PDA

View Full Version : Теми за Класна ЛИС



xrisko
01-02-2010, 10:19
Другата седмица имам класна ЛИС ето и темите..
Под ледения дъх на нощта- Зимни вечери

Пътят на бедните и страдащите в големия град- Зимни вечери

Потомката и неините предци- Потомка

Смехът на сатирика- Дамата с ренгеновите очи

Изпитанията на човека и неговата вяра- Песен За човека

Моля Помогнете!!!!!!

aloveyou
01-02-2010, 10:23
СМЕХЪТ НА СВЕТОСЛАВ МИНКОВ

ОБЗОР



През 20-те години на XX век на страниците на в. „Българан” се появява името на Светослав Минков. В последствие той ще изживее близо десетина години в творческо лутане, преди да заеме своето достойно място в реалистичната сатира на българската литература. Този модерен за времето си писател умее да наблюдава и анализира обществения живот, без да изпада в декларативност, вплитайки умело идеята си между редовете. Богато е многообразието на творческия му естетизъм. Той е мислител, философ, психолог, сатирик... „Човек трудно би могъл да си представи живота без светлина, без радост и без смях... - изповяда писателят. - Светът е светлина, а не дребнаво хихикане.”

Ако се опитаме да сравним творчеството на Светослав Минков с някой от останалите бъл-гарски писатели, ще се затрудним, защото самият той приживе трудно е намирал родство със свои колеги по перо. В едно интервю, направено от Атанас Свиленов, Минков споделя: „Като учех в Германия, силно впечатление ми направиха работите на Хофман. Бил съм под тяхно влияние тогава, а сетне търсех свой път...” А що се отнася до творческата му близост със сънародник, Минков я усеща в последните тогава произведения на Радичков. Открива я в: „непрекъснатото преминаване от битово-натуралното изображение към една особена условност, където нереалното звучи напълно правдоподобно.” Но докато у Радичков се забелязва определен стремеж към артистичен наивитет, то сатирата от късния период в творчеството на Минков е повече урбанистично-мисловна. Макар че при внимателно препрочитане на фантастичните разкази на Вежинов и диаболичните творби на ранния Минков също откриваме известна близост. Само че диаболичният свят от ранните разкази на Минков търпи своеобразна трансформация при Вежинов, като мистерията и фантастичните моменти при първия се развиват вече в цялостна фантастична ситуация.

Но кои са основните характеристики на Светослав-Минковия творчески свят? Ако, изследвайки феноменологията на смешното, Исак Паси посочва осем основни и определящи феномена: тяло, костюм, характер, антитеза, контаминация, .недоразумение, двусмислица, повторение, то проследявайки смеха у Минков, можем да изброим още толкова. Защото смешното при неговите творби се проявява в различни форми: хумор, ирония, пародия, сатира, гротеска. Така например сатирикогротесковият характер се проявява често при обрисовката на тялото не с цел да го окарикатури, а за да предизвика смях, което е само фрагмент, с който постига многостранно уплътняване на идеята. Така например, ако натежалата от годините и еснафския живот съпруга от разказа „Асфалт” е заприличала на стара ленива тигрица, отпуснатото от годините и леността тяло в случая буди не толкова смях, а носи болката на автора от вида на тялото, превърнало се в огледало на похабената душевност. Това се долавя от контекста на философското заключение: „Има съпрузи, които след дълъг съвместен живот придобиват някакво необяснимо сходство във външността, движенията си и дори в начина на мисленето си, та човек не може да разбере дали те наистина са съпрузи, или брат и сестра.” Гротесковият компонент: „щриха на тялото”, ще усетим със силата на въздействието като израз на характера на героя и в късните разкази на Минков: „...лицето на Аргир Наумчев изглеждаше някак мъгляво, без профил и без анфас... и пространството между шапката и шията се изпълваше от един сив, пихтиест образ, който постепенно потрепваше, както трепти нажеженият въздух на някой комин.” Комизмът във външността на героите на Светослав Минков довежда не до смешна ситуация, а до гротеска. „Съшит... от нарочно купен за целта кеневир, натъпкан... добре със слама... със същинско човешко лице, с нос, уста и очи”, сламеният герой оживява, когато получава само един дребен, но съществен детайл от фелдфебелския костюм - нашивката. И дори и днес читателят се досеща, че ироничното пламъче, което светва в очите му при четенето, е озарявало лицето на автора в мига на сътворението на творбата.

