Лис

[ZaGadKkAa]

Хей ,хора спешно ми трябва ЛИС на ''Скрити вопли'' и ''Зимни вечери''.. :oops: ако някой ми даде линк или нещо,което ще ми помогне ще съм му супер благодарна :)

[elito0o0o0]

Я беги се гръмни ма скъпа ;) Толкова те мързи,че и шамар да ти удари някой , и ОХ няма да кажеш.. В интернет има достатъчно материал,т`ва че теб те мързи да дишаш ,не означава,че всичко на готово трябва да чакаш ;)

[aloveyou]

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - "СКРИТИ ВОПЛИ "
ОБРАЗЪТ НА РОДНОТО - СКРИТ ВОПЪЛ НА ДУХА
ЛИС



Дебеляновата творба „Да се завърнеш...” е вътрешно огласена от скрития вопъл на лирическия герой по скръбния образ на родното. Той е свиден спомен за безвъзвратно отминалото време, което присъства като носталгия по роден дом и близки. Органичната връзка на човешкото съзнание със света на родното е неизповяданата тайна на сърцето, която е вътрешно емоционално ядро на пожеланието за завръщане в споменната реалност на родното. Тя е извикана от паметта, но и от душевната глъб на лирическия герой. Интимното послание на скрития вопъл е пронизано от лиричното прискърбие на осъзната печална участ. Лирическият герой е обречен на незавръщане, но сърцето пожелава досег до скъпия спомен за родното. Извиква неговия образ в гаснещата от тиха скръб човешка душа, „странстваща” сред залязващите отблясъци на скъпи спомени от миналото. Те създават молитвено настроение за духа на лирическия герой, който изплаква молбата си - скръбен вопъл на сърцето:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

„Ронят" се спомените. Носталгията по света на родното се задълбочава. Проблясват мили образи, зримо е усещането за досег на съзнанието до съкровената тайна на сърцето. Споменът за бащината къща оживява при раздялата с последните припламващи светлини на отиващата си привечер. При „раздяла” с миговете на току що преживяно настояще се „завръща”миналото. То е „смирено” и с всеки изминал ден се отдалечава от мигновението на болката. Превръща се в постоянно усещане за тъга. Споменът за родното е изтъкан от настроения, акварелни полутонове на чувствата, приглушен стон и неясен смътен говор. Той е „тих пристан” за духа.

Деликатен е стихът на Дебелянов, извикал импресията на спомена, изваял сред скръбния „вечерен” декор от настроения образа на бащината къща - единствен „материален” знак сред поетичните видения на духа. Скръбта е ласкава и нежна, а припадащата нощ - съкровено интимна с усетите на родното. Вечерният здрач се стеле, споменът става плътен и осезаем. Докосва съзнанието и лирическият герой „потъва”сред ласкавото прискърбие на родната нощ. Тя е единствената символна среда за „реален” досег със сенките на миналото, Когато мракът отнема болката, пречиства тъгата, лекува от скръб душата.

Тъмният здрач на нощта е място за среща със света на родното, приласкал „скръбни и нещастни”. И душата притихва сред светлата скръб на неизплакания вопъл на сърцето. Смирена и пречистена е тъгата на изповедните слова:

Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Споменът „разговаря” с „отхвърлената” като тежко бреме просветлена скръб на сърцето. В този странен ,,договор”между минало и настояще лирическото съзнание на Дебеляновия герой заема средищно място. То е раздвоено между спомена и реалността. Лирическият герой присъства като наблюдател, но и като участник в „изповедите” на минало и настояще. Изживява скръбните настроения на печално „странстващата” душа в света на спомена и на „безутешните дни” от настоящия миг - живот. Радостта е „плаха”. Лирическият герой долавя „плахите” й „стъпки” в тишината. Те отекват сред тихото прискърбие на сърцето, което не вярва в реалността на събудения спомен. Чужда е радостта за сърцето на печалния странник. Отчужден и дистанциран от образа на родното, лирическият герой се любува на спомена. Той е чакан и желан „гостенин”-„радост плаха” - за сърцето, готово да се потопи в нереалността на миналото, да преживее миражната среща с родното. Затова и образът на „бащината къща”се отдалечава от споменната реалност на действието, акварелно избледняват лиричните й очертания в художественото пространство. Образът на „бащината къща”е заменен с „двора” - нова художествена среда за разгръщане на поетичното действие. Нов спомен е припламнал и нов образ се появява. В „двора” с „плахи стъпки” пристъпва миналото. Светът на родното е огласен от преживяната тиха радост, която е синоним на скрит вопъл, на неизповядана тъга и скръб. Контрастът е лирично филтриран от носталгичното настроение. То внушава усещането за ласка и нежно прискърбие „Черната"умора отстъпва пред „радостта плаха” на цялостния, вътрешно озарен от спомена, духовен свят на лирическия герой. Чезнат „безутешните дни”сред чернобялата сянка на миналото, извикано в съзнанието, спомняно от сърцето и преживяно от духа.

Образът на родното е изваян от духовна светлина. В неговото художествено пространство „пристъпва” стръвната душа на лирическия герой. Той наблюдава отстрани своето „завръщане” в „бащината къща”. Участва в действието дистанцирано, изживява тихата радост от срещата с миналото, одухотворено от чакания и желан образ на майката. Той е нереален, но носи усещане за интимен досег до родното. Поетичното настроение с акварелна изящност очертава сред тъмния декор на припадащата нощ вече пожеланата, извикана от спомена, среща между майка и син:

Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Глаголната форма: „Да те пресрещне... ”, носи съкровената сила на изповядано скръбно желание, таено в сърцето на лирическия герой. Повелята на вопъла звучи като молитвен стон, в който поетичните фрагменти: „на прага”, „на безсилно рамо”, „в нейната усмивка блага”, превръщат в духовна реалност майчиното присъствие. То е най-същностният израз на родното. Духът е смирен пред вътрешното озарение на мисълта. Поетичното видение обгръща съзнанието. Отронват се изповедните слова на „радост плаха" във вечерната тишина: „мамо, мамо... ” Те са колкото реални, толкова и вътрешно пожелани - сякаш споменни. Имат силата да превръщат „видяното”от духовните сетива в зрима реалност, разгърната като образ на родното в душата. Мисълта търси духовния обем на миналото. Споменът е предметно „очертан”от „стаята позната”. От нейната художествена дълбина струи смиреният уют на стаена тъга, която изпълва с минорно настроение вътрешния обем на образа. Той е въплъщение на съкровеното, личното и интимното.

Лирическият герой следва миражните видения на съзнанието. Запазва се дистанцията между реалност и лирически спомен, оживял от прискърбието на духа. Третоличната форма на миналото причастие „влязъл” изразява дистанцията на лирическия герой от спомена за отминал щастлив миг от човешкия живот. Срещата с родното е „влизане" в света на споменната реалност, „потъване” в духовната радост на миналото. Но усещането за дистанция остава и отчуждението е реално болезнено и дълбоко ранимо. Сякаш лирическият герой „влиза” в тайната обител на душата си. Вълнението е потиснато, макар и разтърсващо:

Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:

Смирение обгръща духа. Светлина струи от извикания образ на родното. Изповедният шепот: „мамо, мамо... ”, е „гласът” на неизплаканата тъга по света на родното. Неговият образ е в душата. „Завърнал” се е. Поетичният взор е обърнат навътре към духовните дълбини на мисълта. Лирическият герой се среща в обетования свят на душата си с образа на родното, Който приема лика на „старата икона”. Дълбоко вглъбен в спомена, духът е „впил морен поглед” в съкровената тайна на човешкото съзнание. Тя е свята! Никога неизплакана и неизповядана докрай, скръбта по родното, по„старата икона"е скрит вопъл на страдащата душа. Единствен свидетел е поетичната тъга на съзнанието. Лирическият герой изплаква съкровената тайна на сърцето си, която е скръбна участ на печалния „странник”:

А з дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

„Видяно” е бъдещето, изстрадано е миналото. Остава скръбното настояще, изповядано от вопъла на душата:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

[aloveyou]

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - "СКРИТИ ВОПЛИ "
ТЪРСЕНИЯТ ПРИСТАН НА РОДНИЯ ДОМ
ЛИС


Заслужил признанието на необикновено чувствителен и най-задушевен лирик в българската поезия, Димчо Дебелянов оставя на поколенията неголямо по обем творчество, но изключително богато по дълбочина и многообразие на душевните изживявания.

Лирическият герой на Димчо Дебелянов е сложна и противоречива личност, в която се борят силата и безсилието. Нежната душа на поета се стреми към мечтани светове, копнее за хармония и равновесие. Непреодолимата жажда за душевен мир и покой неизбежно го връща към родния дом, превърнат в скъп спомен.

Това е щастливо завръщане в свят, изпълнен с безгрижие и мечти, с обич и топлина, с безброй възможности. Невъзвратимо отминали, преживените години са романтичен спомен - свят на покой и душевна чистота, който причинява безутешна тъга и носталгия.

