crazygirl13
01-03-2010, 13:25
Виж тези ще ти свършат ли работа за третата тема
В нашето съвремие Вапцаров е спорен автор. Неудобен. И непредвидим. От позицията на спомена за недалечното минало сякаш не си даваме сметка до каква степен поезията на огняро-интелигента е благодатна за възприемане от днешните млади хора. Те, необременени от политически клишета, от идеологеми, от осакатяващата примка на чуждото, задължителното мнение, приемат безрезервно проблематиката на Вапцаровата поезия, способни са да оценят нейната многопластовост и да полемизират заложения в нея неспокоен дух, опирайки се единствено на собствената си ценностна система.
Тази промяна в ценностите, разкрепостеното отношение на непредубедения читател спомага за изследването на гледните точки към и във една толкова позната и обичана творба като „Песен за човека“. Преди да разгърнем обаче различните пластове на това стихотворение, би следвало да разгледаме един ключов за произведението проблем, а именно: смисълът на взаимоотношението
п е с е н – ч о в е к – у б и й с т в о. Всеки от трите компонента на това триединство губи част от смисъла си, ако бъде разгледан самостоятелно. Тук ще направим опит за изследване на този смисъл в контекста на Вапцаровото произведение. Смисълът на човешкия живот и неговата загуба, песента като израз на духовното и ключ към осъзнаването на личността предизвикват диалог на много равнища – в самото художествено произведение, между творба и възприемател, между творба и други произведения на изкуството, а с оглед на това проблематизиране открояваме четири основни подстъпа към проблема за човека и ограбването на живота му: отношението на лирическия Аз към представените в чисто репортажен план събития; реакцията на истеричната дама; осъзнаването на проблема от страна на самия убиец и оценката за разказаната в творбата случка от позицията на нашето съвремие.
Навлизаме в спорна материя при опит да постулираме еднозначно отношение на базата на фраза от типа на: „Човекът е ...“ Не би могло да съществува само едно разрешение на така зададен казус, защото неизменно би следвало да пристъпим към въпроса „Кой съм аз?“, а тук отговорите биха могли да бъдат поне толкова на брой, колкото личности запитаме. Следователно не бихме могли да чакаме еднозначен отговор и на въпроса „Кой си ти?“, така че да приемем еднозначно околните. Песента, изпята от Вапцаров, е „за човека“, спорът на лирическия герой с дамата е на тема: „Човекът във новото време“; злодеят попада на хора и става ч о в е к, всичките тези човеци са носители на човешкото, включително истеричната дама, която заявява: „Аз мразя човека“. Може би очовечаването е именно в самото търсене, в това, да възприемеш себе си не просто като индивид, но и като личност. Именно тук е неразривната връзка между мъчителните духовни търсения да осъзнаеш, да осмислиш, да ословесиш себе си и творческото начало, изразено в песента. Тя е тази, която пробужда и поддържа божията искра у човека, тя отваря неподозирани пространства, тя може да разкрие смисъла на човешката участ, да осмисли самия живот, да бъде история, памет, народопсихология, съдба. Възпяването е подстъп към героичното, но то е и последен стон и въплъщение на човешката мъка, когато се прощаваме с близък човек в последния му път; песента е милувката на майката към нейното дете или обяснение в любов, или родова памет. Песента е неразривна част от битието на човека и у Вапцаров тя отразява както възпяването на човешкото, така и идеята за песента като неделима част от духовността.