Няма разказ в творчеството на Светослав Минков, в който тезата, идеята да бъде дадена направо. Тя обикновено звучи като самотен акорд в многогласата музика на отрицанието. Но този акорд изисква мисъл и разбиране от страна на читателя, защото тънкият смях на автора може и да заблуди. Защото, ако антитезата звучи в повествованието, тезата остава за възприятията на читателя. Така например в „Лунатин!... Лунатин!... Лунатин!...!” още със заг-лавието - „мистичен символ на възкресената романтика и сигнален зов за галантни приключения и рицарски подвизи”, Минков поставя антитезата. Така той изразява сатиричното си отношение към самозабравилите се учени от типа на Хераклит Галилеев. Всичко около героя в този разказ остава в тайна от момента на заминаването му в „обетованата земя” Америка до момента на завръщането му. Очевиден е фактът за безжалостната експлоатация на луната. Машинизираният, стандартизиран свят прави неспособни своите жители да изпитват сантиментално настроение. Но престоят на нашия герой при „предвидливия”американец не е напразен. Изстисквайки „като лимон” от продължителна експлоатация луната, след откриване на чародейните хапчета „лунатин”, Хераклит Галилеев съживява своите граждани. Хапчетата им възвръщат способността да слушат музика и стихове, да плачат и да се смеят, дори да се обичат. Тезата е изразена с гротесково разнищване на големия американски свят, в който прогресивното начало, техническо и икономическо развитие се отразява регресивно върху човешкото у човека. Като четем този разказ, неволно у нас се прокрадва болка и за днешния ден - колко хора, превърнали всекидневието си в писта за гонитба на пари, имат вопиюща нужда от таблетка „лунатин”!...

И ако обичайно феномените на смешното - недоразумения и двусмислици, се носят в сатиричните творби от действия, жестове или изказвания на героите, то в творчеството на Минков те имат самобитна изява. Неговият смях е толкова фин и рафиниран, че с основание можем да го наречем интелектуален - смях на гротеската. Полифоничното звучене на „тънко” и умело зафиксираните идеи е най-голямата сила на твореца и в същото време поражда и най-голямото затруднение при възприемането му. Читателят нееднократно си задава въпроса - „Точно това ли в искал да каже авторът?”

Като специфичен феномен за гротесковия характер на хумора на Светослав Минков изпъква и условността на сюжета. Правейки ни съпричастни към съдбата на Тадуеш Валдек във „Филантропична история”, авторът поставя за основа на конфликта „историята с панталонените копчета”, вследствие на което героят попада в затвора. Този условен сюжет е необходим, защото именно с преживяванията на Валдек в затвора Минков поставя идеята за мнимата филантропия. Антихуманната и античовешка същност в дейността на безразличния професор се изразява в „хуманното” изпълнение на дълга му - да изправи подсъдимия здрав на електрическия стол, за да го опече. Един „филантропичен” свят, в който „само човекът стоеше по-долу от амебата и никой не се грижеше за него, защото не беше нито куче, нито умееше да носи бастун в устата си, нито бацил, който можеше да бъде разгледан под микроскоп”. Следвайки логиката на идеята, а не на събитията и създавайки една иронична атмосфера на договореност между автор и читател, Минков прави най-неочаквани скокове в разказите си. Логиката на събитията не е спазена, но това не дразни читателя, защото авторът умело ни води след идеята. С удивителна лекота той чупи сюжетната линия: понякога само за да припомни неосъществимите минали мечти на Тадеуш Валдек или да акцентува на значението на четвърт архиварска заплата за бедния канцеларски служител, или просто да зафиксира интересни случаи с помощта на „фантаскопа”. В някои разкази с неповторим финес се отклонява за момент в друга действителност. Говорейки за пословичната американска скорост на развитие на действията във „Водородният господин и кислородното момиче”, Минков не пропуска случая да жигоса нашата бюрокрация: „Ако тия хора се намираха в някое наше учреждение, щяха ей така да остареят от чакане, докато им дойде редът за преглед. Щяха просто да се сраснат със столовете и да забравят, че са искали да се женят. Но американците действат със светкавична бързина - не лепят гербови марки, не водят входящите и изходящи дневници, не пият кафета по канцелариите. Още щом се появят там по някаква работа и чиновникът казва: „Готово!” С този скок на отрицание той всъщност не утвърждава, а отрича. Отрича феноменално телепатичната скорост на вземане на решения и действия, както и скоростта на открития. Понякога чупенето на сюжетната линия е съпроводено и с директно афиширане. Дълбок подтекст има в рекламното съобщение в американските вестници от разказа „Паноптикум” „Лайхенвалд”: „Продават се прочути концлагери с добре запазени спомени. Справка: Европа - Фюрерландия, Бундестратът”.

