Класно по ЛИТ

[Krokozubel4o]

Здравейте, както всички знаем сме ваканция сега и всеки си почива или си прави каквото иска. Но мен ме мъчи класното по ЛИТ което ще е в ПЕТЪК (първата седмица след като почнем у-ще). Имам няколко теми и ако може ми помогнете да изкарам някаква що годе различна оценка от 2 и 3 :) . Ако темите ги има вече,моляви да ми дадете линк към темата, понеже найстина нямам никакво време да търся че съм на работа.. БЛАГОДАРЯ ВИ :) Темите трябва да са ЛИС:

1. Декамерон - огледало на ренесансовият свят. (Декамерон)

2. Любовта - свободен емоционален избор и естествено право на човека. (Декамерон)

3. Дон Кихот - безумният мъдрец. (Дон Кихот)

4. Дон Кихот и Санчо Панса - неповторима двойка в световната литература. (Дон Кихот)

5. Трагедията на хуманиста Хамлет в света на злото. (Хамлет)

[slynchoo]

за първата тема намерих това:

Ренесансовият човек, изобразен в „Декамерон” на Бокачо

Ренесанса, най-плодотворната епоха в човешката история, настъпва когато чумата завладява Европа. Любовта към бог не е толкова силна. С Възраждането идва една нова култура на антропоцентризъм, където живота вече е в ръцете на човека. Променят се коренно възгледите на европейците във всеки аспект от бита и духовното.
„Декамерон” е книга, написана за възродения човек. Героите на новелите, както и самите разказвачи вече са Ренесансови хора с нови разбирания и идеи. Контраст със средновековието проличава в модерното отношение към любовта, бога, жените, отмъщението, към смеха и веселието.
Разказвачите – седемте дами и тримата младежа са ярък пример за хора на Ренесанса. Действията които предприемат в началото на романа показва най-добре техните качества. Те са млади и постъпват разумно. Не се подвеждат по останалите, които в страха си от чумата се отдават на похотливост, хазарт или други недобродетелни занимания. Десетимата се оттеглят от града, където в този период цари недобродетелното и непристойното поведение. Постъпват по най-добрия възможен начин по който могат за да спасят живота – най-важната ценност за новата епоха. Те бягат от грозните гледки и опасността. Отдават се на веселие – израз на жизнерадостността на Ренесанса. Въпреки, че са млади мъже и жени, те не пристъпват границата на благоприличието. Има ред, а не хаос. Не прекаляват с нищо. Водят се от разума. Всички тези качества правят десетимата разказвача Ренесансови хора.
Като такива те имат ново, модерно отношение към нещата от живота. Пример за това е любовта. Тя е разгледана цялостно от автора, понеже е най-прекият път към щастието. Героите му се стремят всячески да я задоволят и на това се гледа с одобрение, защото според разбиранията на Ренесанса физическите потребности са най-важни. Шестата новела, разказана третия ден, новелата за Катела и Ричардо, показва че правилното разбиране за любовта, това, което носи щастие, е именно плътското. Хората воюват за него. Като начин да спечелиш любов се намесва хитростта. Пример е разказът за коняря и краля. Но в любовта не може само да се хитрува. Това се наблюдава в първата и деветата новела на петия ден. В тях се вижда, че героят трябва да е благороден и всеотдаен за да спечели дамата на своето сърце.
Отношението към жената в „Декамерон” също е различно от средновековното. Седемте дами се приемат за непостоянни, вироглави и малодушни. Дионео обаче твърди, че групата им се основава благодарение на женския разум, че заслугата не е на мъжете. Дамите от новелите са представени като съобразителни, тактични, остроумни и достойни – добродетели на Ренесанса. Шестият ден започва с разказ, в който жената проявява тези качества за да пребори словесно мъж. Това е нова светлина, в която се представя дама. В шестата новела на деветия ден също има подобен момент. Там жената се представя като човек, който търси начин да задоволи любовта си, но и придава благочестивост на ситуацията. Дамата бива равнопоставена на мъжа.
В новата епоха отношението към църквата се променя изцяло и това проличава и в романа на Бокачо. Ренесансовата култура е антропоцентрична. Вярата в бог остава силна, но отношението към църквата се променя. Църковните ритуали са обявени за самоцелни. Бокачовите думи осмиват свещениците и монасите като хора, които не служат на бога, а само на себе си. Същото показват и новелите, където църковните служители винаги са разобличени. В новелата за Мазето и монахините, в тези за монасите Рустико и Алберто проличава, че църковните служители с нищо не се различават от обикновените хора. Те също търсят задоволяване на любовта си с цената на всичко.
Отмъщението е един от белезите на Ренесансовия човек. То е често срещано в разказите на седемте дами и тримата младежа. В отминалата епоха е било средство, използвано от боговете, докато сега с него си служи човекът. Хората си служат с отмъщението когато са наранени или огорчени. За тях то е просто още една възможност да творят.
В средновековието смехът е бил олицетворение на дявола. В „Декамерон” той е начинът да се отърсиш от тревогите си и да се насладиш на живота. Десетимата разказвачи се вкопчват в смеха и веселието като единствената възможност да се спасят от заобикалящата ги ужасяваща реалност.
„Декамерон” е една от вечните книги на литературата. Той е един от първите романи на Ренесанса. Скандализирал е обществото до толкова че самият автор се отказва от творбата си. Но произведението ще остане неизчерпаем източник за битовите и духовните проблеми, които вълнуват новия, ренесансовия човек

и още една:
Светът в “Декамерон “ е този , в който персонажите проявяват различни страни от характера си , разкривайки своята жизнена философия . Чрез разказаното в новелите читателят има възможността да се докосне до човешките взаимоотношения , отразени в Бокачовата творба . Те са изпълнени с лични амбиции, пристрастия , мъдрост , наивност , добронамереност, злост или завист .

