Търся реч на Мусолини

[vladyweeeeee]

не знам дали мястото на тази тема е тук , но все пак да пробвам :)търся реч на мусолини на български език. намерих някакви , но са на други езици , а нямам време да си ги превеждам. в речта би било мн хубаво ако се споменава идеологията на фашизма , но ако я няма не е проблем. мерси предварително!

[Tedi4ka]

Бенито Мусолини е роден през 29. 7. 1883 г. в малко селце в Емилия-Романа (Довиа ди Предапио). Слага началото на фашизма на 23. 3. 1919 г. Тогава той със съмишленици основава движението;Фаши ди комбатименто;Групи за борба- идва от;фашо литорио - ликторският сноп пръчки, който е символ на Древен Рим). Фашите се родеят по идея донякъде с нацистките SA (Sturmabteilung - Щурмови отреди) и SS (Schutzstaffeln - Охранителен отряд) и въпреки снопа пръчки нямат нищо общо с Кубрат. Да не говорим, че Мусолини бяга в Швейцария за да не ходи в казарма. Появата на Фаши ди комбатименто (ФДК) става в индустриалния италиански север. Нито страната, нито лидерът са случайни. Италия е страна-победителка, чиято войска не излиза от собствена територия до края на войната, а после Италия винаги е третирана неравно при подялбата на плячката. Страхът от болшевизма се чувства и тук, а социалистическата партия е укрепнала.

Лидерът (точно както и проф. Ал. Цанков) е бивш социалист - от 1901 г. Закърмен с идеите на теоретика на решителния удар Бианки и анархосиндикалиста Жорж Сорел Мусолини жадува за държавен модел тип Съветска Русия. Както и националсоциалистите (а и сговористите) Мусолини включва ред социални елементи в програмата на фашите: избирателни права за жените и мъжете над 18 г., 8-часов работен ден, осигуровки при болест и безработица, минимална работна заплата, данъчна реформа.
През 1921 г. ФДК се преименува в Национална фашистка партия (НФП) и приема нова националистическа програма. Лидерът залага на силна власт и държава и се връща назад във времето като се обявява за наследник на Цезар и го нарича най-великият син на човечеството, обединил в себе си волята на война и гения на мъдрецаФренският социалист Бонкур подигравателно нарича Мусолини;карнавалния Цезар, очевидно заради непрекъснатото му театралничене и гримаси и различните му украшения. Часът на Мусолини идва през 1921 г. В страната се появява комунистическа партия. Страхът на буржоазията расте. Фашистите се обявяват за спасители от болшевизма. Управляващите либерали и демократи влизат в коалиция с фашистите. На 28. 10. 1922 г. НФП започва;Поход към Рими без да срещнат съпротива фашистите влизат в Рим след 2 дни. Крал Виктор Емануил III предлага на Мусолини премиерския пост.
До края на 1926 г. демокрацията е ликвидирана. Начело на НФП е Големият фашистки съвет, а Мусолини е дуче (водач) на НФП. Заседанията на ГФС започват сДа живее дучето. Към дуче полагат клетва за вярност всички държавни чиновници. През ноември 1926 г. е гласуван Закон за защита на държавата (тук сме по-напред! ) Забранени са партиите без НФП. Започва строителство. Една от гръмките изяви на фашистите е строителството на пистата;Монца. Въведен е т.нар.;корпоративен социализъм- всички работници и всички работодатели членуват в корпоративни профсъюзи, чийто шеф е местният шеф на НФП. Така се ликвидират стачките и има контрол върху икономиката. По онова време клетвата на фашистките младежки организации е Аз вярвам в гения на Мусолини През 1935 г.с атаката на Германия срещу Версайския мир започва и италианската активност. През октомври Италия напада Абисиния. Срещу абисинската армия, въоръжена с лъкове и копия италианците атакуват дори със забранени отровни газове. ОН не налага санкции на Италия. През 1936 г. Италия и Германия се намесват в Гражданската война в Испания. През 1937 г. Италия се присъединява към Антикоминтерновския пакт, сключен от Германия и Япония. Оформя се остта РО-БЕР-ТО.