Урбанизмът също заема съществено място в сборниците разкази „Автомати” и „Дамата с рентгенови очи”. Къде по-красноречиво сравнение от това, че „Стандартът е пораснал като небостъргач, а до него човекът е като лилипут”. Надявайки си маската на наивник, авторът се обръща приятелски към читателя, за да му довери някаква тайна или да го направи съпричастен към нечия съдба. Обикновено „скъп” на думи, той като че ли не успява да ни предаде всичко с разказа и в края прави „Забележка от автора” или „Предупреждение към влюбените”, или води „Разговор между автора и читателя”, или просто дава „постскриптум”. Слагайки маската на героя в отделни разкази, авторът излиза сам срещу себе си. Герой-читател, който, отправяйки стрелите на нападките си срещу автора, всъщност само утвърждава правата му. Но това е и целта на Светослав Минков, защото „...литературата да не е нещо седефено, да не е като баклава или кадаиф?... Житейските въпроси трябва да се разглеждат малко медицински, сиреч - без срам и без стеснение.” И авторът не играе на „ кегелбан с благоприличието”, нито създава сюжета на разказите, воден от идеята, нито пък създава образи-щрихи, които я покриват...

aloveyou
01-02-2010, 10:25
“Зимни вечери”
Хр.Смирненски

Човешкото страдание е основен мотив в една от най-популярните творби на Х.Смирненски – цикълът „Зимни Вечери”. Съдбите на лирическите персонажи са пряко зависими от последиците и от живота в големия град. Творбата е наситена с много болка и съчувствие, състрадание и зов за човешката милост
В цикълът “Зимни Вечери” ясно се открояват картините на живота в крайните градски квартали - един свят, сравним само с ада. В тези предградия властват отчаянието, мъката, бедността и мизерията. Изгубени са радостните емоции в живота. Страданието е всеобщо.
Още в началото на творбата Смирненски сравнява града с „черна гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Епитетите „пуст и мрачен” се наслагват върху определението „черна гробница” и безотказно внушават невъзможността да се забележи някаква следа от жизненост в това пространство. Всичко тук е замръзнало и статично. Глъхнещите сгради с „жълти стъклени очи”, оскрежените дървета и жици създават не само впечатление за призрачност и изоставеност, но и за един скован и безсмислен свят, в който човекът е излишен и ненужен. Драматизмът на ситуацията в бедното предградие е последица от социалната принадлежност на човека, лишен от естественото право на труд и възможност за препитание. Определението „безхлебен” е израз на печалния резултат от несполуката в живота на бащата. Безпомощен и отчаян от повтарящото се всекидневие, той достига до мисълта, че животът му е „непотребен”. Пренесена в семейството, тази социална безперспективност се превръща в човешка трагедия, чиито жертви са децата и майката. В този дом липсват уютът и топлината, а градът не само, че не дава закрила на социално онеправданите, но и ги лишава от опора и смисъл в живота.