По своята композиция “Декамерон” е замислен като сборник с разкази . Книгата съдържа сто новели , разказани за десет дена от седем жени и трима мъже . Самият автор дава тълкувание на жанровия смисъл : “…в подкрепа и за утеха на всички обичащи …възнамерявам да разкажа сто новели или басни , или параболи , или истории , както щете ги наречете “ . Всеки ден се избира крал или кралица , като те решават каква да бъде темата и разказват по десет новели . Често те се обединяват от общ замисъл . На пръв поглед това изглежда странно , като се има предвид хаусът , който цари в града. Не трябва да забравяме , че героите се намират на място , на което прекрасната природа и чистят въздух заместват досегашните им тревоги . Така се създава уютна атмосфера , в която човек може да разсъждава върху смисъла на ценности от живота . Обсъждайки такива теми , героите достигат до проблема за човешките недостатъци , които преди са били осъждани и строго наказвани , а това най- често са любовната страст или плътската наслада . Сега те се възпримат по – благосклонно . Въпреки чумната епидемия някои човешки качества дълбоко са пуснали своите корени и не могат така лесно да бъдат премахнати от живота на хората .

“Декамерон” представлява един нов ренесансов поглед към живота и ценностите в него . Той е осъществен с помощта на Бокачо , като интересното е ,че хуманното начало , което авторът се опитва да съживи , е нарушено през Средновековието , защото по това време се е смятало , че интересът към човешкото тяло и неговите потребности е грях , който не трябва да се споменава .

Сюжетът започва в църквата “Санта Мария Новела “ , а това показва тяхната обич към Бога . Във времето , в което стотици хора умират от коварната болест , младите мъже и жени са намерили сили и желание да се помолят за тяхното здраве и дълголетие . Героите обаче не решават да прекарат времето си в молитви , а точно обратното отиват далеч от града, където забравят досегашните си тревоги , прекарвайки дните си в забавления . Младите хора предпочит райската природа пред светата обител , защото това е една от промените в техния живот след настъпването на Ренесанса .

Героите следват своя разум , като по този начин прекарват десет незабравими дена . За кралица на първия от тях е избрана Пампинеа , която със своята строгост се оказва чудесен организатор . Тяхната група трябва да се забавлява , без да има някакви проблеми . Седемте дами служат за вдъхновението на мъжете , като те едва ли биха се справили без нежната половинка от човечеството . Самият автор акцентира върху това по един или друг начин . Жените са приятна компания за мъжете не само със своите истории , но и с качествата , които притежават . Времето , прекарано заедно им доставя взаимно удоволствие и радост . Младите герои са избрали живота пред смъртта и го живеят според техните неписани правила и закони . Мястото , където се развива действието контрастира на мрачната обстановка от големия град . Времето им преминава сред “шеги и закачки”. Любимо занимание за младите хора са песните . Те най-често са “весели и приятни “ . Героите обсъждат различни теми , като основното правило е да говорят само за “приятни неща”. Много често младите хора са осъждани за своето действие , като са обвинявани в безделие , но Пампинеа дава много точен отговор на това : “Всеки , който се е родил на този свят има естественото право да поддържа , да пази и защитава , доколкото е възможно , своя живот …”. Те впечатляват с това , че не стоят безделно , а търсят път за спасение . Героите го намират на едно място , което може да бъде сравнено с рай : “Там се чува песента на птиците , зеленеят се хълмовете и долините … навсякъде е пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда по- просторно ...” . Контрастира не само облика на “райското място” с този на големия град , но и поведението на различните хора . Едните са избрали доброволно смъртта , докато другите се стремят да избягат от нея , напускайки мястото, където се развива болестта . Тези хора се ръководят от максимата , че най- силното лекарство срещу всяка болест е силата на духа . Героите избират техния лек да бъде разказването на различни забавни и поучителни истории . Всички те са свързани с човека , като едни от най- честите теми са за : любовта , изневярата , съдбата , разумът и човешките добродетели . Разказаното ни насочва към това , че човекът представлява интерес със своя разнообразен , пълноценен земен живот , като той е предаден по един нов начин , подчинен изцяло на хуманизма . Често в новелите се разказват истории , представят се различни недостатъци от човешкия живот , като по този начин те служат за урок на всички останали .

