Помогнете

[dragonball95]

Трябва ми ЛИС до Понеделник моля някои да ми помгне ако може!-: Темата е Дамата с рентгеновите очи :(

[DjPiRgOs]

виж в интернет

[aloveyou]

и точно за коя тема търсиш лис ?

[elito0o0o0]

СВЕТОСЛАВ МИНКОВ -„ДАМАТА С РЕНТГЕНОВИТЕ ОЧИ”


РАЗКАЗ ЗА ЛЪЖОВНАТА ПУСТОТА И ИЗМАМНИТЕ ИДЕАЛИ



Със средствата на сатирата и елементи на фантастика Светослав Минков подлага на осмиване и остра критика нравите и порядките в едно общество, лишено от духовни ценности и истински идеали. Разказът „Дамата с рентгеновите очи поставя проблемите за стойностите в живота, за обезличаването на човешката индивидуалност и липсата на духовност, породени от настъплението на машините и вещите в бита на градския човек. Авторът задава вечно актуални въпроси - за превеса на материалното над духовното, за ролята на техническите открития в живота на човека, за облика на обществото и формирането на личността, за идеалите и представата за пълноценно съществуване.

Елементите на фантастика са само външната форма, даваща възможност да се разкрият нравите и устоите на обществото. В средите на богатите няма място за значими и стойностни неща. Външната красота, повърхностните разговори и материалните интереси напълно характеризират техния живот. Героите на разказа са представени изцяло в отрицателна светлина. Те принадлежат към хайлайфа, а животът им е изпразнен от съдържание, от значимост на мислите и заниманията им. Между самочувствието и претенциите им, от една страна, и истинската им стойност като личности, от друга, има пълно несъответствие. В началото на разказа главната героиня, притежаваща непростим физически дефект - кривогледство, е не само нещастна, но и отхвърлена, пренебрегната от своята среда: „Наистина, тялото й беше съвсем нормално развито, но изпъкналите й кривогледи очи отблъскваха всички и я правеха непоносима за обществото на ония, които играеха тенис и говореха за новите марки автомобилни коли.” След преобразяването й в „Козметикум Амулет - салон за дамска хирургия”, същата тази дама става най-популярната личност сред обществото. Не умът или духовните качества се ценят в тези среди, а само външният блясък, физическата красота и богатството. Авторът изобличава духовната пустота - характерен белег на времето, чрез разкриване на обществените нрави и чрез вникване в мислите, чувствата и мечтите на главната героиня, която е пълно олицетворение на тези нрави. Светът за Мими Тромпеева е разделен на две - преди капките „Рентгенол”, когато е била нещастна и отхвърлена, и след това - когато постига своя „идеал” в живота. А идеалът й е свързан с това, да се омъжи за богат и красив съпруг. Разказът е построен от две части -първата се води от присъстващия и коментиращ разказвач, а втората има формата на дневник - интимна изповед на девойката. За героинята, както и за останалите, любовта, духовната връзка, значимите цели не съществуват. Тя придобива изключителната способност да вижда през хората и да открива тяхната истинска същност. Така Мими прави невероятното откритие за липсващ мозък у хората от нейната среда. А именно душата прави хората индивидуални и неповторими личности. Използваната гротеска е начин за разкриване на липсващата чувствителност, интелигентност и стремеж към усъвършенстване сред представителите на аристокрацията. Самата героиня не се различава от средата си, нито пък се стреми към задълбоченост или духовност. Желанието й за брак е подчинено на материалните интереси. Нейният избраник, който неслучайно е чужденец с романтично-сантименталното име Жан, е богат наследник. Той няма никакъв мозък в главата си, но това не притеснява героинята, защото подобно нещо не е от значение за нея: „Между петнайсетината кавалери нямаше нито един с мозък. Главите на всички бяха празни, но затова пък чудно красиви. А пък скелетите им - ах, какво телосложение!” С физическото си преобразяване героинята постига и своя идеал, и пълното си щастие. Тя си намира съпруг -основна цел в живота й, и се радва на вниманието на околните. Освободена от самотата и мъката на грозотата, Мими Тромпеева може да не 'се сеща вече за „малкото коварно евангелие”, което трови дните й „със своята свещена скука”. Като всички дами от висшето общество, тя вече чете само илюстрованите списания, в които, иронично подчертава авторът, се крият новини, лишени от всякаква значимост: „съобщения за предстоящи шахматни турнири”, „ Уелският принц минал неотдавна из лондонските улици в червен фрак или че индийският махараджа Хария Трибхубана Юн Бахадур Шумшаре пристигнал благополучно в Ривиерата.” Героинята, както и другите представители на нейната прослойка, е лишена от задълбоченост и истински интерес към проблемите на обществото и света. Безцелните им занимания ги представят като хора нищожни и непотребни. Животът им се състои от соарета, „динета”, празни разговори: „Говори ми за значението и ефекта на различните парфюми и за чистенето на зъбите с клечка.” В разказа няма дори намек за истинска, съзидателна дейност или значими цели или мечти. Неслучайно неколкократно е подчертано, че рентгеновите очи на героинята откриват липсата на мозък във всички околни: „Някои от хората, които срещам, и то предимно от хайлайфа, нямат никакъв мозък в главите си.” или „Но когато дигнах очи към главата му, аз открих, че в нея няма нито капчица мозък.” По-печалното е, че за героинята това не е порок, а приемлива реалност. В свят, в който духовните ценности и интелектът са без значение, а модата диктува ежедневието, не могат да се формират пълноценни личности. Затова и Мими Тромпеева приема духовната непълноценност като непроменима реалност и дори намира достойно обяснение: „Естествено, че аристократите трябва да се различават по нещо от обикновените хора. Затуй и главите им изглеждат кухи. Всъщност техните мозъци са на мястото си, само че са направени от някаква много тънка материя, по-тънка навярно от паяжина, та затова не могат да се видят.” Иронията на автора е ясно доловима в представеното желание на героинята да не се различава по нищо от средата си: „ Ах, дано и моят мозък е също тъй фин като на Жан!” Иронията и сатирата -основни средства на изображение, стават все по-остри. Пред читателя се разкрива един посредствен свят, формиран от модата на сантименталните романи, от блудкавите филми и бездарните реклами, които заместват истинския живот, насаждат уродлива нравственост и водят към духовна непълноценност.