Дори тогава, когато се трудят, хората от социалните низини не живеят щастливо. Дори метафората „златни сълзи” не носи послание за нещо възвишено и красиво, а по-скоро насочва смислово към тъжната участ на хората на черния труд.
Животът на хората в тази част на големия град задушава всеки техен порив и устрем, унищожава всяка обзела ги надежда и възможност за спасение. Присъствието на мъглата е неизменно и неотлъчно. Всепоглъщащата мъгла е еднозначна с живота, отреден за социално слабите хора, за онези, които са притиснати от жестокостта на света, част от който са и самите те. Към тях лирическият Аз се обръща с дълбоко съпричастие и с непринудена човешка близост: „Братя мои, бедни мои братя - пленници на орис вечна, зла....”. всичко се поглъща от хаоса, от скръбта и от смразяващия студ сякаш единствената възможна светлина е тази на свещите, запалени край ковчега на младото момиче. Смъртта е властна господарка над безпомощните срещу нея обитатели на бедните хижи. Безчовечната мизерия белязва жертвите със знака на смъртта. Молитвата със словата, отправена към Бога е осъдена на безответност, защото всичко в този обречен свят бавно, но неумолимо тлее и се претопява в небитието - така, както изчезват ледените цветя докоснати от целувката на „свещите бледни”.
Мъглата и бедността шестват в поемата като две родни сестри: едната - видима,а другата - невидима, но затова пък - убиваща безотказно. Не случайно мъглата се появява многократно и винаги нейната дреха е в различен оттенък: „сива”, „гъста”, „бледосиня”, „непрогледна”, „жълтопепелява”. Плътната й завеса трудно може да бъде „продрана” и макар никога да не успява да скрие от погледа на развълнувания и страдащ лирически герой картините на страданието и нещастието, тя оставя неизличимия си отпечатък върху всичко и върху всеки в призрачния нощен град. Дали това ще бъде слепия старец, който се връща от просия с натоварено до него дете, дали ще са други нещастни жертви - двете деца без детство, които треперят , опрели гръб до стълба с уличния фенер - няма значение. Техните силуети бродят, мяркат се и се стопяват в морето от мъгла, вихреща се в своето „зловещо пространство” . Чистите детски мечти и надежди за мъничко радост и за по-добро бъдеще се стопяват в уличната кал, подобно на снежинките, които падат в черната локва.
Движението в пространството на града е осмислено като демонстрация на протест с/у неговите соц.язви и антихуманна същност, съотнесена към съдбите на социалнонеоправданите. Неслучайно и в края на поемата се повтаря мотивът за „вечната бедност и грижа” , които „гледат през тъмните стъкла”. Социалното зло е вездесъщо за хората от „смълчаните хижи”, където „злорадствени песни/ напяват незнайни беди”.
Цикълът „Зимни Вечери” на Хр.Смирненски лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човешката несрета на своите герои „пленници на орис вечна,зла”. Мизерията, която ги убива и страданието , което ги измъчва от люлката до гроба, което вгорчава и съкращава техните дни, им носи не само физическо унищожение , но и насилие над личностното начало у тях.