В преобладаващата част от новелите водещ е мотивът за любовта . Тя е представена като силата , която движи света . На нея са подвластни всички . Това чувство не остава непознато дори на тези , които са дали обет за целомъдрие . В обществото има изключително много прояви на любов . Вълшебното чувство променя всички . Такава е историята на ревнивия Ферондо (новела осма , ден трети ), който преминава през “чистилището “ , измислено от невярната му жена и нейния любовник . Ревнивецът плаща за греховете си , докато абатът се забавлява с неговата съпруга . Накрая мъжът е изцелен от своята “болест” и всичко продължава както преди . Този пример ни убеждава в това колко изобретателни могат да бъдат хората , преследвайки любовта .

За съжаление не сме свидетели единствено на чистата и дълбока любов , а и на тази , която завършва с тъжен край . Джербино пристъпва честната дума , дадена някога от неговия дядо и напада кораба на туниския владетел , като неговата цел е да плени дъщеря му . С това свое действие той причинява нейната смърт и тази на защитниците й . За своите деяния получава подходящо възмездие – загубва главата си . Любовта му не е споделена , но е възвишена .Тази новела ни убеждава в това , че магическото чувство трябва да се изживява пълноценно и от двамата , а не чувствата на единия да заместват тези на другия . В една част от историите смъртта става техен край.

Бокачо защитава идеята , че влюбеният човек се превръща в слепец , като не зачита правото на щастие на другия .

Светът в “Декамерон “ е този , в който персонажите проявяват различни страни от характера си , разкривайки своята жизнена философия . Чрез разказаното в новелите читателят има възможността да се докосне до човешките взаимоотношения , отразени в Бокачовата творба . Те са изпълнени с лични амбиции, пристрастия , мъдрост , наивност , добронамереност, злост или завист .

По своята композиция “Декамерон” е замислен като сборник с разкази . Книгата съдържа сто новели , разказани за десет дена от седем жени и трима мъже . Самият автор дава тълкувание на жанровия смисъл : “…в подкрепа и за утеха на всички обичащи …възнамерявам да разкажа сто новели или басни , или параболи , или истории , както щете ги наречете “ . Всеки ден се избира крал или кралица , като те решават каква да бъде темата и разказват по десет новели . Често те се обединяват от общ замисъл . На пръв поглед това изглежда странно , като се има предвид хаусът , който цари в града. Не трябва да забравяме , че героите се намират на място , на което прекрасната природа и чистят въздух заместват досегашните им тревоги . Така се създава уютна атмосфера , в която човек може да разсъждава върху смисъла на ценности от живота . Обсъждайки такива теми , героите достигат до проблема за човешките недостатъци , които преди са били осъждани и строго наказвани , а това най- често са любовната страст или плътската наслада . Сега те се възпримат по – благосклонно . Въпреки чумната епидемия някои човешки качества дълбоко са пуснали своите корени и не могат така лесно да бъдат премахнати от живота на хората .

“Декамерон” представлява един нов ренесансов поглед към живота и ценностите в него . Той е осъществен с помощта на Бокачо , като интересното е ,че хуманното начало , което авторът се опитва да съживи , е нарушено през Средновековието , защото по това време се е смятало , че интересът към човешкото тяло и неговите потребности е грях , който не трябва да се споменава .

Сюжетът започва в църквата “Санта Мария Новела “ , а това показва тяхната обич към Бога . Във времето , в което стотици хора умират от коварната болест , младите мъже и жени са намерили сили и желание да се помолят за тяхното здраве и дълголетие . Героите обаче не решават да прекарат времето си в молитви , а точно обратното отиват далеч от града, където забравят досегашните си тревоги , прекарвайки дните си в забавления . Младите хора предпочит райската природа пред светата обител , защото това е една от промените в техния живот след настъпването на Ренесанса .

Героите следват своя разум , като по този начин прекарват десет незабравими дена . За кралица на първия от тях е избрана Пампинеа , която със своята строгост се оказва чудесен организатор . Тяхната група трябва да се забавлява , без да има някакви проблеми . Седемте дами служат за вдъхновението на мъжете , като те едва ли биха се справили без нежната половинка от човечеството . Самият автор акцентира върху това по един или друг начин . Жените са приятна компания за мъжете не само със своите истории , но и с качествата , които притежават . Времето , прекарано заедно им доставя взаимно удоволствие и радост . Младите герои са избрали живота пред смъртта и го живеят според техните неписани правила и закони . Мястото , където се развива действието контрастира на мрачната обстановка от големия град . Времето им преминава сред “шеги и закачки”. Любимо занимание за младите хора са песните . Те най-често са “весели и приятни “ . Героите обсъждат различни теми , като основното правило е да говорят само за “приятни неща”. Много често младите хора са осъждани за своето действие , като са обвинявани в безделие , но Пампинеа дава много точен отговор на това : “Всеки , който се е родил на този свят има естественото право да поддържа , да пази и защитава , доколкото е възможно , своя живот …”. Те впечатляват с това , че не стоят безделно , а търсят път за спасение . Героите го намират на едно място , което може да бъде сравнено с рай : “Там се чува песента на птиците , зеленеят се хълмовете и долините … навсякъде е пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда по- просторно ...” . Контрастира не само облика на “райското място” с този на големия град , но и поведението на различните хора . Едните са избрали доброволно смъртта , докато другите се стремят да избягат от нея , напускайки мястото, където се развива болестта . Тези хора се ръководят от максимата , че най- силното лекарство срещу всяка болест е силата на духа . Героите избират техния лек да бъде разказването на различни забавни и поучителни истории . Всички те са свързани с човека , като едни от най- честите теми са за : любовта , изневярата , съдбата , разумът и човешките добродетели . Разказаното ни насочва към това , че човекът представлява интерес със своя разнообразен , пълноценен земен живот , като той е предаден по един нов начин , подчинен изцяло на хуманизма . Често в новелите се разказват истории , представят се различни недостатъци от човешкия живот , като по този начин те служат за урок на всички останали .