В този лицемерен и ограничен свят отношенията между хората са сведени до търговски сделки. Целта на Мими Тромпеева е да се омъжи, и то непременно за богат съпруг. Това е основно правило и за останалите. Бащата и бъдещият съпруг сключват изгодна сделка: „Отначало папа упорстваше, защото сумата му се видя голяма. Но после, като разбра, че Жан е човек с характер, отстъпи. Един милион в аванс и два милиона след сватбата.” Не става дума нито за любов, нито за привързаност или общи духовни интереси -стойности, които определят истинските човешки отношения. Едва след сключената сделка избраникът на сърцето уверява героинята „непрестанно в безкрайната си любов”. Авторът изобличава обществото, в което парите и богатството са единствено от значение. Героите не притежават никаква духовност и не са способни да изградят пълноценна връзка. Най-голямата радост и постигнато щастие за Мими Тромпеева е пътуването за купуване на хермелиново палто и бален тоалет. Авторът не просто се присмива на дребнавостта и лъжливите стойности в живота, а ги подлага на пълно изобличение. Героите са подвластни на глупостта и нравствената недоразвитост. Техните характери са следствие на повърхностните модни нрави, на лицемерието и фалша във властващите порядки. Крайната им ограниченост се оглежда в разговорите, свеждащи се до материалните придобивки и новите марки коли, в забавленията с пикантни вицове. Духовната същност на героите поставя острия въпрос за истинските стойности в живота и за деформацията на личността, лишена от такива стойности. В крайното принизяване на героите и порядките, на които са подвластни, се открива авторовото категорично отричане на живота, лишен от смислени цели, от идеали и нравственост.