Окуражен от успехите на Хитлер в Австрия и Чехословакия Мусолини нарежда да се нападне Албания на 7. 4. 1939 г. На 12. 4. Албания капитулира. На 10. 6. , когато Франция е пред разгром Италия й обявява война както и на Великобритания. Италианската армия както и през предишната война е лошо въоръжена и с нисък морал. В средата на 1940 г. английски войски разгромяват италианската армия в Африка и освобождават Абисиния и Еритрея. Отблъсната е атаката от Либия към Египет и са пленени 135 000 италианци. На 27. 9. 1940 г. Германия, Италия и Япония подписват Тристранния пакт. Италия настоява България да й помогне в предстоящото нападение над Гърция. На 28. 10. 1940 (датата май не е случайна! ) Италия напада Гърция. Гърците разгромяват италианците и Мусолини обвинява България за това. Постепенно заплахата Италия за се оттегли с погром става реална. На помощ идва Германия, която смазва Югославия и Гъция - 16. 4. и 24. 4.
На 22. 6. 1941 г. италиански дивизии нападат Съветския съюз. Италианците ще загубят войната със Съветите. В Северна Африка главно германската армия, подпомогната некадърно от имащите нисък морал италианци е разбита при Ел-Аламейн през октомври 1942 г. През 1943 г. Либия вече не е италианска. Голям дял за разгрома имат и италианците, които допускат Средиземно море да бъде доминирано от британците и дори не успяват да превземат Малта!
На 10. 7. 1943 г. англо-американски войски дебаркират в Сицилия. На 25. 7. с намесата на краля маршал Бадолио прави преврат, ГФС сваля Мусолини, който по заповед на краля е арестуван. Бадолио разпуска НФП и иска примирие , сключено на 3. 9. На 12. 9. 1943 г. брилиантна акция на трупа водена от СС полковник Отто Скорцени освобождава Мусолини и го транспортира със самолет до Северна Италия. Там Мусолини слага началото на Италианската социална република, подпомогната от Германия. Но това не е същият Мусолини - нито по дух, нито по уважение от околните. На 27. 4. 1945 г. след като почти цяла Северна Италия е превзета от англо-американците в Доно до езерото Комо италиански партизани задържат колона немски камиони, с които Бенито Мусолини, любовницата му Клара Петачи и негови служители се опитват да избягат в Швейцария. Всички са осъдени и разстреляни по бързата процедура в близкото село Джулиано ди Меседжере на 28. 4. Телата са натоварани в камион и са окачени с краката нагоре в Милано на покрива на бензиностанция. Големи тълпи се събират на това място, където една година по-рано фашистите са разстреляли 15 партизани. Труповете на дуче и любовницата са плюти, блъскани и по тях се стреля. Вечерта са заровени в безименни гробове, а мозъкът на Мусолини е изваден за да бъде изследван от криминолози.

Най-общо: Както и при Хитлер - големи надежди и много разруха след себе си. Но докато Хитлер не познава партизанското движение в Германия в Италия то е доста голямо. Както и в доста неща от новата история на Италия - от култа към Гарбалди до омразата към Мусолини италианците доста преиграват. А истината е, че винаги са били малка Велика сила и слаби бойци. Най-интересното беше когато на 13. 9. 2003 г. Берлускони възхвали в реч Мусолини, а огромна част от нацията се вдигна да протестира. Е, през 1922 г. и после не е било така, но важното е да има преиграване, в което и самият Мусолини е бил почти корифей.
Очевидно всеки, който не помогне на Италия да преодолее собствената й незначителност ще завърши така...

