герой е стремежът към войнска слава.
Ахил,синът на цар Пелей и Темида,като типичен епически герой,също живее според ценносната система на своето време.Ахил е митично същество,въплащение и хармония между нравствена и физическа красота,безумно смел,носител на изключителна мощ,която го отличава от смъртните - “богоравен” , ”божествен” , “бързоног” , “най-страшен от всички герой” .Разумен и разсъдлив,защитник на истината и справедливоста на човешкото достойнство.Устремен към войнска слава,жаден за геройчни подвизи “Сърцето си мъчеше само,седнал далече от желаните битки и викове бойни”.Горд,непремирим към неправдата и насилието,спотаен и непосредствен в чувствата си.Трагичен герой- “най-нещастен и най-скоросмъртен от всички” ,обречен-съдбата му е предопределена и той сам я предизвиква.Решил е за себе си вечния проблем за смисъла на човешкото съществуване-иска да живее кратко,но достойно и пълноценно,предпочита краткия ,но пълен с подвизи,слава и чест житейски път пред дългото,безцелно и безславно съществуване.
Ахил с ярко изразено чувство за дълг към бойците,неспокоен и загрижен за тях,отзивчив към страданията и нещастията им.Той е достоен пазител на родовия ред и родовата традиция-всеки да получава от плячката и наградите според заслугите си.
Ахил е честолюбив,стъпкването на човешкото и войнското му достойнство довежда до драма.Когато е уязвим в най-съкровенното,което е смисъл на краткия му живот,той става безплощаден и отстоява правото си на най-силен именно със средствата на най-силния.Ахил бранителят и пазител на ахейските войни,забравя за обикновенните ахейци и даже иска да измоли от Зевс тяхната масова смърт за да докаже и наложи собственото си право: “Гинейки,нека те всички узнаят какъв им в царят”.
Подбудите,който тласкат Ахил към двубоя се много съкровенни и лични,убит е приятелят му Патрокъл,човекът,когото “богоравният” обича най-много от всички,изпълнен с ярост и с жажда за мъст,ахеецът с цялото си същество е устремен към битката.Той “стремглаво лети по полето” ,носи се като стихия и буди ужас и страх у троянците.Нито горещата молба на Приам,нито сърцераздирателният глас на Хекуба могат да променят намеренията му и да спрат устрема на героя за последна,решителна схватка с най-мощния ахеец.
Двубоят между двамата герой е драматичен и неравностоен един полу бог застава срещу обикновен смъртен,макар и не по-малко храбър и силен войн.Ахил с безогледна жажда за мъст с бясна злоба,преизпълнен с “диво геройство” се втурва срещу Хектор.Омразата и ожесточението у Ахил са толкова силни,че той посреща с насмешка и заплаха предвиждението на Хектор.Ахил знае,че тук при Троя ще намери смърта си,знае че след като убие Хектор и той ще загине.
Намесата на боговете в последната песен е особенно активна,но не принизява достойнството на героя.Както винаги тя е в синхром с онова,което вече е назряло в душата му Ахил не се противи въпреки огромния бяс,който го е владял до сега.Приемането на божествената воля свидетелства за вразумението на героя и за готовността му да признае и приеме законите на световния ред.Това усещане за възстановяване на реда и хармонията се подържа и от умението на поета да представи срещата на Приам и Ахил убедително и затрогващо.Напомняйки на Ахил за собствениея му баща,Приам намира верният път към сърцето му.У Ахил се пробужда едтествени човешки реакции на разбиране и съчувствие.
Възпявайки величието на големия герой,поемата поставя въпроса за цената на това величие и за възможността да се живее само по стандартите на геройзма.

АХИЛ

Омировият епос “Илиада” пресъздава фрагмент от Троянската война, без да се поставя акцент в съдържанието й върху хронологичното развитие на междуполисния конфликт. Внимението на Омир е насочено към разкриване на нравственaта същност на воина като носител на характеристики, провокиращи възхишение в древността, и същевременно като човек, притежаващ индивидуалност, макар да остава уязвим като всеки смъртен.

Най-значителните герои в “Илиада” са Ахил – от страна на гърците и Хектор – от страна на троянците.