В преобладаващата част от новелите водещ е мотивът за любовта . Тя е представена като силата , която движи света . На нея са подвластни всички . Това чувство не остава непознато дори на тези , които са дали обет за целомъдрие . В обществото има изключително много прояви на любов . Вълшебното чувство променя всички . Такава е историята на ревнивия Ферондо (новела осма , ден трети ), който преминава през “чистилището “ , измислено от невярната му жена и нейния любовник . Ревнивецът плаща за греховете си , докато абатът се забавлява с неговата съпруга . Накрая мъжът е изцелен от своята “болест” и всичко продължава както преди . Този пример ни убеждава в това колко изобретателни могат да бъдат хората , преследвайки любовта .

За съжаление не сме свидетели единствено на чистата и дълбока любов , а и на тази , която завършва с тъжен край . Джербино пристъпва честната дума , дадена някога от неговия дядо и напада кораба на туниския владетел , като неговата цел е да плени дъщеря му . С това свое действие той причинява нейната смърт и тази на защитниците й . За своите деяния получава подходящо възмездие – загубва главата си . Любовта му не е споделена , но е възвишена .Тази новела ни убеждава в това , че магическото чувство трябва да се изживява пълноценно и от двамата , а не чувствата на единия да заместват тези на другия . В една част от историите смъртта става техен край.

Бокачо защитава идеята , че влюбеният човек се превръща в слепец , като не зачита правото на щастие на другия .

Обратно на споделената любов с трагичен край е представена несподелената , но с щастлив финал . Дори и парите не могат да купят чувствата на другите . В това се убеждаваме , като прочитаме новела девета (пети ден ), където се разказва за дон Федериго дели Албериги . Той е влюбен в една обикновена вдовица от народа , която обаче не споделя неговите чувства . Богатият човек пропилява цялото си богатство , за да я задържи до себе си , но накрая обеднява . Когато тя му отива на гости той вече е толкова беден , че няма с какво да я нагости и й поднася любимия си сокол . След като разбира за неговата постъпка мадона Джована откликва на чувствата му и двамата заживяват щастливо . Тази новела ни кара да се замислим над това , че дребните неща имат много голямо значение . Със своето постоянство човек може да получи наградата , за която толкова много се е борил , а в този случай това е любовта на любимата жена .

Разказвачите намират интересни истории , с които да привлекат вниманието на слушателите . Често се получават комични ситуации , но това е част от оживителния смях на младите хора .Понякога любовните интриги на влюбените надминават всякакви граници , но това са моменти от истинския живот , а той не може непрекъснато да се подчинява на правила .

Такава е историята , в която се разказва за кралския коняр . Той измамва кралицата , преструвайки се на нейния съпруг и се вмъква в леглото й . Кралят заподозрява измамата и остригва косата на провинилия се . Той от своя страна си служи с друг номер - реже косите на всички останали коняри . По този начин се отървава лесно , надхитрявайки краля .

Героите на ‘’ Декамерон ‘’ са много близо до философията на своя живот . Тя представлява интерес за обикновените хора , защото по времето на написване на Бокачовата творба много малка част от от тях са си задавали въпроси , свързани с живота . Това , което правят героите е присъщо за ренесансовия човек , тъй като той е освободен от веригите на ограниченията , съпътстващи Средновековието .

Новелите в ‘’Декамерон ‘’ имат поучителен характер . В тях съществува както тъжното, така и веселото , но в крайна сметка те въздействат оптимистично и жизнеутвърждаващо . Авторът се опитва да ни убеди в това , че любовта е едно прекрасно чувство, което си заслужава да се изживее , докато глупостта - да се счита за непростим грях . Ренесансовият човек трябва да бъде добре образован , да не се води от глупостта на останалите , да действа смело, енергично и да подхожда към всяко свое действие с необходимия разум , за да доведе нещата до желания край . Според Бокачо хората трябва да бъдат щастливи , защото смисълът на човешкия живот е на Земята , където дълг на всеки човек е да се научи да мисли и живее . В новата концепция се казва , че човек трябва да разчита преди всичко на себе си отколкото на другите , ако иска да бъде щастлив . Към това се стремят героите на Бокачо .