Мусолини всъщност е доста сложна и противоречива личност. Той е социалист от ленински тип – с други думи изповядва някаква марксистка ерес, също както Ленин и също както Хитлер. Той вярва в „обобществяването”, в „историческите закони” и прочие, и също като тях има силното желание да построи някаква нова политическа и икономическа Утопия. Но, за разлика от тях, извън идеологическите нагласи, просто като човек, в самото начало той не обича насилието в големи мащаби, особено насилието заради самото насилие, многократно се изказва и пише против него. Той рядко прави зло по своя инициатива, а почти винаги бива изкушаван към такава стъпка, докато накрая дългите години на власт и ласкателства все пак успяват да атрофират напълно моралното му чувство. „Няма живот без проливане на кръв” – казва той, но това е пак част от някаква поза, в действителност през 1919 – 1920 г. той е напълно неспособен да поеме по пътя на непредизвиканото насилие, на него винаги му е нужен претекст. Но суетата му е огромна, както и жаждата за власт, така че, за да го направят Дуче, той се примирява с насилието, а 1922 става годината на фашисткия терор. Италия, която не е доволна или добре управлявана страна, през октомври 1922 г. е завоювана окончателно с „похода към Рим” на 40 000 черноризци, очевидно вдъхновен от пуча на Ленин и при благосклонното бездействие на властите. Отначало опозицията на режима се съхранява, печатът е свободен, не е създадена тайна полиция и макар че има няколко убийства, те са по-малко, отколкото преди преврата. Мусолини заявява, че управлява както „чрез съгласие, така и чрез сила”. Но в началото на 1925 г. опозиционните вестници са забранени, опозиционните водачи са затворени на остров и се създават цяла серия фашистки закони, претендиращи да са сътворили Корпоративната държава, в която всякаква опозиция е напълно излишна. Мусолини се хвали, че „ние контролираме политическите сили, ние контролираме икономическите сили, ние контролираме моралните сили. Така ние сме в центъра на корпоративната фашистка държава”. Обаче около италианския фашизъм винаги остава да витае нещо мъгляво и неясно, самият пък Мусолини до края на живота си запазва способността си неловко да се колебае между величието и фарса. Той практикува и фашизма с някаква неохота, така и не успявайки да измисли новата фашистка цивилизация чрез иначе театрално натруфените си словесни формули. Много му харесват грандиозните неща и проекти. Пресушаването на блата, например, едно значително практическо постижение. Мусолини насърчава и изграждането на голяма авиационна промишленост и въобще създаването на гигантски индустриални пояси. Италианската лира става относително силна валута, значително се подобрява работата на железниците, пощенските и телефонните служби. Мафията е натикана в нелегалност, изчезва уличното насилие. Няма, естествено, стачки, а и корупцията не е толкова коментирана, макар и да не е ясно дали е намаляла или просто е станала по-прикрита. Някои от тези неща притежават потенциално отрицателни последици в перспектива, а други имат само чисто външен ефект. Но като цяло, те правят голямо впечатление на чужденците и на самите италианци. А и контрастът с гладната и обезверена Русия е направо поразителен. Затова не е чудно, че Хитлер се възхищава много от Мусолини и изпитва уважение към него. Той го смята за пример, достоен да бъде следван. Между болшевишките варварства на Изтока и „гнилият” либерализъм на Запада, Италия наистина дава вид, че предлага някакъв „трети път”. Но нацисткия лидер не среща отначало никаква взаимност на чувствата. Мусолини смята себе си – с известно основание – за образован и цивилизован човек. Расизмът на Хитлер го отвращава, а през 1934 г. той намира самия Хитлер за безподобен шарлатанин и опасен бандит. Това е съвършено вярна оценка, а освен това Италия има да губи не по-малко от всяка друга държава-победителка от евентуалното преразглеждане на Версайския договор. И не е странно, че Мусолини по едно време се нарежда до Франция и Англия в опита да се изгради „фронт” срещу домогванията на Хитлер. Абисинската криза обаче обръща всичко. Там Мусолини има повод (той не прави нищо без повод), а Абисиния е примитивна африканска монархия, в която се практикува робство. Тя изобщо не е съвременна държава и членството и в тогавашното Общество на народите е гротескно недоразумение. Тя е „управлявана” с терор и насилие и изобщо не би трябвало да членува в такава организация. (Впрочем за доста от сегашните членки на ООН може да се каже същото.) Самата мисъл, че ОН е длъжно да гарантира нейните граници, които всъщност дори не са маркирани или са