Угнетената душа на поета, сблъскала се с безброй разочарования, се завръща в своя тих и уютен пристан:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

Мигът на завръщането е целебно потапяне в романтичната действителност на спомена. Самотният, нещастен и лутащ се лирически герой на Димчо Дебелянов, отблъснат от враждебния и студен град, търси морална опора и сигурност. Прекачването на родния праг го изпълва с вълнение и тъга. Повторението на епитетите: „тиха”, „скръбни и нещастни”, създава усещане за невъзвратима загуба. Тихият пристан на дома изплува в приглушената лирична светлина на поетичната мисъл. Вечерта „гасне”, но образът на „бащината къща”се „завръща”светъл и реално зрим в изповедите на душата. Тя също се „завръща” в своя „дом”. В символното пространство на родното поетът се докосва до образа на бащината къща и нейния праг, двора, „стаята позната" и „старата икона”.

Метонимичните образи: къща -двор - стая, чертаят духовните граници на три пространствени среди, превърнати в символи на завръщането, разгърнато от Дебелянов като драма на спомена. Героят, отделил се от родната стряха, се завръща със съкровения трепет на синовната обич към „бащината къща”. Поетичната дистанция между блян и действителност се „топи”. Родният дом –едновременно спомен и художествена реалност - е романтична цел на мечтано „пътуване” към света на „дните предишни”. „Вечерта гасне”, спомените плахо шепнат и оживяват светли настроения, дошли от миналото. „Гостенин очакван” „разговаря” с възкръсналия спомен за преживяна радост. За миг болката отстъпва. „Кат бреме хвърлил черната умора”, духовно просветлен, героят отново се „завръща” в реалния свят на страдащата душевност. Елегично е вътрешното изживяване на споменното действие. Носталгията е елегичен вопъл на душата.

Лирическият герой, който е изживял много красиви спомени и много разочарования, който е летял към далечни небеса и е падал наранен, за да се изправи отново с нов пламък в гърдите си, е един от многото, търсещи нежността и спокойствието в майчината прегръдка:

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

В този миг, превърнат във вечност, спира движението, спира дъхът и споменът става осезаем. Задъханото повторение: „мамо, мамо”, е миг на радост в споменната драма на завръщането, изтръгнато от най-съкровената дълбина на родовата памет. Съзнанието е пречистено, „завърнало” се със спомена в „бащината къща”. А в „стаята позната” го „чака” майчината „усмивка блага”. Нов спомен просветлява тъгата и лирическият АЗ продължава своето „пътуване” към родното.

Глаголната форма „чезнеш” символно разкрива интимната тайна на душата, закопняла за майчина ласка и обич. Това е блаженият миг, когато „сложил чело на безсилно рамо", умореният от житейски грижи и несгоди син се изпълва с нови сили. Святата майчина обич го преобразява, а животворната „усмивка блага" му връща вярата в доброто.

Лирическият герой примирен ще влезе в „стаята позната", за да се докосне до вътрешната си дълбока същност, да се доближи още повече до себе си, за да търси начин да се освободи от конфликтното раздвоение на личността си. Изминал дългия път на завръщането към духовните опори на своя живот, той отправя жаден за опрощение поглед в „старата икона”.
„Пътуването” към родното в красивия свят на спомена завършва:

Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.

Миналото е единствен „пристан”за скръбната душа, простила се с мечтата за бъдещето: „че мойто слънце своя път измина” (минало свършено време на глагола).

За Димчо Дебелянов е невъзможно да усети задълго покой в родния пристан. Мисълта за завръщането е един светъл копнеж, но напълно неосъществим, безвъзвратно изгубен. Това поражда елегичния тон на творбата. Мислено се борят два свята - на миналото, свързан с радостта и близостта, топлината и безгрижието, и на настоящето, изпълнен с отдалечаването и мъката, със студенина и безнадеждност. Надделява усещането за обреченост, защото той -„печален странник”, остава чужденец в света на родното, а унесът в сладкия спомен му помага още по-жестоко да осъзнае настоящето:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Скритият вопъл на скръбно „завърналия” се в реалността „странник” от красивото „пътуване” в миналото е най-искрено изповяданата тъга на Димчо Дебелянов в елегията „Да се завърнеш...”. Това е спотаената болка на поета, „напразно спомнил майка и родина” - духовен пристан на скръбния блян за щастие. „Да се завърнеш” в „дома” на родното, без да забравиш скръбта на сърцето, е най-красивото „носталгично пътуване" в лириката на Димчо Дебелянов.

[aloveyou]

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - "СКРИТИ ВОПЛИ "
ПЪТЯТ И СПОМЕНЪТ
ЛИС

Споменът е завръщане в миналото, припомняме на желаното. Единствено там мечтите се сбъдват. Споменът е отношение към миналото. Той пряко се свързва с мотивите за пътя и пътуването в художествената литература. Пътят е метафора на живота, а „пътуването” към неговия смисъл, макар и в условен план, дава възможност на човека да открие своята идентичност. Пътят се свързва и с изпитанията, през които преминава човекът, търсещ себепознанието.

Пътят и споменът за миналото са основни теми в творчеството на Димчо Дебелянов. В „Да се завърнеш...” споменът е осмислен като жалба по нещо ценно, изгубено в миналото, отказ от реалността, завръщане към едно „високо” и желано „преди”. „Спомнянето” е своеобразен път, възраждане на една минала реалност. Актът на припомняне е духовно събитие, провокиращо екзистенциални размисли. То осмисля битието на лирическия субект в настоящето, компенсира усещането за самотност и чувството за изгубеност. Завръщането към спомена е единствен изход от бездуховното настояще, съдба и избор за човека в елегията на Димчо Дебелянов. Миналото е осмислено като ценно и пречистващо, противопоставено е на едно принизено и грозно „сега”.

Човекът в художествената литература е различен от другите чрез условността на действията си, които са изживени като реални. Лирическият АЗ в „Да се завърнеш... ” се самозаявява в света на творбата чрез „спомнянето”. Така се постига оценностяване на припомнянето, то е спасение от празнотата на настоящето. Споменът е бягство от реалността, пътуване към миналото. Елегията на Димчо Дебелянов силно въздейства с фолклорно-митологичните и библейските реминисценции. Мотивът за завръщането на човека към едно „високо” и желано „преди” препраща към митологичното осмисляне на отминалото сакрално време. То е „пристан” на високи пориви и мечти. В българския фолклор завръщането се свързва с ходенето на гурбет. У Димчо Дебелянов завръщането към миналото е от екзистенциален порядък. То е единствен изход за героя на творбата от самотата и скиталчеството в настоящето. Темата за самотата и скиталчеството на човека в модерния свят препраща към текстовете на Христо Ботев - „На прощаване”, и на Иван Вазов - „Немили-недраги”. Ако за героите на двамата автори самотата и скиталчеството са наложени от обстоятелствата, то за лирическия субект в „Да се завърнеш... ” те са съзнателно избрани. Героят на Дебелянов сам напуска грозната реалност, избирайки „спомнянето” като основен модус на съществуване. Именно тук откриваме убедителни аргументи на тезата за безусловната ценност на миналото и акта на припомняне.

Към важни идейни внушения води и визията на спомнянето. Времето и мястото на спомена пораждат светлата гама на чувствата, близка до сакрално значимото. Интимността на спомена получава емоционален „ореол”. Реалността чезне, „стапя” се в духовното безплътие на изплувалия спомен. Пред „храма” на душата, осветен отминалото, вечерта „смирено гасне”, нощта е „тиха”, не нарушава покоя на оживелия в съзнанието спомен. Пораждат се асоциации за уют и спокойствие. Лексемата „приласкае” алюзира скрита от света нежност.

„Бащината къща" е цел на споменното завръщане. Домът е сакрално пространство, превръща се в условен „олтар” в „храма” на спомена, изпълнил със синовен трепет душата на лирическия герой. Към такива идейни внушения отвеждат и присъствието на майката, и иконата в дома. Пораждат се асоциации за чистота, извисеност, святост на света, в който героят на Димчо Дебелянов се завръща. Изминал дългия път на „спомнянето”, той сякаш остава само „морен поглед”, „изтлява”. Завършването на пътуването към света на миналото пред „старата икона” недвусмислено определя света на спомена като свят на тихата красота, уюта, светостта. Това е свят, към който героят на Димчо Дебелянов се стреми.

Символиката на „прага” също отвежда към важни идейни внушения. Това е мигът на среща между майка и син, но преди той да се е завърнал. Срещата е мечтана, но реално изживяна като поетична изповед. В традиционните представи образът на майката е свят, тя е олицетворение на нравствеността. В контекста на българската фолклорна традиция май ката се свързва с домашното огнище, светостта, жертвоготовността. Елегията на Димчо Дебелянов отново препраща към Ботевата поема „На прощаване”. Ботевият лирически герой се завръща у дома, за да потърси прошка и подкрепа от майката за избрания път. Завръщането за Ботевия лирически герой се свързва и с радостта от победата над тирана, и с извоюваната свобода. В „Да се завърнеш...” единствена радост за лирическия АЗ носи споменът-завръщане. От друга страна, завръщането се свързва и с осъзнатата елегичност на изминатия житейски път („мойто слънце своя път измина...”). Сякаш героят в елегията на Димчо Дебелянов за последен път си „спомня” красотата. В контекста на творбата образите на майката и иконата, като съкровена духовна същност, символизират вечното в живота. Оказва се, че лирическият герой се завръща в света на спомените, в храма на светостта, за да се сбогува с него, за последен път да се докосне до същностното, ценното, бленуваното.