Особена роля в разказа играе образът на маестро Чезарио Галфоне. Неговата дейност е като катализатор на обществените пороци и на човешката глупост. Образът му на откривател е карикатурно представен. Той няма нищо общо с истинските научни постижения. Неговите открития служат на суетата и нямат реална стойност за развитието на обществото. Поведението и популярността му се вписват точно в света, на който служи - този на хайлайфа. И името, и външният му вид, и речта му са изключително претенциозни и позьорски: „Маестро Чезарио Галфоне сложи лявата си ръка на сърцето, а дясната издигна знаменателно нагоре и като коленичи неочаквано пред изумената девойка, извика с мекия си глицеринен глас:

- О, джентилисима, беллисима и карисима синьорина...” С таланта си да омайва дамите от висшето общество, той печели не само популярност, но и много пари. Авторът изобличава глупостта, сляпото подчиняване на модните тенденции, ограничеността и суетата - пороци, виреещи сред богатите хора, лишени от смислени цели и интереси в живота. Значимата обществена изява дамите заместват с фалшива и безполезна благотворителност, а това не може да бъде простено от автора: „... маестро Галфоне дойде до заключение, че може да се приготви и серум от патешки мозък за опресняване на умствените способности на ония жени, които се занимават с благотворителни чайове, благотворителни коктейли, благотворителни пазари и изобщо с всякакъв вид благотворителна дейност.” Така образът на маестро Галфоне се превръща в карикатурно подобие на онези, които поставят ума, интелекта и знанията си в услуга на развитието и напредъка.

Измамните идеали на героите ги правят част от един също толкова измамен, непостоянен и безсмислен свят. Глупостта, лекомислието, лицемерието и завистта определят нравствената им същност. Парите и вещите запълват техния живот и заместват истински стойностните неща - човешките взаимоотношения, разбирателството, любовта, приятелството. Печалният извод, скрит зад редовете на разказаната история, е, че материалното все по-упорито и трайно измества духовното в човешкия живот, а човекът, устремен към измамните идеали, загубва своята нравственост. Техническите и научните открития не помагат на човека да стане по-добър, а го правят зависим и несамостоятелен. Разказът „Дамата с рентгеновите очи”, писан през 30-те години на XX век от автора, на когото през тази година се чества 100-годишен юбилей, е предчувствие за един бъдещ, силно модернизиран свят, подчинен на техническия напредък; свят, в който стават излишни човешката чувствителност и стремежът към духовна пълноценност. Той е предупреждение за настъпателността на материалното, потискащо духовното. Тази история ни кара да се замислим за мястото на научните достижения в живота ни, за обезличаването на човека, обсебен от парите и вещите, а може би и за това - колко стойностни са мечтите и целите в живота ни.

[elito0o0o0]

Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ е типологичен за писателя за времето от 30-те години на 20. век. Художественото изображение се отличава с иронията, сарказма и пародията на познатите публицистични, художествени, вестникарски, модерни изяви. Оригиналният поглед на твореца към света и човека визира и основния конфликт на времето – между Природата и Цивилизацията. От тази конфронтация произтича и необходимостта от създаването на човека анатомия, на човека марионетка.

Неочакваното екзотично заглавие провокира читателя със своето звучене и значение – необичайното съчетание от понятията дамата и с рентгеновите очи предизвиква любопитството и особения „хоризонт на очакването“ на възприемащия текста. Асоциативната връзка на първото понятие с рицарските романи и европейския цивилизован свят по-късно се иронизира и пародира. Фантастичното словосъчетание на научното понятие рентгеновите и анатомичното очи предизвиква въображението към странното чудо, което предстои да се разгърне пред читателския поглед. Сблъсъкът на различните нива на нагласите създава дистанцията на четящия спрямо произведението и го „отчуждава“ от стандартния начин на възприемане чрез съ-преживяване.

Видимото и невидимото в разказа се разгадават постепенно и фантастично-необичайното се превръща в странно-абсурдно художествено пространство и време. Началото представя затвореното и изолирано пространство в „чакалнята“ на института по разхубавяване. То назовава обикновените видими човешки присъствия в смешното и трансформирано „виждане“ – вместо „кралици на красотата“ тук се очертават претендентки за титлата „царица на грозотата“. Всекидневно-битовото описание в едри щрихи на обичайните им занимания е принизено до безсмисленото разглеждане на списания, информиращи за чужди животни и страни.

На фона на тази чакалня се изгражда образът на „гениалния маестро Чезарио Галфоне“ – името му е художествен знак за заниманията му и тяхната „значимост“. Като „владетел на глупците“ той има задачата да коригира „природните недостатъци“ на своите клиентки и „да превръща и най-отвратителния изрод в прекрасен ангел“. Авторът постепенно задълбочава сатиричната характеристика на героя не чрез традиционните художествени похвати, а най-вече чрез гротесковото изображение на магическите резултати от неговата дейност. Иронията на писателя се насочва срещу духовната ограниченост на хайлайфното общество, което самт си създава самочувствието на висше общество – художественото повторение на епитета „благотворителни“ завършва с едно „благотворително кокетство“, граничещо с гротеската.

