aloveyou
12-16-2009, 11:39
Лис Да се завърнеш в бащината къща духовна опора и утеха
(Да се завърнеш…)
План за интерпретативно съчинение
І. Увод
В основата на “Да се завърнеш…” е поставена темата за родното, една тема, която е подхваната от писателите на Възраждането и намира през тази знаменита епоха своя най-прекрасен израз в литературното творчество на Любен Каравелов и Христо Ботев. Но различно от тях, различно дори от своя любим поет Пенчо Славейков, я разработва Димчо Дебелянов. Неговото стихотворение звучи като миниатюрна, но дълбоко емоционална “лирическа повест” за въображаемо завръщане в родния дом и копнеж по ценностите, изграждащи духовната и нравствената атмосфера в него.
ІІ. Теза
Микротеза 1 – Търсеният пристан
В творбата лирическият герой търси убежище и спасение от неволите, страданията и изпитанията, с които се сблъсква. Търси своя пристан в живота, който да го приласкае и задържи със спокойствие и сигурност, с обещания за мъничко щастие и утеха в мрачните му сиви дни.
Микротеза 2 – Родният дом
Всеки човек в моменти на трудности се връща към семейството си и търси подкрепа от близките. Всичко родно е мило и скъпо, защото е познато.
ІІІ. Доказателствена част
Микротеза 1 – Търсеният пристан
В творбата лирическият герой търси убежище и спасение от неволите, страданията и изпитанията, с които се сблъсква. Търси своя пристан в живота, който да го приласкае и задържи със спокойствие и сигурност, с обещания за мъничко щастие и утеха в мрачните му сиви дни.
Разсъждения Доказателства
1) първи тъжни нотки; визира собственото си положение и начина, по който се чувства 1) и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни
2) умората от деградацията на света, от неправдите и злините, от нерадостното бъдеще; някаква непосилна мъка, душевен товар от самото съществуване 2) Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
3) прекрасна перифраза на края на живота, когато човек е извървял своя път; в тези думи няма съжаление, няма тъга, че напуска този свят, но това не се случва в реално време, а по-скоро е желание така да стане, да дочака «мирен заник» в родния дом, в своя пристан 3) аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина …
4) тези думи съдържат същинския смисъл на творбата; лирическият герой е нещастен, защото знае, че тази съкровена въображаема картина никога няма да стане реалност, че той може само да копнее за домашния уют и атмосфера, но е невъзможно да ги почувства отново 4) О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина !
Извод 1
Лирическият герой като всеки човек търси своето място в света, където да излее разочарованието си от живота, да избяга от тревогите и напрежението и да забрави, че е нещастен.
Преходно изречение 1
Той знае, че този търсен пристан, това, към което се стреми, е родният дом. Това е пространството, което първо е опознал и където е срещнал обич. А всяко човешко същество има нужда да се чувства обичано.
Микротеза 2 – Родният дом
Всеки човек в моменти на трудности се връща към семейството си и търси подкрепа от близките. Всичко родно е мило и скъпо, защото е познато.
Разсъждения Доказателства
1) какво символизира края на вечерта, часът, когато всичко живо се прибира в своя дом; чувствата, преливащи в това двустишие;
нощта е символ на отдих и почивка; героят слага край на странстванията си и се завръща в «бащината къща», където го очакват и мислят за него, но това е само въображение
1) Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
2) в родния дом той винаги е желан и приеман с радост и макар, че се възприема като «гостенин» там, не му е чужда топлината на бащиното огнище 2) ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха
3) майката е пазителката на домашния уют и традиции; тя го посреща с много нежност и любов; въпреки тежкия живот в работа и грижи за децата си, въпреки всичките си страхове за тях, тя винаги ще намери сили да им се усмихне, когато се завърнат; всяко същество се чувства защитено и окрилено в прегръдката на майка си, защото тя най-много е заслужила доверието и привързаността му. 3) да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш : мамо, мамо…
4) най-щастливите мигове на човека са през неговото детство, което е неизмено свързано с родния дом; «стаята позната» е скъпа, заради скъпите мигове, прекарани там; лирическият герой е започнал живота си в нея и иска в нея да го свърши, сред обичта на семейството и хората, които наистина ги е грижа как се чувства, които ще го утешат и успокоят 4) смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
5) за човека са скъпи и всички онези традиции и ритуали в родния дом, те му напомнят за него; там той е осъществил първия си контакт с религията и «старата икона» възприема като нещо, напомнящо за онова време, част от родния дом, която го връща в спомените и му носи усещането, че сякаш всичко е както преди, както го помни 5) да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона :
Извод 2
Лирическият герой мислено се връща към родния дом, защото знае, че там го очаква обич и нежност, ще намери утеха и спокойствие, ще види скъпите си същества; но това е само копнеж по недостижимото. Всичко е само въображение, “майката” и “родината” са два мили образа от миналото, които няма да има шанс да види пак.
ІV. Заключение
Лирическият герой като всеки човек търси своето място в света, където да излее разочарованието си от живота, да избяга от тревогите и напрежението и да забрави, че е нещастен. Той мислено се връща към родния дом, защото знае, че там го очаква обич и нежност, ще намери утеха и спокойствие, ще види скъпите си същества; но това е само копнеж по недостижимото. Всичко е само въображение, “майката” и “родината” са два мили образа от миналото, които няма да има шанс да види пак.
Да се завърнеш в бащината къща
Димчо Дебелянов
Анализ
Основен мотив в Дебеляновата поезия е мотивът за страданието, родено от разминаването между стремежа към щастие и неговата измамност, между стремежа към бленуваното идеално битие на духа и несъвършенството на човешката природа. Цикълът "Скрити вопли", който включва елегичните творби "Помниш ли, помниш ли..." и "Да се завърнеш в бащината къща", е посветен на спомени от детството.