подвижни, е пример за абсурден псевдолиберализъм. Този абсурд още при първата криза, разбира се, минира идеята за Общество на Народите и подрива тотално доверието в нея. В отговор на гръмогласните призиви на своята напълно редовна членка, Обществото на народите - тук Комар не е прав – обявява Италия за агресор и на 19 октомври 1935 г. и налага „санкции”. Едва ли е имало поне един случай, когато санкциите да са възпрели някоя агресия. Единственото, което постигат е, че нанасят щети, озлобяват и разгневяват. В абисинския случай са и напълно безсмислени, защото едва ли някой сериозно очаква Англия, например, дотолкова да се ангажира с проблемите на комичната „държава” Абисиния, че да затвори Суецкия канал. „Санкциите” обаче напълно успешно постигат две други неща: показват на целия свят, че ОН е напълно беззъба и куха институция и карат Мусолини да охладнее към Запада. А когато на 27 септември 1937 г. той посещава Берлин, намира възхищението, което Хитлер му засвидетелства, за неотразимо. Фюрерът го нарича „водещият държавник в света, с който никой не може да се сравни даже отдалеч”. За Мусолини, този безкрайно суетен оперетен Цезар, това идва в повече. На 22 май 1939 г. той подписва Стоманеният пакт –първият от цяла поредица бандитски пактове – с човека, когото преди пет години е смятал за „враг на цивилизацията”. Още преди това е преобърнал предишните си възражения срещу расовата политика и през 1938 г. създава италиански вариант на Нюрнбергските закони. Сега вече Мусолини иска война „повече от всичко” и нетърпеливо (той по принцип е нетърпелив човек) подражава на Хитлер, фабрикувайки претенции към ред френски градове. Напразно се притеснява – той ще получи своята война. В последните десетина години от живота си Мусолини се превръща във все по-трагична и все по-гротескна фигура. Трудно е да се повярва, че от 1922 до средата на 30-те години е изглеждал на целия свят значим играч на европейската шахматна дъска. Той се мъчи да следва някаква своя „реалполитик”, но, както споменава и Комар, Италия просто не е в състояние да надскочи същността си на второстепенна Велика сила. Всичко, което постига Мусолини, е ролята на чакал, който се задоволява с дребните хапки, следвайки по-едрите зверове. За да завърши живота си, обесен с главата надолу под дюдюканията на тълпата. Същата, която някога му се е възхищавала

[vladyweeeeee]

Бенито Мусолини е роден през 29. 7. 1883 г. в малко селце в Емилия-Романа (Довиа ди Предапио). Слага началото на фашизма на 23. 3. 1919 г. Тогава той със съмишленици основава движението;Фаши ди комбатименто;Групи за борба- идва от;фашо литорио - ликторският сноп пръчки, който е символ на Древен Рим). Фашите се родеят по идея донякъде с нацистките SA (Sturmabteilung - Щурмови отреди) и SS (Schutzstaffeln - Охранителен отряд) и въпреки снопа пръчки нямат нищо общо с Кубрат. Да не говорим, че Мусолини бяга в Швейцария за да не ходи в казарма. Появата на Фаши ди комбатименто (ФДК) става в индустриалния италиански север. Нито страната, нито лидерът са случайни. Италия е страна-победителка, чиято войска не излиза от собствена територия до края на войната, а после Италия винаги е третирана неравно при подялбата на плячката. Страхът от болшевизма се чувства и тук, а социалистическата партия е укрепнала.

Лидерът (точно както и проф. Ал. Цанков) е бивш социалист - от 1901 г. Закърмен с идеите на теоретика на решителния удар Бианки и анархосиндикалиста Жорж Сорел Мусолини жадува за държавен модел тип Съветска Русия. Както и националсоциалистите (а и сговористите) Мусолини включва ред социални елементи в програмата на фашите: избирателни права за жените и мъжете над 18 г., 8-часов работен ден, осигуровки при болест и безработица, минимална работна заплата, данъчна реформа.
През 1921 г. ФДК се преименува в Национална фашистка партия (НФП) и приема нова националистическа програма. Лидерът залага на силна власт и държава и се връща назад във времето като се обявява за наследник на Цезар и го нарича най-великият син на човечеството, обединил в себе си волята на война и гения на мъдрецаФренският социалист Бонкур подигравателно нарича Мусолини;карнавалния Цезар, очевидно заради непрекъснатото му театралничене и гримаси и различните му украшения. Часът на Мусолини идва през 1921 г. В страната се появява комунистическа партия. Страхът на буржоазията расте. Фашистите се обявяват за спасители от болшевизма. Управляващите либерали и демократи влизат в коалиция с фашистите. На 28. 10. 1922 г. НФП започва;Поход към Рими без да срещнат съпротива фашистите влизат в Рим след 2 дни. Крал Виктор Емануил III предлага на Мусолини премиерския пост.
