PDA

View Full Version : Спешно ми трябва тема!!!



nokia6120
12-16-2009, 15:13
Бързо ми трябва интерпретативно съчинение на тема: Несбъднатите и невъзможни мечти в "Скрити вопли" на Д.дебелянов !!!!!!!!!!!!!!


Ако може по бързо :) :booooomb:

Мерси предварително! :lol:

Enigma69
12-16-2009, 15:46
Има я темата само, че за две произведения. Ако ти помогне...

Елегиите на Димчо Дебелянов „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли” са блестящи образци на този жанр в българската литература. Наситени с присъщото за поета минорно настроение, те са въздействащи и завладяващи заради изповедно-интимния тон на стиховете.

Именно елегичното настроение определя и лиричните послания на всяка творба. Водещите мотиви в тях са свързани с изконните родови ценности, които оформят търсенията на лирическия АЗ. В „Скрити вопли” той се опитва да осъществи чрез спомена-мечта завръщането си към един жадуван свят на хармония и щастие, където властва душевен мир и човешка топлина. Императивната форма, избрана от автора, насочва към силния израз на копнежа у лирическия изповедник. Чрез използваната „ти”-форма (2 л., ед. ч.) той приобщава възприемателя към своя свят и стремежи, към позицията си за ценностното в живота на човека. Завладяващият лиричен тон на творбата постепенно и пластично изгражда елегичната мелодика на стиха:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

Картината е наситена с копнежно чувство, чийто адекватен израз е условността на лирическото послание: „Да се завърнеш...”, „Да те присрещне...” Привлекателният образ на родното, намерил пространствен израз в „бащината къща”, „двора”, „стаята позната”, извиква светли копнежни настроения на душата. Темпорално лирическият текст се свързва с вечерта, която „ смирено гасне”, и с нощта, която разгръща „тихи пазви”. Еднокоренното повторение „тихи”, „тиха” подчертава това състояние в природата, което съответства на психологическото изживяване и настроение на лирическия АЗ - смиреност, жажда за спокойствие. Житейските разочарования са породили желанието за дистанция и отчуждение от реалността, в която няма място за красиви и възвишени блянове. Връщането назад във времето чрез спомена е възможност да се освободи от тегобата на един несносен живот и да намери отново радостта в уюта на родния дом:

Кат бреме хвърлил черната умора, що безутешни дни ти завещаха - ти с плахи стъпки да събудиш в двора пред гостенин очакван радост плаха. Пространството на дома е спасителен бряг от житейските бури. В неговите очертания лирическият изповедник търси опора след разрушените ценности на реалния свят, който е оставил в душата му само „ черната умора” от „ безутешни дни “. Метафоричната образност разкрива силата на вътрешната неудовлетвореност, породена от разминаването между идеал и действителност.

Към пределите на родното - бащиния дом, двора - странникът пристъпва с „плахи стъпки”, както се пристъпва в храм. В душата му се таят най-съкровените чувства на обич и привързаност към този свиден свят, който оживява в спомена-блян. Дълго таената надежда за завръщане сега отключва само „радост плаха”, сякаш лирическото съзнание на героя се страхува тя да не изчезне така мигновено, както се е появила във въображението.

Пространството на дома е съзерцателно „осветено”, сакрализирано от образа на майката. Тя е най-светлият, най-чистият образ, съхранен в паметта. Застанала в очакване на любимия син, още на прага на дома, майката е призвана да пази това свято пространство, ненакърнено от посегателствата на настоящето, наранило душата на героя. Той търси спасение именно в родния свят. Прагът на дома е границата между блян и настояще, чийто сблъсък ражда неудовлетворението и екзистенциалното страдание, което оттласква лирическия герой от пространството на града, на модерния свят и го насочва отново към сигурността на дома. Единствено в него той може да намери неподправената обич на майката, която да угаси болката и да даде жадуваната утеха. Завръщането дава опора и възвръща хармонията, към която се стреми с цялата си наранена душа. Мигът на срещата е миг щастие в прегръдката на майката, излъчваща усещането за закрила и покой:

Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Интимният копнеж, дълбоко стаен, избликва в повторителната форма на обръщението: „мамо, мамо”, което усилва неговата значимост като израз на чувствата. Усещането за щастие се съдържа в метафората: „да чезнеш в нейната усмивка блага”. Завърналият се след дълго отсъствие „блуден син” се опитва да задържи, колкото е възможно по-дълго, този прекрасен и така бленуван миг. След краткотрайното докосване до щастието обаче идва и мигът на житейската равносметка. Пътят дотук е реално преживяно разочарование. Сакралното пространство на дома, неговата сигурност („стаята позната") става място за изповед и молитва:

Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:...