Въпросът, който изниква, е дали можем да приемем изпяването на една случка, разказваща за отнемането на човешки живот. Поразяващо е чисто битийното представяне на едно убийство. Лирическият персонаж простичко, без да прибягва до патетика и пресилени и изкуствени емоционални изблици, се опитва да осмисли проблема, да достигне до първопричината за кръвопролитието. Всичко, което представя в песента си за човека, е част от аргументацията в спор, свързан с представата за човека на новото време. За лирическия Аз не съществува човек въобще, по принцип, еталон, пример за подражание именно защото съвършеното не е човешко. Пред нас е изправена личност, която е в пълно съзнание за факта, че търси човешкото начало. Конфликтът с дамата иде от това, че докато тя приема нещата еднозначно:
Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита...,
то нейният събеседник запазва своята вътрешна хармония независимо от дилемата, пред която се е изправил. Трябва да прецени в кое от твърденията е неговата истина: „Човек за човека е вълк“ или „Човек за човека е брат.“ Кое е по-важното: „Любите друг друга“ или „Око за око – зъб за зъб“? Самото търсене, проявената търпимост – „полека, без злоба, човешки“ – насочва към идеята, че лошото, че импулсът за убийство е извън човека, че са необходими екстремни обстоятелства, за да те принудят да се подхлъзнеш „и стъпиш в погрешност на гнило“. Сравнението със скот в скотобойна се превръща в контрапункт на човека и човешкото, което лирическият герой се опитва да открие в започнатия спор. Така се стига до формулирането на старата колкото света и човешките прегрешения фраза (естествено, не буквално): „Нищо човешко не ми е чуждо.“
Като че ли именно тази теза не може да приеме истеричната дама. Използваме това определение не случайно, а именно поради факта, че Вапцаровият Аз определя по този начин събеседницата си. Истириката произлиза от нежеланието да се погледне на разглеждания проблем в дълбочина. Събитията се оценяват повърхностно. Някой е извършил убийство. Възмутително е, че той е намерил покой след изповед в черквата или в идеята, че след като изтърпи справедливото според човешките закони наказание, ще умре с мисълта за по-добро бъдеще. Дамата „с кални потоци от ропот / и град от словесна атака“ не желае да потърси връзката между причина и следствие. Важно е това, което е на показ, а не вътре в душата на човека. Събеседницата не желае да приеме факта, че религиозността като външна форма коренно се различава от вярата, от измеренията на духовното. Именно затова е необяснимо за нея
как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и после... му станало леко.
Разтварянето на душата (дори когато е изповядан грях) е непознато за дамата. Тя се възмущава от това, което според нея може би е лицемерие или безразличие към деянието на самото убийство, но по същия начин тя не желае да приеме и разумното, човешкото осъзнаване на сторения грях и последващото възмездие, изразено в справедливата присъда. Реакцията на събеседницата, изразена чрез експресивните глаголи и словосъчетания (тропа, нервира се, проплаква, започва да плаче, започва в транс да крещи), е израз на неадекватно отношение. Налице е пълно разминаване между спорещите: дамата истеризира от липсата на патетика, от „благородно“ (или по-скоро лицемерно) възмущение и от факта, че пред нея стои събеседник, който просто се опитва да анализира същината на разглежданата история.
Интересното в „Песен за човека“ е това, че недвусмислено е представено отношението към убийството на самия персонаж в представяната случка в село Могила. Самият отцеубиец осъзнава безумието на това, което е сторил. Показателно е, че той не се оплаква, не се оправдава, не се опитва да отрече факта, че действително е извършил убийство. Песента отприщва закърнялата му човещина, пробужда душевността, накарва го да осмисли себе си като човешко същество и да си даде сметка за важността на престъплението, за сериозността на греха, за неотменимостта на наказанието, а след осмислянето, след извървяната Голгота, каквато е за него съдбовната песен, да стигне до идеята за своето човешко достойнство и за възмездието.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти –
ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може...