До края на 1926 г. демокрацията е ликвидирана. Начело на НФП е Големият фашистки съвет, а Мусолини е дуче (водач) на НФП. Заседанията на ГФС започват сДа живее дучето. Към дуче полагат клетва за вярност всички държавни чиновници. През ноември 1926 г. е гласуван Закон за защита на държавата (тук сме по-напред! ) Забранени са партиите без НФП. Започва строителство. Една от гръмките изяви на фашистите е строителството на пистата;Монца. Въведен е т.нар.;корпоративен социализъм- всички работници и всички работодатели членуват в корпоративни профсъюзи, чийто шеф е местният шеф на НФП. Така се ликвидират стачките и има контрол върху икономиката. По онова време клетвата на фашистките младежки организации е Аз вярвам в гения на Мусолини През 1935 г.с атаката на Германия срещу Версайския мир започва и италианската активност. През октомври Италия напада Абисиния. Срещу абисинската армия, въоръжена с лъкове и копия италианците атакуват дори със забранени отровни газове. ОН не налага санкции на Италия. През 1936 г. Италия и Германия се намесват в Гражданската война в Испания. През 1937 г. Италия се присъединява към Антикоминтерновския пакт, сключен от Германия и Япония. Оформя се остта РО-БЕР-ТО.
Окуражен от успехите на Хитлер в Австрия и Чехословакия Мусолини нарежда да се нападне Албания на 7. 4. 1939 г. На 12. 4. Албания капитулира. На 10. 6. , когато Франция е пред разгром Италия й обявява война както и на Великобритания. Италианската армия както и през предишната война е лошо въоръжена и с нисък морал. В средата на 1940 г. английски войски разгромяват италианската армия в Африка и освобождават Абисиния и Еритрея. Отблъсната е атаката от Либия към Египет и са пленени 135 000 италианци. На 27. 9. 1940 г. Германия, Италия и Япония подписват Тристранния пакт. Италия настоява България да й помогне в предстоящото нападение над Гърция. На 28. 10. 1940 (датата май не е случайна! ) Италия напада Гърция. Гърците разгромяват италианците и Мусолини обвинява България за това. Постепенно заплахата Италия за се оттегли с погром става реална. На помощ идва Германия, която смазва Югославия и Гъция - 16. 4. и 24. 4.
На 22. 6. 1941 г. италиански дивизии нападат Съветския съюз. Италианците ще загубят войната със Съветите. В Северна Африка главно германската армия, подпомогната некадърно от имащите нисък морал италианци е разбита при Ел-Аламейн през октомври 1942 г. През 1943 г. Либия вече не е италианска. Голям дял за разгрома имат и италианците, които допускат Средиземно море да бъде доминирано от британците и дори не успяват да превземат Малта!
На 10. 7. 1943 г. англо-американски войски дебаркират в Сицилия. На 25. 7. с намесата на краля маршал Бадолио прави преврат, ГФС сваля Мусолини, който по заповед на краля е арестуван. Бадолио разпуска НФП и иска примирие , сключено на 3. 9. На 12. 9. 1943 г. брилиантна акция на трупа водена от СС полковник Отто Скорцени освобождава Мусолини и го транспортира със самолет до Северна Италия. Там Мусолини слага началото на Италианската социална република, подпомогната от Германия. Но това не е същият Мусолини - нито по дух, нито по уважение от околните. На 27. 4. 1945 г. след като почти цяла Северна Италия е превзета от англо-американците в Доно до езерото Комо италиански партизани задържат колона немски камиони, с които Бенито Мусолини, любовницата му Клара Петачи и негови служители се опитват да избягат в Швейцария. Всички са осъдени и разстреляни по бързата процедура в близкото село Джулиано ди Меседжере на 28. 4. Телата са натоварани в камион и са окачени с краката нагоре в Милано на покрива на бензиностанция. Големи тълпи се събират на това място, където една година по-рано фашистите са разстреляли 15 партизани. Труповете на дуче и любовницата са плюти, блъскани и по тях се стреля. Вечерта са заровени в безименни гробове, а мозъкът на Мусолини е изваден за да бъде изследван от криминолози.