В контекста на „Да се завърнеш... ” глаголите „помня”, „бленувам”, „мечтая” са функционално заменими. „Спомнянето” е не просто припомняне на една минала реалност, но и копнеж, силно желание за възраждане. Завръщането към света на миналото е бленувано пътуване към бъдещето. И двете условни проекции на „завръщане” и „пътуване” са невъзможни. Те са извън реалното. Завръщането към миналото чрез спомена за него е единствена духовна проекция на елегичния блян. Мечтата за пътуване към бъдещето е трагична. Елегичен блян и трагична мечта се „срещат” в реалната изповед на лирическия АЗ. Проблемът за времето в ли ри ката на Димчо Дебелянов е поетично спомняне на преживяно и пожелано. Границата между „сега” и „преди” е лирично разколебана. Блянът, копнежът по духовност противостои на грозната проза на живота, а домът, към който лирическият АЗ се завръща, е контрапункт на града. Лирическият АЗ в „Да се завърнеш... ” търси утеха и спасение в спомена за миналото.

Бленуван и желан, светът се превръща в дом на миналото. Той е мечтан като несъществуваща реалност. В разминаването между мечта и реалност, копнеж и действителност се ражда болката на лирическия герой в елегията на Димчо Дебелянов. Споменът е нетрайно убежище за човека на модерните времена. Той е само красив, но мимолетен блян.

„Да се завърнеш...” поставя проблема за трудния път, за самотата и скиталчеството на човека, изповядал трагично недокосналите се светове на мечта и реалност.


Намерих тези за скрити вопри..Понеже не знам точно за коя тема търсиш

[aloveyou]

ЗИМНИ ВЕЧЕРИ

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - "ЗИМНИ ВЕЧЕРИ"
ГРАДЪТ И ЧОВЕКЪТ
ЛИС



Поетът, роден край Егея, озовал се в столичния град, бързо разбира, че слънцето и топлината, усмихнатият повей на южния вятър от родния край ще останат само в най-интимните кътчета на неговото съзнание. В новата действителност няма място за тях. Тя предлага студенина и неуютност, мизерия и отчаяние.

Цикълът „Зимни вечери” дава най-пълна представа за града и неговата социална реалност. Той е недружелюбен, неприветлив и отблъскващ, прилича на каменен затвор, чиито стени не пропускат искрица надежда. Това е място - капан за човешките души, където цари пустота и мрак. Крайните квартали са пространство на разрухата, запустението, бедността и страданието. Човекът се чувства безпомощен, ненужен, без мечти, лишен от духовност и красота. Той е ограбен, обсебен единствено от мисълта как да преодолее „безхлебното” си ежедневие. Многолико е страданието. „Малките гаврошовци”, „цветарката”, „уличната жена” и „старият музикант” се лутат в безвремието на „мъглата жълтопепелява”, обгърнала крайните квартали.
Христо Смирненски не търси с лиричен поглед миналото и детството си като поетична реалност, противопоставена на грозните отблясъци от мрачната действителност, както завръщащият се Дебелянов в спомена за „белоцветна” Копривщица. Юношата възпява настоящето. Пишейки за града и човека, Смирненски успява да разкрие своята съпричастност, болка и загриженост към обитателите на „черната гробница", защото той сам е едно от „децата на града". Неведнъж е трябвало да пие горчилката на разочароващата действителност, да се оглежда в студените кристални очи на несретните жители, където намира само „догорялата” празна душа.

Като Вергилий, водещ Данте из преизподнята, поетът ни показва кръговете на земния ад. Най-ужасното е, че в „черната гробница” виждаме мъките не на грешници от отвъден свят, а незаслуженото страдание на живи същества, превърнати в хора-сенки. Зимната вечер и мъглата допълват усещането за безнадеждност и отчаяние на хората. Всичко е обгърнато с траурно наметало, сякаш и „зимната вечер” скърби за пропилени мечти, за загубена младост, за неизживяно детство. Олицетвореният екстериор на предградието е като декор от странна, лирично преживяна от поета трагедия. Снегът, електрическите жици, тополата, човешките стъпки - всички те „прозвънват”, „проплакват” с воплите на сподавени сълзи, които чува единствено Смирненски.
Тъжна е вечерната разходка на поета. Надниква тук и там през прозорците на „смълчаните хижи” с надеждата да види нещо по-различно от познатата мизерия, да чуе весел детски смях или любовен шепот, но за сетен път сюжетът се повтаря - „пияни хрипливи слова”, „безхлебие”, детски писъци и женско ридание. Човекът няма настояще, не вижда бъдеще, забравил е и миналото си. Или може би всичко е едно страдание.

Градът става все по-мъглив и злокобен и „разтапя” в прегръдките си силуетите на закъснели минувачи. Острият локомотивен писък нарушава зимната тишина, но въпреки това не може да пробие гъстата „мъгла" на бедността. Тук хората са обезплътени, дематериализирани. Те са силуети, лутащи се сред черния мрак, сякаш са забравили дома си.

Слепият старик, бродил из каменния лабиринт на града, не успява да се прибере в своя дом, защото мъглата го разтапя в „хаоса намръщен”. За поета градът е хаос, безпорядък, при който всеки е откъснат от естествената си среда - жената не чака с усмивка уморения съпруг, бащата не е сложил детето на коляно, за да му разказва тайнствена история, децата не се радват на зимната вечер, играейки навън до късно, възрастните не се наслаждават на спокойни старини. Всички играят неподходящи житейски роли, макар да осъзнават, че не сън, а истина е ужасната действителност - болезнена и отчайваща. Болка изпитва поетът, защото съчувства на несретната съдба на своите братя. Като вопъл се изтръгват от сърцето му думите: Братя мои, бедни мои братя - пленници на орис вечна, зла, - ледно тегне и души мъглата - на живота сивата мъгла...
Смирненски търси връзка с угнетените души на своите „бедни братя” чрез метафоричния образ на мъглата. Тя не е природно явление, а екзистенциален образ на живота и съдбата. Мъглата няма да се вдигне, прогонена от зимните слънчеви лъчи. Тъгата на поета идва от усещането, че страданието като мъгла, притиснала душата, трайно присъства в живота на „бедните братя” от крайния квартал - „пленници на орис вечна, зла”.

Предчувствие за смърт носи още първият стих на цикъла „Зимни вечери”. Страданието, мизерията и гладът изправят човека пред страшния лик на смъртта. Тя е неумолима и безпощадна. Отнема все още неживян живот, гаси светлината, обгръща с мрак човешките души.

Финалът на творбата е посветен на съдбата на любимите герои на поета-децата. „Сграбчени” от бедността и „безхлебието”, те сами са поели отговорността за собствения си живот. В суровия и бездушен град те нямат право на детство, а това е осъдително, защото нищо не може да замени детството. То е неповторимо. Малките гаврошовци нямат право и на почивка. Единственото място, където спират, но само „за миг”, е край уличния фенер. Сякаш търсят в неговата светлина топлината на домашното огнище. И попаднали за миг в друг свят, красив и нереален, с „някаква смътна почуда” следят нежния танц на снежинките - символи на безгрижието, чистотата и детската невинност. За бедните деца, „чувалчета снели от гръб”, щастието е илюзия, отказана им от живота. Това е тяхната тъжна орис, едно трагично предчувствие за бъдещето им. Гаврошовците, притиснати от мизерията и глада, преждевременно са остарели.

Без надежда завършва тъжната среднощна разходка на поета. След видяното, преживяното и чутото, след докосването до човешката болка и страданието, в поетичния финал на цикъла „Зимни вечери” остава усещането, че градът е затвор за несправедливо наказаните „бедни братя” на Смирненски.

[aloveyou]

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - "ЗИМНИ ВЕЧЕРИ"
КАКВИ ВНУШЕНИЯ НОСИ ЗАГЛАВИЕТО НА ЦИКЪЛА „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ”
ЛИС



Роден да бъде певец на „светлата радост”, Смирненски драматично съпреживява трагедиите на бедните жители от крайните софийски квартали и се превръща в изразител на човешкото страдание. В един от най-зрелите си поетически цикли „Зимни вечери” лирическият му герой, като истински „син на града”, възкресява тъжните картини на зимните вечери в бедняшкото предградие Ючбунар, потънало в сивата мъгла - символ на безнадеждността. Цикълът се открива с една обща, печална панорама на града, който пустее като „ черна гробница” със смълчаните си сгради, които гледат зловещо „с жълти стъклени очи”.

