PDA

View Full Version : Есе по философия



PhoeniXpZ
12-18-2009, 09:58
Смисълът на живота е най-неотложният въпрос-как ще отговорим на него?
Албер Камю

Именно това е времето-число на движението,измерващо го чрез един предишен и един последващ момент
Аристотел

Тези 2 есета ми трябват спешно Ако някой може да ми помогне Благодаря ви предварително

CondictioSineCausa
12-18-2009, 17:37
Давам ти въпроса разработен от мен за курсова работа в УАСГ по филосифия - говоря за Камю - надявам се да разбираш всичко , ако ли не ще отговоря и на въпроси.



Същността на човека според Камю е такова съществуване - екзистенция. То е самосъздаването на човека в уникален личностен характер („човекът е само проект да бъде“), близко до ницшеанското разбиране за вечното „себенадмогване“. Това отношение към човека се отразява същностно и на света. Част от този свят - „битие-в-себе си“ - която се отъждествява със свободата на волята или сакралното в най-общ план, е битието на неосезаемата и невещна реалност. По настъпателната логика на екзистенциализма това битие е противопоставено на проективното съществуване, но не конфликтно, а подлежи на осмисляне и разбиране чрез „битието-извън-себе си“. То е в параметрите на човешката разсъдъчност, т. е. на „битието-за-себе си“, което в контекста на Камю е абсурдът: активното, промислено отношение на човек към света, какъвто той се явява, а не какъвто е сам по себе си.
В този смисъл светът на сакралното е непознаваем. Вътрешният му обем и движение са дотолкова широки, че не се побират в никакви дефиниции и понятия; невъзможно е и категоризирането му. Всичко това диалектически сближава сакралното с крайностите на съществуващото, с лутането на мисълта и връщането й към самата себе си.
В това лутане се представя и възможността на света на бунта като същностно ново отношение към смисъла и безсмислието. Оттук произтича непреодолимият усет за абсурд в нагласата на Камю за философско преосмисляне и тълкуване на света. Бунтът срещу лишената от смисъл действителност, като противоположност на нищото и небитието, е предрешен: човекът ще бъде победен, но това не е причина той да се откаже от своето уникално присъствие в света и от борбата, която е единствен смисъл и самоцел на автентичното съществуване. Мъдростта на Камю се състои в спокойното приемане на действителността, но и на абсурда, а не безпокойния, обречен опит на превъзмогването му.
Непознаваемият елемент от света или „сакралното“, както го нарича Камю, е аналог на трансценденцията, отъждествявана с Бог. (Не е случайно, че Карл Ясперс намира за уместно да отбележи, че има явна опасност от трансформиране на екзистенциалната философия в „екзистенциализъм“, при който безвъзвратно ще се загуби тъкмо непознаваемото, приемайки се обща познаваемост на Бог.)
Сакралното е постигане на трансцендента в строго индивидуалния аспект на критичната ситуация. В качеството си на „възможност да бъде“, на „проект“, човек се характеризира и с непостижимост на самия себе си. Подобно на Кантовата представа тук имаме силна намеса на уникалните сетивни способности на личността и на човешките фикции за пространство и време. Този интуитивен стремеж към непознаваемото и трансцендентното не е само предмет в мисленето на теолози, но и на човешкия проект да се издигнем над привидните очевидности. Това е особен бунт, вдъхновил творческата себеизява в еднозначно решение на проблема за съществуването дори и пред смъртта. Българската литературна традиция смело може да посочи през ХХ век Никола Вапцаров като единствения ни поет, съумял да постигне свръхбитието в този метафизичен и все пак индивидуален смисъл: „а звездите гледат отгоре - браво човек!“
Този пример не е самоцелен. Той трябва да послужи за доказателство за приемствеността на идеите, които не са валидни само в една сфера на съществуването. Във философския им израз обаче те се доближават до пластове на познание, които са добити по друг начин.
Абсурдността на света е другият модус на битието, който разглежда Камю. Абсурдът се схваща от Камю с висша аперцептивна логика. Тя предполага вглеждане зад предметите на реалния свят.
Възможният свят на бунта може да превърне бунтуването срещу безсмислието на света в самоцел. В този план бунтът показва силата на човешкия дух, измерваща се в порива към противодействие на неподреденото, загубило вътрешна логика и подреденост битие. Дори и като мит, борбата е признак на мъжество в смисъл на героично и достойно съществуване с ясното съзнание за неминуема и безкрайна загуба. Затова „трябва да си представяме Сизиф щастлив“. (Камю)
Тази абсурдност наистина наподобява омагьосания кръг на мита. Ала този кръг, манипулиращ възприемането и на вечността, не е просто символ, а има преди всичко символистичен заряд в световете на сакралното и бунта. Те не са просто противопоставени, а са равнопоставени и съществуват в диалектическата си връзка с човека. Дотолкова те са наличното битие на човешкото осмисляне на действителността.
Това в никакъв случай не означава, че изразеното е вярната човешка представа за битието. Просто фрагментарната и максимално синтезирана мисъл на Камю е широкият хоризонт, на който са способни интуицията и умът ни, оставени на себе си.
Що е то човешкото съзнание? Безгранични ли са неговите възможности? И бихме ли могли да "надминем" своята съдба?
