View Full Version : Съчинение??
SunnyTime
12-12-2009, 09:24
Здравейте.
Трябва ми съчинение разсъждение на тема:
1.Домът и пътя,споменът и копнежът в "Скрити вопли" от Димчо Дебелянов.
2.Дългър към рода и дълга към сърцето в "Дервишово семе" от Николай Хайтов
3.Преобърнатия патриархален космос в "Преди да се родя" от Ивайло Петров.
Ако ми помогнете с поне една от темите ще съм ви благодарна!
Пп. трябват ми за утре!!!
aloveyou
12-12-2009, 13:32
ПРЕОБЪРНАТИЯТ ПАТРИАРХАЛЕН КОСМОС В ПОВЕСТТА „ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ” НА ИВАЙЛО ПЕТРОВ
В своето развитие българската литература утвърждава основните ценности на патриархалния свят. Това са ценностите на рода и семейството, на любовта, родовата чест и продължаването на живота. Повестта на Ивайло Петров „Преди да се родя” заема особено място сред творбите в българската литература. Тя се стреми сякаш да преобърне утвърдените представи за подреденост и хармония в семейството, за изконни родови ценности и морал. Творбата използва един различен поглед към света –провокативен, дистанциран и ироничен, може би за да разколебае вече утвърдените в нашата литература модели на мислене. Затова и животът е изобразен разнолик ,с разколебани вече ценности и неустановени нравствени опори. Повестта „Преди да се родя” представлява един преобърнат космос на патриархалното общество. Светът на селото не е носител на високи идеали и нравственост, а е развенчан кумир, изпълнен с примитивност, с глупави и хитри хора, с нечистоплътност и грубост, невежество и духовна недоразвитост. На мястото на чистата любов откриваме пресметливото търсене на богатичък съпруг, вместо красотата на сватбата- унизителни пазарлъци за зестра и откуп. Оказва се, че това е свят на преобърнатите морални ценности. В своята повест Ивайло Петров съпоставя два свята -светът на рода и на модерния нов живот. А другият свет –на тоталитаризма и градските нрави, е също един свят на преобърнатите ценности. Писателят създава картината на света в своята повест, за да покаже, че миналото е една отесняла и изтъркана вече дреха, но новият свят също не предлага истински морални и социални стойности. В своята творба Ивайло Петров използва аз -формата на повествование. Така той постига по-голяма обективизация в изображението. Биографичният жанр провокира наблюдателността на разказвача и го потиква към детайлизация на изображението. Картината на патриархалния космос е изградена чрез непрекъснато „скачане” от света на миналото към бъдещия модерен свят и обратно. Това условно преминаване от минало в бъдеще дава възможност за непрекъсната съпоставка между двата свята. Повестта „Преди да се родя” подлага на критика и съмнение всички устои на рода и живота. Тя подлага на присмех родителите, сватбата им и по този начин дори и самото раждане на повествователя. Още първото изречение на творбата представя едно „преобърнато” отношение към родния баща: ”Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца”.Тази значителна глупост всъщност е сватбата на родителите на разказвача. Ето как още в началото писателят изразява иронията си към всичко, което е ценно за един човек -рода и семейството. На присмех и съмнение е подложено по този начин дори и самото му раждане. Сватбата не е породена от любов между родителите му. Писателят съвсем ясно посочва истинската причина : ”Баба и дядо…..решиха да се сдобият с още две нови работни ръце.”Оттук нататък започва едно срамно разузнаване в семействата на невястата и младоженеца , а разузнаването продължава с не по-малко срамен и унизителен пазарлък за чеиз. Двете семейства появяват алчност и големанщина, която буди само смях. Те са готова да инатстват и да се надлъгват докрай. На безжалостна ирония авторът подлага опоетизираното и в песни, и в литературата ни открадване на невестата. Да пристанеш на любимия момък, значи силна и отчаяна любов. Краденето на невести е стара патриархална традиция, изразяваща силата на любовта. Но в повестта то е източник на безкрайна комедия от грешки, с които писателят иронизира един свят на преобърнатите патриархални ценности. Едно от най-важните неща в живота - любовта, изобщо не се споменава никъде в творбата. Този патриархален свят не може да предложи никакви високи ценности. Идеализираното в българската