Ахил е изцяло изграден върху контраста. Често между противоречивите качества липсва всякакъв преход. Със своите бързи излитания и сривове той напомня ексцентричността на Омировите богове, които винаги преминават от едно към друго емоционално състояние.

Ахил се явява олицетворение на синтезираната представа за съвършенството на епическия герой. Той проявява основни качества и морални ценности, типични за обобщения образ на античния воин – физическа и духовна красота и сила, съществуващи в хармонично единство. Придържайки се към нравствената категория “айдос”, т.е “вечен”, той се оказва модел за подражание и средство за идентификация на общността, към която принадлежи.

Ахил е най-силният, най-храбрият, най-бързият (“Ахил бързоноги”) и най-красивият от гръцките воини пред Троя. Син е на цар Пелей и на морската богияна Тетида. Той е млад, с “руси къдри”, най-силен между всички гърци и троянци, изпълнен с буйна енергия. Носи “огромен меч”, който изважда с “яка десница”. Омир често го нарича “бързоног”, “богоравен”, “любимец Зевсов”. В двубоя с Хектор поетът го сравнява с планински ястреб:

“Както планинският ястреб, най-бързолетната птица,
мигом се стрелва, подгонва някоя плаха гугутка,
и настрани тя понирва, а с пронизителен писък
той я настига, връхлита, алчен в сърце си за нея,
тъй той запален летеше...”
(песен 22)

Ахил е носител на качествата, характерни за идеализираното съвършенство на воинската натура. Той е смел, притежава чувство за чест, доблест и отговорност, издържливост и безпощадност спрямо врага.

Ахил добросъвестно изпълнява своите патриотични задължения; безкористен е, у него намира защита всеки, който се обърне за помощ или услуга. Той е необикновено решителен и храбър и подобно на троянския герой Хектор винаги е в първите редици на боя. По време на сражение героят провокира страх и респект у противниците си. Внушението за превъзходството му се допълва от свързаната с огъня символика при описанието му в 17 песен:

“как през полето се носи, сияещ подобно звездата,
дето наесен изгрява:
лъчите й ярко искрящи
бляскат сред звездния рой надалече
във мрака
(24-26 стих)

Той предизвиква боязън дори у достолепния и храбър Хектор, символизиращ троянската съпротива срещу ахейското настъпление:
“Хектор изтръпна, когато го зърна;
загуби той смелост
да го дочака и почна да бяга,
подмина вратите.
.....треперещ безспир от боязън....”
(22 песен, 136, 137, 140 стих).

Ахил е прекрасен приятел –на дружбата му с Патрокъл са посветени едни от най-хубавите страници на поемата. Той проявява човечност и разбиране на другите: когато силно разгневен, след свадата си с Агамемнон, седи пред своята палатка, известителите, пратени от Агамемнон, не смеят да му съобщят неприятната всет:

“Плахи и с почит към царя, застанаха двамата тамо
и му ни дума не казваха и не попитваха нищо.
Ала разбра той в душата си всчико и първи начена:
“Поздрав, о вестници бързи, що Зевс и човеци изпращат.
Близко дийдете! Не сте вий виновни пред мене, а царят,
Що ви за руменобузата Бризовка тук изпраща”
(песен 1)

Какво благородство проявява в тоя случай Ахил. Или когато Приам отива в гръцкия лагер да измоли тялото на обичния си син Хектор, Ахил, дълбоко трогнат от бащината му скръб, го ободрява, угощава го и дава трупа на Хектор, за да бъде погребан в Троя достойно.

Отрицателните качества на Ахил, обаче, го правят много по-правдив и сложен. На десетата година на Троянската война, когато Агамемнон му отнема красивата пленница Брезеида, Ахил е необикновено честолюбив – той се обижда от Агамемнон до такава степен, че се отказва да взима участие в по-нататъшните битки, отказва се да участва повече в сраженията. По такъв начин излага на страшни бедствия цялата гръцка войска. Затова Омир нарича неговия гняв (който е главната тема на "Илиада”) “гибелен”, “що докара мъки безброй на ахейци”. Неговата “безмерна” ярост се проявява спрямо съперниците му на бойното поле: “...от ярост обхванат/грозно се взира с поглед разискрен..." (22 песен, 94 стих). Тя се проявява и в реакцията му към Агамемнон, наранил воинската му чест:

“Музо, възпей оня гибелен гняв на
Ахила Пелеев,
.....
Гневно погледна към него
Ахил бързоног и отвърна:
Или да спре яростта си, гнева си голям
Да подтисне?
Думи обидни веднага Ахил
Богоравен отправи
Към Агамемнон Артеев,
Не сдържайки никак гнева си...”
(песен 1, 1, 148, 192, 224 стих)

Гневливостта му е обвързана с огнената символика и се оказва неконтролируема. Тя придобива размери, при които Ахил нарушава дори божествения ред и човешките закони, осквернявайки тялото на мъртвия Хектор. Той проявява крайна жестокост: той не само убива Хектор, но се и гаври с трупа му, като го влачи, привързан за колесницата си. В съгласие с древноелинските религиозни закони, тялото на Хектор трябва да бъде погребано според установения ритуал, за да постигне покой в подземното царство на Хадес. Затова Омир определя делото на Ахил като “позорно” и отбелязва осъдителното си отношение, независимо от цялостния си стремеж към безпристрастност и от възхищението си към Ахил, “най-страшен от всички герои”.

Паралелно с описанието на воинската първичност и жестокост на героя, на физическото му превъзходство спрямо сотаналите изобразени персонажи, на храбростта и безстрашието му, Ахил е разкрит в своята уязвимост и ранимост. Проявата им е подчертана в диалозите му с Тетида, когато той разкрива пред майка си своите драматични колебания и дълбоко скритата в душата си неувереност. Разгръщат се същностните му чувства и лични преживявания, проличава характера му в неговата интимна страна, лишена вече от безусловната смелост на воина. На преден план се открояват изпълващата го несигурност и угнетяващото усещане, породени от невъзможността за съпротивителни действия срещу несправедливостта на Агамемнон – действия, които представляват приоритет на човека. Плачът на Ахил е своеобразен външем израз на нарушената му душевна хармония:

“В сълзи отиде Ахил надалеч от другари
и седна
....
Тъй каза, леейки сълзи:
Дочу го почтената майка....”
(песен 1, 349 и 357 стих)

Независимо от факта, че не се противопоставя на пратениците на Агамемнон, когато му отнемат Брезеида, той е силно огорчен, тъй като е наранено воинското му достойнство и самочувствие, а саможертвените му усилия в сраженията не са справедливо възнгарадени. У Ахил се формира силно усещане за индивидуалност и за първи път в античната литература се появява мотивът за конфликта между принадлежността на човека към общността и неговото желание за самостоятелна изява. Законите на военноплеменния колектив изискват от Ахил да се съобрази с решението на Агамемнон като по-всикопоставен в йерархията, независимо че Ахил го превъзхожда с качествата и подвизите си. У него възниква въпросът защо е необходимо да воюва срещу троянците, след като първопричината за междуполисния конфликт – отвличането на Елена от страна на Парис, е почти идентична с действията на Агамемнон спрямо него по отношение на Брезеида. С временното си оттегляне от сраженията Ахил проявява своята индивидуалност и желание за признание и за адекватна оценка на личния му принос за победите на ахейците. Мотивите му са изцяло обосновани от неговата гледна точка – в този момент той не се влияе достатъчно силно от колективните интереси на общността, към която принадлежи.

Едва когато неговият близък приятел Патрокъл, облякъл неговите доспехи, е убит от Хектор, у Ахил пламва желанието за мъст. Подбудите му да се включи отново активно в битките срещу Троя се явяват следствие от вътрешното му желание за възмездие поради смъртта на Патрокъл. Независимо от съдбовната предопределеност да загине, ако участва в сражение срещу Хектор, Ахил не се колебае да потърси отмъщение за убийството на Патрокъл. Той храбро и гордо приема неизбежната си гибел (18 песен) и даже демонстрира опит за философското й осмисляне. Направляван от стремежа си да защити честта – своята и на мъртвия си приятел, Ахил осъществява намеренията си.