В заключение на ‘’ Декамерон ‘’ авторът подчертава : ‘’ Вероятно ще се намерят хора , които ще казват , че имам хаплив и отровен език , защото в някои новели изнасям истината за монасите … ‘’ , но ‘’Вярвам , че на тази земя няма нищо неизменно – всичко се поддава на промяна , сигурно същото се отнася и за моя език …’’ . За щастие в творбата тържествуват енергичните , млади , изпълнени със сили за нов живот хора . Те разчитат изцяло на собствените си способности , като в тяхната изобретателност , жажда за знания , щастие и любов намира своя израз една от най- важните черти за ренесансовия човек – съзнанието . Те разбират , че животът е висш дар , а личността всемогъща , когато трябва да направи някого щастлив . Тази нова концепция за света е началото на един по- хубав и модерен свят , чието начало е предсказано от автора още в неговия зародиш .

‘’ Декамерон ‘’ на Джовани Бокачо е реалистична картина на новия ренесансов човек с неговия различен и разкрепостен начин на живот . Хората са създатели на собствената си съдба , те са тези , които се борят за свобода и щастие , като в крайна сметка го постигат. ‘’ Декамерон ‘’ е една от вечните книги на човечеството . Бокачо я превръща в безсмъртна творба , която се чете във всички времена и всички възрасти .

[aloveyou]

Мъдростта и безумието на Дон Кихот

Един писател, колкото и да е велик, колкото и да е гениално неговото творчество, не изчерпва литературното богатство на една нация през дадена епоха, но с цялото си наследство или само с една своя творба той може да бележи най-високите върхове на литературата. По заслуги и по достойнство Мигел де Сервантес Сааведра заема първо място в литературата на Испанския ренесанс, защото най-дълбоко и с изключителна художествена сила е отразил духа и смисъла на своето време. По гениално неповторим начин, той е разкрил битката между старото и новото в своята епоха от позицията на хуманизма.

В историята на световната литература Сервантес е известен преди всичко като автор на романа “Дон Кихот”.

Главният герой на творбата – обезумелият идалго на име Алфонсо Кихана, вследствие на денонощно четене на рицарски романи разствойва ума си и изгубва реалната представа за живота. Дон Кихот не е отвлечен герой, който се впуска в “царството на подвизите”, за да търси несъществуваща правда. Той е жив и пластично изваян образ, защото зад явно безумните му дела и разсъждения се крият в подсъзнателно състояние думи и действия на един умен и мъдър човек.

Трудно е да се определи докъде се простира безумието на рацаря и къде, кога и как виждаме добрия, човешкия, мъдрия Алонсо такъв, какъвто е бил преди да му дойде фантастичната идея да възвеличи името си с легендарни подвизи, защото и в безумието си той е голям мъдрец. Героят започва да живее с онова, което е прочел и да мисли, че всичко написано в романите е съществуващо. За него мръсните крайпътни хотели са рицарски замъци, ханджията – граф или херцог, слугинята – благородна дама, вятърните мелници – великани, стадото овце – две неприятелски войски, бръснарският леген – шлемът на Мамбрино.

Овладян от желанието да стане странстващ рицар, се впуска в царството на авантюрите. Сами по себе си подбудите са от най-брагороден характер. Той иска да наказва злото, да изкоренява неправдата, да преследва злосторниците, да подпомага нещастните и го прави по своему ,по Донкихотовски.В резултат се получава точно обратното : вместо добрини прави още по-големи злини, вреди и нещастия.

Първата “защита” той оказва на ратайчето, което е бито от своя господар. Но помощта е такава, че след като Дон Кихот се скрива от погледа им овчарчето е набито още по-жестоко. Сервантес с горчива ирония приключва този епизод ”По този начин нашият рицар прекрати едно зло на земята”. Още по-голяма е иронията, която звучи от думите на детето: ”Господин странстващ рицарю, ако се случи някога пак да се срещнем, макар и да видите, че ме разкъсват на парчета, за бога, не се застъпвайте за мене, а ме оставете да си тегля, защото по-голямо тегло от вашата помощ, право да си кажа, никога не може да се очаква. И да порази бог вашата милост с всички рицари, които са се родили някога на света.”

Безумието на Дон Кихот проличава и във сичките му приключения, като рицар. Той води битка с великани, които всъщност са вятърни мелници, разправя се с монасите бенедектинци, които взима за черни магьосници отвлекли незнайна принцеса. С тези свои деяния героят иска да прослави себе си и родната Ла Манча.

Безброй са странните и чудновати дела на Дон Кихот, безброй са и последствията от тях. При това с тези си подвизи не само прави злини на другите, но сам навлича страдания и на себе си. Той се ръководи от благородни подбуди, но в действителност резултатите са в едни случаи трагични, в други комични или едното и другото едновременно. Следователно не става дума за обикновена лудост, а за особено психическо състояние, изразяващо се в странното отнощение на героя към обкръжаващата го среда. Той има свой свят на виждане, свое царство на видения, които са в несъотвествие с реалния. Именно в противоречията между неговия илюзорен мир и заобикалящата го действителност се крие безумието на Дон Кихот.