И тук вече изниква проблемът кой е виновен за това (или кои, или какво), след като един човек е поел с достойнство вината си и съответно отговорността да понесе последствията, независимо колко са тежки. Оказва се, че това, на което е способен човекът, заклеймен като отцеубиец, не е присъщо за мнозинството праведни, прилежни, съвестни граждани. Така остава отворен финалът, който противопоставя институционалните, човешките и божиите закони. Безоката съдба взема своята жертва, но дава урок на всички онези, които „във коридора тихо говорят“. Звездите (алюзия за вселенския безкрай, за високите човешки стремления) оценяват раждането на един истински човек, за да се стигне до възторженото:
Какъв ти тук ужас! –
Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали,
което да изрази удивлението от появата на един, поне още един истински човек, макар и в миговете преди неговата смърт. С песен започва и в песен завършва тази банална за някого история, особено на фона на черните вестникарски хроники днес. Какво е отношението към убийството в творбата на Вапцаров, се надяваме, че сме показали в известна степен, но какво ли е отношението в съвременния свят към такова събитие. Отново отправна точка са вечните общочовешки проблеми – грехът, възмездието, покаянието; административното наказание, а и бюрократичната ненаказуемост. Такова е отношението на съвременния млад човек. Аплаузите са не само към преоткритата човешка същност, но и към справедливостта на заслужената и изтърпяна присъда. Извършен е грях, дошло е изкуплението; извършено е престъпление и то е последвано от наказанието, което тежи именно поради своята неотменимост и води човешката мисъл до невероятни прозрения, до вдъхновението да откриеш в песента неподозирани висоти за духа.
Вапцаровата „Песен за човека“ е важно художествено послание, кодирано в на пръв поглед обикновени и почти незабележими неща. Тук изразеното мнение е един поглед, или, за да сме по-точни, петата гледна точка, която няма претенцията да е изчерпала всички проблеми. Естествено, може да се говори още много за поетическия изказ, за диалоговата структура на творбата, за символика и семантични полета, но това биха били теми за други изследвания. Гледните точки в стихотворението на Никола Вапцаров предполагат открит и непосредствен диалог, и то не само в посока осмисляне на една или друга ценностна система. Творбата носи в себе си – освен вътрешната дискусия – и потенциала да общува, да взаимодейства на равнище идеи, образи и мотиви с редица литературни произведения от нашата и чуждата литература.
Вапцаровата поезия остава трайно обвързана с човека и неговата същност. В единствената му стихосбирка „Моторни песни” (1940) преобладават творбите, посветени изцяло на човешката личност. Между тях се откроява „Песен за човека”, една от най-популярните творби на Вапцаров. В нея мотивът за преобразяващата се човешка личност и за хуманното начало, което я движи напред, се осмисля в пряка връзка с житейските реални, с обстоятелствата, които често подлагат на изпитания универсалните човешки ценности.
„Песен за човека” е изградена в полемичен стил. Художественото пространство на есента се изпълва с новите стойности на поетичния диалог. В него участват два лирически гласа. Това са гласовете на двамата опоненти - дамата и изразителя на авторовата концепция в творбата. Огласена е и темата на тази полемика: „Човекът на новото време”, противопоставени са теза и антитеза, заложени съответно в разказа на дамата и на водещия разказвач. Спорът е насочен определено към нравствените ценности на човешкия живот като зададеност, като определеност и като възможност за коренна промяна, за нравствен катарзис, който ще промени и оценката на човека за живота. Поетът не търси еднозначен отговор или ясна формула за човешката стойност. За него значими са универсалните критерии за смисъла на човешкото съществуване. Водеща поетична теза във Вапцаровата поезия е вярата в бъдещето на хуманното начало като извечна, универсална вяра на Човека. Върху нея е изградена представата за „човекът на новото време”. Диалогът-спор между вярата и неверие-то в силата на човешката същност е вечният спор между светлината и мрака. Човешкото съзнание винаги е било подвластно на съмнения и противоречия. Те пораждат и човеконенавистничеството, което изразява позицията на единия лирически говорител - дамата. Другият опонент обаче вярва в човека и изключителните му възможности да промени себе си при благотворно влияние. Това не е наивно-романтична вяра, макар че се приближава до мотива за евангелските чудеса. Авторът не случайно посочва един особено важен фактор:
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
На пръв поглед несъвместимото „затвор” и „хора” - „човек” всъщност подчертава нещо присъщо за Вапцаровата поетична стратегия -да открива оптимистичното дори там, където това изглежда почти невъзможно.
Екзистенцията на човека е съпоставена смислово с хляба („заквасен”, „замесен”) и така тя е въздигната като ценност. Естествено се поражда надеждата за просветление и пречистване. Тук нравствено генериращ фактор се оказва песента: ... но своята участот книга по-ясна му станала с някаква песен. Духовният катарзис започва с преосмислянето на извършеното деяние и причините, довели до него. Социалният им характер е означен отново с митологемата „хляб”:
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш погрешно на гнило.