Ахил е и капризен, сълзлив и мек. Неговата човешка природа е разкрита и в 24 песен. Там той разказва тъжния мит за човешкото равенство в обречеността. В този момент той изгубва героическия ореол, хуманизира се и се изравнява с ония, които бяха изложени на унищожителната му стихия. След проявата на прекомерната ярост и след оскверняването на тялото на Хектор, Ахил разговаря цивилизовано с Приам, подчертавайки уважението си към него и дори демонстрира разкаяние за поведението си спрямо мъртвия Хектор:

“Старче Приаме! Да бъде тъй, както ти
сам настояваш!
Битката спирам за толкова време,
За колкото искаш!”
Рече така и прихвана за дясната
Китка Приама,
Повеч да се не плаши в душата си
Клетия старец.”

В обобщен план образът на Ахил е двойнствен – съчетаващ воинската първичност с ранимата душевност и с ярко маркираната индивидуалност. Той е драматичен герой, тъй като у него се проявава конфликтът между принадлежнoстта на човека към общността, от една страна, и порива му за самостоятелна изява и справедливост, от друга.

Ахил е първият трагичен герой в гръцкия свят. Син на богиня, но кратковечен. Обичан от боговете, но далеч от тях, защото е обречен на смърт. Той е обречен да воюва и да се подчини на неподвластна за неговите възможности сила – предопределението на Съдбата да загине скоро след смъртта на Хектор. Благодарение на тази обреченост той става сложен.

В епическата си поема “Илиада” Омир достига до извода за конфликта между колективните и индивидуални интереси. Аналичтичната му проницателност при тази изпреварваща времето си проблематика за противопоставянето на индивида спрямо законите на общността, богатата пластичност на художественото повествование и изразяването на носталгия към невъзвратимо отминалото героично минало, превръщат “Илиада” в неделима част на европейското и световно културно наследтсво.


В поемата “Илиада”, състояща се от 24 песни, Омир разкрива важни страни от психологията на древните гърци като военните сцени заемат голяма част от епическото изображение на Троянската война, но има и сцени на мирния живот и бит, които покоряват с реализма си и рязко контрастират на ужасите на войната.

За Омир е важно да разкрие облика на доблестния и горд воин чрез драматични битки, като личните интереси все още имат превес пред тези на общността, в недрата на която неизбежно се заражда и протестът.

Сред героите на поемата се открояват образите на Ахил и Хектор като две проявления на героичното начало, заложено в човека,носещи внушението за трагизъм и величие на силната личност, поставена на изпитание от сложността на историческия момент.

Образът не Хектор е трагично величав, защото той изпълнява патриотичния си дълг въпреки съзнанието за обреченост.

Хектор няма божествен произход и оттук произтича и трагичната му обреченост. Той е син на троянския цар Приам и на Хекуба. Хармоничното съчетаване на физическа и нравствена красота при Хектор го превръщат в идеал за човек и воин. Той е млад, силен, горд, с изострено чувство за дълг и чест, непозволяващо превес на личните интереси над колективните, и това го прави достоен водач на троянските воини.

В шеста песен на поемата образът на Хектор е обогатен и предаден психологически вярно и с дълбок драматизъм чрез отношението му към любимата жена и син.Драмата на Хектор е в мъчителното раздвоение между любов и дълг, защото той е нежен и любящ съпруг и баща, но дългът пред троянците е над всичко.

Сцената на прощаването между Хектор и Андромаха е разтърсваща с изявата на човешка драма и пластична в уловените жестове на взаимна обич.Андромаха предчувства близката гибел, съзнава предрешената съдба на своя любим Хектор и има своето право да го възпре, въпреки че той изпълнява патриотичния си дълг.