Ще бъде несправедливо, ако рицарят на печалния образ се разглежда само като смешен и безумен герой. Той притежава в характера си черти, с които предизвиква възхищение и уважение. Ето защо за правилното радбиране на този тъй сложен , единствен и неповторим герой е необходимо да го приемаме такъв, каковто го е сътворил авторът му и такъв какъвто читателят го възприема без всякакво предубеждение: да се смее, когато трябва да се смее, да се възхищава когато героят говори мъдро и върши добри и благородни дела. Това наистина е трудно, защото не можем да раграничим при един и същи епизод, при една и съща сцена къде свършва безумието и къде започва мъдростта. Каквито и да са подбудите и причините на Дон Кихот да стане странстващ рицар никой не може да отрече неговия идеализъм. В никоя негова постъпка или негова дума не можем да открием дори и капка корист или лична заинтересованост. Той напълно се себераздава, без да очаква някакво възмездие. Това говори за благородство на духа в най-висока степен. Благородство, което извира естествено от чистото му сърце. Героят е един прекрасен хуманист дори и в своето безумие. Когато вижда затворниците оковани във вериги, които за него са символ на робство Дон Кихот възкликва: “Как тези хора могат да бъдат оковани не по своя воля, а подчинявайки се на насилие? Моят дълг ми повелява да възстана против насилието и да помагам на нещастните”.

Героят е постоянно действен, активен и неуморим. Неговата храброст и безстрашие, презрението му към смъртта са безспорни положителни човешки черти. И най-ценното от прекрасните му качества е неговата мъдрост. Защото Дон Кихот е безумец, но е и мъдрец. В мигове, които не са редки, когато умът му е освободен от фантазиите, той говори с опита на мъдростта на човек, който познава живота. Той е прекрасен и благороден, истински рицар без страх и укор. Въпреки, че е смешен от главата до краката, той не само, че не е глупав, но напротив, е доста умен, нещо повече – той е истински мъдрец. Много са случаите, в които се проявяват мъдростта и богатите съкровища на неговото сърце. Незабравими, дълбоко човешки са съветите, които Дон Кихот дава на своя оръженосец , когато посилата на една жестока шега простият селянин става губернатор за кратко време. “Гордей се, Санчо, със скромността на твоя произход и не се срамувай да казваш, че си селянин. Когато другите видят, че не се червиш от срам, никой няма да те осмее. Гледай да бъдеш по-скоро смирен праведник, отколкото надменен грешник…. Помни, Санчо – ако избереш пътя на добродетелтта и се стремиш да вършиш само добродетелни неща, няма защо да завиждаш на тези, чиито прадеди са били князе и сеньори, защото кръвта се наследява, а добродетелтта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта.”

Тук говори самият Сервантес, който чрез словата на своя герой изказва отношението си към живота. От думите на рицаря на печалния образ лъха обич към хората и уважение към техните способности. За безумния мъдрец човекът се цени не според неговия произход, а според неговите човешки добродетели.

Много вдъхновени и умни са словата му, които казва под открито небе в кръга на козарите: думи на един ум и едно сърце, които са овладени от велика любов към човека и наситени с омраза към потисниците, злодейците и грабителите.

В своето произведение Серванетс се проявява едновременно като голям сатирик – изобличител и велик хуманист,който воюва за утвърждаване на човешкото достойнство. Смъртта на Дон Кихот е прекрасна възхвала на човека, който през живота си може да греши, да се заблуждава, но здравите зърна в природата му остават и той се явява в цялото си великолепие като мъдрец. В такъв смисъл звучат словата, издълбани върху надгробната плоча на рицаря от младия бакалавър Самсон Караско: ”Тук лежи прахът на безстрашния идалго, когото не можа да уплаши нито дори самата смърт, разтваряйки пред него вратата на гроба. Без да се страхува от никого в този свят, който му се чудеше, той живя като безумец и умря като мъдрец”. Излекуван от своите фантастични илюзии рицарят престава да бъде Дон Кихот де Ла Манча , а Алонсо Кехана Добрият.

[aloveyou]

УИЛЯМ ШЕКСПИР - „ХАМЛЕТ”
ТРАГЕДИЯТА НА ХУМАНИСТА ХАМЛЕТ
(ЛИС 10 клас)

Великият драматург Шекспир засяга в трагедията „Хамлет” проблеми, актуални и днес. Безсмъртните идеи на творбата будят размисъл у съвременния читател четири века по-късно. В образа на Хамлет творецът въплъщава идеите и устремите на Ренесанса, на новото време.

Още при пристигането си от Витенберг, Хамлет усеща потискащата атмосфера на стражевата площадка - психологически израз на обществения нравствен облик на Елсинор. Тревожните предчувствия на Хамлет за идващо зло и необратими, разрушителни процеси в обществения живот се потвърждават от думите на Марцел: „...има нещо гнило в Дания”. Контрастът между човешките преживявания и празничния блясък на дворцовата зала в Елсинор засилват безпокойството на датския принц. Хамлет е изправен пред реалната драма на времето, в което живее, рефлектирала в собствената му човешка съдба. Въведен е конфликтът между човек и време, водещ в трагедията на Шекспир. Хамлет близа в конфликт с елсинорското общество. Получил образованието си в светския университет във Витенберг, мислещата личност Хамлет не може да понесе несъответствието между хуманистичните си идеали и жестоката действителност.