Смирението е плод на умъдрения поглед към живота, който идва и от преоткриването на родовите ценности като изначални и вечни в битието на лирическия герой. Именно това предпоставя смирението, покоя и усещането за възстановена хармония. Така лирическият АЗ приема своя дом едновременно като начало и край на житейския път в кръга на сакралното.

Връщането към реалността е като болезнено пробуждане на сетивата, отдалечаване от един обичан, жадуван свят, който има стойностите на мечта и спомен едновременно, но се оказва невъзможен в границите на действителността. Финалното възклицание-поанта е израз на явното разминаване между неосъществимия блян за щастие и хармония и чуждото настояще, в което живее лирическият герой, възприемащ себе си като „печален странник”. Екзистенциалното страдание тук е съсредоточено в наречието „напразно”, което обезсмисля споменното действие - връзката със светите образи на „майка и родина”.

Чрез вътрешния диалог, наситен с лиризъм, както и чрез великолепната организация на стиха в творбата (петостъпен ямб и кръстосана рима), „Скрити вопли" въздейства силно и приобщаващо с чисто човешките измерения на чувствата и преживяванията.Несбъднати е и невъзможните мечти на Дебеляновия лирически герой са водещ мотив и в стихотворението -„Помниш ли, помниш ли". Картината на белоцветните вишни завладява с красотата и очарованието си и става емблематична за възприятието на елегичното настроение, което тук отново е определящо. Припомнянето е своеобразно приближаване до преживяното, но то не носи радост или щастливи трепети. По-скоро е наситено с носталгичност, породена от несбъдването на красивите пориви. Противостоянието между предишните щастливи дни и настоящето поражда болката и страданието:

Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,...

Невъзможността да се върне назад във времето усилва степента на разочарованието и създава възприятието за живота като затвор.
Романтичната нагласа на лирическия герой се противопоставя на грубата реалност, в която мечтите остават несбъднати, а копнежите носят дълбоко страдание. Светлината на възвишените пориви („белоцветните вишни”, „светлия хор”) е в опозиция с очертанията на мрака („мрачен затвор”). Споменът е сън и неговият образ е колкото реален, толкова и фикционален.

Усещането за вина е личностно. Чрез него лирическият АЗ определя сам присъдата си: „моята стража е моят позор, моята казън са дните предишни!” Макар и да е неясна причината за тази вина, тя осезаемо е подчертана като мотив за страданието. Чувството за вина превръща красивите споменни мигове в „жалби далечни и спомени лишни”, които нараняват душата, още щом се докосне до тях. Като в мистичен кръг се движат чувствата, родени от желанието отново да се върнат прекрасните мигове на отминалото щастие, които, почувствани от духа, засилват болката от настоящето. Може би това определя и кръговата композиция на творбата.

Пространството, което привлича със светостта на спомена, живее в лирическото съзнание на Дебеляновия герой чрез естетизирания образ на родното, потънал в „тишина” -„тихия дом”, „тихия двор”. Трепетите на преживяното са запомнени като „шъпот и смях”. Белият цвят („белоцветните вишни") насочва към чистотата на тези трепети, а присъствието на „светлия хор, хорът на ангели” придава сакралност на времето („дните предишни”), в които се съдържа и толкова жадуваната от лирическия герой хармония. Опозицията светлина-мрак преминава в опозицията минало-настояще. Радостта и безгрижието в „дните предишни” са изместени от страданието в заключеното пространство на „мрачен затвор”. Драматизмът на преживяванията се подчертава от носталгичния мотив на „жалби далечни и спомени лишни”. Утвърждаването на спомена става чрез глаголната анафора: „помниш ли, помниш ли”. Споменът е „реторичен”, търсещ, съдържа в себе си едновременно напомняне, но и съмнение, сякаш това, което е било, не се е случило. Тази разколебаност на възприятията води до отрицанието на възможната истинност на спомена за прекрасните мигове щастие:

сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
Анафората подчертава връщането в реалността като завръщане от един приказен свят, жадуван, но невъзможен. Оттук произтича минорното настроение в цялото стихотворение, което се отличава и със своята изключителна мелодичност на стиха. Именно на това се дължи въздействащата сила, присъща за творбите на Димчо Дебелянов.