Обвързването на престъплението с действителността не е опит за оправдание, а изясняване на взаимната обусловеност между човешката същност и житейските обстоятелства, житейската среда. Оттук и осъзнаването на възможността това да се промени изцяло, да се създаде една нова визия за света:
Ех, лошо,
ех, лошо,
светът е устроен! А може, по-иначе може...
Преосмислят се материалните и духовните стойности на човешкия живот. Погледът на лирическия герой е обърнат вече към духовното пространство, чийто поетичен израз е песента. Тя е ключово понятие във Вапцаровата поезия, което насочва към извисяването на човешката същност, устремяването й към светлината и духовната освободеност. Чрез песента прероденият вече отцеубиец започва да възприема света в един нов образ, непознат допреди:
Пред него живота
изплаввал чудесен -и после
заспивал
усмихнат...
Пътят към нравствения катарзис у „злодея злосторен” е пътят от злото към доброто, от мрака на душата, от слепотата й към просветлението. Преминавайки през бездните на греха и нравственото падение, което е сродило човека с животинското, към желанието да пречисти душата си, лирическият герои осмисля своята съдба по нов начин. Песента му влива сила и го облагородява. С нея той създава своя нов вътрешен свят. Може би затова я запява „бавно и тихо” като нещо съкровено.
Преображението на човека е всъщност пътят от демоничната до хуманната му същност или до възстановяване на нарушената хармония в нея. Този път е труден и сложен, защото човешкото същество често проявява слабост и не устоява на инстинктите си, като става подвластно на тъмната си страна. Винаги обаче има път към разкаянието и опрощението. Оттук започва съграждането на човека на новото време. Възможността отново да бъде истински човек обаче е само в очертанията на духовното пространство. Реалността изисква престъпилият законите да понесе наказанието си. Това е заслуженото възмездие за делата на човека. Новото в облика на героя се съдържа в поведението му по време на трагичната ситуация. Смъртта е осмислена като неизбежна, но без страх от нея:
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му станало светло.
Умъдреният поглед към края на човешкото съществуване силно въздейства и удивлява онези, които все още не са достигнали до прозренията на Вапцаровия герой - човека на новото време, който е изминал пътя от мрака и слепотата на душата си до светлината на звездите. Позицията „мрак-светлина” изгражда нова визия за оценка на човешката съдба:
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята тежка,
човешка,
жестока, безока,
съдба.
Изнасянето на думите поотделно като римувани динамично стихове, дава възможност да се акцентира на смисловата им определеност. Съпоставянето на съдба и звезда е явно търсено от поета, за да разкрие духовното израстване на своя герой, сякаш възкръснал в драматичните минути преди смъртта за нов живот:
„ Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден... ”
Човекът се възвисява чрез своята вяра и мечта за нов, по-добър живот и по-справедлив свят. Хуманният порив към това жадувано бъдеще носи нравственото послание на самия Вапцаров, за който вярата е истинският извор за живот на човешкия дух. Тази вяра придава усещане за монументалност на картината с изправения към звездите човек. Осъден, заставен да изплати греха и престъплението си, той не изпитва отчаяние и смъртен страх. Вътрешната му освободеност му дава самочувствие да надмогне трагичните обстоятелства. Човекът е убеден, че животът ще стане „по-хубав от песен”, че злото ще бъде победено с участието на хората, които като него вярват в смисъла на битката за един по-добър свят. Той мисли не единствено за себе си, за собствената си участ, а в един общочовешки аспект осмисля земния път на човека. Смъртта засяга само физическото тяло, но Духът остава жив и част от Вселената, която е безкрайна. Именно това убеждение влива кураж у героя на Вапцаров и поражда необичайното в поведението му преди трагичния край:
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и
светло,
отдръпнал се, после запял.