Писателят изгражда общата представа за обществото и от него „отделя“ един произволно избран образ – типичен за средата, на която принадлежи. Мими Тромпеева е неотделима част от своя свят, в който единствена ценност представляват телесните, физическите дадености. Името й звучи в контекста на модата от 30-те години на 20. век – галеното Мими се съчетава с музикално звучното Тромпеева (от френски език – лъжа се, мамя се) и се оформя като име – знак на времето. Метафоричното значение на природната й ощетеност – кривогледите очи – насочва мисълта на читателя към деформираното „виждане“ на света на висшето общество. Единствената значимост за това общество са материалните ценности и физическата същност на човека – презрението и безразличието дистанцират всеки, който се оразличава от стандартната форма.

Видимото, материалното, физическото присъстват и властват в този свят, сам определил себе си като „висше общество“. Но именно липсата на духовност ги принизява – авторовата пародия се превръща в отрицание на елементаризираното човешко присъствие. Представата за щастие на героинята Мими Тромпеева се измерва в категориите на средата, на която принадлежи, – искрената й болка и страдание се пораждат от несъответствието й на себеподобните от „аристократическите кръгове“. Мечтата да се омъжи, и то непременно за милионер, е пределната граница на духовните й пориви и стремежи.

Видимите измерения на човешкия свят надмогват невидимите нюанси на психичните изживявания на човека – светогледът на Мими Тромпеева изцяло изразява зависимостта от законите на социалната й среда. Закономерно е и прекрачването на прага на козметичната „фабрика“, която преобразява, но естествено – външността – на суетните жени. Те са едновременно клиентки и пациентки, но не само на Чезарио Галфоне, а най-вече на собствената си зависимост от заобикалящия ги свят.

Светослав Минков включва в „правенето“ на разказа и читателя – сътворяването се превръща в своеобразна игра на въображенията на автор и възприемател. Обръщението „драги читателю“ едновременно приобщава и дистанцира съавтора читател от иронично определената като „нашата история“ история на героинята. Разграничаването е необходимо за преосмисляне на истинските стойности в нравствения облик на персонажа. Към този художествен пародиращ принцип на изображение се наслагва и смешно-патетичното звучене на речта на „гениалния маестро Чезарио Галфоне“ – така визията се допълва и се доизгражда от ироничната сцена игра на героичното, характерно за рицарските романи, с принизяващото и травестиращо словесно изпълнение на любимеца на „слабия пол“ от хайлайфното общество. Многословието на чудодееца поставя акцент върху същностната страна на заниманията му – съграждането на изкуствен човек чрез парафинени инжекции и моделиране на превъзходни класически форми. „Морето“ от красиви и приповдигнати думи се придружава от съответната поза на гротесково присъстващ герой – сложи „лявата си ръка на сърцето, а дясната издига знаменателно нагоре и като коленичи...“

Приказното начало в разказа е използвано от твореца в момента на изобразяването на магията чудо – кривогледите очи на Мими Тромпеева бързо и с лекота са заменени с новия тип „рентгенови очи“. Алегоричното значение на рентгеновите очи насочва размисъла към дълбините на човешкото същество – то напълно се дистанцира от природното си начало, превръща се във вещ с гаранционен срок. Цивилизацията довежда човека до абсурдното състояние на бездуховност и обезсмислено съществувание.

Фрагментираният тип изграждане на творбата съответства на цялостния замисъл на писателя – читателят трябва да участва в започнатата игра и да доизгради с интелектуалното си съпричастие започнатото от автора. Използването на дневника на героинята пародира модата на 30-те години на 20. век, утвърдила словесните излияния на младите дами от висшето общество. Погледът „отвътре“ към преживяванията на Мими Тромпеева е двойно обърнат към същината на света, на който тя принадлежи. Невероятната способност да „вижда“ с новия си поглед през хората открива истината както за тях, така също и за нея. На преден план се оказват скелетите и атлетичните тела на представителите на хайлайфа, но героинята с нескрита симпатия и одобрение приема липсата на мозък. Повърхностното и неангажиращо поведение е емблема на заобикалящия я свят, но в изразите на Мими звучи искрената радост от „докосването“ до тази видимост-невидимост на така близките й и сродни същества. Анатомията е понятие обобщение за човека, изгубил човешкия си облик и духовните си потребности и останал затворен, ограничен, но и неизмеримо щастлив в телесната си съвършеност.