литература родно село се оказва изпълнено с мръсотия и въшки. Дядото на неродения герой и повествовател си мие „главата от Великден на Великден”. Но годежът налага да се променят домашните навици и привички. Налага се всички обитатели на къщата да преодолеят страха си от водата и чистотата и да минат през коритото. С нескрита ирония писателят казва: ”С една дума, посещението на годежарката предизвика истинска революция в домашната хигиена на нашия род”. Ето с какви хора е населен патриархалният мир -невежи мръсни, примитивни, хитри и стиснати. Иронично е отношението на писателя към родовия свят. Той се оказва твърде тесен, дребен и ограничен. Това е един свят на разколебаните ценности, свят, към който не може да се погледне с респект и уважение. Патриархалното село се оказва един развенчан кумир. Но иронично е отношението на повествователя и към новия модерен живот. Тоталитарното общество също се оказва един преобърнат свят. В сравнение с новия свят патриархалното село изглежда като една отесняла и овехтяла дреха, но новото време също не предлага истински ценности. Оказва се, че ако произхождаш от добър род, това е недостатък. Колкото по-нисък е твоят произход, толкова по-висока е социалната ти цена. Повествователят гледа отстрани и на двата свята , без да може да открие опорни точки в нито един от тях. Авторът не се идентифицира с нито един от двете общества и затова отношението му е иронично -насмешливо. Иронията му показва относителността на ценностите, несигурността на човека, изправен между два свята, никой от които не може да послужи за нравствен пример. Затова авторовата ирония се превръща и в търсене на ценности чрез развенчаване на обичайните представи за доброто. Повестта „Преди да се родя” извървява пътя от нелицеприятното минало с неговото невежество до модерния нов живот с неговия фалш и прикрито насилие. Творбата рисува един свят на объркани ценности и представи. Ето защо повестта „Преди да се родя” се превръща в истинска провокация на утвърдените в нашите представи ценности за добро и за морал. С преобърнатия си поглед към патриархалния свят Ивайло Петров разколебава утвърдените вече модели на мислене за отминалия свят на българското село. Без да предлага нов модел за доброто, писателят оставя читателя сам да преоцени своите ценности и да намери сам пътя към истинските морални стойности.
aloveyou
12-12-2009, 13:33
Конфликтът между дълга към рода и дълга към сърцето в разказа “Дервишово семе”
“Дервишово семе” на Николай Хайтов е една въвеждаща творба в българската литература,в която се сблъскват законите на рода и тези на любовта.
Основният конфликт в разказа “Дервишово семе” е сблъсъкът между законите на рода и тези на любовта,защото любовта няма отношение към устоите на рода.
В началото на творбата основният въпрос е този за запазване и продължаване на рода.Рамадан е длъжен да “посее дервишово семе” въпреки,че още не е готов за тази важна стъпка.Водено от чувството за дълг,момчето спазва съветите на рода си, “Друго питане не ме попита.Годиха ме,жениха ме-това беше всичкото питане”.От този факт,че Рамадан все още не е готов да продалжи рода си,се поражда конфликтът.Той се оженва без дори да познава жена си,но такъв е законът на рода и неговото спазване е много важно.Конфликтът в творбата нараства,когато Силвина и Рамадан се опознават и обикват.Между тях се пораждат отношения,различни от тези,които изисква закона за рода.В разказа любовта няма никакво значение,важно е единствено продължението на рода.Нарушаването на родовия закон дава пълното право на братята на Силвина да я продадат на Руфат.Това действие не противоречи на закона за рода.В този случай чувствата на момичето нямат никакво значение.Дядото е в своето право,той оженва внука си повторно,защото въпреки обстоятелствата родът трябва да бъде продължен.Рамадан се жени и създава деца,но любовта му към Силвина не угасва.Той всяка вечер я гледа и се наслаждава на красотата й,като в същото време омразата му към Руфат нараства.Въпреки трите причини за отмъшение:нарушаването на брачната връзка,нарушаването на любовта и застрашаването живота на рода,Рамадан е спрян от чувството си за отговорност към семейството.Фактът,че внукът години наред отлага отмъщението,не означава че той е престанал да мрази Руфат.
