PDA

View Full Version : ЛИС спешно за класно



kanki12345
12-12-2009, 17:13
Моля помогнете с някои теми:
1.Нравствени позиции на лирическия герои в Потомка
2.Зовът на родовата кръв и копннежа по себеоткриването в Потомка
3.Светлоусещането на лирическия аз в Скрити вопли
4.Образите на страданието в Зимни вечери

Tedi4ka
12-12-2009, 17:38
4.Христо Смирненски е роден на 29.09.1898 година в Кукуш, където завършва IV клас. Увлича се по литературата и започва рано да печата стихове. Цикълът “Зимни вечери” е една от късните му творби. Напечатана е за първи път в литературното приложение на “Работнически вестник” в броя от 27 януари 1923 година.
Основната тема в “Зимни вечери” е тази за страданието и безнадеждността. Поетът създава атмосфера на тревожна напрегнатост. Пустота, мрак, призрачност са основните характеристики на студения град. Описаните зимни картини са признак на социалното страдание. Неговото присъствие води до безнадежността на хората.
Човешкото страдание е основен мотив в цикъла “Зимни вечери” на Христо Смирненски. Сам изпитал мизерията и болката от бедността, поетът рисува картини на човешката неволя, които се запечатват в съзнанието на читателя. Тези ярки картини носят послание- страданието на бедните и състраданието на поета. За Смирненски големият град е бездушен и зловещ. В ролята на наблюдател лирическият герой броди из местата на страдание: “Вървя край смълчаните хижи...вървя в бледосиня мъгла...”
Поетът пресъздава живота на бедняците в големия град и показва промяната в тяхното мислене, все по-надигащото се чувство на омраза към обществената неангажираност на управляващите. Читателят може да приеме тезата, че неговото поетично наследство е отражение на променящите се исторически реалности.
Неслучайно са търсени зимни картини. Зимата носи студенина, отчужденост, а зимните вечери вещаят беди, глад, нещастие, смърт: “Като черна гробница и тая вечер/пуст и мрачен е градът.”. Ключови думи в цикъла му са мракът и мъглата, черният цвят, който вещае смърт. Епитетите “черна”; “пуст”; “мрачен”; “зъл” и “глух” допринасят за мрачното настроение. Отчуждение и безнадежност лъхат от този свят. Разрушени са рзбирателството и съпричастието в семейството. Бащта, майката и децата очертават кръга на страданието. Един след друг като сенки се появяват безхлебният баща, разплакани жени, слепият старик, старуха, момичето и бедните деца. Познали нанавреме голямата мъка, децата са отхвърлени от обществото и “дреме в очите им скръб”. Жълтите съсухрени ръце на младото момиче говорят за крайна мизерия. Детското нещастие предизвиква болка и състрадание в душата на поета. Пряк израз на съпричастието са думите, които се отронват като стон: “Братя мои, бедни мои братя-/пленници на орис вечна, зла-/ледно тегне и души мъглата-/на живота сивата мъгла”. Лирическият герой приема бедните жертви като свои братя, защото той е част от тях. Но в същото време разбира корените на злото и безнадежността и това го прави различен. Повторението на обръщението “братя”, съчетано с притежателното местоимение “мои”, извисява истинския хуманизъм на духовно богатия човек.
Сред големия враждебен град броди и смъртта. Тя е незнайна и странна, нейното присъствие е навсякъде. Умират хората, умират техните надежди, доброто и красивото в душите им.
Лирическият герой е едновременно и наблюдателят, който се движи из привечерното градско пространство и съзерцава картините на страданието. Градът е на само географско и битово пространство, но и център на бедност и мизерия, на социална насправедливост. Антитезните противопоставяния , метафорите и изразителните епитети “младостта й цветна”; “блика мисъл неприветна”, с които си служи поетът, помагат да се постигне сила на художествените внушения.
Благодарение на художественото умение на поета да изгради пълните образи на страдащите хора, читателят се убеждава, че неговото поетическо творчество е дълбоко хуманен призив за възвръщане на естествените човешки права. Затова лириката на Смирненски звучи толкова съвременно.