Едва завърнал се, той се среща с предателството и злото. Морално и нравствено извисен над средновековните принципи, Хамлет се разочарова от горчивата истина: Дания е „образцов затвор”, а семейството му е пред нравствено Крушение. Последната предпоставка за неизбежния конфликт е вестта на призрака за жестокото убийство на крал Хамлет. Оттук нататък целта на датския принц е вече ясно очертана от традициите на средновековния морал: да отмъсти за смъртта на баща си. Това обаче поставя и началото на неговия трагизъм.

Хуманистът, завърнал се току-що от Витенберг, носи нови идеи за човека, които трагично раздвояват съзнанието му между идеите за властта и родовата чест, от една страна, и ренесансовата идея за нравствените измерения на „престъплението и наказанието", от друга. Отмъщението губи смисъл чрез ново убийство. Този акт на възмездие е присъщ на средновековен Елсинор. Призракът на убития крал е верен на своето бреме. Идва от миналото, изисква действия, несъвместими с новата ренесансова епоха. Така Хамлет влиза в конфликт с моралните императиви на бащината воля. Не може да убие чичо си, защото с неговата смърт моралната деградация на Елсинор няма да спре. Разрушителните процеси б обществения живот ще продължават.

Хамлет иска и знае, че трябва да отмъсти за смъртта на баща си. Защо тогава Шекспировият герой - въплъщение на благороден стремеж към справедливост и свобода, се баби? Надраснал спонтанните и прибързани пориви към необмислени действия, типични за Средновековието, Хамлет търси причината за моралното падение на човешкия род. Той не е страхлив, безволев или малодушен човек. Вътрешното раздвоение на героя разкрива психологично изграден драматургичен образ. Колебанието на Хамлет не е израз на слабост, а търсене на по-хуманен изход от неразрешимия трагичен конфликт:

Без бряг е времето! О, скръбен дял -
нима аз бих го в брегове сновал?

Тези думи на героя разкриват хуманистичната проблематика и общочовешкото в творбата: борбата с неправдата и злото е нравствен дълг за истинския човек. Духовната трагедия на Хамлет се състои в това, че той вече е осъзнал непосилността на своята задача - да се изправи сам срещу силите на злото, осъзнал е безсилието си да се бори с него. Самотата в елсинорското общество още повече изостря душевната му болка. Претърпял поражения от всички страни, загубил баща, майка, любима, приятели, той се чувства сам срещу „море от мъка”. В монолога „Да бъдеш или не” Хамлет изповядва загубената вяра в доброто у човека. В този момент неговият трагизъм постига кулминационен връх. Болезнено преживяната безизходност на ситуацията е причина за благородното възмущение на героя: „неправдата на силния”, „мъките горчиви от отритнатата обич”, „потъпкването на законите”, „безочието на властта”. Скръбта и отчаянието често навеждат Хамлет на мисълта за самоубийство като изход от проблема. Но това не го отказва от намерението му. Борбената му натура не може да се примири с неправдите в живота. Съмненията му са съсредоточени около това, как да накаже братоубиеца, но сам разбира, че бездейства и се укорява с гневни думи: „поплювай”, „мухльо”, „подлец и низък раб”, „мечтател, глух към своя дълг”. Преценката на Хамлет за собственото му бездействие, размислите и съмненията го разкриват като истински хуманист от Ренесанса. Той търси сила в колебанията и съмненията. Гениалният творец не е лишил героя си нито от страданието, нито от депресията и колебанието. Равносметката му е тежка, болезнена, изпълнена с убийствена саможертвеност. Осъзнал дълбоко личната си невъзможност да преобрази света, Хамлет става борец за човешката си чест. Висотата на човешкото му съзнание се доказва от стремежа да воюва за човека, а не против него. Така той допринася за голямата борба против злото.

Потънал в меланхолия и тиха „лудост”, Шекспировият герой наказва своите врагове с ирония, хаплива сатира и философски доводи. Много скоро поведението му се променя, става действено и започват да се редят събития, предвещаващи развръзката на творбата. Хамлет е колкото готов да отмъсти за смъртта на стария крал, толкова е изпълнен и със съмнения относно справедливостта на взетото решение. Не убива Клавдий по време на молитвата му, защото страданията на обременената съвест са по-голямо наказание за съгрешилия, според ренесансовия хуманист, отколкото кървавото убийство.

Сложна е развръзката в Шекспировата драма, защото е голяма и сложна борбата, която води Хамлет в името на хуманното у човека. Смъртта му е трагична, защото той е сам в света на злото, но е и дълбоко оптимистична. Хамлет носи в себе си висотата на човешкия дух и истинското благородство, устрема на човечеството към справедливост. Той е въплъщение на хуманистичните идеали и красотата на човешката личност, посветила се на борбата за тяхното осъществяване в името на разума и правдата. Затова Хамлет е вечен и Шекспир - гениален, показал в трагедията си непреходните проблеми за дълг и чест. Финалът на произведението убеждава, макар и по странен начин - чрез осеяната с трупове сцена, че в човешкия живот има справедливост и разум, които внасят хармония в човешките нрави.

Трагедията „Хамлет” - връх в творчеството на гениалния Шекспир, пресъздава една епоха на подлост и жестокост, срещу която воюва един човек, изпреварил съвременниците си, самотен, но дълбоко хуманен, който иска да съхрани най-възвишеното у човека. Това е трагедията на една обикновена и същевременно необикновена личност, която въпреки всичко вярва в човека на бъдещето.