В разказа се разкрива голямата любов на Рамадан към Силвина.Въпреки,че той мрази Руфат,помага на своята любима да носи дърва.Тези негови действия са признак за една искрена любов.Той върши всичко това не за да спаси цивота на Руфат,а за да помогне на Силвина,защото всичката тежест пада върху нейните рамене.”Мисля си понякога:мъчи се той,мъчим се и ние,защо не му отворя адовата порта,на която втора година вече хлопа?” , “...,но опре ли да я свърша,видя ли очите на Силвина,вперени в мене-отпущам му края и хващам пътя за гората сухи дърва за Руфатя да бера ... “.
Конфликтът в разказа не се разплита,защото любовта на Рамадан е по-силна от омразата му към Руфат.А героят разбира,чe неможе да гради щастието си върху нещастието на другите и воден от тези мисли,любовта към Силвина остава неосъществена в реалността.
aloveyou
12-12-2009, 13:34
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - "СКРИТИ ВОПЛИ "
ПЪТЯТ И СПОМЕНЪТ
ЛИС 8 клас
Споменът е завръщане в миналото, припомняме на желаното. Единствено там мечтите се сбъдват. Споменът е отношение към миналото. Той пряко се свързва с мотивите за пътя и пътуването в художествената литература. Пътят е метафора на живота, а „пътуването” към неговия смисъл, макар и в условен план, дава възможност на човека да открие своята идентичност. Пътят се свързва и с изпитанията, през които преминава човекът, търсещ себепознанието.
Пътят и споменът за миналото са основни теми в творчеството на Димчо Дебелянов. В „Да се завърнеш...” споменът е осмислен като жалба по нещо ценно, изгубено в миналото, отказ от реалността, завръщане към едно „високо” и желано „преди”. „Спомнянето” е своеобразен път, възраждане на една минала реалност. Актът на припомняне е духовно събитие, провокиращо екзистенциални размисли. То осмисля битието на лирическия субект в настоящето, компенсира усещането за самотност и чувството за изгубеност. Завръщането към спомена е единствен изход от бездуховното настояще, съдба и избор за човека в елегията на Димчо Дебелянов. Миналото е осмислено като ценно и пречистващо, противопоставено е на едно принизено и грозно „сега”.
Човекът в художествената литература е различен от другите чрез условността на действията си, които са изживени като реални. Лирическият АЗ в „Да се завърнеш... ” се самозаявява в света на творбата чрез „спомнянето”. Така се постига оценностяване на припомнянето, то е спасение от празнотата на настоящето. Споменът е бягство от реалността, пътуване към миналото. Елегията на Димчо Дебелянов силно въздейства с фолклорно-митологичните и библейските реминисценции. Мотивът за завръщането на човека към едно „високо” и желано „преди” препраща към митологичното осмисляне на отминалото сакрално време. То е „пристан” на високи пориви и мечти. В българския фолклор завръщането се свързва с ходенето на гурбет. У Димчо Дебелянов завръщането към миналото е от екзистенциален порядък. То е единствен изход за героя на творбата от самотата и скиталчеството в настоящето. Темата за самотата и скиталчеството на човека в модерния свят препраща към текстовете на Христо Ботев - „На прощаване”, и на Иван Вазов - „Немили-недраги”. Ако за героите на двамата автори самотата и скиталчеството са наложени от обстоятелствата, то за лирическия субект в „Да се завърнеш... ” те са съзнателно избрани. Героят на Дебелянов сам напуска грозната реалност, избирайки „спомнянето” като основен модус на съществуване. Именно тук откриваме убедителни аргументи на тезата за безусловната ценност на миналото и акта на припомняне.