начало

Поемата на Омир \"Илиада\" е творба с народностен дух, защото чрез героите си и тяхната лична съдба поетът рисува народните съдбини. Героите са военни вождове, народни водачи, повели обикновените войни, които са безлична маса. Но фактът че вождовете са символи на тези предани им войни, чиято мощ се влива в тях и ги превръща в трудно сразими и величави, е показателен. И в това ни убеждава главният герой в \"Илиада\" - троянския вожд Хектор с подчертаната си човечност.
Чрез този си герой Омир набляга на хуманизма, спирайки се на богатството и сложността на човешката душевност. В условията на ужса и жестокостта които сее продължилата цяло десетилетие троянска война, моралните ценности на Хектор изпъкват, противопоставени на дивото първобитно геройство на Ахил.
Затова и Хектор възприемаме по-пълно, защото е представител на новия войн, когато войнатавойната не успява да му онеме човешкото достойнство. Принуден е да воюве, за да брани родната Троя. Този патриот и народен бранител е и дипломатът, опитващ се по мирен начин да спомогне за резрешаването на конфликта. Затова и замислен го виждаме преди двубоя с Ахил. Той би преговарял с него и е готов да \"подели с ахейци, всички богатства, що крие великата Троя\", както и да върне \"Атриту Елена .... и всички богатства що Александър донесе с дъбоките кораби в Троя\". Но героят знае че Ахил е воден от мъст - чувство, характерно застарите войни. Затова и е принуден да приеме двубоя. Мирни преговори с противник като Ахил са недопустими.
Двубоят между тези най-силни войни в пряк смисъл е сблъсък на желязо, но чувстваме, че под него туптят човешки сърца. В това няма съмнение. Облякъл доспехите на убития от него Патрокъл, светлобронният шлемовеец Хектор, е блестящ войн. Но в погледа му превес вземат човешките чувства. По свочта същност мобата му към Ахил да не поругава тялото му е хуманна:

Моля те аз за душата ти, за твойте
родители скъпи, спри се, деней ме
остявя на стръвните псета ахелийски

Макар че по природа Хектор е миролюбив човек, обичащ родната Троя и троянци, изпълнен с мечти да види невръсната си рожба пораснала и заела неговото място, прима двубоя пред стенте на града сам, не желаейки да жертва троянските войни. Той е човек но и войн, чиято чест не му позволява да допусне след време да се каже \"някой по-негоден\" от него: \"Хектор войските погуби, че в своята се храброст излъга\".
Животът му ще е осмислен, ако в решителните минути, в които съдбата на родината е поставена в ръцете му, той да я защити смело и самоотвержено, защото Хектор: синът, съпругът, бащата, е преди всичко достоен гражданин на Троя. Яростта и желанието да се прославят вонските му подвизи, отстъпват място на вовешката топлота. Той отстоява думите, казани пред любимата му съпруга Андромаха: \"свикнал съм да бъда всякога храбър и в боя сред първи троянци да тичам, светлата слава на татка и своята слава да пазя\".
Обаятелен и достъпен е той: готов на саможертва, защото е изключителен родолюбец. Мъка къса сърцето му, раздялата с баща и майка, с Андромаха и Астианакс. Много реалистично е емоционално е описана сцената на раздялата с тях. Не би изтърпал позора, ако ги види поробени. Затова и се сражава смело. Иска да победи и след години да кажат за \"милото му чедо\": \"тоя надмина баща си\". По своята емоционална пълнота и духовна възвишеност сцената на прощаването му с Андромаха, е ненадмината. Вълнува ни неговата бащина и съпружеска нежност: \"целуна юначето и на ръце залюля го\", а Андомаха \" със ръце я погали\".
Такъв е Омировият Хектор - герой, пред когото дири и Зевс се покланя:
\"Мъка за мене, аз виждам с очите си как пред стените бяга юнак , мене свиден, и плаче сърце ми за него\".
Когато усеща, че съдбата му вещае смърт, вижда и везните на Зевс да се накланят, хектовите думи са думи на герой:
\"Ала не ще аз да падна страхливо, безславно в борбата, а ще извърша тук подвиг за приказ на бъдни потомства\".
Затова и цяла Троя по-късно оплаква своя скъп и героичен син. Макар и безпристрастен като художник, рисуващ героите си, Омир ни представя извисено този си герой, наблягайки на човешките му мисли и чувства, на постъпките му на смел родолюбец и герой, които и днес ни зареждат с положителна енергия.

