хамлет [Архив] - TeenProblem.net

aloveyou

12-10-2009, 14:49

Образът на Хамлет

Края на ренесансовата епоха-това е период на упадък за всички идеи на хуманизма.Ценностите на идеалистите,вярата им в човека,стремежът към опознаване на света и собствената индивидуалност са в криза.В такива смутни времена,в новото столетие Шекспир влиза с „Хамлет”,своята може би най-дълбока и зряла творба.Вече четири столетия тя не слиза от театралните сцени,а написаното за нея превъзхожда по обем всичко друго,посветено на Шекспир и неговата личност.Твърде малко произведения в световната литература могат да претендират за популярността на „Хамлет”.

На пръв поглед”Хамлет” на Шекспир се „вписва” в драматургичната разновидност на жанра,която условно можем да назовем”трагедия на отмъщението”.Но именно в „Хамлет” Шекспир успява най-пълно да разкрие драмата,която се развива в епохата.Той умело показва дисхармонията в обществото,несъответствия� �а между идеалите и реалността.Пред зрителите се разгръща в цялата си сила битката между истината и привидността;любовта,прият елството и измяната.Но Шекспир твърде скоро опровергава очакванията на зрителя за традиционната,типична „трагедия на отмъщението”,въвеждайки необикновения образ на принц Хамлет.След като още в първото действие героят узнава за подлото убийство,дело на властолюбивия брат на краля Клавдий,вместо да пристъпи веднага към изпълнение на синовния си дълг,той започва да се колебае,подлага на съмнение известието на призрака,сетне решава да удостовери сам виновността на престъпника и с това бавене изпуска инициативата,като издава съдбоносната си тайна. Така постепенно трагедията се превръща от драма на отмъщението в драма на колебанието.
Първа интерпретация на „Хамлет” като трагедия на съмнението и колебанието предлага Гьоте в романа си”Вилхелм Майстер-години на учение”(1796г.)Гьоте достига(в IV книга,13-та глава)до своето основно разбиране на философската идея на драмата:”Едно велико деяние се възлага на душа,която не е дорасла за него.Смятам,че това е основната идея,прокарана през цялата пиеса.Тук бива посаден дъб в скъпоценен съсъд,предназначен да лелее в своето лоно само най-нежни цветя;корените порастват и разрушават съсъда.

Едно прекрасно,чисто,благородно ,високо нравствено същество,лишено от силата на духа,която създава героите,гине под бремето,което не може нито да носи,нито да отхвърли;всеки дълг е свещен за него,този-прекомерно тежък.”

Интересно е,че Гьоте прави своя извод,след като цитира знаменитата реплика на Хамлет:

„Векът е разглобен. О,дял проклет:
да си роден,за да го слагаш в ред.”

Бедата на идеалистическата критика и естетика обаче е в това,че тя разглежда образа на Хамлет иманентно,сам за себе си,а не във връзка с конкретните исторически обстоятелства.Идеалистиче� �ката критика и естетика не достига до идеята за противоречието между дълга на средновековния принц престолонаследник и син на убит крал и съмненията на ренесансовия хуманист,осъзнаващ безсилието си.От гледище на подобен извънвременен подход към героя неговата нерешителност и колебания действително натежават и се възприемат като доминанта на характера му.

За да можем да се приближим към сложната истина за слабостта и силата на героя, е необходимо да ги ситуираме в неговата епоха.Шекспир”притегля” действието в трагедията от анонимността на Средновековието към времето,в което живее. Кралският двор в Елсинор е все още модел на феодално кралство,но завърналият се в него Хамлет идва от Витенберг,където хуманистичните ценности са най-важни.На застиналата йерархична система на моралните ценности, характерна за Средновековието,Хамлет противопоставя ренесансовия си хуманизъм,в който доминира идеята за човека като център на света,”венец на природата”. Поради това героят скърби не само за погубения крал и баща, но преди всичко-за човека. В отговор на репликата на Хараций,че убитият е бил „славен крал”, Хамлет възразява:

„Човек бе той-погледнат като цяло.
Такъв аз няма втори път да видя!”

Колебанията и съмненията на принца са непонятни от гледище на средновековното разбиране за синовен дълг.Някои зрители може би не дооценяват ренесансовия заряд на образа и са склонни да преувеличат нерешителността на Хамлет.Но той не е нито свръхчовек,нито нечовек,а ренесансов хуманист от епохата на Шекспир,сблъскал се с управляващите човешкото общество подлост,корупция и насилие.

Възлово място в спора за нерешителността на героя заема епизодът,в който Хамлет се отказва да прониже каещия се Клавдий(III,3).Той би могъл да убие злодея,но като вярващ човек,смята,че това ще бъде награда,защото душата на молещия се ще отиде направо в Рая.Освен това като ренесансов хуманист на Хамлет му е трудно да прониже безоръжен човек в гърба.И не на последно място разликата между средновековния принц и новия човек е в това,че Хамлет се стреми не към отмъщение,а към възмездие.

Когато анализираме образа на Хамлет,е невъзможно да не се съобразяваме,че героят се намира в особено,кризисно състояние. Неочакваната смърт на баща му и женитбата на майка му с неговия чичо-тези скръбни събития стават причина за преосмисляне на всички установени ценности.В този план се откроява въпросът за „лудостта” на Хамлет:защо той се преструва на луд,след като с нищо не улеснява задачата си и дори засилва подозренията към него?Твърде показателна е в това отношение репликата на Полоний: „Че е лудост-лудост,но има система в нея!...”