Tedi4ka
12-12-2009, 17:40
Едно от високите приънания на литературната критика за поетичният талант на Елисавета Багряна и за мястото и в българската лирика е, че внася в нея женската чувствителност и бунтарството срещу традиции и възгледи, които поставят жената на второстепенна спрямо мзжа позиция - и тогава, когато погледът на нейната героиня е обърнат навън, към света, и когато дава израз на занимаващите я въпроси и на чувствата, разкриващи духовния и свят.Напзлно естествено е, че темата за жената, проблемно разнообразна и обогатена с други теми и мотиви, е основна в нейните стихотворения.Сред тях е и темата за родовото начало.Тя е разработена под егидата на идеята, че родовите корени на общата кръв остават безсмъртни дори когато споменът за тях се е разтопил в неспирно движещото се време.

Отсъствието на предметно-материални следи за родовото минало определя тоналността на пзрвата строфа от представителното за лириката на Багряна стихотворение Потомка, а тематичното отношение в нея - "потомка - прародители" - е сложило отпечатък дори върху цялостната му композиция.Първите две строфи - въведение в темата - и последните две \ обобщаващи и обогатяващи я, в които лирическият аз се изявява пряко,симетрично обрамчват двата централни куплета, чието поетическо съдържание се определя от герои - обект на изображение и емоции.В тях темата се разгръща и посредством фикционални образи и картина, заредена с динамика.В тази смислово-композиционна структура се вписва и темпоралното отношение "настояще-минало".
Необходимостта, почувствана от лирическата героиня, да намери отговор на взпроса коя е тя, определя поетическото сздзржание на пзрвата строфа:
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица,души, живот.
Стиховете прозвучават като интимна изповед пред неназован в началото адресат.През тях имплицитно преминават трепетите на силна емоционална чувствителност, а зад равния им и спокоен ритъм се долавя потиснатост и болка поради отсъствието на кодови знаци, чрез които би опознала и далечните си прадеди, и себе си.На морфологично равнище психологическото състояние на лирическия аз се определя от трите отрицателни думи "няма", "ни", "не".Последните два стиха от изповедно звучащата строфа експлицират екзистенциалната човешка потребност от познаването на родовите корени и традиции, душевността и чувствителността на предците.Текстово и подтекстово в тях присзства идеята за битийна необходимост от изпълнение на родовите завети и препращането им напред във времето, за да се поддзржа безсмъртието на родовото начало.
В текста на творбата,изградената на базата "теза - антитеза" ("загубени спомени - живи родови корени"), на първия куплет се противопоставят останалите пет,всеки от които лирическия аз, и свързва ключови фигури в темата за родното: "прабаба тъмноока", майката земя.
Мотивът за кръвната връзка навлиза в творбата със съюза "но", поставящ началото на една многопосочно разгърната антитеза, маркираща щастлив обрат в отношенията "потомка - прабаба тъмноока" и "настояще - минало" :
Но усещам в мене бие древна,
скитническа,непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ни води към греха ни пръв.
Трите епитета към ключовата и за строфата, и за цялото стихотворение лексема "кръв", подсилена с анафорично употребената и замяна с местоимението "тя", като наблягат на времевата дистанция и на родови характеристики, подтекстово се изпълват с гордостта на лирическата героиня, че принадлежи към жилав, устоял на времето народ.От своя страна, чрез преминаването от "аз" кзм "ни" позиция, се постига приобщаване на всички потомци към настроението и поетическата идея на творбата.
В сравнение с Димчо - Дебеляновата елегия "Да се завърнеш", в стихотворението на Елисавета Багряна "Потомка" на въображаемото завръщане в родния дом съответства също бъображаемо завръщане, но при далечното минало, при архетипа - във времето преди българската държава да е била създадена:
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
И в тази и в предходната строфа поетесата е предпочела за фон на събитието, на усещанията и настроението нощта, предразполагаща към романтични преживявания, символен образ на тайнственото, на опасното и риска. Езическото минало и прабългарското племенно начало са предметно - символно маркирани ("тъмноока","шалвари","тюрбан"). С пестеливо, но емоционално и информативно богато слово е представено и славянското начало: "светъл хан".Я словосъчетанието е съхранено мисленето на "прабаба тъмноока", нейните представи за обществената йерархия у славяните.В текста лирическата героиня води задочен диалог с отлетялото време и скъпите предци,койзо във финалните два стиха се връща към мнологичния иъповеден тон, но сега с речево определен адресат: " моя кръвна майчице земя", който свързва родовото с националното, назовано с един от отличителните му белези - земята, територията.
Като всеки поет, Багряна има право да бъде тълкувател и съдник на илюзорния свят, който е създала.Нейната нравствена позиция спрямо престъпването на родови норми не е осъждаща, а благославяща.Щрихирайки образите на далечните предци, тя се радва на стихийно силната им люнов, на смелостта и дързостта им, обгръща ги с красива, романтична светлина и ги дарява с единствено възможния задочен сватбен дар, топла обич и светло преклонение.
Раъбудила уталожилите се пластове на древността,лирическата героиня празнично благославя дръзката личностна самоизява и защитава правото на личен избор в любовта, в живота и в смъртта.Макар и подтекстово изявена, нейната позиция разкрива ренесансовия и дух.
Сърцето на лирическия аз забива с ритъма на идващия от дълбините на времето химн на любовта и свободолюбието, непризнаващи прегради, слива се и с ритъма на "конски бяг", на чаткащи копита:
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Към предметния израз на поетичната идея за силата на любовта голямата ни поетеса, защитница на бунта срещу закрепостяването на жената, прибавя и образа на вятъра, имплицитно одухотворен, внушен като съзаклятник и покровител на двамата млади и тяхната красива обич и като родствен с тях по своята поривност и волнолюбие. В друго свое емблематично стихотворение, "Стихии", тя сама отличаваща се с бунтовен дух и непокорство на нравствени норми, затварящи жената в тясното домашно пространство, отъждествява и себе си с вятъра.
Двете строфи - поетическото видения, едно въображаемо пътуване по незнайни пътища на общата кръв - са възлови в "Потомка". В тях поетесата е уловил мига на създаване на ново начало, на сливането на прабългарската със славянската кръв на създаване на нов род, от който тръгват свежи жизнени сокове.В своята смислова цялост те звучат като химн на вечната любов, на интимната обич, която окриля душата,приема риска и побеждава отживели времето си норми на поведение.Но както в цялата си поезия, така и тук повикът за разкрепостяване на жената не е отрицание на вечни - родови, народностни и общочовешки - добродетели.Идеята за самопожертвователността в защита на любовта битува и на вътрешноримно равнище: "и спасил е двама от кинжала".
Както своята героиня, обект на изображение в "Потомка", поетесата чрез своето лирическо аз, се опълчва срещу властта на "домашните олтари".Тя самата следва пулсациите на своята "древна,непокорна кръв", подхранваща родовия и корен.Затова се подчинява не на студения разум, а на извечния порив на сърцето си, което може да бие в такт само с химна на свободата.
Багряна благославя смесването на прабългарска със славянска кръв, защото с тази ключова историческа епоха в родната ни земя се заражда настоящият ни национален корен.Тази художествена идея превръща двата централни образа в обобщени и символни.
В цитираните стихове присъства ище един знак на волността, на жизнеността и порива.От архетипното минало Багряна осветява още един кодов образ, свързан с българските ни корени, - конят.В текста е осъществена пълна хармония между психологизма, накойто са носители човешките образи, конският бяг и широтата на "крайдунавските равнини".
Лирическата героиня извежда своята характеристика и предпочитанията си в живота от родовото си начало,прието като свещено. Поетесата, която се оглежда и в нея, сполучливо събира в една строфа унаследените си от архетипа знаци: "необхватните с око поля", "конски бяг", "волен глас", "вятъра". Първият от двата обобщителни куплета е тържество на безсмъртнотоженско начало в света. В него лирическият субект налага нови представи за красотата на женския дух, чиито образни синоними са широтата, сливаща се с безкрая; поривът към волността, свързващ я с изконното човешко право - свободата; песента, израз на духовен подем, носеща се като вятъра в просторите. Никой от българските поети преди Багряна не е възпял жената с такава естественост и поетичност, не е дал така убедително израз на магнетичното и влечение към полет, към независимост и волност - не само в духовната, но и в битийната сфера.
Темата за безсмъртните родови корени, така прекрасно защитена в централния текст на стихотворението, в заключителната строфа намира интимно-личностна реализация:
Може би съм грешнаи коварна,
може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице земя.
Чрез нов поетически израз, по пътя на силната женска интуиция и в спор с подтекстов обвинител морализатор (негови са поставените под въпрос характеристики "грешна и коварна" и злостното прокоруване), отново се налага идеята за духовната връзка между "прабаба тъмноока" и потомката, която, вярна на наследеното от прародителката, поставя под драматичната перспектива за съдбата си направения житейски избор да се вслушва в гласа на своята "скитническа, непокорна кръв" и на общата прародителка на човечеството, кръвно близката "майчица земя".
Стихотворението "Потомка", свежо по дух, по стил и художествена образност, отличаващо се с естественост, непосредственост и изкреност, нарежда своята създателка сред поетите ни с оригинален творчески облик. Това обаче не означава, че по нищо не се родее с други творби в българската поезия. Не е трудно да открием близост в тематично отношение с елегията "Да се завърнеш". Но докато Димчо Дебелянов търси в спомена на родното "пристан и заслона" и болезнено изживява невъзможността за реално завръщане при тишината и спокойствието на бащиния дом, при родовите ценности, то въображението на Елисавета Багряна, осветило през мрака на вековете своите родови корени, подклажда собствената и виталност и порива и към необятното и непознатото. По отношение на образите стихотворението поражда асоциации с Ботевата малка лирическа поема "Пристанала", чиято героиня Стояна е темпераментно близка и на прабабата "тъмноока", и на потомката. Свързват ги волността, приоритетът на сърдечните импулси, силата на любовта на уседналостта и на закостенели патриархални норми.Но докато Ботев акцентира на борбата срещу поробителя, Багряна следва едновременно идеята за вярност към родовите корени и защитава в общочовешки мащаб правото на жената за собствен избор в любовта и живота.
В поетическия шедьовър "Потомка" образът на женската чувствителност присъства не като обект, а като субект, а националният дух се материализира в изконни образи от природата: полето, вятъра, коня, характеризиращи древния спомен видение на лирическия аз. Стихотворението е сред тези поетически творби на Багряна, които имат общочовешка стойност. В нея жената, природата и земята се сливат в многоаспектния архетип на майката.