Тези въпроси мъчат хората от векове. И макар да сме опознали сравнително много света около нас, може би не ни остава много време да се "самоизследваме", както и да опознаваме вътрешния свят на хората около нас. Но всеки знае, че човешката воля прави чудеса. Да, съдбата би могла да се "превъзмогне с презрение", но какво всъщност представлява тя? Не е ли това самият избор, който правим ежедневно, независимо дали става въпрос за нещо малко или голямо. Но тогава какво е изборът? Избор между няколко алтернативи? Тогава не сме ли заключени в някакъв адски кръг, в който безконечието управлява душите и телата ни, обзема ни и ни ограбва напълно в замяна на малкото охолство и ни обрича на безкрайни мъки? Точно това се случва и в "Митът за Сизиф". Нарушавайки "чуждите" правила, бивайки относително свободен, Сизиф е обречен на своята адска съдба. Но той превъзмогва тази си карма чрез пренебрежението. Всеки път, докато слиза от върха, Сизиф осъзнава истината за своята обреченост и тя престава да съществува като такава. А това се случва до безкрай. Изкачвайки върха, героят доказва на човечеството, че волята за борба не може да ни бъде отнета. Животът би могъл да ни се "отнеме", заробвайки ни в рамките на съдбата, но вените ни винаги ще се изпълват с повече кръв и ще я изпомпват все по-силно и по-силно, независимо от всички изпитания, именно заради възвишеността на човешкото съзнание - а то е неделима част от съществуването ни.
С всяко следващо търкаляне на камъка по склона Сизиф ще превъзмогва все повече своята карма, докато накрая не остане пренебрежението към безкрайността на съдбата.
Героят открива щастието, слизайки по склона, виждайки красивата природа - растенията и животните, всичко истинско, което го заобикаля. Но той е принуден всеки път да осъзнава истината за своята обреченост. "Щастието и безсмислието са две деца на една и съща земя". Те са неразделни, както любовта и презрението, деня и нощта. Без едното другото не би имало смисъл и не бихме го осъзнали точно като такова. При всяко тяхно редуване човек е изправен пред трудната задача на съзнаването, било то щастие, нещастие, обич и омраза...
И именно тук се явява трагичността на мита - "Този мит е трагичен, защото героят му е съзнателно същество", и колкото и да презира Сизиф своята съдба, той не би могъл да избяга от нея напълно и го осъзнава. Абстрахирането не означава непременно да превъзмогнеш нещо, тъй като в малките моменти на щастие, слизайки от склона, Сизиф осъзнава неотменността на съдбата си, знае какво го очаква, но и знае, че трябва да живее "безкрайния" си живот, колкото и тежък да е той .
Презрението е омраза, а постоянната омраза към съдбата е безсмислие, живот, лишен от щастие, дори породено от малките неща, като например песента на птиците или шумоленето на листата на дърветата.
Митичният герой проявява както безразличие, така и презрение към съдбата си, но само в моментите, в които изкачва склона, търкаляйки големия камък. Но неговата омраза е оправдана. Това е единственият начин за преодоляване и на физическата и на психическата обреченост към съдбата на Сизиф.
Безкрайното презрение обаче е безсмислено - лишава живота ни от истинското щастие. А героят не се лишава от щастието, дори напротив - Сизиф осмисля своята съдба чрез вечната борба с нея, да се бориш, означава да живееш. "Трябва да си представяме Сизиф Щастлив".
"Митът за Сизиф" е както едно изключение, така и много близък до нас разказ за волята и силата на човешкото съзнание, което, въпреки своята предопределеност, успява да превъзмогне трудностите, заложени във всяка една човешка съдба.
Камю сравнява човешкия живот със Сизиф, който всеки ден бута един камък, той пада, но той не се отказва да го бута. Абсурдно е, но в това се крие смисъла – в безсмислието. Детето, което обича сладолед, всеки ден си купува, наслаждава му се, но не си задава въпроса: "Защо?" Ние сме захвърлени в света, но не сме дезертьори, не се отказваме да живеем живота си. Макар работата, която вършим да е безсмислена, ние продължаваме да я работим, защото тя е нашия механизъм. От гледна точка на смъртта всичко е излишно, но изходът не е самоубийството или бягството. Изходът е абсурден – животът ще бъде изживян щастливо, ако е безсмислен. Трябва да си представяме Сизиф и себе си щастливи. Никога няма да сме щастливи ако търсим смисъла на своето съществуване. Животът ще е много по–добре живян, ако не си задаваме въпросите "Откъде идва всичко?" и "Накъде отива?" Колкото и абсурдно да звучи – това е щастието.
Толкова грешно е да обвиваме душата си с въпроси и не й даваме свободата да бъде щастлива. Светът, в който живеем, не отговаря на мечтите и надеждите ни. Абсурдът не е в човека или действителността, а в тяхното съвместно съществуване. Такава е човешката екзистенция – механична и абсурдна. Щастието ни се изплъзва именно защото го гоним, то не иска да бъде хванато, а да бъде осъзнато – да го открием в самите себе си. Когато осъзнаеш, че си сам и захвърлен в света, тогава разбираш, че си странник, попаднал в безпределна и изпълнена със заплахи действителност. Това е основното твърдение на Ерих Фром, също екзистенциалист.
Ако търсим щастието си, ще осъзнаем, колко грозен е в действителност светът и как не оправдава очакванията ни. Щастието е в човека, който вижда сутрешният изгрев и се наслаждава на въздухът, който диша, макар и това да се повтаря всеки ден, той трябва да черпи щастие и от малките неща, които му се струват съвсем типични. Трябва да разберем, че това не е даденост, а щастието от това да живееш, защото никога не знаеш кой ще бъде последният ти изгрев и коя ще бъде последната ти глътка въздух, която преживяваш!