aloveyou
12-12-2009, 07:14
Чичкоо Гугъл знае всичкоо :grin:
ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ЗИМНИВЕЧЕРИ”
СИМВОЛНО-МЕТАФОРИЧНА ОБРАЗНОСТ
Преминал през различни влияния и при¬страстия, Христо Смирненски написва цикъла „Зимни вечери” в края на творческия си път. Изборът не е случаен. Поетът изби¬ра зимния сезон за показване живота на града, защото той е най-труден за бедните и онеп¬равдани обитатели на крайните квартали. Така по-отчетливо се откроява контрастът с действителността. Зимният ден е най-къс, а нощта - най-мрачна и студена. Зимата навява чувства на безнадеждност с пусто¬тата си и мъртвата природа („оскрежената топола - призрак сякаш”, „сивата мъгла”, „локвите”).
Лицата на зимата в поемата са контрас¬тни, свързани със студа и мизерията. От едната страна стои мракът с неговото символно - метафорично значение („ черна гроб¬ница”, „пуст и мрачен”, „тъмата", „в море неп¬рогледна тъма”, „сънната улица”, „мъглата гъс¬та”, „черен мрак”, „мъглата жълтопепелява”, „ледно”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”, „в локвите стават на кал”), а от другата се очер¬тава бледият, но не светъл, а вледеняващ силует на зимата („оскрежената топола”, „по¬сребрени”, „снегът", „ледния дъх на нощта”, „бя¬лата зима”, „неземни сребристи цветя”, „ехо в снега спускат се змийки от лед”, „белия сняг”, „прозореца в скреж”, „ледени цветя”, „цветята се топят безследно”, „снежинки”, „снежинки сребристи”, „бели и чисти”).
Цветовата гама в творбата е предимно тъмна, мрачна, потискаща („черна гробница”, „мътни стъкла”, „мръсна”, „мъглив силует”, „по тъмно”, „черни ковачи”, „черен праг” „черно ложе”). Показано е и вариативното многообра¬зие в художественото проявление на свет¬лината („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „бисерни”, „бялата зима", „сребристи цветя”, „пламък”, „копия златни”, „белия сняг”, „скреж”, „снежинки сребристи”, „кат кристал”, „бели и чисти”, „златни сълзи”, „синкави, жълти и алени”, „огнен отблясък”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла"). Много отчетливо се усеща присъствието и на трагични цветови внушения като „черна гробница”, „с жълти стъклени очи”, „сивата мъгла”, „огнен сърп”, „стре¬хата опушена”, „злокобно сив”, „мъглата жълтопепелява”, „сивата мъгла”, „бледожълти пет¬на”, „свещ до свещ”, „жълти скръстени ръце”, „свещите бледни”). Цветовите решения съз¬дават основната рамка, в която се вмест¬ва водещата тоналност на цикъла:
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
А ближат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.
В жанрово отношение творбата на Хрис¬то Смирненски е с фрагментарен характер. Събира различни картини и импресии, внушаващи представата за нееднородност и разнообразие.
Необичайната среща между реалност и фикция завършва с победа на мрачната действителност, в която мечтите са погубени:
Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
Братя мои, бедни мои братя -
пленници на орис вечна, зла -
ледно тегне и души мъглата -
на Живота сивата мъгла...
Избраната циклична композиция подчер¬тава фрагментарността на живота, в кой¬то само понякога, съвсем случайно идва светлина. Но тя не сътворява, а бавно чезне. Човешкият свят се руши. Смирненски под¬лага на съмнение библейската теза за сътво¬рението. Щастието и хармонията са непостижими за човека, обречен да живее в крайна нужда.
Лирическият говорител в „Зимни вечери” е един от всички бедни обитатели на край¬ните квартали. Това личи от прякото обръ¬щение в четвърта част на цикъла: „Братя мои, бедни мои братя". Той е страдащият човек, който се опитва да погледне отстрани на проблемите, общи за всички бедняци:
Мярват се незнайни силуети,
идат странни - странни гинат пак:
електричен наниз морно свети
през завесите от черен мрак.
И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.
