PDA

View Full Version : ПисСаниците миИ ;]]



Lucyy
12-14-2009, 12:29
Амии, както почти всеки тийнейджър на моята възраст и мен ме тресе музата и постоянно мисля нови и нови неща. Но пък за подигравка или не, на мен хобито ми е да пиша, дали за мен или просто измислици няма значение, та тук смятам да пусна това-онова от моите неща, пък ако ви се харесат и ако имам склонноста, да продължавам ;]][/b]

Lucyy
12-14-2009, 12:32
Изкуство

Жаден поглед, устни сливат се с нощта..
Докога ли ще трае екстаза от любовта?
Болката ще дойде после или пък сега,
Тогава ще има само чувство за вина!

Има ли значение дали е жива тя?
Тази любов породена от тъга.
Тази скръб превърната във чувство
Създаваща това изкуство..

Дали е изкуство?
Естествено, че е!
И е преработено изкусно
Във болка и нещастие.

Любимото ми стихотворение ;]]

MichellePhan
12-14-2009, 12:35
Браво...На мене ми хареса много.Жалко,че "Няма за какво да мечтая,че заради него стихове да правя" :?

Lucyy
12-14-2009, 12:41
Ето и още едно ;]]

Защо на нея
Тя седеше в училище сама, безпомощна срещу несподелената любов, която я застигаше навсякъде.Не можеше да разбере, защо все тя се оказваше в клопката и.
Не го беше виждала цял месец, а когато го видя и фокусира в далечината, че това е той, се затича за да го види, за да го прегърне и да го обича.
“Липсваше ми!” , каза тя а момчето сякаш отговори на чувството и. Тя се разтрепери, сякаш щеше да припадне всеки миг, сякаш това беше последната им среща. Земята се завъртя по-бързо от обикновено, и изглеждаше по-прекрасна от всякога. Тогава в нея се зароди надеждата, празната, безпочвена надежда, че може би той ще изпита същото към нея. В тозе момент нямаше момиче до себе си, беше свободен, само за нея.
Но ето, че в мислите и се зароди очакваното, това което я сполетяваше винаги. “Глупава си… той няма да ти обърне внимание, не и на теб!”. Най-ужасната мисъл, която обаче винаги и я сполетяваше.
Момичето обичаше да пише кратки разкази, стихотворения за любовта и за живота си. Предпочиташе да опише чувствата, вместо да ги изрази, да ги напише, вместо да ги каже на глас. Наскоро тя беше написала разказ за надеждата и за това как не вярва в нея. Ето обаче, че надеждата неизбежно достигна и нея. Обзе я и тя реши, че любовта може този път да не е несподелена. Да, тя обожаваше да пише, точно както пиша аз сега..

aloveyou
12-14-2009, 13:38
Хареса ми..Браво :-) Продължавай със същия дух :-)

Jumbie483
12-14-2009, 14:00
Да, тя обожаваше да пише, точно както пиша аз сега..

Момичето си ти, нали ? ; )

Lucyy
12-14-2009, 14:33
Да, и както написах в началото на темата, понякога нещата ще са по истински случаи, свързани вероятно с мен. А друг път не ;]]

И сега още едно, най-новото ми е май и тъй като няма какво да правя, ще го пусна. А то е на глави и още не е завършено за това ще е на няколко пъти

The Silver Girl

Началото
Тя живяла сама и неразбрана. Истински се беше влюбвала само веднъж за нейните осемнадесет години живот.
Историята не беше хубава и със щастлив край. Още като малка тя беше срещнала момчето на мечтите си, но не успя да му каже нищо за чувствата си. Любовта остана неизказана и умря, увехнала като цвете.
След години тя отново се влюби силно и непоправимо. Опитваше се да запълва празнотата си с много момчето, но не получи. Болката и само се засилваше и ставаше все по-трудна за подтикване. Един ден тя реши да му каже. Този път успя и момчето разбра за чувствата и, и като че ли и отвърна. След време последва целувка.. Сърцето и се разтуптя, като на птичка, бързо и неукротима. Нищо не се получи.. След случката тя не го видя много време, мислеше си дори че може би не се е влюбила така непосилна и е успяла да го забрави. Но без да искаха приятелите и, и напомниха за него и тя отново беше принудена да подтиква чувствата и болката.
До сега никой не я обичаше както и се искаше. Имаше много приятели, в които беше сигурна, но не искаше да я обичат така. Желанието и беше да я обичат по друг начин. Не беше щастлива, даже напротив, ужасно нещастна! Дошло и беше до гуша от обикновената приятелска любов!

Болестта
Болеше я адски много, безкрайно много.
От година, може би две, тя беше шизофреничка. Чуваше гласове в главата си, които направляваха действията и. Болестта беше необичайно бързо напреднала и беше преминала в редки случаи на раздвоение на личността. От на пръв поглед щастлива, преминаваше в озлобена и нещастна лицемерка, каквато беше истинската и същност, второто и аз. Когато минаваше във второто си състояние, изпитваше непреодолимо желание да убие някой.