aloveyou
01-02-2010, 10:27
Това става ли:ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - „ПОТОМКА”
ВРЪЗКАТА НА ПОТОМКАТА С РОДА
Появата на Елисавета Багряна в българската поезия е знаменателна и впечатляваща. По думите на Милена Ца¬нева, тя е „едно от ония малки чудеса, кои¬то литературната наука скромно нарича явление”. След поетите символисти, Багряна отново приземява поетичната образ¬ност и донася усещането за непосредст¬вено, но същевременно и извисено въз¬приятие на света.
Книгата й „Вечната и святата”, включ¬ваща и стихотворението „Потомка”, съдържа изключително въздействащи пос¬лания към съкровеното в душата на чове¬ка, към неговата чувствителност. Поетеса¬та докосва сакралното пространство на чо¬вешката душа с лиричната си изповед, с порива към освободеност на човешкия дух от ограниченията, наложени над него. Въпреки полета на духа към примамли¬вия небесен простор, лирическата герои¬ня на Багряна остава здраво свързана със земната твърд. От нея черпи сила, .жизне¬ност и опора. Връзката с родовите корени придава онази устойчивост на духа, без която човешката същност е немислима.
В стихотворението „Потомка” открива¬ме гласа на родовата кръв, която утвър¬ждава жизнената сила на героинята, въз¬приемаща себе си като част от един дре¬вен народ и като дъщеря на родната земя. В творбата звучи лирико-драматичен сказ за съдбовност. В търсене на изворите за лично и национално самочувствие, пое¬тесата се обръща към образите на праро-дителите, отдалечени във времевото прос¬транство, за да изгради мост към бъдеще¬то. Там, където те отсъстват, се появява кръвната връзка и напомня настойчиво за своята значимост:
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Загадката на родовата история отключ¬ва въображението на лирическата герои¬ня и създава романтичната легенда за из-вечната любов, преодоляла прегради и из¬питания:
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Тук ролята на фикционалното е да съгради нови образи вместо отсъстващите белези на родовата памет. Новият род, създаден от сливането на двата етноса, е може би по-здрава основа за бъдещето, защото е изграден чрез могъщия порив на любовта, неподвластна на забрани и разстояния. Нейни съюзници са нощта,вятърът и конят:
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Архетипните образи в стиховете на Баг¬ряна - пътят, вятърът, конят, способстват за реализирането на значими смислови послания и метафорични внушения. Без¬крайността на пътя, неговата перспекти¬ва, открояват стремежа на волния, свобод¬ния човешки дух, като този на лирическа¬та героиня, стремежа към правото на ли¬чен избор, но при неограниченост и рав-нопоставеност. Конският тропот насочва към романтичното възприятие на прежи¬вяванията, свързва реалността на случи¬лото се с въображаемото и с невидимо¬то.Отключва усещането за волност и не¬зависимост на дългия и труден път към щастието.
Потомката неслучайно се идентифици¬ра с тази „древна, скитническа, непокорна кръв” на предците си. Тя предопределя нейните стремления да следва безкрайния път на вятъра, символ на освободената ду¬ша на жената, неподвластна вече на кано¬ни и предписания. Тя не желае да бъде възприемана единствено като майка и съпруга, като жрица и пазителка на семей-ното огнище. Лирическата изповедница на Елисавета Багряна се самоопределя като вечната жена, с всички нейни слабости, с греховната си същност, но също така вдъхновителка, муза, любима, сътворяваща и даряваща любов. Неслучайно естетичес¬кият идеал в „Потомка” е въплътен в усетите на жената, устремена към щасти¬ето на любовта, преодоляваща всички забрани и прегради пред нея. Както пър¬вата жена - Ева, тя се води от святото же¬лание да продължи рода чрез вечната греховност (според библейския мит). Опре¬делящо е желанието на героинята да пре¬късне всички нишки, които я обвързват с патриархалните нрави и морал, сковава¬щи жената, отнемащи й правото на сво¬боден избор, избора на сърцето. Поетеса¬та утвърждава качествено нов идеал, кой¬то предопределя промяната на настояще¬то и бъдещето. В него човешката личност на жената ще може да разгърне своите съкровени пориви според представата си за красотата на живота, но и своята отго¬ворност за неговото съхраняване.
Пространствено-времевите граници на лирическата творба са разширени. Те носят характеристиките на един свят без гра¬ници, една необхватност. Чрез динамика¬та на глаголите за движение се откроява по¬ривът към волност, към освободеност. Надмогва един витален патос, чрез който ясно се утвърждава връзката на потомката с прародителите, със зова на родовата кръв:
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Лирическата изповедница открива за се¬бе си възторжена близост, която я дарява с радостта от свободата, от притеглянето към непознатото. Тази приобщеност към духовната същност на далечните предци е изра¬зена чрез любовта към родната земя, чийто конкретен образ са „крайдунавските рав¬нини”. Историческото упоменаване извик¬ва усещането за възродената сила на родо¬вата памет. Нейните образи носят метафо¬рични внушения, съотнасящи се към само¬чувствието на потомците чрез унаследеното от тях. Без „прародителски портрети" и „фамилна книга”, без „завети”, единствено остава духовното родство. Неговата стой¬ност обаче е многократно по-голяма от ви¬димото, материализирано родство. Негов израз е именно онази „непокорна кръв”, ко¬ято напомня настоятелно за себе си:
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Обединяващото, общото е изразено чрез притежателното местоимение „ни”. Кръвта е носител на спомена за първород¬ния грях, защото тя е генетичната памет на потомците за тяхното минало. За българи¬на, лишаван по много причини умишлено от документираната история на рода му, тя е единственият възможен път за себепознание. Именно това усещане, както го определя поетесата, възкресява избледня¬лата от времето връзка между рода и жи-вота. Наследеното непокорство влива дър¬зост и една вечна неудовлетвореност у по¬томката да открива и преоткрива света. Не-случайно родовата кръв е определена като „древна, скитническа, непокорна”. Чрез ли¬рическата говорителка легендата оживява и от минало се превръща в почти реален образ на влюбените, бягащи в нощта. Сти¬листичната роля на алитерацията чрез зву¬ка „к” в думи като „конски”, „кънтял”, „крайдунавски”, „кинжала” подчертават ри¬тъма, наподобяващ конски тропот. Пов¬тореният семантично образ, чрез изповед¬та на лирическата героиня, потвърждава връзката, споена с чувството на обич: „За-това аз може би обичам... конски бяг под пля¬съка на бича... ” Родството между поколе-нията не е само като физическа връзка на плътта, но определено на материя и дух ед-новременно.
Неочакваното проявление на лиричес¬кия АЗ в последното четиристишие впечатлява с контраста на позициите. Моти¬вът за греха и греховността е определен като естествено допустим в поведението на човека, понякога слаб пред житейски¬те изпитания. Лирическата изповедница е откровена:
Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя...
Тя обаче търси опрощението на родна¬та земя заради кръвната си връзка с нея. Условността, неколкократно въвеждана дотук, вече е заменена с ясна категорич¬ност, когато лирическата героиня изразя¬ва своята същност:
Аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице земя.
Ключовата дума в творбата на Багряна -„кръв”, отново потвърждава принадлеж¬ността към родовото пространство, но се¬га то е обогатено с представата за изконно българското - майката земя. Ново е и въ¬веденото от поетесата отношение майка -дъщеря, нетипично преди нея в българска¬та поезия. Близостта на тази „щерка вярна” с майката земя е по-естествена дори от синовната връзка, защото женската същност тук е во¬деща и определяща, както женското начало в приро¬дата.
Вслушана в гласа на ми¬налото, на родовата кръв, поетесата пре¬косява времето, сближава потомци и пред¬ци, за да преоткрие себе си в образите на прародителите и силата си в изконната връз¬ка с родната земя.
Изповедта на чувствата в стихотворени¬ето „Потомка” въздейства върху възприемателя най-вече чрез една овладяна, дъл¬боко художествена пластика и изящна орнаменталност на поетичното слово. Един явен витален патос утвърждава родовите ценности и съдейства за възприятието на подтекстовите послания към времето на потомците - да се осмисли кръстопътната ни история не в трагичен аспект, а опти¬мистично, като утвърждаване на копнежа по свобода в човешката същност на българина.

aloveyou
01-02-2010, 10:30
Виж и тези

http://www.teenproblem.net/school/s/589.html

http://www.teenproblem.net/school/s/1739.html

http://literatura.kabinata.com/vapcarov.htm

П.С - Вършат ли работа
П.С 2 - това какво общо има с Доктор Тийн

xrisko
01-02-2010, 10:41
Даммм ... вършат работа мерси много :-P

SmilezZz
01-02-2010, 11:19
Даммм ... вършат работа мерси много :-PЗа нищо

smartbutlazy
11-22-2012, 16:45
shte moje li nqkoy da mi napishe/nameri kratko LIS na tema : DOMAT I SPOMENITE KATO SMISLOV CENTAR W STIHOTWORENIETO:"DA SE ZAWARNESH V BASHTINATA KYSHTA",na dimcho debelqnov