Хектор е един от най-обаятелните образи в поемата. Не случайно по традиция го наричат “любимото чедо на Омир”. За него Омир използва епитетите “лъчезарен” и “велик”. Образът на троянския вожд няма предходна степен в микенския епос. По всичко личи, той е дело на Омировото хуманно въображение. Никъде другаде у Омир не може да се открие такова нравствено извисяване, както в душата и характера на този герой. Не бива да се чудим, че гръкът Омир е избрал своя любимец от троянския лагер. Епическият поет живее и твори на троянска земя. Троянската старина му е не по-малко скъпа от ахейската. Добродетелите, с които дарява Хектор, за нас са твърде несложни. Но връх на всички е чувството за обществен дълг. Като грък от класическа Гърция Хектор притежава развито обществено чувство. Себе си и своята съдба той вижда само през участта на Троя. Хектор е най-ярката опора на троянците през усилните дни, които преживяват. Активен защитник на своя град, физически силна и духовна личност, Хектор се издига като първият патриот в историята на гръцкото съзнание. Сравнен с егоиста Ахил, в моториката на чието сърце личното играе първенстваща роля, Хектор блести със своя разум, с тази все още рядка способност да рзаличава степени в ценностите. Казано по друг начин, той притежава модерен мироглед. Дори последните думи пред смъртта му са израз на грижа за някакъв ред, за една пречистваща хуманност. Като моли Ахил да не сквернят телата си, той иска да преодолее варварския обичай, засищането на гнева. Но сравнен с Ахил, той е малко еднообразен независимо от няколкото тъмно петна, които големият художник поставя, за да запази релефността.

С отеглянето си в Троя Хектор се среща първо с група тревожни троянски жени, после с майка си и една от сестрите си, след това с Парис и Елена, накрая с Андромаха и Астианакс. Чрез тази поредица от срещи поетът очертава символично всички социални групи, с които е обвързан героят. Вниманието на разказвача е фокусирано върху Хектор, но художествената тъкан на текста подсказва, че той не се схваща като самостоен индивид, изолиран от живота и съдбата на колектива.

Срещата на Хектор и Андромаха при Скейските порти е нещо естествено за Омировото виждане на човека, на някакво мъчно постижение. В този откъс историческото и общочовешкото съществуват в единството на съвършена поезия. Както винаги, думите се предхождат от енергично движение. Хектор има малко време, изтичал е до дома си да види Андромаха. Но тя е излязла с детето. Вестта за затрудненията на троянците я е отвела на градската стена. Срещата е изградена с невероятна пестеливост. В откъса няма чувство без действие и думи, които не биха станали веднага действителност.

Като скулптурна група застават Хектор, Андромаха и слугинята с малкия Астианакс в ръце. Току-що са се завтекли един към друг, но вече стоят неподвижно, защото ще говорят. Омировите лица спират движението, за да говорят, след това настава мълчание, за да се движат. Хектор се вглежда в детето, безмълвно се усмихва, Андромаха заплаква и го улавя за ръката.

Хектор обича като ли повече Астианакс. Обърнал се към него, той забравя Андромаха. Но детето се сгушва уплашено в пазвата на бавачката. Тогава Хектор сваля шлема, за да се превърне от воин в баща. Той вече не плаши, поема сина си и го целува. Това превращение е повече от красива сцена на родителска обич. Той вижда в сина си бъдещия цар на Троя, онзи, който ще събере в своята личност достойнството и силата на родния град. Следователно Хектор обича в него не само своето дете в съвременен смисъл, а нещо повече, той обича рода, който ще се изяви в Астианакс като в първороден син. Тази сцена става общонароден символ. Понеже личността Хектор е идентична с първородния син на троянския цар Приам и следователно с щастието на родината, неговата обикновена бащинска обич става идентична с надеждите и целите на държавата. Човечността и дълбокото обаяние на неговото мъжествено и нежно сърце се проявяват в пълната си сила: той е решен да изпълни докрай дълга си като вожд на своя народ, надявайки се, че боговете ще запазят сина му, който ще бъде достоен негов заместник. С детенцето си в ръце той се обръща към боговете:

“Зевсе и всички безсмътрни! О, дайте на моето чедо
като баща си да стане прочут сред войските троянски,
личен по сила да бъде и Троя могъщ да владее.
Нека един ден да кажат, като от битка той иде:
“Тоя надмина баща си! Нека врази да убива,
брони във кръв да донася, майци си сърце да радва!”

Отношението на Хектор към Андромаха е също много показателно. Хектор само погалва Андромаха, защото се нажалява, макар жалбата да не отива на “светлобронния Хектор”. Той се измъчва донякъде от противоречието на чувство и обществен дълг. Боли го за съдбата на Андромаха, за това, че тя може би ще остане вдовица, но го е срам да стои далече от битката, свикнал е да бъде храбър и да тачи славата на баща си.