Мнимата лудост на героя не благоприятства изпълнението на неговия синовен и династичен дълг,но му дава възможност да изрази презрението си към заобикалящия го свят на престъпници,подлеци и бездушни хора.Преструвайки се на луд,Хамлет получава своебразното право на безнаказаност,позволено в онази епоха.За Хамлет шутовското му поведение е освобождение от предписанията на дворцовия етикет и възможност да каже истината право в очите на всички лицемери около него.Принцът се възползва от правото си на безнаказаност след убийството на Полоний,като заявява,че е невменяем. В този случай”лудостта”спасява живота му.

Сложната еволюция в отношенията на Хамлет към Офелия също е реултат от кризата в неговия мироглед.За зрителя няма съмнение,че принцът е бил влюбен в красивата девойка.Първият удар върху любовта на Хамлет е нанесен от собствената му майка.Всъщност той е много разочарован и огорчен от срутването на пиедестала,на който е издигнал сам той образа на майката. До този момент Гертруда олицетворява всичко,пред което се прекланя синът и.Тя уж е вярна на баща му,а само месец след неговата смърт пада в „кръвосмесителното ложе”.Кралицата се превръща в най-голямото разочарование на Хамлет,защото като неин син той я носи в сърцето си като олицетворение на идеала за нравственост и любов.С падението и умира част от самия него,той вече не вярва в една от най-важните ценности-жената,майката.Показателно е,че именно заради майка си той възкликва:
„О,слабост,твойто име е жена!”

Идеалът на хуманиста загива с тази въздишка,а разочарованието на героя е от жената въобще.
При първите прояви на „лудостта” на Хамлет наивната Офелия не е в състояние да схване драмата на любимия си и да му помогне.Тя е смутена от странното му поведение и остава на страната на „здравия разум”т.е. при Полоний,Клавдий и Гертруда.Нещо повече,с девическата си неопитност и послушание тя се превръща в инсрумент на придворните интриги срещу Хамлет.Това изпълва принца с ненужно ожесточение към нея.Разминаването между двамата герои е очевидно,но докато Хамлет все пак има сили да се нагърби със сложните въпроси на своя век,Офелия е крехка девойка,която не издържа ударите на съдбата и полудява.

Хамлет обаче не губи вярата си само в жената и майката- той се съмнява в човека като цяло.Това е продиктувано от ситуацията в замъка Елсинор-всички са сложили маски,никой не показва истинската си същност.Хамлет се чувства сам и предаден сред този маскарад.Той знае,че идеалите на хуманизма са недостижими,но продължава да се бори за тях. Прикрит
зад мнимата си лудост,той може да разбере истината,да провери приятелството и любовта.В образа на Офелия се сблъскват средновековното възпитание и любовта и,но тя така и не успява да осъзнае истински ценното и да покаже истинската си личност.Нейното разочарование от разминаването между желаното и реалността я кара да полудее.

Но главният герой преживява още по-драматична вътрешна борба.Той,носителят на хуманистичните ценности,трябва да ги погази и да отмъсти за убийството на баща си.Дългът е този,който го кара да обещае възмездие за убиеца.

Един истински сблъсък между Ренесанса и Средновековието се разкрива в прочутия монолог на принца ( I сцена,III действие).Животът срещу смъртта.Въпросът,който Хамлет си задава –„Да бъдеш или не...” е въпрос,който всеки един от зрителите на трагедията си е задавал поне един път в живота .Може би дилемата е в това да бъдеш,но как.Дали да запазиш ценностите,които са ти останали,или да се научиш да търпиш:
„потъпкването на законите,
безочието на властта,онуй
презрение,което получава
смиреното достойнство във награда.”

Хамлет избира дълга си на средновековен принц-възмездие,отмъщение-физическо и душевно.Той е достатъчно силен и пренебрегва ценностите си.А може би не само ги пренебрегва,но и ги губи.Защото докато търси искреност от другите,той самият не е откровен.Съзнателно лъже Лаерт,че не той убива баща му.Хамлет не запазва ценностите на хуманизма.Всъщност един от най-малко ренесансовите образи,този на Офелия,успява да съхрани в себе си някои от идеалите-тя се самоубива,за да не загуби човешкото в себе си,за да не се превърне след време в една нова Гертруда.

Несъмнено предимство на Шекспировата драма пред класицистичната е богатството и сложността на характерите,изградени от разнородни и често пъти противоречиви черти.Така е и в „Хамлет”,където героят е противопоставен на окръжаващата го среда,но и персонажите не са изградени по линия на черно-белия контраст.Самият Хамлет е показан като изкючително сложна личност,поддаваща се на противоречиви тълкувания.Някои изследователи виждат в датския принц един нерешителен,слаб човек,неспособен нито да носи,нито да отхвърли бремето.Други виждат в него ренесансов хуманист,мъдрец,надскочил времето си и исползващ мнимата си лудост като средство да изобличи всички прстъпници и лицемери .Духовните търсения на Хамлет,съмненията и страданията го извеждат извън рамките на Ренесанса.Той е герой на всички времена.Трагедията му логично се предопределя от неравностойността на силите: сам срещу всички.Но има и успех:единствен застава срещу мъртвото,застинало време в Елсинор(респективно – в света) и успява да го застави да тече по друг начин.

Но не знам дали ще ти помогне