Вместо ужас от смъртта, тук се появяват усмивката и песента. Духовната сила, излъчваща се от този нов като личност човек, респектира дори палачите. Даже и „затворът треперел позорно / и мрака ударил на бяг”. Връзката с възвишеното е изразена чрез одобрителното съпричастие на звездите: „Браво, човек!” Поетичната идея на Вапцаров тук е очертана като утвърждаване на вярата в нравствената сила на Човека, преодолял злото чрез борба вътре в себе си. Това всъщност вече е образът на човека „на новото време”.
Песента на човека е израз на осъзнатата сила, заложена в хуманното начало на АЗ-а, способен да промени себе си и света към по-добро, да създаде мечтаното бъдеще, движен от възвишените си мечти. Песента въплъщава надеждата за справедливост и щастие. Чрез нея се побеждава смъртта, тленното в човешкия живот и се отключват звездните простори, към които е устремен той, „Човекът на новото време”. Дори след смъртта песента продължава да напира, безсмъртна като Духа на човека, жизнеутвърждаваща и извисяваща. Това поражда възторг от човешката личност у самия поет:
Той пеел човека. -Това е прекрасно, нали?
Чрез прякото обръщение към него, читателят е приобщен към човешката драма от позицията на лирическия говорител срещу опонента му - истеричната дама, неспособна да осмисли процеса на преображение у човека като реално възможна, защото се ръководи от негативното си отношение към него.
Вапцаровата творба възпява величието на човека — този, който тръгва от бездните на падението, от мрака на хаоса в душата си, а достига до великата хармония между човек и Вселена, изразена чрез силата на песента, пречистваща и прераждаща човешкия Дух, утвърждаваща основанието за вяра в хуманната природа на човека.
„Песен за човека” е апотеоз на духовното себепознание на човека в драматичния му земен житейски път, изпълнен с явни изпитания за универсалните човешки ценности и стремежи.
crazygirl13
01-03-2010, 13:29
Това е по втората тема ....
Градът и човекът
Поетът, роден край Егея, озовал се в столичния град, бързо разбира, че слънцето и топлината, усмихнатият повей на южния вятър от родния край ще останат само в най-интимните кътчета на неговото съзнание. В новата действителност няма място за тях. Тя предлага студенина и неуютност, мизерия и отчаяние.
Цикълът „Зимни вечери” дава най-пълна представа за града и неговата социална реалност. Той е недружелюбен, неприветлив и отблъскващ, прилича на каменен затвор, чиито стени не пропускат искрица надежда. Това е място - капан за човешките души, където цари пустота и мрак. Крайните квартали са пространство на разрухата, запустението, бедността и страданието. Човекът се чувства безпомощен, ненужен, без мечти, лишен от духовност и красота. Той е ограбен, обсебен единствено от мисълта как да преодолее „безхлебното” си ежедневие. Многолико е страданието. „Малките гаврошовци”, „цветарката”, „уличната жена” и „старият музикант” се лутат в безвремието на „мъглата жълтопепелява”, обгърнала крайните квартали.
Христо Смирненски не търси с лиричен поглед миналото и детството си като поетична реалност, противопоставена на грозните отблясъци от мрачната действителност, както завръщащият се Дебелянов в спомена за „белоцветна” Копривщица. Юношата възпява настоящето. Пишейки за града и човека, Смирненски успява да разкрие своята съпричастност, болка и загриженост към обитателите на „черната гробница", защото той сам е едно от „децата на града". Неведнъж е трябвало да пие горчилката на разочароващата действителност, да се оглежда в студените кристални очи на несретните жители, където намира само „догорялата” празна душа.
Като Вергилий, водещ Данте из преизподнята, поетът ни показва кръговете на земния ад. Най-ужасното е, че в „черната гробница” виждаме мъките не на грешници от отвъден свят, а незаслуженото страдание на живи същества, превърнати в хора-сенки. Зимната вечер и мъглата допълват усещането за безнадеждност и отчаяние на хората. Всичко е обгърнато с траурно наметало, сякаш и „зимната вечер” скърби за пропилени мечти, за загубена младост, за неизживяно детство. Олицетвореният екстериор на предградието е като декор от странна, лирично преживяна от поета трагедия. Снегът, електрическите жици, тополата, човешките стъпки - всички те „прозвънват”, „проплакват” с воплите на сподавени сълзи, които чува единствено Смирненски.