На думите Андромаха, която го моли да не се излага на големи опасности, безстрашният воин отговаря:

“Всичко туй мъчи и мене, но срам ще е страшен, невясто,
срам пред троянци и пред дълополи троянки,
ако далеко от битката, като страхливец отбягна.
Туй и сърце ми недава, защото съм свикнал да бъда
Всякога храбър в боя сред първи троянци да тичам,
Светлата слава на татка и своята слава да пазя”
(песен 6)

Хектор знае, че Троя скоро ще погине, и наистина най-много го мъчи мисълта за робската участ на Андромаха. Предпочита да не доживее момента, когато някой ще каже, като я види обляна в сълзи: “Туй е жената на Хектор, който бе първи в боя”. Обичта на Хектор говори изцяло чрез неговата воинска и гражданска чест. Той обича преди всичко жената на Хектор, на онзи Хектор, на когото е задължен да служи, понеже той изразява самата Троя и самия народ. Хектор обича Андромаха с възвишена съпружеска любов, с рядка за епоса духовност. Това се доказва особено в контраст с любовната сцена между Парис и Елена в същата шеста песен.
Хектор се очертава като нежен син и прекрасен съпруг и баща в знаменитата сцена, в която е представено сбогуването му с Андромаха.
Обичта на Андромаха към Хектор е също много силна. Тя наистина го моли да остане зад градската стена, да пази живота си, защото без Хектор за нея е по-добре да не живее. Загубила е всичките си близки, той е и неин баща, майка, брат и стопанин. Тия думи не са външна форма, израз на привързаност, а действително съдържание. Андромаха обича Хектор, защото чрез него тя става личност. Тя не го обича като индивид, когото по своя воля може да напусне. За нея Хектор е съдба, символ на щастие, самият живот.