Към важни идейни внушения води и визията на спомнянето. Времето и мястото на спомена пораждат светлата гама на чувствата, близка до сакрално значимото. Интимността на спомена получава емоционален „ореол”. Реалността чезне, „стапя” се в духовното безплътие на изплувалия спомен. Пред „храма” на душата, осветен отминалото, вечерта „смирено гасне”, нощта е „тиха”, не нарушава покоя на оживелия в съзнанието спомен. Пораждат се асоциации за уют и спокойствие. Лексемата „приласкае” алюзира скрита от света нежност.
„Бащината къща" е цел на споменното завръщане. Домът е сакрално пространство, превръща се в условен „олтар” в „храма” на спомена, изпълнил със синовен трепет душата на лирическия герой. Към такива идейни внушения отвеждат и присъствието на майката, и иконата в дома. Пораждат се асоциации за чистота, извисеност, святост на света, в който героят на Димчо Дебелянов се завръща. Изминал дългия път на „спомнянето”, той сякаш остава само „морен поглед”, „изтлява”. Завършването на пътуването към света на миналото пред „старата икона” недвусмислено определя света на спомена като свят на тихата красота, уюта, светостта. Това е свят, към който героят на Димчо Дебелянов се стреми.
Символиката на „прага” също отвежда към важни идейни внушения. Това е мигът на среща между майка и син, но преди той да се е завърнал. Срещата е мечтана, но реално изживяна като поетична изповед. В традиционните представи образът на майката е свят, тя е олицетворение на нравствеността. В контекста на българската фолклорна традиция май ката се свързва с домашното огнище, светостта, жертвоготовността. Елегията на Димчо Дебелянов отново препраща към Ботевата поема „На прощаване”. Ботевият лирически герой се завръща у дома, за да потърси прошка и подкрепа от майката за избрания път. Завръщането за Ботевия лирически герой се свързва и с радостта от победата над тирана, и с извоюваната свобода. В „Да се завърнеш...” единствена радост за лирическия АЗ носи споменът-завръщане. От друга страна, завръщането се свързва и с осъзнатата елегичност на изминатия житейски път („мойто слънце своя път измина...”). Сякаш героят в елегията на Димчо Дебелянов за последен път си „спомня” красотата. В контекста на творбата образите на майката и иконата, като съкровена духовна същност, символизират вечното в живота. Оказва се, че лирическият герой се завръща в света на спомените, в храма на светостта, за да се сбогува с него, за последен път да се докосне до същностното, ценното, бленуваното.
В контекста на „Да се завърнеш... ” глаголите „помня”, „бленувам”, „мечтая” са функционално заменими. „Спомнянето” е не просто припомняне на една минала реалност, но и копнеж, силно желание за възраждане. Завръщането към света на миналото е бленувано пътуване към бъдещето. И двете условни проекции на „завръщане” и „пътуване” са невъзможни. Те са извън реалното. Завръщането към миналото чрез спомена за него е единствена духовна проекция на елегичния блян. Мечтата за пътуване към бъдещето е трагична. Елегичен блян и трагична мечта се „срещат” в реалната изповед на лирическия АЗ. Проблемът за времето в ли ри ката на Димчо Дебелянов е поетично спомняне на преживяно и пожелано. Границата между „сега” и „преди” е лирично разколебана. Блянът, копнежът по духовност противостои на грозната проза на живота, а домът, към който лирическият АЗ се завръща, е контрапункт на града. Лирическият АЗ в „Да се завърнеш... ” търси утеха и спасение в спомена за миналото.
Бленуван и желан, светът се превръща в дом на миналото. Той е мечтан като несъществуваща реалност. В разминаването между мечта и реалност, копнеж и действителност се ражда болката на лирическия герой в елегията на Димчо Дебелянов. Споменът е нетрайно убежище за човека на модерните времена. Той е само красив, но мимолетен блян.