[aloveyou]

Дон Кихот и Санчо Панса – една неразделна двойка


Един писател, колкото и да е велик, колкото и да е гениално неговото творчество, не изчерпва литературното богатство на една нация през дадена епоха, но с цялото си наследство или само с една своя творба той може да бележи най-високите върхове на литературата.
По заслуги и по достойнство Мигел де Сервантес Сааведра заема първо място в литературата на Испанския ренесанс, защото най-дълбоко и с изключителна художествена сила е отразил духа и смисъла на своето време. По гениално неповторим начин той е разкрил битката между старото и новото в своята епоха от позицията на хуманизма.
В историята на световната литература Серванетс е известен като автор на романа “Дон Кихот”.
В тази творба главният герой “рицарят на печалния образ” и неговия оръженосец Санчо Панса са неразривно свързани. В нея много ясно е разкрита съпоставката между рицаря и неговия слуга и странното влияние на Дон Кихот върху Санчо Панса. Безумния рицар умира поумнял, а неговия оръженосец става луд за подвизи и приключения.
Гравният герой – обеднелия идалго Алонсо Кихана, вследствие на денонощно четене на рицарски романи разстройва ума си и загубва представа за реалния живот. Той не е отвлечен герой, който се впуска в царството на подвизите, за да търси несъществуваща правда. Започва да живее с онова, което е прочел и да мисли, че всичко, което е написано в рицарските романи е реално. Овладян от желанието да стане рицар, Дон Кихон се впуска в царството на авантюрите. Сами по себе си подбудите са от най-благороден характер. Той иска да поправи злото, да изкорени неправдата, да преследва злосторниците и да подкрепя нещастните. Напълно се себераздава без да очаква възмездие. Това говори за благордство на духа в най-висока степен. Благородство, което извира от чистото му сърце. Той е един прекрасен хуманист.
Редом с рицаря на печалния образ върху мрачния фон на испанската действителност се очертава фигурата на верния оръженосец Санчо Панса. Той е селянин от главата до петите и този човек зарязва дом, жена, деца и тръгва след един фантазьор по пътя на приключенията. Така един до друг застават два образа едновременно противоречиви и сходни, изключващи се и допълващи се един друг. Единият е слаб, изпит, вдъхновен от идеята да възцари справедливост, да изкорени неправдата, да подкрепя нещастните и да върши легендарни подвизи, за да възвеличи името си и родната Ла Манча. Другият е нисък и пълен, човек от народа, който се ръководи от материални и реалистични подбуди. За него земните радости са по-важни от духовните.
Като тези два образа, напълно противоположни но и взаимно свързани герои, световната литература не познава – на един благоразумен и спокоен човек, който изоставя всичко, за да се бори с неправдата в живота. А другият практичен и хитър селянин с цяла върволица от грижи. Дон Кихот и Санчо Панса са една неразделна двойка, защото единият не може без другия и обратното. Ако единият от героите не съществува ,самият роман няма да има такова емоционално въздействие и художествена стойност.
Санчо Панса няма облага от приключенията с Дон Кихот, а единствено, което го ръководи е мисълта за острова, който може да управлява. Най-странното е, че след като вече не е губернатор, той е спечелен от идеите на своя рицар. Героят е видял лудостта на Дон Кихот но въпреки това го е обикнал и е повярвал в него. Така постепенно в простия и хитър селянин започва да гори лудия пламък на рицарството.
Ако не бяха тръгнали по света, рицарят щеше да остане добрия Алонсо, а Санчо щеше да си остане при своята работа, притиснат от своите грижи.
Тези обикновени хора тръгват на борба преди всичко за свобода, въпреки, че се раждат в епоха, която е създала светата инквизиция. Оръжията им са жалки, но вярата им и готовността им за саможертва са безгранични. Ето какво говори Дон Кихот на Санчо.
“Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. ….Задължения да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен. Щастлив е този, комуто провидението е дало парче хляб, без да се чувства задължен да благодари за него на когото и да било друг освен на самото провидение.”
Така в една епоха на умряло рицарство те желаят да живеят като рицари.
Повече от четири века са изминали откакто образите на Дон Кихот и Санчо Панса са влезли в редиците на безсмъртните герои в световната литература и интересът към творението на гениалния испанец не е заглъхнал нито за момент. Ненадминат е геният на Сервантес, който противопоставя “идеалистичното начало”, олицетворено в образа на Дон Кихот с “грубия практицизъм” олицетворен в образа на Санчо Панса.Двата образа са неразделна двойка, която ще остане завинаги в световната литературна класика.

[aloveyou]

ИИИ за втората тема http://www.temi-literatura.net/index.php?view=article&catid=44%3A2009-02-07-14-39-11&id=220%3A2009-02-07-14-42-31&format=pdf&option=com_content&Itemid=65

Вършат ли работа ?

[Krokozubel4o]

Очуден съм колко бързо сте ми помогнали, радвам се че има такива хора. Дано ви се случат най-най хубавите неща! Стигат рабира се и едно голямо БЛАГОДАРЯ :)