Следва продължение ;]]

MichellePhan
12-14-2009, 15:54
Това болестта едва ли е по действителен случей :-D
Много ми харесват дай още 8)

Lucyy
12-14-2009, 16:40
Е не, това вече не е по действителен случай ;D

Неизвестното
Имаше нещо, което дори момичето не знаеше за себе си. Тя не беше обикновена и толкова слаба за колкото се мислеше.
Винаги носеше един медальон на вратът си. Не го сваляше почти никога. Бижуто имаше формата на змия и беше необикновено ценно за нея. Имаше го от първият ден на раждането си. Преди това беше притежание на майка и, и на баба и. И двете на младини прекарали лека форма на шизофрения, но отшумяла, тъй като и двете намерили щастието и душевното им състояние се изравнило с физическото.
***
-Бабо, от къде имам този медальон? – беше попитала тя веднъж старата си баба. Жената се зачудила в началото, дали да и разкаже за годините на младостта си и да изясни защо не трябва да сваля за дълго бижуто си.
-Ще ти разкажа една история.. – започна неуверена старицата и стана от стола в кухнята, където беше седнала. Тя отиде до другата стая и се зарови в едно чекмедже. От дъното му извади стара и накъсана страница от вестник. На хартията с големи букви беше изписано “УБИЕЦЪТ НА МОМИЧЕТО ТАКА И НЕ БИВА НАМЕРЕН!!”
-Едно време скъпа, когато бях млада – подхвана жената – страдах от една болест, тази от която страдаш и ти сега.
Момичето се стъписа.. От къде можеше да знае баба и за пристъпите? Беше извънредно изненадана.
-Моята майка, още като бях дете ми даде този медальон и ми каза да не го свалям от врата си, докато не се почувствам сигурна. Докато бях дете не разбрах какво е имала пред вид. – старицата спря за малко, за да поеме дъх и да събере мислите си, после продължи. – По онова време имах проблеми, нямах приятели, имах само много врагове. Един ден се срещнах с.. момичето което ми навреди най-много през живота ми. Няма значение как! – каза тя, защото момичето понечи да я попита. – Бяхме двете, сами, бяхме полудели от злоба една към друга.
В този ден се сбихме и при всичките дърпаници тя скъса верижката на медальона с който си сега. След като го направи изгубих съзнание, или поне нямам спомен за това което е станало. Когато се събудих, бях на земята, бижуто беше непокътнато на вратът ми, а другото момиче лежеше на земята, обляно в кръв течаща от главата и, а до нея окървавен камък.
Избягах! Осъзнах, че макар и без спомен съм убила човек. – жената сведе глава и на масата закапаха сълзи, падащи от очите и.
-Знам, че не ти е лесно – подхвана отново бабата с пресипнал глас – Знам също, че пристъпите ти са тежки.
Трябва да ти кажа също, че ти си като мен. Това не означава, разбира се, че ще убиеш човек или нещо подобно. Но болестта на майка ти отмина бързо. Естествено, сигурно това те води до мисълта, която всъщност е истина.
Засилването на пристъпите се влошава през поколение. Моята баба, аз и ти сме засегнати най-много в последните поколения.
Сега, надявам се че разбираш защо имаш това откакто си се родила, и не трябва да го сваляш.
Бабата спря да говори, и внучка и седеше пред нея, сякаш ударена от гръм. Младото момиче в момента се опитваше да осмисли казаното. Толкова лошо ли беше това, което представляваше тя?!
-Аз не.. мога.. – промърмори тя. Наистина не можеше да повярва.
-Съжалявам мила, че… - опита се да каже старицата, но момичето изведнъж стана от мястото си и излезе, не чувайки нищо.

Auby
12-25-2009, 11:57
Харесват ми всичките. Имаш талант, не спирай :) Идеята да пишеш в трето лице много ми харесва, защото самата аз предпочитам да пиша така. Дори малко доближаваш стила ми, ако не се лъжа. Както и да е, наистина са много хубави. Давай още :)