Образът на града, темата за съпричастието към онеправданите и отхвърлените, както и социалните контрасти в обществото, са основните акценти в творчеството на Христо Смирненски. В произведенията му ясно се откроява особеният интерес на автора към социалната тематика. Поетът се отличава с ясно заявените си хуманни позиции, които го определят като защитник на бедните и онеправданите.

Подборът на заглавие на дадена литературна творба е съществен момент в процеса на нейното създаване. Заглавието изразява кратко и убедително оценката за това, което пише авторът. Едновременно с това заглавието има и обобщаващ характер, защото очертава типичното за ситуацията и героите художествено пресътворение в литературното произведение.
Не прави изключение в това отношение и заглавието „Зимни вечери”, което Смирненски поставя на своята творба. Още на паратекстово равнище поемата загатва за своите основни смислови значения. Словосъчетанието „зимни вечери” носи усещането за песимизъм и безотказно внушава на читателя драматизма, облъхващ целия лирически цикъл. Зимата е последният сезон от годишните времена и символизира замирането на природата, смъртта – вледеняването, а вечерта се асоциира с края на човешкия живот. Това тъмно диаболично начало е подчертано още в първия стих на поемата. Сравнението на града с „черна гробница” подсказва отчаянието, пустотата и безизходицата, владеещи в това мрачно и потискащо пространство на „зимните вечери” в крайните софийски квартали.

Поетът избира зимния сезон за показване живота на града, защото той е най-труден за бедните и онеправдани обитатели на крайните квартали. Така по-отчетливо се откроява контрастът с действителността. Зимният ден е най-къс, а нощта - най-мрачна и студена. Зимата навява чувства на безнадеждност с пустотата си и мъртвата природа („оскрежената топола - призрак сякаш”, „сивата мъгла”, „локвите”).

Лицата на зимата в поемата са контрастни, свързани със студа и мизерията. От едната страна стои мракът с неговото символно - метафорично значение („ черна гробница”, „пуст и мрачен”, „тъмата", „в море непрогледна тъма”, „сънната улица”, „мъглата гъста”, „черен мрак”, „мъглата жълтопепелява”, „ледно”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”, „в локвите стават на кал”), а от другата се очертава бледият, но не светъл, а вледеняващ силует на зимата („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „ледния дъх на нощта”, „бялата зима”, „неземни сребристи цветя”, „ехо в снега спускат се змийки от лед”, „белия сняг”, „прозореца в скреж”, „ледени цветя”, „цветята се топят безследно”, „снежинки”, „снежинки сребристи”, „бели и чисти”).
Цветовата гама в творбата е предимно тъмна, мрачна, потискаща („черна гробница”, „мътни стъкла”, „мръсна”, „мъглив силует”, „по тъмно”, „черни ковачи”, „черен праг” „черно ложе”). Показано е и вариативното многообразие в художественото проявление на светлината („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „бисерни”, „бялата зима”, „сребристи цветя”, „пламък”, „копия златни”, „белия сняг”, „скреж”, „снежинки сребристи”, „кат кристал”, „бели и чисти”, „златни сълзи”, „синкави, жълти и алени”, „огнен отблясък”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла"). Много отчетливо се усеща присъствието и на трагични цветови внушения като „черна гробница”, „с жълти стъклени очи”, „сивата мъгла”, „огнен сърп”, „стрехата опушена”, „злокобно сив”, „мъглата жълтопепелява”, „сивата мъгла”, „бледожълти петна”, „свещ до свещ”, „жълти скръстени ръце”, „свещите бледни”. Цветовите решения създават основната рамка, в която се вмества водещата тоналност на цикъла:

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
А ближат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

Първата част на цикъла, въпреки че има по-обобщен смислово-емоционален характер, успява да създаде усещането за неуютност, студенина, отчуждение, бедност и отчаяние: „Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът...”. Тъмнина, мрак, пустота, обреченост - тези чувства са внушени чрез алитерацията на съгласната „р” в тези строфи. Черният цвят, сравнението с гробница, образът на мъглата: „сивата мъгла”, „А в мъглата -през безплътните й мрежи”, засилват усещането за присъствие на злото, на нещастието. Всичко сякаш е застинало, лишено от живот, носещо съзнание за обреченост, за призрачност и скръб: „оскрежената топола-призрак сякаш”, „глъхнат сградите, зловещо гледа всяка”. Създава се вледеняващо усещане за враждебност и отхвърленост. В този свят на човешка нищета хората са принудени да живеят, като страдат.

Смразяващата действителност на „зимните вечери” носи усещането за липса на какъвто и да било живот или човешко присъствие. Градът-гробница е сякаш обитаван единствено от безплътни призраци - сенки на изстрадалите и изнемогващи в мизерията човешки души. Незнайният път на младата луна е смислово продължен в следващите картини на общото за бедните обитатели страдание, достигащо до най-трагичните проявления на социалната неправда.

От общия план авторът преминава към детайлите, към описание на конкретните картини на мизерията и бедността, на нещастието и страданието. Във втория поетичен фрагмент от цикъла „Зимни вечери” Христо Смирненски умело съчетава обективното изображение - живота на бедно семейство от крайните квартали, със субективното си отношение към нещастната съдба на бедните и онеправданите, на които съчувства. Поетът не скрива присъствието си. Глаголното време на лиричното действие е в първо лице, ед. ч.:

Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

Внушението за самотност и обреченост, за безизходица от мизерията, заложено още в заглавието на творбата, сега се затвърждава. „Бедност и грижа” са постоянни характеристики на живота на хората, обитаващи „смълчаните хижи”. Мъглата, която е „непрогледна”, отразена в „мътни стъкла”, допълва мрачната картина на безнадеждността. Поетът представя поредната „безхлебна” вечер на едно бедно семейство. Нищетата е заела трайно място в този дом. Гладът е чест гост на обитателите му. Бащата, главно действащо лице, присъства в художествената картина на „бедност и грижа” чрез звуковото изразяване на болката: „пияни хрипливи слова”, „ругай”. Инверсията в стиха: „завърнал се вкъщи -безхлебен”, както и силната обособеност поставят лирическото ударение на фразата върху епитета „безхлебен”. По този начин Смирненски подчертава огромното несъответствие. Бащата, който е призван да осигурява прехраната на семейството си, лишава дома си от хляба. „Завесата мръсна, продрана” е експресивен детайл, който разкрива потискащата атмосфера на мизерията, в която живее семейството. Нещастието обяснява, но не оправдава грубостта на бащата. Трудното ежедневие поражда и тъжното човешко общуване. Поетически доказателства за това са заканите на бащата, плачът на майката, писъкът на децата. Мизерията и нещастието са измъчили това семейство. Размаханите в закана ръце са безсмислен, но единствено възможен протест срещу социалната съдба. Разрушена е хармонията на човешкия свят, променен е традиционният символ на дома, присъстващ трайно в българската поезия. Не уют, благоденствие и сговор царят в дома, а мизерия, глад и тъга. Невинни жертви са майката, призвана да дарява живот, и децата, символ на живота. Но всички те са обречени да живеят в мизерия и скърби.

Следващата част представя работещите цигани. Тежкият неуморен труд носи идеята обречените на страдание да определят сами бъдещето си, да бъдат господари на живота си. Това е картина с много цветови символни нюанси в цялостния елегично звучащ тон на цикъла.

Но като опозиция на тази прокраднала се надежда идва четвъртата част. В нея основни детайли са мракът и мъглата: „мъглата гъста тегне”, „своя плащ злокобно сив”, „завесите от черен мрак”, „мъглата жълто-пепелява”, „души мъглата”. Тези образи още повече засилват усещането за отхвърленост и безнадеждност. Сякаш изплували от призрачността на мъглата, „слепия старик” и детето са като обобщен образ на жертвите, на пленниците на „орис вечна, зла”.

Петата част на цикъла „Зимни вечери” е елемент от мозайката, представяща света на човешката мизерия. Трагизмът в тази картина се постига чрез трепетното желание за щастие, което е невъзможно за ограбените от социалната съдба. Сковаващата ги ограниченост непрекъснато им напомня, че са родени за страдание и единственото, което им остава в живота, е смъртта. Плачът на жената, запалените свещи са белег на тази смърт.

И шестият поетичен фрагмент представя конкретните жертви на мизерията:

Сред стаята ковчег положен,
а в ковчега - моминско лице...

Картината е като естествен завършек на страданието, пред което обикновеният човек е безсилен, а смъртта е скръбният венец на един преминал в скърби човешки живот. Сякаш е загубена връзката с Бога.

Последната, седма част на цикъла се връща към художествената обобщеност, която носи началната картина. Отново виждаме характерните за целия цикъл образи: „бледосиня мъгла ”, „мътни стъкла ”, „ смълчаните хижи”, които създават усещането за отхвърленост и враждебност. Особено тъжно е посланието на тази финална част. В образа на разтапящите се в калта бели снежинки „проронват се бели и чисти / и в локвите стават на кал”, виждаме обречените съдби на тези деца, жертви на социалната несправедливост в едно общество, зле устроено и лишено от човечност.

