morsmordre
12-15-2009, 01:43
- Здравей.
Тя само го погледна с неразгадаемо изражение. Винаги се беше дразнела, когато той я гледаше. Тя така и не разбра, че той никога не беше я гледал. Той я беше изпивал.
- Е, носиш ли го? – попита той настоятелно и вдигна лявата си вежда. Така приличаше на вълк.
- Кое?
- Старото ми сърце?
- За какво говориш?
Тя се намръщи. Година беше изминала от последния път, когато бяха говорили. Все още помнеше последните думи, които му каза. ‘Съмнявам се’.
- Дадох ти сърцето си драговолно и с искрена надежда вярвах, че ти ще направиш същото. Но ти така и не го направи. Обърна ми гръб, остави сърцето ми в един празен шкаф на скрина ти. То туптя известно време. Можех да усетя усилието, което му костваше всеки удар. Бавно, то разбра, че кръв до него няма да достигне. Спря и изсъхна. Покри го прах. Този прах се втвърди и сърцето заприлича на вкаменелост. Последната кръв, която то изпомпа преди да ти го дам, обърна посоката си и откри необятна празнота там, където беше то. Гореща като магма от безсилието, гнева и агонията от липсата на сърце, кръвта изпълни празнотата и удави душата ми. Забеляза ли поне веднъж вдигнатата ми ръка в опит да се хвана за теб. Забеляза ли поне веднъж, че исках да ми помогнеш?
Какво беше това жълто листче, което той държеше в лявата си ръка?
- Ако пак ще ми се обясняваш в любов...
- Любов? Какво в думите ми те кара да мислиш, че изпитвам любов към теб?
Тя изсумтя, но не каза нищо. Извърна поглед от него. Не можеше да го понася. Той я беше наранил и тя се беше затворила в себе си, за да не допуска повече това да се повтаря.
- Ти за мен беше като цвете зад бронирано стъкло. Само ти можеше да го махнеш. Знам, че ме обичаше. Сигурен съм в това, колкото и всички факти да говорят за противното. Всеки път, когато застанех пред стъклото, цветето разцъфваше. Но не можех да го помириша. Не можех да го докосна. Опитах, повярвай ми! Опитах... Исках да го полея, но преградата все така стоеше непоклатима. Исках слънчеви лъчи да го обливат, но стъклото почерняваше от моите намерения. Как да се грижиш за едно цвете, като половината от усилията ти са напразни, а другата половина – то не ги иска?
- Не мога да ти върна сърцето. – гримаса развали лицето й. Цялото огорчение и нежелание на света се съдържаха в това изражение.
- Аз и не искам. Ново сърце се роди в мен. Отне ми доста време, но все пак го постигнах. Съвсем сам. Сърцевината му носи белег. Ти разтърси душата ми из основи. Представи си как изпускаш най-финото стъкло върху мраморен под. Събирах частиците в агония. Парченца се бяха забили в дланите и колената ми. Залепих всичко под формата на кръг. Личи му, че е бил чупен веднъж. Ивиците, които свидетелстват за това, сега са като златни жилки, а самият кръг – черен като катран. Повърхността на новото ми сърце е още мека, макар и да има коричка по нея. Лесно може да поддаде, но сърцевината... Тя никога повече няма да се строши.
Той млъкна, затвори очи и вдиша дълбоко хладния въздух. Гласовете в ума му пищяха пронизително и пробиваха мозъка му като игли. Обви ги мислено в една вълнена торба и ги игнорира.
- Нещо друго да казваш имаш ли?
Той я погледна. Можеше да види, че нищо от това, което беше казал, не бе стигнало до сърцето й. Бронираното стъкло още беше там, непокътнато, неодраскано дори. Тънка нишка на злорадство се уви около новото му сърце. Преградата се беше появила, след като той й беше ‘разбил’ сърцето. Той не беше жесток човек. Но тя трябваше да си заслужи някой да пробие защитата й. Това щеше да стане само когато тя поемеше отговорност за собствените си грешки. Той не беше успял да разруши стъклото, защото тя не заслужаваше усилията му. Погледна листчето за последен път и изрече:
- Не съжалявам, че те обичах, колкото и болка да ми донесе това. Съжалявам само за две неща. Първо, че не те обичах достатъчно, за да те задържа до себе си. Второ, че ти не ме обичаше и наполовина толкова, колкото те обичах аз.
Той стана от пейката и се отдалечи бавно, оставяйки я сама в паркчето. Усмихна се на себе си. Очакваше новото му сърце да прескача по два, даже три удара, когато я видя, но истината беше, че през цялото време се чувстваше спокоен като езеро в безветрен ден.
В душата й се бе възцарила куха тишина. Тя погледна листчето, което беше оставил на пейката, и видя, че гори. Пламъкът тля няколко мига и след това угасна.