Елегията "Да се завърнеш в бащината къща" е носталгично завръщане на изстрадалата душа към притихналия, спокоен свят на родното, представено чрез спомена. Творбата е побликувана през 1912г. след кратко и оказало се последно посещение на поета в бащиния дом, но в нея са отразени не толкова конкретните преживявания при тази среща със семейно-родовото, колкото драматичното предусещане, че е изгубена хармонията на градския човек с патриархалната среда. Както ключовата дума в заглавието ("завърнеш"), така и целият поетически текст насочват към страозаветния мотив за завръщането на блудния син в родния дом. Човекът мислено пътува през времето, за да се докосне отново до света на родното и съкровеното, да съпреживее чрез мечтите хармонията на един цялостен и единен свят с ясни нравствени правила. Миналото асоциативно се обвързва с представата за абсолютното съвършенство. Но от дистанцията на изтеклото време родният свят сякаш не е същият. Той безвъзвратно е изличен и не може да бъде съпреживян отново. Реалното завръщане е осъществимо, но хармонията вече е непостижима. Така модерният човек осъзнава трагизма на битието си и болезнено изстрадва невъзможността на своето завръщане в "бащината къща", даваща духовен уют.
В композиционно отношение поетическият текст е организиран в две строфи (съответно от 8 и от 10 стиха) и заключително двустишие - поанта. Изказът е издържан във второ лице, единствено число. Адресатът на посланието е самият лирически говорител. В този смисъл елегията "Да се завърнеш в бащината къща" е разговор на човека със собствената му Душа, опит за споделяне на съкровените прозрения със самия себе си. В същото време тази ти-форма би могла да бъде обръщение към всеки от нас, към всеки човек.
Още в началото на творбата започва да се гради образа на родното пространство, метонимично представено чрез "бащината къща". Реалността е изместена на заден план и лирическият Аз носталгично очертава контурите на един отминал, но отново пожелан идиличен свят:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Прекрачващ мислено прага на родното, своето, познатото, странникът потъва в тихите пазви на нощта, жадувайки покой. Пейзажът е одухотворен и хармоничен, даряващ успокоение, приютяващ човека. Нощта тук не се асоциира със символиката на мрака, студенината и страха, а напротив - отвежда към представата за топла ласка, за утеха и споделеност. В интимното пространство на дома странникът търси спасение от "черната умора", иска да избяга от "безутешните дни" на самота и безприютност и най-сетне да захвърли "бремето" на скръбта. Чрез поредица от метафори контрастно се въвежда разпадащия се свят на настоящето в равновесния свят на спомена блян (5-ти и 6-ти стих). Доминира усещането за плахост, смиреност и успокоеност.
Родното е идентифицирано с образа на майката - пазител на дома и най-съкровена духовна опора на човека. Тя е застанала "на прага" - символичната граница между големия и враждебен свят, носещ печал и отнемащ смисъла на живота, и малкото, но сакрализирано пространство на уют и топлина, даряващо на странника усещането за значимост на съществуването. Майката е тази, която ще го приласкае и утеши, без укор, без обвинение за непостигнатото и пропиляното. Както и в Ботевата поезия ("Майце си", "На прощаване"), така и тук майката се явява като изповедник на сина в момента на обезверяване и умора. Синекдохите "старата на прага", "склонил чело", "безсилно рамо", "усмивка блага" внушават един здрав и хармоничен свят, изграден от най-устойчивите човешки ценности. Двукратно повтореното обръщение "мамо, мамо..." изплаква и насъбраната мъка, и молбата за прошка.
Движението на изображението от общото към конкретното ("бащината къща" - "двора" - "стаята позната" - "старата икона") създава усещането за доближаване до спомена блян. Свята е "стаята позната", където човек открива жадуваната тишина, топлина и сигурност. Свещена е "старата икона", която благославя разкайващия се блуден син. Със стесняването на художественото пространство, движението замира. Както в миниатюрите на Пенчо Славейков мечтанието за "почивка тиха/през ясна вечер в родний кът" се обвързва знаково с представата за смъртта като просветление, така и в Дебеляновата елегия откриваме подобно осмисляне. Смъртта е достигането на "другия бряг", откъдето започва истинският Живот. Ключовите думи в творбата изграждат представата за края, за достигнатия предел: "вечерта смирено гасне", "последна твоя пристан и заслона", мирен заник", "мойто слънце своя път измина". Идеята за смъртта е внушена и чрез алитерациите ("смирено", "умора", "морен", "мирен"). Тя звучи и в последното двустишие на втората строфа с изказването на най-съкровеното желание:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
Многоточието маркира своеобразното смълчаване на човека пред мамещата перспектива на хармония.
С рязка графична изобразеност идва несъразмеримо мъничка поанта:
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Това е мигът на скритите вопли. Оказва се, че 18-те стиха са само сън, прекрасен спомен, който е родил прозрението за невъзможното завръщане в едно примамливо, но несъществуващо пространство. Скръбното възклицание "о, скрити вопли..." обобщава драмата на страдащия самотен човек, за когото вече няма утеха. Човекът, който се стреми духовно да се приобщи към патриархалното и да се пречисти с миналото, назовава себе си "гостенин", "печален странник". Отчужден от градския живот, лирическият Аз болезнено чувства дистанцирането си и от родовото. Основното послание на заключителното обобщение се носи от думата "напразно". Завръщането в родния дом, в пространството на нетленността се оказва илюзия, неосъществим копнеж.
Колко актуални са думите на поета Петър Караангов: "И до днес делото му е критерий за поезия, в която не странностите, а истинността на човешкото вълнение я правят неповторима и обичана".