Цикълът „Зимни вечери” е художествен синтез на поетични търсения и лирични послания в творчеството на Христо Смирненски. Поетът изразява своето съчувствие към страдащите и несправедливо ограбените, рисувайки живота на бедните свои „братя” като непрекъснат низ от нещастия и болка, без нито един лъч надежда за по-добър живот. Заглъхва лиричният стон на страданието сред елегичната тишина на цикъла „Зимни вечери” на Христо Смирненски, изпълнен с красивата поетична изповед на човешките души.

[aloveyou]

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - "ЗИМНИ ВЕЧЕРИ"
ЛИРИЧНА ИМПРЕСИЯ НА СОЦИАЛНАТА ТЪГА
ЛИС



„Зимни вечери” е своеобразна поема без композиционно организиращ сюжет, без кулминация, завръзка и развръзка, но отделните части тясно са обединени проблемно-емоционално, с единна атмосфера, ситуираност, тоналност, пейзаж... и с много осезаемото присъствие на лирическия субект. Той поема функцията и на „разказвач”, като само в отделни моменти пряко се намесва - тогава бихме могли да отделим условно една неразгърната обща за цялата поема сюжетност, двукратно маркирана:

Вървя край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла...
И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла.

Изявата на лирическия субект варира между привидно страничното наблюдение и импулсивния изблик („Братя мои, бедни мои братя”). Връзката с Ботевата традиция („братята сюрмаси”) е съвсем явна, но не само в експресивното обръщение, а в цялостната позиция, в пълното покритие лирически субект - автор, точно както е при Ботев, в пълното единство с участта на тези, които и за двамата велики поети съдбовно са братя.

Поемата започва с лирически разгърнат пейзаж на града:

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
А в мъглата - през безплътните й мрежи -
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.

В обобщената картина се открояват редица стилистически белези, характерни за модерната у нас през първите десетилетия на XX век поезия на символизма: метафорични образи с пределна емоционална окраска и неясни алюзии („жълти стъклени очи”, „призрак”, „странни струни”...), които създават потискащо мрачна атмосфера на тъга, пустота и смътна болка. След анимизирани алюзивни образи следват други - предметно конкретни; одухотвореният пейзаж съхранява реалното си битие и същевременно психологическото му въздействие е пределно силно. Тези две страни на лирическия декор се разгръщат паралелно с променлив превес - надделява ту реалното му присъствие, ту психологическото внушение.

Но още следващата част на поемата веднага разсейва смътните догадки - социалният адрес е съвсем директен, пряк, недвусмислен, лаконичен („вечната бедност и грижа/ ме гледат през мътни стъкла”), за разлика от на места образната пищност на встъплението, характерна черта в поетиката на Смирненски.

Редуват се човешки съдби, изцяло трагически, без просветление. Всяко стихотворение има своите персонажи и в този смисъл са епизодически, но те се явяват конкретни, неиндивидуализирани проявления на общия герой в поемата - социално онеправдания страдащ човек. Един след друг се появяват обитателите на бедния квартал: „Безхлебен,/ пиян пак - бащата ругай”, разплакани жени, „слепия старик”..., любимите герои на поета - бедните деца. Отделните части на поемата са малки драми, пределно познати като ситуация и декор, разигравали се безкрайно много пъти навсякъде по света и във всяко време. Смирненски търси не изненадата на индивидуалното, а повтарящото се. Драмите губят конкретен адрес, те са общовалидни, а поемата се възприема като лирически портрет на бедността, в който вариантно дефилират многобройните й лица. Едни от картините са по-конкретно битови, изпъстрени със сетивно предметни детайли („едър мъглив силует/ размахва ръцете в закана”, „завесата мръсна, продрана”...) и слухови внушения („грубо гърмят в тишината/ пияни хрипливи слова”); в други картини надделява романтично символистическата стилистика. В единството на отделни черти от две разминаващи се естетики - реалистичната предметност и символистичната игра със словото -Смирненски постига пределно силно художествено въздействие. Поетическите сцени често са статични като живописно пано, в което отделният детайл запълва един негов отрязък, а всички заедно очертават всевечната човешка мизерия, художествено подсилена от яркия контраст: „мътни стъкла", „непрогледна мъгла”, от друга страна - „бялата зима”, като символният смисъл на контраста постепенно се изяснява в поемата.

По тематика отделните части са сродни с произведенията на критическия реализъм у нас от края на XIX и началото на XX век, но по стилистика те са съвършено различни, с явни влияния на романтическата и символистическата поетика почти изключително като лексикален подбор; предпочитания към определени образи („някакво задгробно същество”, луната, „уморения мрак”,...), превес на сложните двусъставни определения („безплътни”, „непрогледни”, „злорадствени”...). Външно погледнато, емоционалното внушение също е сходно - мрак, тъга, потиснатост, тайнственост, неясна заплаха, неизменното присъствие на смъртта... Но при Смирненски всички тези състояния носят кървящата болка на човешкото страдание. Той е повлиян единствено от чисто външната лексикална страна на символистическата поетика.

Ако за символистите смъртта е бленувано успокоение на духа, за Смирненски тя е реална човешка участ, безкрайно трагичен битиен факт. Както в цялата поема, така и в частта за смъртта поетът създава емоционално заредена зримо-слухова инсценизация на случилото се. Звукописът, редуващите се асонанси и алитерации, струпването на шипящо режещите „ж”, „ш”, „з” и „с” създават забележителна музикална оркестрация на стиха, много характерна за Смирненски:

Струят се без ред бледожълти петна
от прозореца в скреж,
и - разкъсващ, зловещ –
през стъклата процежда се плач на жена
и горят, и трептят свещ до свещ.

В пантомимата на светлините и сенките пестеливо фиксирани образи и детайли конкретизирано приземяват внушението („ковчег", „моминско лице", „жълти скръстени ръце”, „старуха”, „голи стени”, „кашлица суха”, „пред мъничък иконостас/ детенце дрипаво се моли”...). Дори повторените умалителни форми не създават усещане за сълзлив сантиментализъм. Единството на предметния рисунък и символните алюзии в движението на светлините и сенките („пламтят светлини и се губят по белия сняг”, „в свойта кратка красота,/ цветята се топят безследно...”) избистря мотива за угасващата красота, преминаващ през цялата поема, за да изрази това, което поетът не е изказал директно.

Освен обитателите на бедния квартал, тези „незнайни силуети”, от художественото пространство на цикъла „Зимни вечери” изплува и преминава през различна гама от настроения и чувства поредица от типологично по-различни литературни „герои”, от по-друг разред -мъглата, мракът, снегът... Те присъстват със своето предметно значение и същевременно придобиват символна знаковост.

Мъглата, като своеобразен поетически персонаж, тук е неизменно присъствие, както и бедността. Самото понятие се повтаря многократно, заедно с производното мъглив девет пъти, и винаги с различно определение - „сива”, „гъста”, „бледосиня”, „непрогледна”, „жълтопепелява”, „безплътните й мрежи”... Поетът сякаш не се доверява напълно на читателската интуиция и за да няма никакво съмнение относно символното значение на образа, ще уточни: „ледно тегне и души мъглата / -на живота сивата мъгла... ” А може би това е озвучената поетично импулсивна въздишка пред безконечната неизменност на страданието - отделните сцени не са изключение, не са случайни драми, а ежедневие във времето. И още една от темите в поемата е в синхрон с образа на мъглата. Ако във встъплението сякаш дебне едва доловима заплаха („снегът... хрупка с вопъл зъл и глух”), в инсценираните човешки драми точно метафорично анимизираният образ на мъглата със символното си внушение подсилва тягостно заплашителната атмосфера („мъглата гъста тегне, / влачи своя плащ злокобно сив”, „нейното зловещо празненство”).Интересна естетическа трансформация придобива мотивът сняг с поредицата синонимни варианти: „неземно сребристи цветя”, „ Снегът... поръсен с бисерни искрици ” - без емоционален акцент и с явно доловим нюанс -„змийки от лед”, „с вопъл зъл и глух”. Постепенно се оформя символната знаковост на мотива, за да достигне обобщената си изява във финалния контраст „снежинки - кал”:

А бликат снежинки сребристи,
блестят кат кристал,
поронват се бели и чисти
прелитат и в локвите стават на кал.

В картината, очертана от последния и предпоследния куплет, разграничаваме две подчертано антитетични части. Първата е многословно разгърната с поредица синонимни определения, съотнесени към снежинки: епитети - „сребристи”, „бели и чисти”; глаголи - „въртят се”, „бликат”, „прелитат”, „поронват се”; сравнения - „сякаш потрошена слюда”, „блестят кат кристал”. Втората част от картината е пределно лаконична, фиксираща поантата на творбата. Преднамерено ли Смирненски завършва поемата с думата кал? Не би могло да се каже с точност, но финалът остава като символ на стотиците погубени съдби, последен акорд на стъпканата красота, акорд без просветление и надежда. Наистина тук поетът не дешифрира пряко символа както при мъгла, но еднозначното тълкуване не буди съмнение. В поезията на Смирненски при извънредно много образи се налага съвсем прозирната алюзия, символната еднозначност.