„Да се завърнеш...” поставя проблема за трудния път, за самотата и скиталчеството на човека, изповядал трагично недокосналите се светове на мечта и реалност.
aloveyou
12-12-2009, 13:35
Дано ти помогнат :P
SunnyTime
12-12-2009, 14:40
Дано ти помогнат :P
Благодаря тии!Сега остава само да ги науча :shock:
Аааа за "Скрити вопли" може ли да ми намериш съчиненине разсъждение а не литературно интерпретативно съчинение защото още не сме го учили или то няма разлика :lol:
Съжелявам за тъпия въпрос.. :oops:
aloveyou
12-12-2009, 15:02
Дано ти помогнат :P
Благодаря тии!Сега остава само да ги науча :shock:
Аааа за "Скрити вопли" може ли да ми намериш съчиненине разсъждение а не литературно интерпретативно съчинение защото още не сме го учили или то няма разлика :lol:
Съжелявам за тъпия въпрос.. :oops:
Скрити Вопли
I.Увод:
Човекът още от дълбока древност се устремява към свободата.Гледайки птиците,той се вдъхновява за летенето,което обаче значи несигурност,далеч от земята.
Легендата разказва за митичния Икар,който с изработените от восък и пера крила се издига “до слънцето”,където восъкът се разтопява и Икар пада.Модерната душа е вариант на античния Икар,търсеща своята индивидулност,отделила се от сигурното,родовото и сблъскала се с един враждебен свят,изпълнен със самота и отчужденост.Единственото спасение за духа е родното място-пристанът с всички скъпи спомени,защитен от ударите на съдбата.
Болката по изгубения пристан,дом и начало е основният мотив на модерната душа,а и на романтичния Дебелянов да създаде едно от най-тъжните и прекрасни стихотворения “Скрити вопли”.
ІІ.Теза.
* Микротеза №1:
В стихотворението се чувства болката на модерната душа от безрезултатното търсене на самия аз,на личността и началото,откриващо се в родния дом.
* Микротеза №2:
Домът е първоизточникът,мястото откъдето започва пътят и където съкровените мечти и копнежи намират спасение след крушението си сред враждебната реалност.
* Микротеза №3:
Домът е сакралният пристан,даващ началото на живота, а модерната душа,страдаща екстезинциално поради страха от смъртта, изпитва носталгия по изгубения блян и връщайки се към дома,се връща сякаш кам живота и сигурността.
ІІІ-Доказателсвена част:
Разсъждения:
М№1:В стихотворението се чувства болката на модерната душа от безрезултатното търсене на самия аз,на личността и началото,откриващо се в родния дом.
1.Смисълът на битието,откриващ се в скъпото
Доказателства:
М№1:
1.”да се завърнеш”
“мамо,мамо”
“двора”
“да те пресрещне...на прага”
2.Враждебността на един нов свят(болката,плачът на душата)
“мойто слънце”
“мирен заник”
2.“черната умора”
“безутешни дни”
“напразно спомнил”
“печален странник”
“О,скрити вопли”
“своя път измина”
“морен поглед”
“скръбни и нещастни”
“смирено гасне”
Извод№1:
Сблъсъкът с установения нов морал и възгледи в света на модернистите е причината душата да е “бездомна,безнадеждна и унила...”
* Преход№1:За раната в душата има само едно спасение след крушението в новия свят-да намери своя изоствен пристан /родния край/.
Разсъждения:
М№2:Домът е първоизточникът,мястотоот ъдето започва пътят и където съкровените мечти и копнажи намират спасение след крушението си сред враждебната реалност.
1.Подкрепата и сигурността
(домът-”твоя пристан и заслона”)
Доказателства:
М№2
1.”да се завърнеш”
“тихи пазви тиха нощ”
“да събудиш двора”
“радост плаха”
“да те пресрещне...на прага”
“сложил чело...на рамо”
“усмивка блага”
“да повтаряш мамо,мамо”2.Страданието по спомена ; блянът на душата
“стаята позната”
“пристан и заслона”
“тихи думи в тишината”
“старата икона”
“мирен заник”
2.Разсъждения над “ДА” форма на глаголите
“да се завърнеш”;
“да те пресрещне
“да чезнеш”
“да шъпнеш”
3.Светостта на “бащината къща”
3.”пристан и заслона”
“старата икона”
“да чезнеш в ...усмивка”
Разсъждения:
1.Родното като спомен
Доказателства:
1.”скрити вопли”
“да се завърнеш”
“пред гостенин”
“да те пресрещне”
Извод№2:
Връщайки се към спомена,към изначалната крепост на човешката душа,все по-силна става болката от безвъзвратно изгубеното убежище на “печален странник”.