Оксиморонното съчетание „живо гробище“ не съдържа оценъчен тон, не противопоставя Мими Тромпеева на обществото – искреното признание на радостта й звучи в контекста на дневника, отразяващ естествената й принадлежност към същия този свят. „Плъзгането“ по повърхността на живота продължава с лекотата на опредметения човек, но не-личност, осъзнал неразривната си връзка и зависимост от това „живо гробище“. Иронията постепенно преминава в сарказъм и самоизобличение – искрената възхита пред стройните скелети и съвършените анатомични присъствия преминава във възторг и нескрита възбуда от принадлежността на героинята към този телесен свят.

Пародирана е и вечната тема за любовта – обект на вълненията и повод за трепетите на Мими Тромпеева е атлетичното тяло на Жан – идеалното тяло е достатъчно да привлече вниманието на рентгеновите очи. Анатомията измества представата за човека като единство от духовност и физическа даденост. Видимото е достатъчно и единствено необходимо – богатството компенсира липсата на мозък. Невидимото се демаскира в самопризнанието на героинята: „Уж мислите на човека идели от неговия мозък.“ Привидностите се разгадават чрез дисекцията на символа „рентгенови очи“ – иронията се превръща в гротесково самоизобличение на т.нар. висше общество – „може би хората от висшето общество разсъждават и мислят с някои други части на тялото си...“

Липсите – на мозъци и сърца – са определящи за характеристиката на един свят, в който моралните ценности отстъпват място на материалното и телесното начало. Мими Тромпеева е образ обобщение на този свят, достигнал до абсурдното си самоотрицание. На фона на разместените стойности на живота героинята „прониква“ в собствената си същност, без да се противопостави на заобикалящата я духовна пустота.

Авторовата дистанция от историята и внушаването на пародиращата отчужденост от нея се осъществяват и чрез обръщението към читателя „драги читателю“, и чрез ироничното назоваване „нашата история“. „Оттласкването“ от разказваното и разказаното се превръща в нов тип съприкосновение между читателя и текста, между читателя и автора – „кривото огледало“ на пародията не приобщава възприемащия към историята („нашата“), а по-скоро го провокира да се „отстрани“ от нея и да я оцени рационално. Новата роля на читателя не е в това да съпреживява разказаното, а, по-точно, – да „надживее“ тази история.

Измеренията на любовта се вписват в общия пародиращ тон на разказа – интимното преживяване се трансформира в странното и опредметено-принизено овеществяване на ниво богатство и пари: Жан е „тъй богат и мил“, „единствен наследник на вуйчо си – някакъв мултимилионер“; „Един милион в аванс и два милиона след сватбата“ са точните съотношения на „влюбените скелети“. Св. Минков дискредитира героите си в саморазкриването на собствената им духовна ограниченост – мечтата на Мими Тромпеева се съсредоточава в пътуването до Париж заради „хермелиново палто и бален тоалет“. Така „идеалната двойка“ се очертава в контекста на цялостното художествено внушение като неразделно единство от две тела сред множеството от парфюми и съвършени скелети.

Видимият свят се „вижда“ през погледа на всепроникващите рентгенови очи на един произволно избран представител от същото това общество, населено и съставено от безмозъчни и доволни скелети, определени от автора като „парфюмираната младеж от аристократичните кръгове“ и мечтаещите да се омъжат за милионери подобия на героинята. Присмехът и иронията директно се насочват към бездуховния свят, зает само със себе си и с незначителните си занимания. Видимостите резонират естествено в „кривогледите очи“, знак за деформиран и нереален поглед към света и собственото Аз. Значимостта на човека се свежда до визуалното възприемане и принизява всеки, който е различен. Опитите човекът да се маскира и да се представи като себеподобните си в света на тениса и новите марки автомобили се превръща в болезнено приобщаване към света на марионетките. Това метафорично определение за света на героите, населяващи разказите на Св. Минков, използвано от Симеон Султанов, е най-точното и е понятие – емблема. Отдалечаването на човека от природното му начало се пресъздава като метаморфоза на външния облик на несъвършения човек в „богиня на хубостта“.