В „Зимни вечери” лирическото и епическото начало са неотделимо преплетени. Мощният лирически поток се просмуква в поетическия разказ като водещ, определящ. През тези години в българската литература вече се е наложил новият модерен тип поема - чисто лирическата, твърде различна от класическия лироепически модел като „Изворът на Белоногата" например. Още в края на века започват да се появяват философските поеми на Пенчо Славейков („Фрина”, „Сърце на сърцата”, ...), после - лирическите поеми на символистите, а малко след Смирненски през 1925 г. Гео Милев създава поемата „Септември”. Със силния емоционален поток, с липсата на водещ композиционно организиращ сюжет, независимост поредицата разказни сцени, „Зимни вечери” е много по-близо до модерния тип поема, при която преди всичко лирическият поглед към света свързва отделните звена в творбата.

В момент на спад на социалната проблематика, когато съвършените образци на символистите са изместили естетическия интерес към катаклизмите на човешката душа, към болезнените лабиринти на самотата и депресията, Смирненски възражда традиционната за българската литература тема за социалното страдание. Със съвършено различна поетика, художествен поглед, зрителен ъгъл, той се обръща към класиката на Ботев и Вазов, които в края на XIX и началото на XX век утвърдиха тази тема между водещите. Самият той - жертва на „смълчаните хижи” в бежанския македонски квартал, създава истински шедьоври на социалната лирика. „Зимни вечери”, „Жълтата гостенка”, „Братчетата на Гаврош”... се спояват в мозайката на „вечната бедност и грижа” и нареждат Христо Смирненски между най-ярките социални поети не само в нашата литература.

[aloveyou]

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - "ЗИМНИ ВЕЧЕРИ"
СИМВОЛНО-МЕТАФОРИЧНА ОБРАЗНОСТ
ЛИС


Преминал през различни влияния и пристрастия, Христо Смирненски написва цикъла „Зимни вечери” в края на творческия си път. Изборът не е случаен. Поетът избира зимния сезон за показване живота на града, защото той е най-труден за бедните и онеправдани обитатели на крайните квартали. Така по-отчетливо се откроява контрастът с действителността. Зимният ден е най-къс, а нощта - най-мрачна и студена. Зимата навява чувства на безнадеждност с пустотата си и мъртвата природа („оскрежената топола - призрак сякаш”, „сивата мъгла”, „локвите”).

Лицата на зимата в поемата са контрастни, свързани със студа и мизерията. От едната страна стои мракът с неговото символно - метафорично значение („ черна гробница”, „пуст и мрачен”, „тъмата”, „в море непрогледна тъма”, „сънната улица”, „мъглата гъста”, „черен мрак”, „мъглата жълтопепелява”, „ледно”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”, „в локвите стават на кал”), а от другата се очертава бледият, но не светъл, а вледеняващ силует на зимата („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „ледния дъх на нощта”, „бялата зима”, „неземни сребристи цветя”, „ехо в снега спускат се змийки от лед”, „белия сняг”, „прозореца в скреж”, „ледени цветя”, „цветята се топят безследно”, „снежинки”, „снежинки сребристи”, „бели и чисти”).

Цветовата гама в творбата е предимно тъмна, мрачна, потискаща („черна гробница”, „мътни стъкла”, „мръсна”, „мъглив силует”, „по тъмно”, „черни ковачи”, „черен праг” „черно ложе”). Показано е и вариативното многообразие в художественото проявление на светлината („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „бисерни”, „бялата зима”, „сребристи цветя”, „пламък”, „копия златни”, „белия сняг”, „скреж”, „снежинки сребристи”, „кат кристал”, „бели и чисти”, „златни сълзи”, „синкави, жълти и алени”, „огнен отблясък”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”). Много отчетливо се усеща присъствието и на трагични цветови внушения като „черна гробница”, „с жълти стъклени очи”, „сивата мъгла”, „огнен сърп”, „стрехата опушена”, „злокобно сив”, „мъглата жълтопепелява”, „сивата мъгла”, „бледожълти петна”, „свещ до свещ”, „жълти скръстени ръце”, „свещите бледни”). Цветовите решения създават основната рамка, в която се вмества водещата тоналност на цикъла:

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
А ближат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

В жанрово отношение творбата на Христо Смирненски е с фрагментарен характер. Събира различни картини и импресии, внушаващи представата за нееднородност и разнообразие.

Необичайната среща между реалност и фикция завършва с победа на мрачната действителност, в която мечтите са погубени:

Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
Братя мои, бедни мои братя -
пленници на орис вечна, зла -
ледно тегне и души мъглата -
на Живота сивата мъгла...

Избраната циклична композиция подчертава фрагментарността на живота, в който само понякога, съвсем случайно идва светлина. Но тя не сътворява, а бавно чезне. Човешкият свят се руши. Смирненски подлага на съмнение библейската теза за сътворението. Щастието и хармонията са непостижими за човека, обречен да живее в крайна нужда.

Лирическият говорител в „Зимни вечери” е един от всички бедни обитатели на крайните квартали. Това личи от прякото обръщение в четвърта част на цикъла: „Братя мои, бедни мои братя”. Той е страдащият човек, който се опитва да погледне отстрани на проблемите, общи за всички бедняци:

Мярват се незнайни силуети,
идат странни - странни гинат пак:
електричен наниз морно свети
през завесите от черен мрак.
И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.

Като вече осъзнат индивид, имащ реална представа за действителността и нейните приоритети, героят се изживява като „пътник сред смълчаните хижи”. До края той остава състрадателен, ангажиран, загрижен за бъдещето на децата. Но макар и да не са пряко назовани, героите са повече. Те имат възраст („дете”, „деца”, „старик”, „старуха”), пол („пиян пак, бащата”, „жена”) и социално положение (бедни и отхвърлени от живота и от системата хора). Но независимо от това, дали са старци или безработни бащи, или трудещи се, жени и деца - всички са орисани да живеят в мрака на безперспективността. Затова и преобладават метонимичните образи на човека от града. Неговият меланхолен поглед изпълва художественото пространство, очертано на фона на импресивните зимни картини. Едно е чувството, което ги сближава - непреодолимото страдание („проридава едва”, „проточено ридай”).

Символният образ на града се вписва в общата картина на времето посредством използваното метафорично сравнение ,,като черна гробница” и допълва алегорията Като изразно средство:

под ледния дъх на нощта,
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.

Много отчетливо са маркирани символният образ на мъглата, синонимите на дома и пътя, и човекът - твърде незначителен на фона на студената и мъглива вечер (между падащите снежинки и локвите в крайния квартал).

Преобладаващите в поемата епитети са социални по своята насоченост („живот не-потребен”, „помисли странни”, „скрита тъга”, „цигулка разплакана”, „горестни слова”, „стените голи”, „детенце дрипаво”). В основата си те са антитезни и импресивни. А когато са натрупани по няколко едновременно, засилват чувствата и впечатленията:

Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени
черни ковачи коват.

Тук символният образ на огъня напластява и допълнително значение - на рушителната енергия, а не на топлината и светлината, съпътстващи тази стихия. Дори плеоназмът „ковачи коват” дообогатява вътрешното пространство на общуването между човешкия и веществения свят, за да проличи чувството за безизходност на фона на привидната красота в живота.

Сравненията, използвани от Христо Смирненски, са разгънати и метафорични в по-голямата си част („като черна гробница”, „оскрежената топола - призрак сякаш”, „в море непрогледна тъма”, „сякаш плачът й дочули са”). Те префункционализират значенията на реалността във фикция (и обратно), за да се разбере истинската същност на този призрачен свят, в който доброто няма и не може да намери подслон. За да се внуши още по-убедително представата за противоречието между мечта и действителност, е използван и звукописът. Алитерациите и асонансите изграждат едновременно слухова и зрителна Картина на зимната тъмнина:

Пламва стомана елмазена, вие се, съска, пълзи
с тежките чукове смазана, пръска тя златни сълзи.
Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.

Поетът търси разнообразието в краестишието, като римува съществителни с прилагателни имена, наречия и глаголни форми, единствено - с множествено число. Римите са пълни и благозвучни. Смяната на настроението се внушава посредством нееднородността на ритмичните стъпки.

Художественото пространство е лишено от въздух и светлина („мътни стъбла”, „над затвора”). То има външен израз, свързан с представата за града („вънка”, „навън”, „надалеч”, „незнаен път”), както и вътрешна проекция, очертаваща тясното затворено пространство на крайните квартали („смълчаните хижи”, „къщурка позната”, „стъбла”, „прозореца”, „завесата”, „бараката сгушена”, „стрехата опушена”, „прозореца в скреж”, „през стъблата”, „сред стаята”, „стените голи”, „мъничък иконостас”). Посоката на движенето, като художествен поглед на автора, е насочена навън. Пространството се разширява условно, а поетичното действие поставя акцент върху социалното съдържание на човешката съдба, материализирана в пространствения обем на бедняшките квартали. Художествената среда се изпълва с нравствените послания на автора („хижи”, „бараката сгушена”, „стаята”). Домът за героите се оказва фиктивен, а пътят - безкраен. Трагичната социална съдба е в синхрон с приоритетите на обществото.