Като вече осъзнат индивид, имащ реална представа за действителността и нейни¬те приоритети, героят се изживява като „пътник сред смълчаните хижи". До края той остава състрадателен, ангажиран, загрижен за бъдещето на децата. Но макар и да не са пряко назовани, героите са повече. Те имат възраст („дете”, „деца”, „старик”, „старуха"), пол („пиян пак, бащата”, „жена”) и социално положение (бедни и отхвърлени от живота и от системата хора). Но независимо от то¬ва, дали са старци или безработни бащи, или трудещи се, жени и деца - всички са ориса¬ни да живеят в мрака на безперспективността. Затова и преобладават метонимичните образи на човека от града. Него¬вият меланхолен поглед изпълва художественото пространство, очертано на фона на импресивните зимни картини. Едно е чувството, което ги сближава - непреодо¬лимото страдание („проридава едва”, „про¬точено ридай”).
Символният образ на града се вписва в об¬щата картина на времето посредством из¬ползваното метафорично сравнение ,,като черна гробница” и допълва алегорията Като изразно средство:
под ледния дъх на нощта,
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.
Много отчетливо са маркирани символни¬ят образ на мъглата, синонимите на дома и пътя, и човекът - твърде незначителен на фона на студената и мъглива вечер (между падащите снежинки и локвите в крайния квартал).
Преобладаващите в поемата епитети са социални по своята насоченост („живот не¬потребен", „помисли странни”, „скрита тъга”, „цигулка разплакана”, „горестни слова”, „стени¬те голи”, „детенце дрипаво”). В основата си те са антитезни и импресивни. А когато са натрупани по няколко едновременно, засил¬ват чувствата и впечатленията:
Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени
черни ковачи коват.
Тук символният образ на огъня напластява и допълнително значение - на рушителната енергия, а не на топлината и светлината, съпътстващи тази стихия. Дори плеоназмът „ковачи коват" дообогатява вътрешното пространство на общуването между човешкия и веществения свят, за да проличи чувс¬твото за безизходност на фона на привидна¬та красота в живота.
Сравненията, използвани от Христо Смирненски, са разгънати и метафорични в по-голямата си част („като черна гробница”, „оскрежената топола - призрак сякаш”, „в мо¬ре непрогледна тъма”, „сякаш плачът й дочули са”). Те префункционализират значенията на реалността във фикция (и обратно), за да се разбере истинската същност на този призрачен свят, в който доброто няма и не може да намери подслон. За да се внуши още по-убедително представата за противоре¬чието между мечта и действителност, е използван и звукописът. Алитерациите и асонансите изграждат едновременно слу¬хова и зрителна Картина на зимната тъмнина:
Пламва стомана елмазена, вие се, съска, пълзи
с тежките чукове смазана, пръска тя златни сълзи.
Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.
Поетът търси разнообразието в краестишието, като римува съществителни с при¬лагателни имена, наречия и глаголни форми, единствено - с множествено число. Римите са пълни и благозвучни. Смя¬ната на настроението се внушава посредством нееднородността на ритмичните стъпки.
Художественото пространство е лишено от въздух и светлина („мътни стъбла", „над затвора"). То има външен израз, свързан с представата за града („вънка", „навън", „надалеч", „незнаен път"), както и вътрешна проекция, очертаваща тясното затворено пространство на крайните кварта¬ли („смълчаните хижи", „къщурка позна¬та", „стъбла", „прозореца", „завесата", „бараката сгушена", „стрехата опуше¬на", „прозореца в скреж", „през стъбла¬та", „сред стаята", „стените голи", „мъничък иконостас"). Посоката на движенето, като художествен поглед на автора, е насочена навън. Про¬странството се разширява условно, а поетичното действие поставя акцент върху социалното съдържание на човешката съдба, материализирана в пространствения обем на бедняшките квартали. Художествената сре¬да се изпълва с нравствените посла¬ния на автора („хижи", „бараката сгу¬шена", „стаята"). Домът за героите се оказва фиктивен, а пътят - безкраен. Трагичната социална съдба е в синхрон с приоритетите на общест¬вото.