„Феноменалните“ корекции на „природните дефекти“ на женските тела, – корекции, – осъществявани от маестро Чезарио Галфоне, писателят използва като видим знак за характеризиране на дамите от т.нар. висше общество. Патетичните думи на маестрото са съзвучни с повърхностното световъзприемане на клиентките – пациентки. Новата партида от „дами с рентгенови очи“ е видимият резултат от преобразяването на човека във вещ с гаранционен срок. Св. Минков съчетава патетично-приповдигнатия тон на риторичната реч на Чезарио Галфоне с публицистичната достъпност на вестникарския стил и това се трансформира в пародиращ принизяващ глас на разказвача. С познатите и видими житейски проблеми се загатва за сериозните и невидими процеси на духовно обезличаване и разпадане на човешката личност.

Невидимите светове на разказа предизвикват мислещия читател към неразгаданите и неразгадаеми тайни на живота. Проникването в дълбините на битието на героите разкрива истината за абсурда на живота им – отчуждеността им от реалния свят и липсите обозначават пътя на човека към не-човека. Телесната зримост обсебва човешкото същество и то се изгубва в безкрая на собствената си бездуховност. Физическото доминира над духовното и приема чувството за превъзходство, овеществява поривите за щастие.

Невидимото бягство на човека от безпомощността му да бъде самият себе си в света се реализира в пълното „превращение“ в част от него. Обрисовката на Мими Тромпеева обобщава движението на отделния представител на обществото към общите закономерности и превръщането му в покорна марионетка. Взаимопроникването между човека и заобикалящия го свят напълно лишава от личностна определеност индивида. Асимилирането му е неотделима част от законите на това общество, в което властват принципите на безпрекословната подчиненост.

„Самият герой като структурен елемент в разказите на Светослав Минков приема статута на автомат, на кукла. Той не е разкрит като характер, нито като съдба или индивидуалност, а чрез действената си функция в условността на един гротесков свят. Ето защо най-точно е да бъде определен като персонаж. И така – героят е кукла, марионетка, чиито конци авторът не само дърпа, но и устройва цяло представление, цял словесен театър, в който разиграва и своята роля на автор, и дърпането на конците.“ Тази трактовка на Виолета Русева (студията „Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години“, Велико Търново, 1993) за творческия свят на писателя очертава основните особености на неговите герои. Човекът е представен в движението си към овеществяване и превръщане в не-човек. Гаранционната годност е пародиращ елемент от настоящия не-живот на изкуствения персонаж – като марионетка се вписва в своя измислен и почти нереален свят и без да се оразличава от множеството, безличен и щастлив, доволен се превръща в негова емблема.

Светът и човекът взаимно се допълват и се преливат в хармонично единство – повърхностните и елементаризирани изживявания очертават рамките на взаимопроникването на двете начала. Единствената стойност е настоящето – илюзиите са сведени до прагматично всекидневните мечтания на примитивния дух. Малките мозъци и сърца като на врабчета разграничават този свят на минимализма – мисъл и чувство са заменени от маската на доволството.

Маската скрива и не скрива възможното видимо и невъзможното невидимо от погледа на читателя. „Вълшебният рентгенол“ е част от авторовата игра с човека и читателя съавтор. Представлението се „разиграва“ открито – пред и заедно с читателя. Писателското „виждане“ се дистанцира от персонажите и се трансформира в нов поглед на възприемателя към „нашата история“.

Светът на куклите е абсурден и неестествен – цивилизацията „поглъща“ човешката топлина и индивидът заживява в новата си роля – играчка от паноптикума на измислените изкуствени хора. Скелетите и анатомията са достатъчни, за да „изразят“ бездуховното начало на човека, превърнал се в жертва на своята ограниченост и на своя неестествен свят. Привидностите се превръщат в ценност, видимото и невидимото разменят местата си и текстът се превръща в игра, наподобяваща живота. В нея съучастник е и читателят, достигнал до метаморфозата на съавтор.

Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ „отваря“ очите на читателя към един пародиращо-иронизиращ свят на марионетки и герои кукли. Интелектуалното съучастие предполага и напрежение при възприемането на творбата, изисква и познаване на културната традиция. Възможностите за съприкосновение и разгадаване на текста са осъществими на различни равнища.

Учениците от 8. клас осъществяват тълкуването на произведението на основата на естетическото възприятие и общокултурното си равнище. Те се ориентират в пародиращия стил на разказвача и се приобщават към ироничното изобличение на човешката ограниченост и самозаблуда. Демонстрираната отчужденост и „отстранеността“ от текста се съчетават с вярно разбиране на нравствените послания на сатирика Св. Минков.

Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ поставя много въпроси – за духовните ценности в човешкия живот, за отношението на човека към света и към собственото му битие. В това се открива и необходимостта подобни творби да се включат в учебната програма. Откриването на универсалните стойности и моралните устои на човечеството могат да достигнат до младата читателска аудитория и чрез сатирико-ироничния и принизяващ гротесков тон.

Подробностите и декоративните елементи в разказа провокират с елегантно подбрания си стил – те са видимостите, зад които се „скриват“ тънките нюанси на присмеха и пародията. Художествените „липси“ се превръщат в знаци на „преобърнатия“ сериозен повествователен маниер. „Кривогледите“ очи на главната героиня са детайл от картината на хайлайфното общество – деформираното и неестественото заемат „сериозната“ поза на оценка и когато се трансформират в странното и необичайното „рентгенови“ очи, те са отново неотделима част от същия този свят.

„Липсата“ на достоверност и истинност при изграждането на творбата е част от игровия ефект на писателя, който се забавлява в съграждането на необичайни ситуации и нетрадиционни образи, доколкото може да се приеме това определение. Художественото внушение се постига с гротеската, разместваща пластовете на познатите повествователни маниери и журналистически жанрове.

Невидимите движения на интелектуалната закачка се насочват навътре към текста – главната героиня е емблема на цял един свят, самозатворен в себе си, самодоволен и опредметен. „Нашата героиня“ принадлежи на този свят с доволството и спокойствието на това „живо гробище“ – оксиморонното съчетание назовава и обобщава „висшето“ общество. Безкрайната шега на природата се съсредоточава в анатомията и скелетите, движещи се като знаци символи във видимия свят на парите. Дори любовта приема измеренията на търговската сделка, а мечтата е снижена до „хермелиново палто и бален тоалет“.

Насмешката преминава в ирония и в подтекста се открива „вълшебната игра“ със словото. Преображенията се вписват в общия пародиращ тон на разказа – травестирани са стиловете на модните от 30-те години на 20. век романи, на журналистическите жанрове, на рицарските творби.

Разказът на Св. Минков е преобърнатият пародиращ свят на новата приказка за принцесата жаба. Вълшебното чудо на облика на персонажа се гради с лекотата на словесната игра, за да постигне демаскирането на цивилизования и антиприроден свят. Изповедното звучене на дневника внушава не толкова истинност, колкото отдалечава все по-осезаемо читателя от „нашата история“.

Неслучайно художественото изображение не включва описание на природна картина – дистанцирането на човека от естественото му начало е закодирано и в тази поредна „липса“. Писателят е верен на своя творчески светоглед и драстично противопоставя човешкия обезчовечен свят на безкрайно чуждия му природен свят.

Пътуването на човека към света и към себе си приема новия модерен вариант на пътуване към саморазрухата. Разпадащата се духовност е „скрита“ зад безгрижната радост от живота, зад привидната красота и приповдигнатата емоционалност. Пътуването до Париж „затваря“ и едновременно „отваря“ произведението – отвореният финал провокира размисъл за извечните стойности на човешкия живот, за самооценката на личността, за погледа й към видимия външен и невидимия вътрешен свят. Трудното пътуване към себепознанието се оттласква от деформирания поглед на героинята и читателят сам преоткрива истината за духовната ценност на Света и собственото си Аз.