Tedi4ka
12-12-2009, 17:42
В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родното. Пример за „фабулна поезия”, творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоциоhttp://www.teenproblem.net/forumнална „лирическа повест” за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена атhttp://www.teenproblem.net/forumмосфера в него.
Копнежът по родното е обективиран в душевhttp://www.teenproblem.net/forumни състояния и преживявания, болезнен размисъл и в образни предсhttp://www.teenproblem.net/forumтави. В предметhttp://www.teenproblem.net/forumно отношение домът присъства в пространството на родното с проблемно натоварени ключови думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката. Стилизацията на образа носи внушения за сакралност на майчиното присъствие. Пространството на родното в поетичния унес на лирическия АЗ става свещено. Превръща се в олтар за душата, в „пристан и заслона” за скрития вопъл на духа.
Лирическият АЗ, който се слива с поета, а чрез „ти”-глаголните форми става и лирически говорител, изживява романтично нежно своята мечта по спокойствието и харhttp://www.teenproblem.net/forumмонията в родния дом, битуващи в детските му спомени.
Поетът не се е стремил към външни, слоhttp://www.teenproblem.net/forumвесни ефекти. Тишината и спокойствието в стихотворението са не само елементи от обстановката. Лирическият герой жаhttp://www.teenproblem.net/forumдува, копнее да се потопи в техните живиhttp://www.teenproblem.net/forumтелни води:

Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.