Пресечните точки на пространството, времето и действието са в човека като герой на творбата; но и в настроенията, породени от зимата, която задълбочава драмата на индивида. Вечерта с нейния мрак и с мъглата, както и пътят показват неизменния ритъм на човешкото съществуване в опозиция с дочутия „остър писък на локомотив” като доказателство, че животът някъде продължава, променя се.

Образът на града в цикъла „Зимни вечери” е призрачен, мъглив, заскрежен, кален, негостоприемен. Той е град на контрасти и очевидна социална несправедливост. Неговите големи пространства не могат да скрият малките „хижи” и „бараката сгушена”, „стрехата опушена” и „стените голи”. В тези „домове” няма място за общуване и чувства на привързаност:

В стъклата с десница незрима,
под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.
Но ето къщурка позната;
Завесата мръсна, продрана.
Трепна в бараката сгушена
пламът разкъсан и блед;
а от стрехата опушена
спускат се змийки от лед.

Градът, като художествена среда и метафоричен знак на човешка душевност, е изграден посредством множество детайли, показващи истинската му същност. Остро се долавя контрастът между тишина и звук („писък на локомотив”). Маркирана е опозицията светлина (лампи, фенер) и мрак. Чрез слуховите и зрителни картини се внушава истината за подмяната на живота със смърт заради „разбитите съдби” на хората от крайните квартали. Дематериализацията на битието довежда до изграждането на един типичен образ - на отсъствието, на монотонността и липсата на перспектива, на несигурност. Очакванията и надеждите на младия човек, заявени в „Юноша”, в пространството на „Зимни вечери” остават напълно излъгани, защото светът е видян като капан, затвор, ковчег, гробница, където илюзиите за щастие загиват. Романтичната мечта за по-съвършен свят се сблъсква с грозната социална действителност („бели и чисти” -”кал”). Красотата на духа се погубва от материалните интереси. Но има нещо много общо между детството и зрелостта („слепия старик” - „натоварено дете”, „моминско лице” - „старуха”, „детенце дрипаво”, „две деца”, „децата”). Измамна е белотата на зимата, потъваща в мрака. Не случайно „гърмят в тишината” думите на безизходността:

и грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова.
Завърнал се вкъщи - безхлебен, пиян пак, - бащата ругай:
и своя живот непотребен, и своята мъка без край.
Завесата мръсна, продрана, и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана, от помисли странни обзет.

Няколко са опозициите, организиращи композиционно цикъла „Зимни вечери”:

мрак – светлина;
звук - мълчание;
надежди – реалност;
живот –смърт;
снежинки – кал;
огън – лед;
затвор - звезди.

Но най-цялостно е разгърната корелацията: желано - постижимо. Лирическият изповедник си дава сметка и за реалността - няма щастие там, където контрастите са огромни. Неслучайно е използван още в първата част на цикъла символният образ на тополата - дървото на перспективната и на спокойствието, на щастието и сигурността. И то е „призрак сякаш” в сянката на града, погубващ дори мечтите на обикновения човек

Типизацията в „Зимни вечери” преобладава над индивидуализацията. Обяснението е в обезличаващото и деперсонализиращо въздействие на пространствата върху човека, представен косвено („стъпките”, „детска глава”, „слова”, „силует”, „децата”, „Жена”, „песни на скрита тъга”, „цигулка разплакана”, „старите цигани”, „черни ковачи коват”, „незнайни силуети”, „някакво задгробно същество”, „слепия старик”, „натоварено дете”, „плач на Жена”, „моминско лице”, „старуха”, „сенките”, „детенце дрипаво”, „две деца”, „децата”). Сближава ги общата участ („пленници на орис вечна, зла”). Неслучайно 6 поантата на четвъртата част поетът (чрез лирическия си герой) се обръща към своите „бедни братя”. Тяхното пленничество е очевидно и поетът ги представя като трагически жертви на „орис вечна, зла”.

Цикълът на Христо Смирненски „Зимни вечери” посредством образността на поетическите послания доказва, че истинската поезия внушава идеите чрез търсенето на съвършена художествена форма.

[aloveyou]

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - "ЗИМНИ ВЕЧЕРИ"
СТРАДАНИЕ И СЪПРИЧАСТИЕ В „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ” ОТ ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
ЛИС


Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски разкрива страданието на хората в покрайнините на големия град. В тези предградия властват отчаянието, мъката, бедността и мизерията. Изгубени са радостните емоции в живота. Страданието е всеобщо.Още в началото на творбата Смирненски сравнява града с „черна гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Художественият образ „ черна гробница” разкрива тъжната картина на бедността и мизерията, създава пространствена среда, изпълнена с болка. Животът не функционира в своята цялост и жизнена пълнота. Хората наподобяват сиви сенки, които изчезват в мъглата. Внушено е усещане за безпътица, символно изразено чрез образа на „сивата”„скръбна” мъгла. Тя е навсякъде. Сякаш някакво проклятие тегне над покрайнините на града. Всичко е зловещо, мрачно, тъжно. Само „младата луна” все още свети в черното небе като последен лъч надежда, но нейният път е „незнаен”. Тази надежда е съвсем малка и слаба, едва забелязваща се. Но все пак съществува!

Смирненски е описал човешкото страдание в пет картини. Те дават пълна представа за живота и човешкото страдание.

Първата картина е израз на семейна тъга и нещастие. Бащата, завърнал се отново „ безхлебен” и „пиян”, търси причината за своя неуспех. Житейските обстоятелства пораждат неговата вина. В студената зимна вечер се чуват само „пияни” хрипливи слова, които грубо гърмят в тишината с болката, събрана в тях. Страданието е толкова голямо, че майката „проридава едва”. Една картина на безкрайна печал е нарисувал Смирненски пред читателя.

Сякаш в отговор на плача на майката и децата се чува звънът от работата на циганите ковачи. Това е втората поетична картина в творбата. Дори през нощта хората работят и стоманата съска в алени пламъци. Човек ги приема по-скоро като даденост. Съдбата им е неизменна и винаги ще е скръбна. Присъствието на тези „черни ковачи” в художественото пространство на зимната вечер е конкретен повод за нова тъга. Те се опитват да оцелеят в този свят на страдание и отчаяние.

Третата картина е изпълнена със символния образ на мъглата „жълтопепелява” и „зловеща”. Тя е обгърнала всичко, направила го е еднакво и сиво. Човешките съдби са еднотипни, а хората-обезличени. Сивото е цветът на апатията, еднообразието. Из мъглата се мяркат някакви „незнайни силуети”. Страничният наблюдател не успява да различи точно определен човек. Само за един момент, в един кратък миг от общото пространство на сивота и безнадеждност се отделят слепият старец и натовареното дете, приели съдбата си, нямащи сили да й се противопоставят. И те се „разтварят” бавно сред сивите сенки на мрака и „зимната” студена болка. Те завинаги ще останат там.

Четвъртата картина „разказва” за изгубеното бъдеще. В бедна стая е поставен ковчег, а в него - девойка. Градът е взел още една жертва. Край ковчега стара жена оплаква не само младото момиче, тя ридае и за себе си. Защото това е нейното погубено бъдеще, нейните надежди. А сега всичко е безсмислено. Бъдеще не съществува. Надеждите са ограбени.

Последната картина на страданието рисува съдбата на две бедни деца - братчета на Гаврош. Те, спрели за миг отдих до едва мъждукащия фенер, сякаш търсят закрила и утеха от малкото светлина, която той им дава. В техните очи има само страдание. За целия си кратък живот те не са видели нищо друго, освен мъка.

Темата за човешкото съпричастие в „Зимни вечери” на Христо Смирненски е въведена и лирически изразена чрез интимното обръщение: „Братя мои, бедни мои братя”, с което лирическият герой показва, че и той има същата „нерада” съдба, не е само страничен наблюдател. Тези думи сякаш идват направо от сърцето му - чисти и искрени. Те са самата истина. Въпреки огромното страдание, хората не са изгубили съчувствието си един към друг. Това е лъчът надежда в техния живот. Малък, разбира се, но забележим.

Темата за страданието се слива с темата за съпричастието. Те определят тъжното настроение при очертаване картината на мизерия, глад, мъка и отчаяние. Надеждата е плаха. Това прави творбата още по-тъжна. Смирненски споделя болката на човешките души. Приобщава се към своите братя по съдба: „пленници на орис вечна, зла”. Последните четири стиха:

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал,

символизират жертвите на големия град. Човешките мечти бавно „умират”. Мислите за бъдещето отначало са „бели и чисти”. Хората се сблъскват със страданието и мечтите сякаш „стават на кал”. Отчаянието обхваща всички, Мъглата „жълтопепелява” притиска душите. Хората губят бъдещето си.

Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човешката несрета на своите герои, „пленници на орис вечна, зла”.