Видимите и невидимите образи и идеи в разказа „Дамата с рентгеновите очи“ създават един необичаен художествен свят от странни и предизвикателни персонажи. Те пораждат интерес именно с новото си излъчване на прикрита познатост и отчуждаваща се непознатост. Своеобразно „вълшебно чудо“ се осъществява при срещата на младия, непредубеден читател с текста на Св. Минков – чудото на откриването на старите истини чрез вглеждането в чуждия деградиращ свят. Приказновълшебният разказ за „дамата“ се трансформира в прозрение на читателя за собствената му ценностна система. Необходимостта от съхраняване на човешкото у човека и завръщането му към изконните духовни измерения е закономерен резултат от съприкосновението с текста на Св. Минков.

Свалената маска на видимото художествено изображение носи и естетическата наслада – от разгадаването на пародирания невидим творчески подтекст. След срещата с повествователния маниер на Св. Минков, разкрит в разказа „Дамата с рентгеновите очи“, учениците откриват един интелектуален писател, осъзнавайки необичайността му, повечето от тях проявяват интерес към неговото творчество. „Очите“ на мислещия читател се „отварят“ за новата художествена система на пародиращата литература, която отрича утвърдените модели и естетически достижения

[elito0o0o0]

"Дамата с рентгеновите очи"-разказ за един
лишен от духовност свят


В "Дамата с рентгеновите очи" чрез сатирата и елементите на фантастиката Светослав Минков осмива хайлайфа лишен от духовни цинности и истински идеали.
Темата в разказа е фалшът,грозотата и безсмислието на хайлайфа.Творбата представя абсурдното като реално и показва цялата му нелепост.
Героите на разказа са представени изцяло в отрицателна светлина.Те принадлежат към хайлайфа,а животът им е изпразен от значимост на мислите и заниманията им.В началото на разказа главната героиня,притежава непростим физически дефект-кривогледство,не само нещастна,но и отхвърлена,пренебрегната от своята среда :"но изпъкналите и кривогледи очи отблъскваха всички и я правеха непоносима в обществото на ония."След преобразуването и в "Козметикум Амулет" тя става най-популярната личност сред обществото.Не умът или духовните качества се ценят в тези среди,а само външният блясък,физическа красота и богатство.Авторът изобличава духовната пустота чрез вникване в мислите ,чувстватаи мечтите на главната героиня.Мечтата на Мими е да се омъжи за милионер.Тя придобива изключителна способност да вижда през хората и да открива тяхната истинска същност.Така Мими прави невероятно откритие за липсващ мозък у хората от нейната среда.А именно душата прави хората неповторими личности.Сега героинята не се различава от средата си.Желанието и е да се омъжи за Жан,който е богат.Той няма никакъв мозък в главата си,но тово ни притеснява Мими,защото подобно нещо не е от значение за нея.:"Между петнадесетината кавалери нямаше нито един с мозък".Героинята както и другите представители на хайлайфа е лишена от задълбоченост и истински интерес към света.Безцелните им занимания ги представят като хора нищожни и непотребни.В свят,в който духовните цености и интелектът са без значение,а модата диктува ежедневието,не могат да се формират пълноценни личности.Затова и Мими Тромпеева приема духовната непълноценндст и дори намира достойно обяснение.:"Всъщност техните маэъци са...за това не могат да се видят."
В този лицемерен и ограничен свят отношенията между хората са сведени до търговски сделки.Целта на главната героиня е да се омъже,и то непременно за богат съпруг.Тово е и основното правило за всички останали.Бащата и бъдещтият съпруг сключват изгодна сделка:"Един милион в аванс и два милиона след свадбата."Не става дума за любов,нито за привързаност или общи духовни интереси.Най-голямата радост постигнато щастие за Мими Тромпеева е пътуването за купуване на хермелиново палто и бален туалет.Авторът не само се присмива на дребнавостта и лъжливите стойности в живота,а и ги изобличава.Героите са подвластни на глупостта,техните характери са в следствие на лицемерието и фалша.
Измамните идеале на героите ги правят част от един също толкова измамен и безсмислен свят.Глупостта,лекомислиет о,лицемерието и завистта определят нравствената им същност.Научните открития не помогат на човека да стане по добър,а го правят зависим и несамастоятелен.

[elito0o0o0]

Трябваше просто да седнеш и да поровиш малко,а не да чакаш някой да ти свърши работата ,докато си бъркаш в носа и се почесваш на разни места... Всичко това го извадих за 2 3 минути.. Аре кефи се там и за друг път гледай сам да си намираш материали ,а не да чакаш на готово.. :? :? :?