Най-общо: Както и при Хитлер - големи надежди и много разруха след себе си. Но докато Хитлер не познава партизанското движение в Германия в Италия то е доста голямо. Както и в доста неща от новата история на Италия - от култа към Гарбалди до омразата към Мусолини италианците доста преиграват. А истината е, че винаги са били малка Велика сила и слаби бойци. Най-интересното беше когато на 13. 9. 2003 г. Берлускони възхвали в реч Мусолини, а огромна част от нацията се вдигна да протестира. Е, през 1922 г. и после не е било така, но важното е да има преиграване, в което и самият Мусолини е бил почти корифей.
Очевидно всеки, който не помогне на Италия да преодолее собствената й незначителност ще завърши така...

Мусолини всъщност е доста сложна и противоречива личност. Той е социалист от ленински тип – с други думи изповядва някаква марксистка ерес, също както Ленин и също както Хитлер. Той вярва в „обобществяването”, в „историческите закони” и прочие, и също като тях има силното желание да построи някаква нова политическа и икономическа Утопия. Но, за разлика от тях, извън идеологическите нагласи, просто като човек, в самото начало той не обича насилието в големи мащаби, особено насилието заради самото насилие, многократно се изказва и пише против него. Той рядко прави зло по своя инициатива, а почти винаги бива изкушаван към такава стъпка, докато накрая дългите години на власт и ласкателства все пак успяват да атрофират напълно моралното му чувство. „Няма живот без проливане на кръв” – казва той, но това е пак част от някаква поза, в действителност през 1919 – 1920 г. той е напълно неспособен да поеме по пътя на непредизвиканото насилие, на него винаги му е нужен претекст. Но суетата му е огромна, както и жаждата за власт, така че, за да го направят Дуче, той се примирява с насилието, а 1922 става годината на фашисткия терор. Италия, която не е доволна или добре управлявана страна, през октомври 1922 г. е завоювана окончателно с „похода към Рим” на 40 000 черноризци, очевидно вдъхновен от пуча на Ленин и при благосклонното бездействие на властите. Отначало опозицията на режима се съхранява, печатът е свободен, не е създадена тайна полиция и макар че има няколко убийства, те са по-малко, отколкото преди преврата. Мусолини заявява, че управлява както „чрез съгласие, така и чрез сила”. Но в началото на 1925 г. опозиционните вестници са забранени, опозиционните водачи са затворени на остров и се създават цяла серия фашистки закони, претендиращи да са сътворили Корпоративната държава, в която всякаква опозиция е напълно излишна. Мусолини се хвали, че „ние контролираме политическите сили, ние контролираме икономическите сили, ние контролираме моралните сили. Така ние сме в центъра на корпоративната фашистка държава”. Обаче около италианския фашизъм винаги остава да витае нещо мъгляво и неясно, самият пък Мусолини до края на живота си запазва способността си неловко да се колебае между величието и фарса. Той практикува и фашизма с някаква неохота, така и не успявайки да измисли новата фашистка цивилизация чрез иначе театрално натруфените си словесни формули. Много му харесват грандиозните неща и проекти. Пресушаването на блата, например, едно значително практическо постижение. Мусолини насърчава и изграждането на голяма авиационна промишленост и въобще създаването на гигантски индустриални пояси. Италианската лира става относително силна валута, значително се подобрява работата на железниците, пощенските и телефонните служби. Мафията е натикана в нелегалност, изчезва уличното насилие. Няма, естествено, стачки, а и корупцията не е толкова коментирана, макар и да не е ясно дали е намаляла или просто е станала по-прикрита. Някои от тези неща притежават потенциално отрицателни последици в перспектива, а други имат само чисто външен ефект. Но като цяло, те правят голямо впечатление на чужденците и на самите италианци. А и контрастът с гладната и обезверена Русия е направо поразителен. Затова не