SuNsHiNe6
12-27-2009, 16:40
Моето е по-скоро есе надявам се да не е проблем

В навечерието на Коледа и Нова година



Когато дойде месец декеври всички къщи се украсяват с празнични украси,а клоните на дърветата натежават от натрупалия се сняг през нощта.Зимата е сезонът,в който времето е най-студено,но въпреки това придава усещането за уют и спокойствие в домовете.Всеки човек мечтае,да бъде край огнището с любим човек и да наблюдават заедно как снегът нетърпеливо се трупа по полята.Никой празник няма да е същият, ако не го споделиш със скъп за теб човек.
Коледа-празник изпълнен с радост и сдруженост.Един единствен ден в годината,където всички семейства се събират,за да отпразнуват раждането на Иссус Христос.В навечерието на 24-ти декември,вярващите християни по обичай слагат на масите си баница с късметчета,боб и най-вече питката с паричката.Преди да започнат да се хранят,хората стават и казват молитва към Богородица.
Коледа е единственият празник,където роднините са единни и се събират на една маса.Има деца,които с нетърпение чакат да дойде тази велика дата,за да видят разделените си родители ,отново заедно.Освен празничното настроение,идеята за дядо Коледа те кара с нетърпение да дочакаш 12 часа да стане.Няма нищо по-хубаво от това,брадатият старец да ти донесе мечтания подарък.
Коледните песни и подаръците запълват до край всяко празнично настроение.Няма нищо по-хубаво,от това да споделиш щастието си с приятели и близки .
След Коледа наближава Нова година.31 декември е ден,в който хората си припомнят хубавите моменти през годината и забравят лошите.Повечето семейства се събират с познати някъде и с нетърпение чакат да посрещнат заедно идващата година,докато скромните хора предпочитат да празнуват в уюта на техния дом.Удари ли 12 часа заряди,фоеверки и викове изпълват атмосферата с весело и празнично настроение.Всички заедно и задружно посрещат Новата година,която се надяват да бъде изпълнена с много здраве, щастие,усмивки и най-вече късмет.Нека радостта на хората да е взаимна,а любовта-сладка и споделена......

Весели празници!

terii
12-28-2009, 16:09
много са хубави всичките :)

Juggle
12-29-2009, 13:48
Е не, това вече не е по действителен случай ;D

Неизвестното
Имаше нещо, което дори момичето не знаеше за себе си. Тя не беше обикновена и толкова слаба за колкото се мислеше.
Винаги носеше един медальон на вратът си. Не го сваляше почти никога. Бижуто имаше формата на змия и беше необикновено ценно за нея. Имаше го от първият ден на раждането си. Преди това беше притежание на майка и, и на баба и. И двете на младини прекарали лека форма на шизофрения, но отшумяла, тъй като и двете намерили щастието и душевното им състояние се изравнило с физическото.
***
-Бабо, от къде имам този медальон? – беше попитала тя веднъж старата си баба. Жената се зачудила в началото, дали да и разкаже за годините на младостта си и да изясни защо не трябва да сваля за дълго бижуто си.
-Ще ти разкажа една история.. – започна неуверена старицата и стана от стола в кухнята, където беше седнала. Тя отиде до другата стая и се зарови в едно чекмедже. От дъното му извади стара и накъсана страница от вестник. На хартията с големи букви беше изписано “УБИЕЦЪТ НА МОМИЧЕТО ТАКА И НЕ БИВА НАМЕРЕН!!”
-Едно време скъпа, когато бях млада – подхвана жената – страдах от една болест, тази от която страдаш и ти сега.
Момичето се стъписа.. От къде можеше да знае баба и за пристъпите? Беше извънредно изненадана.
-Моята майка, още като бях дете ми даде този медальон и ми каза да не го свалям от врата си, докато не се почувствам сигурна. Докато бях дете не разбрах какво е имала пред вид. – старицата спря за малко, за да поеме дъх и да събере мислите си, после продължи. – По онова време имах проблеми, нямах приятели, имах само много врагове. Един ден се срещнах с.. момичето което ми навреди най-много през живота ми. Няма значение как! – каза тя, защото момичето понечи да я попита. – Бяхме двете, сами, бяхме полудели от злоба една към друга.
В този ден се сбихме и при всичките дърпаници тя скъса верижката на медальона с който си сега. След като го направи изгубих съзнание, или поне нямам спомен за това което е станало. Когато се събудих, бях на земята, бижуто беше непокътнато на вратът ми, а другото момиче лежеше на земята, обляно в кръв течаща от главата и, а до нея окървавен камък.
Избягах! Осъзнах, че макар и без спомен съм убила човек. – жената сведе глава и на масата закапаха сълзи, падащи от очите и.
-Знам, че не ти е лесно – подхвана отново бабата с пресипнал глас – Знам също, че пристъпите ти са тежки.
Трябва да ти кажа също, че ти си като мен. Това не означава, разбира се, че ще убиеш човек или нещо подобно. Но болестта на майка ти отмина бързо. Естествено, сигурно това те води до мисълта, която всъщност е истина.
Засилването на пристъпите се влошава през поколение. Моята баба, аз и ти сме засегнати най-много в последните поколения.
Сега, надявам се че разбираш защо имаш това откакто си се родила, и не трябва да го сваляш.
Бабата спря да говори, и внучка и седеше пред нея, сякаш ударена от гръм. Младото момиче в момента се опитваше да осмисли казаното. Толкова лошо ли беше това, което представляваше тя?!
-Аз не.. мога.. – промърмори тя. Наистина не можеше да повярва.
-Съжалявам мила, че… - опита се да каже старицата, но момичето изведнъж стана от мястото си и излезе, не чувайки нищо.

бравооо на мойта писаркаа :-) ама земи напиши и продължението,че ми е интересно :D

KasichkatA
12-29-2009, 14:28
Браво на теб продължавай в същият дух!!!!!!!!!!!!! :) :) :) :) :) :) :)

tainaTaa
12-30-2009, 17:26
Браво, много добре ! Продължавай да пишеш, имаш какво да покажеш :) :) Много ми харесаха