Преход№2:”Да се завърнеш в бащината къща” е равно на пречистване и спасение от страховете,болката и разочарованието от неосъществената Икарова съдба.
М№3:Домът е сакралният пристан,даващ началото на живота,а модерната душа,страдаща екзистезинциално поради страха от смъртта,изпитва носталгия по изгубения блян и връщайки се към дома, се връща сякаш към сигурността и живота
2.Страхът от смъртта
2.”да дочакам мирен заник”
“поглед в старата икона”
”своя път измина”
“черната умора...ти завещаха”
“последна твоя пристан”
3.Неосъществимият блян на душата-спасението
3.”да дочакам мирен заник”
“да се завърнеш”
“да те пресрещне страта на прага”
“да чезнеш в нейната усмивка блага”(асоциация със завръщането на блудния син и опрощението чрез изначалния образ на живота-майката )
ІV.Заключение:
* Сблъсъкът с установения нов морал и възгледи в света на модернистите е причината душата да се чувства “бездомна,безнадеждна и унила”.
* Връщайки се към спомена,към изначаланата крепост на човешката душа,все по-силна става болката от безвъзвратно изгубеното убежище на “печален странник”.
* Тъжна е Икаровата съдба,но на високо е извисил духа си този,който е “разкъсал веригите свои” и се е впуснал в нови,макар несигурни и враждебни ,светове.
Извод№3
Тъжна е Икаровата съдба,но на високо е извисил духа си този,който е “разкъсал веригите свои” и се е впуснал в нови,макар несигурни и враждебни ,светове.
Симона Нушева,VІІІ Д кл.
****
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - „СКРИТИВОПЛИ”
КОПНЕЖ ПО РОДНОТО
В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родното. Пример за „фабулна поезия”, творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоционална „лирическа повест” за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена атмосфера в него.
Копнежът по родното е обективиран в душевни състояния и преживявания, болезнен размисъл и в образни представи. В предметно отношение домът присъства в пространството на родното с проблемно натоварени ключови думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката. Стилизацията на образа носи внушения за сакралност на майчиното присъствие. Пространството на родното в поетичния унес на лирическия АЗ става свещено. Превръща се в олтар за душата, в „пристан и заслона” за скрития вопъл на духа.
Лирическият АЗ, който се слива с поета, а чрез „ти”-глаголните форми става и лирически говорител, изживява романтично нежно своята мечта по спокойствието и хармонията в родния дом, битуващи в детските му спомени.
Поетът не се е стремил към външни, словесни ефекти. Тишината и спокойствието в стихотворението са не само елементи от обстановката. Лирическият герой жадува, копнее да се потопи в техните живителни води:
Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.