е чудно, че Хитлер се възхищава много от Мусолини и изпитва уважение към него. Той го смята за пример, достоен да бъде следван. Между болшевишките варварства на Изтока и „гнилият” либерализъм на Запада, Италия наистина дава вид, че предлага някакъв „трети път”. Но нацисткия лидер не среща отначало никаква взаимност на чувствата. Мусолини смята себе си – с известно основание – за образован и цивилизован човек. Расизмът на Хитлер го отвращава, а през 1934 г. той намира самия Хитлер за безподобен шарлатанин и опасен бандит. Това е съвършено вярна оценка, а освен това Италия има да губи не по-малко от всяка друга държава-победителка от евентуалното преразглеждане на Версайския договор. И не е странно, че Мусолини по едно време се нарежда до Франция и Англия в опита да се изгради „фронт” срещу домогванията на Хитлер. Абисинската криза обаче обръща всичко. Там Мусолини има повод (той не прави нищо без повод), а Абисиния е примитивна африканска монархия, в която се практикува робство. Тя изобщо не е съвременна държава и членството и в тогавашното Общество на народите е гротескно недоразумение. Тя е „управлявана” с терор и насилие и изобщо не би трябвало да членува в такава организация. (Впрочем за доста от сегашните членки на ООН може да се каже същото.) Самата мисъл, че ОН е длъжно да гарантира нейните граници, които всъщност дори не са маркирани или са подвижни, е пример за абсурден псевдолиберализъм. Този абсурд още при първата криза, разбира се, минира идеята за Общество на Народите и подрива тотално доверието в нея. В отговор на гръмогласните призиви на своята напълно редовна членка, Обществото на народите - тук Комар не е прав – обявява Италия за агресор и на 19 октомври 1935 г. и налага „санкции”. Едва ли е имало поне един случай, когато санкциите да са възпрели някоя агресия. Единственото, което постигат е, че нанасят щети, озлобяват и разгневяват. В абисинския случай са и напълно безсмислени, защото едва ли някой сериозно очаква Англия, например, дотолкова да се ангажира с проблемите на комичната „държава” Абисиния, че да затвори Суецкия канал. „Санкциите” обаче напълно успешно постигат две други неща: показват на целия свят, че ОН е напълно беззъба и куха институция и карат Мусолини да охладнее към Запада. А когато на 27 септември 1937 г. той посещава Берлин, намира възхищението, което Хитлер му засвидетелства, за неотразимо. Фюрерът го нарича „водещият държавник в света, с който никой не може да се сравни даже отдалеч”. За Мусолини, този безкрайно суетен оперетен Цезар, това идва в повече. На 22 май 1939 г. той подписва Стоманеният пакт –първият от цяла поредица бандитски пактове – с човека, когото преди пет години е смятал за „враг на цивилизацията”. Още преди това е преобърнал предишните си възражения срещу расовата политика и през 1938 г. създава италиански вариант на Нюрнбергските закони. Сега вече Мусолини иска война „повече от всичко” и нетърпеливо (той по принцип е нетърпелив човек) подражава на Хитлер, фабрикувайки претенции към ред френски градове. Напразно се притеснява – той ще получи своята война. В последните десетина години от живота си Мусолини се превръща във все по-трагична и все по-гротескна фигура. Трудно е да се повярва, че от 1922 до средата на 30-те години е изглеждал на целия свят значим играч на европейската шахматна дъска. Той се мъчи да следва някаква своя „реалполитик”, но, както споменава и Комар, Италия просто не е в състояние да надскочи същността си на второстепенна Велика сила. Всичко, което постига Мусолини, е ролята на чакал, който се задоволява с дребните хапки, следвайки по-едрите зверове. За да завърши живота си, обесен с главата надолу под дюдюканията на тълпата. Същата, която някога му се е възхищавала
ами на мен ми трябва реч на мусолини , а не как е прекарал живота си и т.н. трябва ми нещо такова http://globalrhetoric.wordpress.com/mussolini-speech-of-the-10-june-1940-declaration-of-war-on-france-and-england/ , иначе мерси все пак теди :)