Още тези първи стихове омайват, респектират и въздействат с плавността на словото, хармониращо с неуловимото отhttp://www.teenproblem.net/forumтегляне на светлината и настъпването на нощта. Във визуално отношение всичко е притаено, а в слухово - всичко е приглушеhttp://www.teenproblem.net/forumно. Одухотвореният образ на нощта подhttp://www.teenproblem.net/forumготвя възприемането на най-характерното за майката, очакваща своя син, „печален странник”: нейната всеопрощаваща майчиhttp://www.teenproblem.net/forumна прегръдка Този образ става осезателен и близък чрез израза, в който се повтарят метафорично и описателно форми от прилагателното „тих”: „тихи пазви тиха нощ разгръща”. От своя страна, възприемането на лирическия герой като победен от живоhttp://www.teenproblem.net/forumта и по християнски смирен пред съдбата („смирено влязъл в стаята познаhttp://www.teenproblem.net/forumта”), се подготвя от меhttp://www.teenproblem.net/forumтафоричния изhttp://www.teenproblem.net/forumраз „вечерта смирено гасне". Това смирение имплицитно преминава през следващите стихове и стаhttp://www.teenproblem.net/forumва определящо за самохарактеристиката „печален странник”, осъждаща отлъчието от родния дом, прекъсването на родовите корени, но и приобщаваща го към всички „скръбни и нещастни”. Така по косhttp://www.teenproblem.net/forumвен път се стига до внушението, че отдаhttp://www.teenproblem.net/forumлечаването от бащиното огнище Като топос, съхраняващ родовите ценности, води индивида до вътрешна и житейска драма. Копнежът по родното е въвел лирическия герой в едно нереално време, несъществуhttp://www.teenproblem.net/forumващо - и най-драматичното - невъзможно за реализиране време на завръщане в бащиhttp://www.teenproblem.net/forumната къща. Страхът от пробудата е наhttp://www.teenproblem.net/forumмерил израз отново в повторени форми -сега на прилагателното „плах", употребени като метафора на трепетно очакване и на боязън да не бъде събудена приспаната дейсhttp://www.teenproblem.net/forumтвителност. Пътят към сбъдването на мечтата, минаващ през двора, назован от Дебелянов „тихия двор с белоцветните вишhttp://www.teenproblem.net/forumни” („Помниш ли, помниш ли...”), спира най-напред до къщния праг, един от нейните символно-метонимични образи. Поетът го намира като най-подходящо място за среhttp://www.teenproblem.net/forumщата, жадувана и от сина, и от майката. С този поетичен момент в стихотворениеhttp://www.teenproblem.net/forumто навлиза библейският мотив за завръщаhttp://www.teenproblem.net/forumнето на блудния син. Димчо Дебелянов го модифицира, но запазва най-същественото и най-значимото от него.Завръщането не предполага опрощение за сина, а вечно прощаване с родното. Завръhttp://www.teenproblem.net/forumщането е в спомена, а прощаването е в реалния поетичен миг на лирическия копнеж. Останалото в миналото, в пространhttp://www.teenproblem.net/forumството на спомена завръщане, което не може да се осъществи реално, изпълва с болка и страдание копнежа по родното.
Елегично е пожеланието на лирическия АЗ към самия себе си и своята душа, „печално странстваща” из пространството на родното, но само Като далечен и тъжен спомен:

Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Тези трогателни слова, скулптурно изваяли паметния миг, са сред най-съкровените и художествено най-силните текстове в българската поезия. Срещат се изстрадаhttp://www.teenproblem.net/forumла майка и изстрадал син, но в тъжния копнеж на спомена. Нежното чувство е намерило образни еквиваленти. От страна на сина -в един жест: „сложил чело на безсилно рамо”, и в един неизречен, но сънуван порив към любов и майчина ласка - ненаситното, пречистhttp://www.teenproblem.net/forumващо душата повторение: „мамо, мамо”. А от страна на майката — бленуваната „усмивка блага".Поетът се е освободил от словесната разточителност.
Изобразената среща, сакрализираща майката, обаче не освобождава стиховете от драматичното, подтекстово присъстваhttp://www.teenproblem.net/forumщо напрежение, напротив - засилва го, тъй като завръщането на сина е представено не Като начало на нов живот , а като нужда от духовно пречистване. Тази смислова тенhttp://www.teenproblem.net/forumденция се реализира и чрез тихата молитhttp://www.teenproblem.net/forumва пред „старата икона” в изпълнената с тиhttp://www.teenproblem.net/forumшина позната стая. Чрез подтекстовото успоредяване между „старата” (в смисъл -майката) и „старата икона" поетът сакрализира майката и превръща „бащината къща” в храм. С лъчите на духовната чистоhttp://www.teenproblem.net/forumта грее и синовната обич към майката Светликът умира, споменът чезне и остава копнежът по родното - неутолен и вечен като елегичен порив по трагично, невъзможно завръщане:

Аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина. О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!