Още тези първи стихове омайват, респектират и въздействат с плавността на словото, хармониращо с неуловимото оттегляне на светлината и настъпването на нощта. Във визуално отношение всичко е притаено, а в слухово - всичко е приглушено. Одухотвореният образ на нощта подготвя възприемането на най-характерното за майката, очакваща своя син, „печален странник”: нейната всеопрощаваща майчина прегръдка Този образ става осезателен и близък чрез израза, в който се повтарят метафорично и описателно форми от прилагателното „тих”: „тихи пазви тиха нощ разгръща”. От своя страна, възприемането на лирическия герой като победен от живота и по християнски смирен пред съдбата („смирено влязъл в стаята позната”), се подготвя от метафоричния израз „вечерта смирено гасне". Това смирение имплицитно преминава през следващите стихове и става определящо за самохарактеристиката „печален странник”, осъждаща отлъчието от родния дом, прекъсването на родовите корени, но и приобщаваща го към всички „скръбни и нещастни”. Така по косвен път се стига до внушението, че отдалечаването от бащиното огнище Като топос, съхраняващ родовите ценности, води индивида до вътрешна и житейска драма. Копнежът по родното е въвел лирическия герой в едно нереално време, несъществуващо - и най-драматичното - невъзможно за реализиране време на завръщане в бащината къща. Страхът от пробудата е намерил израз отново в повторени форми -сега на прилагателното „плах", употребени като метафора на трепетно очакване и на боязън да не бъде събудена приспаната действителност. Пътят към сбъдването на мечтата, минаващ през двора, назован от Дебелянов „тихия двор с белоцветните вишни” („Помниш ли, помниш ли...”), спира най-напред до къщния праг, един от нейните символно-метонимични образи. Поетът го намира като най-подходящо място за срещата, жадувана и от сина, и от майката. С този поетичен момент в стихотворението навлиза библейският мотив за завръщането на блудния син. Димчо Дебелянов го модифицира, но запазва най-същественото и най-значимото от него.Завръщането не предполага опрощение за сина, а вечно прощаване с родното. Завръщането е в спомена, а прощаването е в реалния поетичен миг на лирическия копнеж. Останалото в миналото, в пространството на спомена завръщане, което не може да се осъществи реално, изпълва с болка и страдание копнежа по родното.
Елегично е пожеланието на лирическия АЗ към самия себе си и своята душа, „печално странстваща” из пространството на родното, но само Като далечен и тъжен спомен:
Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Тези трогателни слова, скулптурно изваяли паметния миг, са сред най-съкровените и художествено най-силните текстове в българската поезия. Срещат се изстрадала майка и изстрадал син, но в тъжния копнеж на спомена. Нежното чувство е намерило образни еквиваленти. От страна на сина -в един жест: „сложил чело на безсилно рамо”, и в един неизречен, но сънуван порив към любов и майчина ласка - ненаситното, пречистващо душата повторение: „мамо, мамо”. А от страна на майката — бленуваната „усмивка блага".Поетът се е освободил от словесната разточителност.
Изобразената среща, сакрализираща майката, обаче не освобождава стиховете от драматичното, подтекстово присъстващо напрежение, напротив - засилва го, тъй като завръщането на сина е представено не Като начало на нов живот , а като нужда от духовно пречистване. Тази смислова тенденция се реализира и чрез тихата молитва пред „старата икона” в изпълнената с тишина позната стая. Чрез подтекстовото успоредяване между „старата” (в смисъл -майката) и „старата икона" поетът сакрализира майката и превръща „бащината къща” в храм. С лъчите на духовната чистота грее и синовната обич към майката Светликът умира, споменът чезне и остава копнежът по родното - неутолен и вечен като елегичен порив по трагично, невъзможно завръщане:
Аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина. О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!
В емблематичната за Дебеляновото поетично творчество елегия всичко е пречупено през душата на един нежен лирик, най-нежният в нашата поезия, затова в нея има повествование, но не и многословие В нейното творческо поле миражно се мярват само щрихи от обстановката, от споменно сливащите се образи на „майка и родина” и лирически герой. Поетическата висота, постигната от Димчо Дебелянов в стихотворението „Скрити вопли”, поставя творбата на първо място в лиричката му, предизвикала високата оценка на съвременника му Николай Райнов: „След като биде убит, ние го сложихме веднага редом с Ботьова и Яворова - и не сбъркахме. ” Не е сбъркал и Яворов, който още приживе вижда в младия Дебелянов най-надеждния от новото поколение поети, останал в литературната ни история като наистина голям поет.
Това ще свърши ли работа ?
SunnyTime
12-12-2009, 15:10
Благодаря за отделеното време 'аloveyou' ще ми свършат работа!! :-)
aloveyou
12-12-2009, 15:30
Благодаря за отделеното време 'аloveyou' ще ми свършат работа!! :-)
За нищо..Радвам се,че съм помогнала :-) :-)