Колко ли от това ще се случи наистина...
Тя само го погледна с неразгадаемо изражение. Винаги се беше дразнела, когато той я гледаше. Тя така и не разбра, че той никога не беше я гледал. Той я беше изпивал.
- Е, носиш ли го? – попита той настоятелно и вдигна лявата си вежда. Така приличаше на вълк.
- Кое?
- Старото ми сърце?
- За какво говориш?
Тя се намръщи. Година беше изминала от последния път, когато бяха говорили. Все още помнеше последните думи, които му каза. ‘Съмнявам се’.
- Дадох ти сърцето си драговолно и с искрена надежда вярвах, че ти ще направиш същото. Но ти така и не го направи. Обърна ми гръб, остави сърцето ми в един празен шкаф на скрина ти. То туптя известно време. Можех да усетя усилието, което му костваше всеки удар. Бавно, то разбра, че кръв до него няма да достигне. Спря и изсъхна. Покри го прах. Този прах се втвърди и сърцето заприлича на вкаменелост. Последната кръв, която то изпомпа преди да ти го дам, обърна посоката си и откри необятна празнота там, където беше то. Гореща като магма от безсилието, гнева и агонията от липсата на сърце, кръвта изпълни празнотата и удави душата ми. Забеляза ли поне веднъж вдигнатата ми ръка в опит да се хвана за теб. Забеляза ли поне веднъж, че исках да ми помогнеш?
Какво беше това жълто листче, което той държеше в лявата си ръка?
- Ако пак ще ми се обясняваш в любов...
- Любов? Какво в думите ми те кара да мислиш, че изпитвам любов към теб?
Тя изсумтя, но не каза нищо. Извърна поглед от него. Не можеше да го понася. Той я беше наранил и тя се беше затворила в себе си, за да не допуска повече това да се повтаря.
- Ти за мен беше като цвете зад бронирано стъкло. Само ти можеше да го махнеш. Знам, че ме обичаше. Сигурен съм в това, колкото и всички факти да говорят за противното. Всеки път, когато застанех пред стъклото, цветето разцъфваше. Но не можех да го помириша. Не можех да го докосна. Опитах, повярвай ми! Опитах... Исках да го полея, но преградата все така стоеше непоклатима. Исках слънчеви лъчи да го обливат, но стъклото почерняваше от моите намерения. Как да се грижиш за едно цвете, като половината от усилията ти са напразни, а другата половина – то не ги иска?
- Не мога да ти върна сърцето. – гримаса развали лицето й. Цялото огорчение и нежелание на света се съдържаха в това изражение.
- Аз и не искам. Ново сърце се роди в мен. Отне ми доста време, но все пак го постигнах. Съвсем сам. Сърцевината му носи белег. Ти разтърси душата ми из основи. Представи си как изпускаш най-финото стъкло върху мраморен под. Събирах частиците в агония. Парченца се бяха забили в дланите и колената ми. Залепих всичко под формата на кръг. Личи му, че е бил чупен веднъж. Ивиците, които свидетелстват за това, сега са като златни жилки, а самият кръг – черен като катран. Повърхността на новото ми сърце е още мека, макар и да има коричка по нея. Лесно може да поддаде, но сърцевината... Тя никога повече няма да се строши.
Той млъкна, затвори очи и вдиша дълбоко хладния въздух. Гласовете в ума му пищяха пронизително и пробиваха мозъка му като игли. Обви ги мислено в една вълнена торба и ги игнорира.
- Нещо друго да казваш имаш ли?
Той я погледна. Можеше да види, че нищо от това, което беше казал, не бе стигнало до сърцето й. Бронираното стъкло още беше там, непокътнато, неодраскано дори. Тънка нишка на злорадство се уви около новото му сърце. Преградата се беше появила, след като той й беше ‘разбил’ сърцето. Той не беше жесток човек. Но тя трябваше да си заслужи някой да пробие защитата й. Това щеше да стане само когато тя поемеше отговорност за собствените си грешки. Той не беше успял да разруши стъклото, защото тя не заслужаваше усилията му. Погледна листчето за последен път и изрече:
- Не съжалявам, че те обичах, колкото и болка да ми донесе това. Съжалявам само за две неща. Първо, че не те обичах достатъчно, за да те задържа до себе си. Второ, че ти не ме обичаше и наполовина толкова, колкото те обичах аз.
Той стана от пейката и се отдалечи бавно, оставяйки я сама в паркчето. Усмихна се на себе си. Очакваше новото му сърце да прескача по два, даже три удара, когато я видя, но истината беше, че през цялото време се чувстваше спокоен като езеро в безветрен ден.
В душата й се бе възцарила куха тишина. Тя погледна листчето, което беше оставил на пейката, и видя, че гори. Пламъкът тля няколко мига и след това угасна.
Колко ли от това ще се случи наистина...