Пресечните точки на простран¬ството, времето и действието са в човека като герой на творбата; но и в настроенията, породени от зи¬мата, която задълбочава драмата на индивида. Вечерта с нейния мрак и с мъглата, както и пътят показват не¬изменния ритъм на човешкото същес¬твуване в опозиция с дочутия „остър писък на локомотив" като доказателство, че животът някъде продължава, променя се.
Образът на града в цикъла „Зимни вечери” е призрачен, мъглив, заскрежен, кален, негостоприемен. Той е град на контрасти и очевидна соци¬ална несправедливост. Неговите го¬леми пространства не могат да скрият малките „хижи" и „бараката сгуше¬на", „стрехата опушена" и „стените го¬ли". В тези „домове" няма място за общуване и чувства на привързаност:
В стъклата с десница незрима,
под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.
Но ето къщурка позната;
Завесата мръсна, продрана.
Трепна в бараката сгушена
пламът разкъсан и блед;
а от стрехата опушена
спускат се змийки от лед.
Градът, като художествена среда и метафоричен знак на човешка душевност, е изграден посредством множество детайли, показващи истинската му същност. Остро се до¬лавя контрастът между тишина и звук („писък на локомотив"). Маркирана е опозицията светлина (лампи, фенер) и мрак. Чрез слуховите и зри¬телни картини се внушава истината за подмяната на живота със смърт заради „разбитите съдби" на хората от крайните квартали. Дематериализацията на битието довежда до изграждането на един типичен образ - на отсъствието, на монотоннос¬тта и липсата на перспектива, на несигурност. Очакванията и надеждите на младия човек, заявени в „Юноша”, в пространството на „Зимни вечери” остават напълно излъгани, защото светът е видян ка¬то капан, затвор, ковчег, гробница, където илюзиите за щастие загиват. Романтичната мечта за по-съвършен свят се сблъсква с грозната социална действителност („бели и чисти" -„кал"). Красотата на духа се погубва от материалните интереси. Но има нещо много общо между детството и зрелостта („слепия старик" - „нато¬варено дете", „моминско лице" - „ста¬руха", „детенце дрипаво", „две деца", „децата"). Измамна е белотата на зимата, потъваща в мрака. Не случайно „гърмят в тишината" думите на безизходността:
и грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова.
Завърнал се вкъщи - безхлебен, пиян пак, - бащата ругай:
и своя живот непотребен, и своята мъка без край.
Завесата мръсна, продрана, и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана, от помисли странни обзет.
Няколко са опозициите, организи¬ращи композиционно цикъла „Зимни вечери”:
мрак – светлина;
звук - мъл¬чание;
надежди – реалност;
живот –смърт;
снежинки – кал;
огън – лед;
затвор - звезди.
Но най-цялостно е разгърната корелацията: желано –постижимо. Лирическият изповедник си дава сметка и за реалността - ня¬ма щастие там, където контрасти¬те са огромни. Неслучайно е използ¬ван още в първата част на цикъла символният образ на тополата - дър¬вото на перспективната и на спокойствието, на щастието и сигур¬ността. И то е „призрак сякаш" в сянката на града, погубващ дори мечти¬те на обикновения човек
Типизацията в „Зимни вечери” пре¬обладава над индивидуализацията. Обяснението е в обезличаващото и деперсонализиращо въздействие на пространствата върху човека, пред¬ставен косвено („стъпките", „детска глава", „слова", „силует", „децата", „Жена", „песни на скрита тъга", „цигулка разплакана", „старите цигани", „черни ковачи коват", „незнайни силу¬ети", „някакво задгробно същество", „слепия старик", „натоварено дете", „плач на Жена", „моминско лице", „старуха", „сенките", „детенце дрипа¬во", „две деца", „децата"). Сближава ги общата участ („пленници на орис вечна, зла"). Неслучайно 6 поантата на четвъртата част поетът (чрез лирическия си герой) се обръща към своите „бедни братя". Тяхното пленничество е очевидно и поетът ги представя като трагически жерт¬ви на „орис вечна, зла".
Цикълът на Христо Смирненски „Зимни вечери” посредством образ¬ността на поетическите послания доказва, че истинската поезия внуша¬ва идеите чрез търсенето на съвър¬шена художествена форма.