Тъжна е вечерната разходка на поета. Надниква тук и там през прозорците на „смълчаните хижи” с надеждата да види нещо по-различно от познатата мизерия, да чуе весел детски смях или любовен шепот, но за сетен път сюжетът се повтаря - „пияни хрипливи слова”, „безхлебие”, детски писъци и женско ридание. Човекът няма настояще, не вижда бъдеще, забравил е и миналото си. Или може би всичко е едно страдание.
Градът става все по-мъглив и злокобен и „разтапя” в прегръдките си силуетите на закъснели минувачи. Острият локомотивен писък нарушава зимната тишина, но въпреки това не може да пробие гъстата „мъгла" на бедността. Тук хората са обезплътени, дематериализирани. Те са силуети, лутащи се сред черния мрак, сякаш са забравили дома си.
Слепият старик, бродил из каменния лабиринт на града, не успява да се прибере в своя дом, защото мъглата го разтапя в „хаоса намръщен”. За поета градът е хаос, безпорядък, при който всеки е откъснат от естествената си среда - жената не чака с усмивка уморения съпруг, бащата не е сложил детето на коляно, за да му разказва тайнствена история, децата не се радват на зимната вечер, играейки навън до късно, възрастните не се наслаждават на спокойни старини. Всички играят неподходящи житейски роли, макар да осъзнават, че не сън, а истина е ужасната действителност - болезнена и отчайваща. Болка изпитва поетът, защото съчувства на несретната съдба на своите братя. Като вопъл се изтръгват от сърцето му думите: Братя мои, бедни мои братя - пленници на орис вечна, зла, - ледно тегне и души мъглата - на живота сивата мъгла...
Смирненски търси връзка с угнетените души на своите „бедни братя” чрез метафоричния образ на мъглата. Тя не е природно явление, а екзистенциален образ на живота и съдбата. Мъглата няма да се вдигне, прогонена от зимните слънчеви лъчи. Тъгата на поета идва от усещането, че страданието като мъгла, притиснала душата, трайно присъства в живота на „бедните братя” от крайния квартал - „пленници на орис вечна, зла”.
Предчувствие за смърт носи още първият стих на цикъла „Зимни вечери”. Страданието, мизерията и гладът изправят човека пред страшния лик на смъртта. Тя е неумолима и безпощадна. Отнема все още неживян живот, гаси светлината, обгръща с мрак човешките души.
Финалът на творбата е посветен на съдбата на любимите герои на поета-децата. „Сграбчени” от бедността и „безхлебието”, те сами са поели отговорността за собствения си живот. В суровия и бездушен град те нямат право на детство, а това е осъдително, защото нищо не може да замени детството. То е неповторимо. Малките гаврошовци нямат право и на почивка. Единственото място, където спират, но само „за миг”, е край уличния фенер. Сякаш търсят в неговата светлина топлината на домашното огнище. И попаднали за миг в друг свят, красив и нереален, с „някаква смътна почуда” следят нежния танц на снежинките - символи на безгрижието, чистотата и детската невинност. За бедните деца, „чувалчета снели от гръб”, щастието е илюзия, отказана им от живота. Това е тяхната тъжна орис, едно трагично предчувствие за бъдещето им. Гаврошовците, притиснати от мизерията и глада, преждевременно са остарели.