[aloveyou]

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - "ЗИМНИ ВЕЧЕРИ"
СВЕТЪТ НА ЧОВЕШКАТА МИЗЕРИЯ
ЛИС

Образът на Града, темата за съпричастието към онеправданите и отхвърлените, както и социалните контрасти в обществото, са основните акценти в творчеството на Христо Смирненски. В произведенията му ясно се откроява особеният интерес на автора към социалната тематика. Поетът се отличава с ясно заявените си хуманни позиции, които го определят като защитник на бедните и онеправданите. Преминал през много влияния и пристрастия, Смирненски написва в края на творческия си път, поетичния цикъл „Зимни вечери”, с който поставя началото на урбанистичната предметно-пластична поезия у нас.

Мотивът за човешкото страдание е водещ в „Зимни вечери”. Социално онеправдан и лишен от правото си на щастие е всеки един от героите в цикъла на Смирненски. Те живеят в света на човешката мизерия. Нищетата и нещастието, човешката болка и безнадеждност, отчаянието и тъгата са теми, пресъздадени във всяка една от седемте композиционни части на произведението.
Докато първи, трети и пети поетичен фрагмент на „Зимни вечери” се отличават с обобщени символни образи, то втори, четвърти и шести описват реалността и нейните герои.

Първата част на цикъла, въпреки че има по-обобщен смислово-емоционален характер, успява да създаде усещането за неуютност, студенина, отчуждение, бедност и отчаяние:

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът...

Тъмнина, мрак, пустота, обреченост - тези чувства са внушени чрез алитерацията на съгласната „р” в тези строфи. Черният цвят, сравнението с гробница, образът на мъглата: „сивата мъгла”, „А в мъглата -през безплътните й мрежи”, засилват усещането за присъствие на злото, на нещастието. Всичко сякаш е застинало, лишено от живот, носещо съзнание за обреченост, за призрачност и скръб: „оскрежената топола-призрак сякаш", „глъхнат сградите, зловещо гледа всяка”. Създава се вледеняващо усещане за враждебност и отхвърленост. В този свят на човешка нищета хората са принудени да живеят, като страдат.

От общия план авторът преминава към детайлите, към описание на конкретните картини на мизерията и бедността, на нещастието и страданието. Във втория поетичен фрагмент от цикъла „Зимни вечери” Христо Смирненски умело съчетава обективното изображение - живота на бедно семейство от крайните квартали, със субективното си отношение към нещастната съдба на бедните и онеправданите, на които съчувства. Поетът не скрива присъствието си. Глаголното време на лиричното действие е в първо лице, ед. ч.:

Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

Внушението за самотност и обреченост, за безизходица от мизерията се затвърждава. „Бедност и грижа” са постоянни характеристики на живота на хората, обитаващи „смълчаните хижи". Мъглата, която е „непрогледна”, отразена в „мътни стъкла”, допълва мрачната картина на безнадеждността. Поетът представя поредната „безхлебна” вечер на едно бедно семейство. Нищетата е заела трайно място в този дом. Гладът е чест гост на обитателите му. Бащата, главно действащо лице, присъства в художествената картина на „бедност и грижа” чрез звуковото изразяване на болката: „пияни хрипливи слова”, „ругай”. Инверсията в стиха: „завърнал се вкъщи -безхлебен”, както и силната обособеност поставят лирическото ударение на фразата върху епитета „безхлебен”. По този начин Смирненски подчертава огромното несъответствие. Бащата, който е призван да осигурява прехраната на семейството си, лишава дома си от хляба. „Завесата мръсна, продрана” е експресивен детайл, който разкрива потискащата атмосфера на мизерията, в която живее семейството. Нещастието обяснява, но не оправдава грубостта на бащата. Трудното ежедневие поражда и тъжното човешко общуване. Поетически доказателства за това са заканите на бащата, плачът на майката, писъкът на децата. Мизерията и нещастието са измъчили това семейство. Размаханите в закана ръце са безсмислен, но единствено възможен протест срещу социалната съдба. Разрушена е хармонията на човешкия свят, променен е традиционният символ на дома, присъстващ трайно в българската поезия. Не уют, благоденствие и сговор царят в дома, а мизерия, глад и тъга. Невинни жертви са майката, призвана да дарява живот, и децата, символ на живота. Но всички те са обречени да живеят в мизерия и скърби.

Следващата част представя работещите цигани. Тежкият неуморен труд носи идеята обречените на страдание да определят сами бъдещето си, да бъдат господари на живота си. Това е картина с много цветови символни нюанси в цялостния елегично звучащ тон на цикъла.

Но като опозиция на тази прокраднала се надежда идва четвъртата част. В нея ос-новни детайли са мракът и мъглата: „мъглата гъста тегне”, „своя плащ злокобно сив”, „завесите от черен мрак”, „мъглата жълто-пепелява”, „души мъглата”: Тези образи още повече засилват усещането за отхвърленост и безнадеждност. Острият писък на локомотива е белег на зловещото празненство на нищетата, заселила се завинаги в социалното битие на хората от крайните квартали. Сякаш изплували от призрачността на мъглата, „слепия старик” и детето са като обобщен образ на жертвите, на пленниците на „орис вечна, зла”. Те живеят в омагьосания кръг на човешката „бедност и грижа”. Техните образи са колкото конкретни, толкова и безплътни, сякаш са сенки: „бавно, бавно се разтапят” те, „неспокойно плава/ някакво задгробно същество”.

Обръщението на автора към нещастните: „братя мои, бедни мои братя”, разкрива човешката близост и съчувствието на Смирненски към всички тези хора, които са обречени от съдбата да бъдат бедни и нещастни.

Петата част на цикъла „Зимни вечери” е елемент от мозайката, представяща света на човешката мизерия. Трагизмът в тази картина се постига чрез трепетното желание за щастие, което е невъзможно за ограбените от социалната съдба. Сковаващата ги ограниченост непрекъснато им напомня, че са родени за страдание и единственото, което им остава в живота, е смъртта. Плачът на жената, запалените свещи са белег на тази смърт. Драматизмът на тази част създава усещане у читателя, че му предстои да се сблъска с най-жестокото в този свят на обречените.

И шестият поетичен фрагмент представя конкретните жертви на мизерията:

Сред стаята ковчег положен,
а в ковчега - моминско лице...

Картината е като естествен завършек на страданието, пред което обикновеният човек е безсилен, а смъртта е скръбният венец на един преминал в скърби човешки живот. Сякаш е загубена връзката с Бога. Той сам отвръща очи от тази нерадостна картина на човешката болка, защото нещастието и мизерията са особено силни, с внушенията за безнадеждност, които се четат в скръбния поглед на детските очи. Съпричастен и съчувстващ на човешката болка, поетът описва симптомите на тежката, смъртоносна болест - туберкулозата - болестта на бедните, която отнема и неговия живот. Сред мизерията, мъката и обречеността остава само вярата, която поддържа човешкия живот: „Пред мъничък иконостас / детенце дрипаво се моли”.

Последната, седма част на цикъла се връща към художествената обобщеност, която носи началната картина. Отново виждаме характерните за целия цикъл образи: „ бледосиня мъгла ", „мътни стъкла ”, „ смълчаните хижи”, които създават усещането за отхвърленост и враждебност. Най-често срещаният персонаж в цикъла на Смирненски са децата. Но докато близостта им с майката и със „слепия старик” е художествен знак за човешко разбиране и закрила, то в последната част децата са съвсем сами. В техните очи тъгата прелива. Кулминация на задълбочаващия се трагизъм, индивидуално „оцветен” със символите на страданието във всяка композиционна част на цикъла, е четиристишието:

А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

В тази строфа е изразено душевното състояние на децата. Макар и още малки, те знаят какво е скръб, какво е нещастие, какво е мизерия.

Особено тъжно е посланието на тази финална част. В образа на разтапящите се в калта бели снежинки „проронват се бели и чисти/ и в локвите стават на кал”, виждаме обречените съдби на тези деца, жертви на социалната несправедливост в едно общество, зле устроено и лишено от човечност.

Цикълът „Зимни вечери” е художествен синтез на поетични търсения и лирични послания в творчеството на Христо Смирненски. Поетът изразява своето съчувствие към страдащите и несправедливо ограбените, рисувайки живота на бедните свои „братя” като непрекъснат низ от нещастия и болка, без нито един лъч надежда за по-добър живот. Живеещи в един свят на човешка несправедливост, тези бедни и социално изолирани деца на града са обречени на страдание от самото си раждане до смъртта си. Дори и малките гаврошовци, в които се оглежда бъдещето, нямат шанс да излязат от калта на това общество и да изживеят щастието, което се полага на всеки човек. Заглъхва лиричният стон на страданието сред елегичната тишина на цикъла „Зимни вечери” на Христо Смирненски, изпълнен с красивата поетична изповед на човешките души.

[aloveyou]

Вършат ли работа :-o

[ZaGadKkAa]

Огромна,много Благодаряяя :-)

[BrainlessROCKBABY]

ух, класното ми беше върху тези }=

[aloveyou]

Огромна,много Благодаряяя :-)

За нищо :-) Радвам се,че ти помогнах :-)