В емблематичната за Дебеляновото поеhttp://www.teenproblem.net/forumтично творчество елегия всичко е пречуhttp://www.teenproblem.net/forumпено през душата на един нежен лирик, най-нежният в нашата поезия, затова в нея има повествование, но не и многословие В нейhttp://www.teenproblem.net/forumното творческо поле миражно се мярват само щрихи от обстановката, от споменно сливащите се образи на „майка и родина” и лирически герой. Поетическата висота, постигната от Димчо Дебелянов в стихотворението „Скрити вопли”, постаhttp://www.teenproblem.net/forumвя творбата на първо място в лиричката му, предизвикала високата оценка на съвременника му Николай Райнов: „След като биде убит, ние го сложихме веднага редом с Ботьова и Яворова - и не сбъркахме. ” Не е сбъркал и Яворов, който още приживе вижда в младия Дебелянов най-надеждния от новото поколение поети, останал в литературната ни история като наистина голям поет.

Tedi4ka
12-12-2009, 17:43
2.ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - " ПОТОМКА "
СИЛАТА НА РОДОВАТА КРЪВ
----------------------------------------------------------------
Поезията на Багряна е синтез на традиция и модерност, на възсъздаване на хармонията на българския патриархален свят и разрушаването и чрез волята и копнежа по свобода на една ярка индивидуалност. Лирическата героиня съхранява родовата памет, но и преодолява нейните канони, неутолима в жаждата си да пътува, да усвоява нови пространства и да се наслаждава на необятността на света.
В стихотворението "Потомка" поетесата се обръща към родното, за да утвърди връзката си с изконно българското, с извечното битие на родния космос. Епизодът с бягството, представянето на нарушението като оправдано от емоционалното наследство се представя разказ за собствената орис, целящ да обясни вътрешните причини за случилото се.Текстът внушава, че с избора на минало се избира и нравствен модел на поведение.Родова хроника липсва, но памет за силата на родовата кръв носи чувственият повик на тялото. На културните механизми на паметта се противопоставят първичните, основаващи се на фантазията и на способността и да преобразува всичко в този свят.
Здравите земни корени на лирическата природа на Багряна са прекрасно разкрити в изразителното изповедно стихотворение "Потомка". Самата тя търси в дълбините на миналото "тайната" за своя произход, нея живо я вълнува мисълта откъде идва този неспирен порой на чувства и мисли, овладял до дъно цялото и същество, изпълнил сърцето и с "грешни" желания.Силата на родовата кръв избистря в съзнанието и незнайният образ на тази "прабаба тъмноока", която е избягала може би някога с "чуждестранен светъл хан". И ето- конският тропот, кънтял из крайдунавските равнини, раздвижва въображението, буди скрити помисли и трепети, подсилва копнежа към безкрая.
Връщането към родното има различни аспекти. То пулсира в жилите чрез ударите на "древна,скитническа, непокорна кръв", чрез смътния "спомен" за прабаба "тъмноока", последвала зова на сърцето си.Поставената в първата строфа теза разкрива картина на липсващи знаци на родовата памет.Но втората се противопоставя с наличието на тайнствени връзки с предците :
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Езикът на сетивата се утвърждава като равностоен с останалите. Светоусещането на предците живее в съвременния човек по силата на родовата кръв. Липсата на родословно дърво не означава нищо, защото е изтъкнато родството с най-силното и най-вечното - майката-земя :
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице - земя .
Силата на родовата кръв "възстановява" портретите, а препускащите кадри на среднощното бягство стават лице, душа, живот на предците, преминал пустинните равнини на времето :
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен светъл хан.
История и морал се докосват, за да очертаят взаимно границите си. Някои морални норми са преходни и предполагат променлива нагласа за разбиране на човешкото поведение.Историята е въпрос на личен избор; човек може да бъде не само наследник на своите предци, но и техен създател. И отново, мрез силата на родовата кръв, формулата "може би...", с нейната висока повторителност насочва към относителността на моралните категории.Героинята на Багряна избира да бъде потомка на вероятно романтично приключение, закътано нейде из пазвите на времето, приключение, което свидитилства за волята на човека да създава сам съдбата си, носейки в себе си огъня на родовата кръв. Тя го пренася през времена и бури, през несгоди и унижения, през българското и родовата гордост.
Монотонният, успокоен ритъм е знак за разсъдъчно отдръпване от изобразяваното. Стихията на живота не поглъща лирическата героиня, а става неин език, а отъждествявайки се с нея, потомката постига спокойната и мъдрост.Силата на родовата памет е изпълнена с разум, противопставящ се на усещането.Началото на рода е видяно в корените на любовта, в привличане на противоположностите, дискретно загатнати в портретите на мъжа и жената. Героинята мисли себе си, впита в своята майка-земя, защото както земята я е създала, така и тя създава. Женското начало е в основата на живота, а съответно и на рода. Устремът на бягството, на отдаването сякаш загърбва понятия като святост и грях, защото в жеста на отдаването се проектира вечността на творенето.
Във финала основната идея на творбата звучи като изповед-заклинание за вярност към "кръвна майчице - земя". Поетесата е усетила силата и живителността на кръвта в младото си тяло.Родното се осмисля не чрез външната страна на историята, а чрез "светостта на кръвта".
Емоционалният порив в "Потомка" е свързан и с художественото новаторство, и с естетическите предпочитания. Елисавета Багряна утвърждава пластичния, изразителния стих, изпълнен с човешка топлота - вечна, истинска, свята.