Омир е поет, живял и творил през VIII век пр. Хр., а неговото произведение „Илиада” се счита за един от първите писмени литературни паметници, след като е записано по времето на Пизистрат. В него се разказва за последни¬те 54 дни от последната, десета годи¬на на легендарната Троянска война. Защитникът на Троя е Хектор, който е „най-силен сред троянци”. Топ е предпо¬читан герой от Омир.
Ахил и Хектор са епически герои с тра¬гична съдба. Те са ярки примери за това, какво Омир нарича „висок герой”. И два¬мата са военноплеменни вождове. Предвождат воините на бойното поле. Поведението им е героичен идеал за подражание. Ахил и Хектор притежават оеромна физическа сила, която прераства в духовна красота, защото и за два¬мата над всичко стои достойнството и войнската им чест, заради които са готови на върховна саможертва. Тя е неп¬рисъща за обикновените хора. В Края на „Илиада” и двамата герои загиват, пре¬минават в царството на бог Хадес. Хектор е герой с огромна нравствена си¬ла и съзнание за обществен дълг. Те дават сили в битката с Ахил, описана в Двадесет и втора песен на „Илиада”. Защитата на човешкото и нравствено достойнство, както и на родната Троя, определят поведението на Хектор. Той приема битката с Ахил, воден от човешки и войнски дълг. За разлика от Хек¬тор, Ахил се стреми към отмъщение. То го изпълва с грозни, примитивни страс¬ти. Руши нравственото му достойнст¬во на героичен воин, спечелил заслужена слаба в битка с троянци. Личен отмъс¬тителен мотив преследва Ахил, защита¬та на роден град и лично достойнство - Хектор. От двамата Омирови герои по-цивилизованият воин се оказва Хектор.
В Двадесет и втора песен на „Илиада” се сблъскват сила срещу сила и чест срещу чест. Ахил и Хектор се срещат в боя и изявяват своето различие:
Или пък щита изпъкнал и шлема си
тежък да снема
на вземи, моето Копие сам на зида
да облегна,
па да се втурна смирено така при Ахил
превъзходен,
за да му кажа, че връщам Елена и
заедно с нея
всички богатства, които със кухите
кораби в Троя
цар Александър докара - причина за
нашата свада.
Този цитат е неоспоримо доказател¬ство за това, че Хектор разсъждава и мисли реалистично. Обмисляйки вари¬ант за помирение, той става главен носител на идеята за мира в „Илиада”. Опитва се да намери най-прекия път към спокойния, мирен живот, Като върне Еле¬на и донесените „с корабите кухи” богат¬ства в Троя. Желанията определят мис¬лите, следователно Хектор желае поми¬рение с Ахил, но реалността е различна: „Ала защо се вълнува душата ми с мисли такива? Няма да има молител и няма той мен да пожали, почит не ще ми откаже, но в миг ще ме ядно убие...”
Това доказва, че Хектор всъщност разглежда двете единствени възможности -живот и мир или война и смърт. Именно с това свое съждение, още преди да е започнал двубоят, той се издига нрав¬ствено над Ахил, който е изцяло подв¬ластен на чувствата си. Хектор е го¬тов да приеме съдбата, отредена му от боговете: „Нека узнаем кому Олимпиецът слава подготвя.”
Реалността определя действията, а тези на Хектор са чисто човешки, ко¬гато вижда Ахил да приближава: „Хектор изтръпна, когато го зърна; загуби той смелост да го дочака и почна да бяга, подмина вратите... ”
Бягството на Хектор е подтикнато от чисто човешко чувство - страха. Така той изявява човешкото у себе си. Чрез сблъсъка между двамата герои Омир доказва, че въпреки неистовата сила и мощ на Ахил, Хектор е по-извисен нравствено и духовно, приемайки открито смъртта. Той е миролюбив, не приема насилието. Изправя се в честен двубой с Ахил. Това отново доказва, че Хектор е по-цивилизованият воин. Той притежава смелост, макар и на момен¬ти да е по човешки разколебана: „Няма да бягам от тебе, тъй както по-рано, Ахиле. ... Сега ме подтиква сърцето отново да те пресрещна: аз теб да убия или да загина... ”
Тук се изразява и самоотвержената готовност на Хектор. Той е воин с нравствена сила и красота. При дос¬тойно извоювана победа той едва ли би осквернил тялото на Ахил, въпреки че ахейският воин е враг на бойното поле. Хектор има морални ценности, много по-високи от тези на Ахил: „...Твоето тяло не ще осквернявам, щом Зевс олимпийски днеска ми прати победа и щом ти душата изтръгна ... и ти тъй да сториш. ” Омир определено симпатизира на Хектор, а не на Ахил, въпреки че той е героичен идеал за подражание по негово¬то време. За епическия герой с изключителна нравствена сила - Хектор, е характерно и още едно чувство. То е може би най-чистото и свято нещо на света. Това е човешката любов. Хектор обича сина си и обожава жена си.
В Шеста песен се разкрива най-добре това предимство на Хектор. Той не мо¬же да влезе в решаващата битка на жи¬вота си, преди да се е сбогувал с жена си и сина си:
Хекторе клети! Погубва те твоята
храброст. Не жалиш свойто невръстно детенце,
ни мене, злочестата майка;
скоро без теб ще остана...
...По-добре щеше да бъде в земята и
аз да потъна!
Няма да има за мене утеха,
Когато погинеш.
Цялото семейство е сплотено от вза¬имната любов. Това е още едно доказателство за изключителната нравствена сила на Хектор. Той единствен може, има нечовешката храброст, да жертва живота си и любовта си в името на свободата и воинската си чест. Нравстве¬ната му сила е по-голяма даже и от лю¬бовта му. Това отново го извисява като епически герой. Омир го представя така, сякаш той иска да запази и да ос¬тави завинаги любовта си, като преда¬де завета си на „любимото чедо”:
Зевсе и други безсмъртни! Дарете сина ми обичен,
както баща си да стане известен
сред всички троянци,
тъй да е силен и храбър и Троя със
мощ да владее
Да, той се разделя със син и съпруг не само заради Троя, но и заради тях самите, за да живеят в мир и разбира¬телство. В това се състои неговата цивилизованост и нравствена сила, непри¬същи в този извисен вид за Ахил. Да, Хектор загива в битката, но всъщност е нравственият победител, тъй като продължава да живее в съзнанието на читателите.
Хектор е воин, съпруг, баща и син. Тези четири социални роли са невъзможни за изпълнение, без той да притежава нравс¬твената сила, ясно изразеното чувство за обществен дълг, храброст, смелост, си¬лен боен дух, бащина и съпружеска любов.
Всичко това, като изключително характерно проявление на нравствената същност на човека, е характерно за по-цивилизования воин Хектор, който, макар и герой, остава човек.