pishlqto
12-04-2010, 10:33
Моля помогнете с някои теми
1. ЛИС върху Образа на кръвта в Потомка

Express
12-29-2010, 13:16
моля ви трябва ми форми на страданието в зимни вечери до утре плссс :( :( :( :(

SmilezZz
12-29-2010, 16:11
моля ви трябва ми форми на страданието в зимни вечери до утре плссс :( :( :( :(
Как ти трябва до утре - при условие,че не сме на училище ?

Основната тема в “Зимни вечери” е тази за страданието и безнадеждността. Поетът създава атмосфера на тревожна напрегнатост. Пустота, мрак, призрачност са основните характеристики на студения град. Описаните зимни картини са признак на социалното страдание. Неговото присъствие води до безнадежността на хората.
Човешкото страдание е основен мотив в цикъла “Зимни вечери” на Христо Смирненски. Сам изпитал мизерията и болката от бедността, поетът рисува картини на човешката неволя, които се запечатват в съзнанието на читателя. Тези ярки картини носят послание- страданието на бедните и състраданието на поета. За Смирненски големият град е бездушен и зловещ. В ролята на наблюдател лирическият герой броди из местата на страдание: “Вървя край смълчаните хижи...вървя в бледосиня мъгла...”
Поетът пресъздава живота на бедняците в големия град и показва промяната в тяхното мислене, все по-надигащото се чувство на омраза към обществената неангажираност на управляващите. Читателят може да приеме тезата, че неговото поетично наследство е отражение на променящите се исторически реалности.
Неслучайно са търсени зимни картини. Зимата носи студенина, отчужденост, а зимните вечери вещаят беди, глад, нещастие, смърт: “Като черна гробница и тая вечер/пуст и мрачен е градът.”. Ключови думи в цикъла му са мракът и мъглата, черният цвят, който вещае смърт. Епитетите “черна”; “пуст”; “мрачен”; “зъл” и “глух” допринасят за мрачното настроение. Отчуждение и безнадежност лъхат от този свят. Разрушени са рзбирателството и съпричастието в семейството. Бащта, майката и децата очертават кръга на страданието. Един след друг като сенки се появяват безхлебният баща, разплакани жени, слепият старик, старуха, момичето и бедните деца. Познали нанавреме голямата мъка, децата са отхвърлени от обществото и “дреме в очите им скръб”. Жълтите съсухрени ръце на младото момиче говорят за крайна мизерия. Детското нещастие предизвиква болка и състрадание в душата на поета. Пряк израз на съпричастието са думите, които се отронват като стон: “Братя мои, бедни мои братя-/пленници на орис вечна, зла-/ледно тегне и души мъглата-/на живота сивата мъгла”. Лирическият герой приема бедните жертви като свои братя, защото той е част от тях. Но в същото време разбира корените на злото и безнадежността и това го прави различен. Повторението на обръщението “братя”, съчетано с притежателното местоимение “мои”, извисява истинския хуманизъм на духовно богатия човек.

Express
12-29-2010, 16:13
трябва ми за да го пратя по абв на госпожата ми :(

SmilezZz
12-29-2010, 16:40
трябва ми за да го пратя по абв на госпожата ми :(Аз ти ги подчертах..
- Безхлебен баща,плачеща майка..
Нещастни деца.. И така нататък..

Express
12-29-2010, 18:54
благодаря много , а някой може ли да ми помогне със дамата с рентгеновите очи - образът на мими тромпеева в 2 теми вече писах ама явно няма никуде :? :? :?