Без надежда завършва тъжната среднощна разходка на поета. След видяното, преживяното и чутото, след докосването до човешката болка и страданието, в поетичния финал на цикъла „Зимни вечери” остава усещането, че градът е затвор за несправедливо наказаните „бедни братя” на Смирненски.
crazygirl13
01-03-2010, 13:33
Ето и за първата тема
Когато през 1923 г. Смирненски пише „Как ще си умра млад и зелен“ и не изневерява на самоироничните си нагласи, той създава и своята предсмъртна поетическа изповед - „Зимни вечери“. Не е случайно, че и Смирненски, подобно на всички български поети, загинали млади, убити или самоубили се, усеща приближаващия полъх на отвъдното. Точно през тези години зачестяват и срещите му с Дявола - „На гости у Дявола“, „Приказка за стълбата“. Но докато тези творби носят печата на ироничното (или самоироничното) и дори на сатиричното, то чрез „Зимни вечери“ авторът окончателно скъсва със смеха и иронията, изоставя революционната агресия и я замества с предсмъртни просветления и горестни призиви бълнувания.
Неразпознаваемо е в „Зимни вечери“ „слънчевото дете“ на българската поезия. Чрез този цикъл Смирненски създава друг тип лирически персонаж - блуждаещ, отчаян, безтелесен. Представена е болезнената раздяла с жаждата за живот, с екзалтираните пориви на младостта - да руши света и да създава нов. Чрез „Зимни вечери“ се осъществяват прелом в чувствата, преход от младежки оптимизъм към безсилие и отчаяние. И ако в първите стихотворения на Смирненски се говори метафорично за утро („утрото на светла ера“, където според Н. Георгиев - въпреки че никъде в стихотворението не е споменато времето на деня, тази метафора създава усещането за утро, семантично свързващо се с промяна на епохите, с изтръгването от мрака, със светло усещане на наближаващата пролет), то в „Зимни вечери“ господстват вледеняващата зима, вечерта и нощта, които асоциативно се свързват с полъха на смъртта. Точно тя, обсе*ила мислите на автора, намира своята поетическа проекция чрез различни топоси - гробница, сгради призраци, описани още във въвеждащата картина. Тук не градът е гробница, а по-скоро гробницата е град, в който сградите гледат „зловещо“, тополата е призрак, а снегът „хрупка с вопъл зъл и глух“.
Градът е своеобразна пирамида гробница, където заедно с мумифицираните мъртви са пренесени предмети и белези на заобикалящата ни действителност в земния живот. За лирическия субект на Смирненски тези белези са типично урбанистични, те го преследват дори в отвъдното. Героят, макар и безтелесен, търси, но не намира покой.
Пространствената разделеност на света вътре и вън е пряко назована - вътре са всички неземни и „задгробни“ същества, „мъгляви силуети“, а външният свят постепенно се обезлюдява. В съзнанието на лирическия субект непрекъснато се редуват картини, които са рефлексия на авторовата съдба и на приближаващата смърт. Погре*алната картина се изгражда чрез наслагване на метафорични образи като „неземни цветя“, сълзи, свещи. Цветовото и звуковото онагледяване се постигат чрез представяне нюансите на жълто и синьо-сиво, както и чрез „звънването“ на „песни на скрита тъга“. Все пак лирическият Аз не е изолиран, той има правото да излиза от затвореното пространство на града гробница, в която се намира, като това действие е повторяемо:
Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
Вечерта се е превърнала в нощ, а часовникът отбелязва полунощ - часът на задгробните същества. Лирическият герой излиза навън и там вижда отново смърт - „в ковчега моминско лице“; деца, преждевременно загубили детското у себе си.
Цикълът „Зимни вечери“ е съвършено различно и самостоятелно явление в творчеството на Хр. Смирненски. Ако за Яворов „Нощ“ е стихотворение на поетическия прелом, който пренасочва визията за света „отвън“ „навътре“, то при Смирненски промяната на лирическите нагласи се осъществява чрез „Зимни вечери“. Ключов момент и за двете произведения е усещането за дебнеща трагедия, за безсилие срещу безвъзвратното. И ако лирическия герой от „Нощ“ навън го дебнат „хаос и тревога“, то за Аза от „Зимни вечери“ светът е „хаос намръщен“. Картините, които разкриват двете произведения, са сходни:
... оголени стени; неясно по стените голи;
прозорец мъглив; мътни стъкла;
С мъгли страхотни-задушливи; ледно тегне и души мъглата;
зловеща песен; злорадствени песни;
- а зловещо
ехтят отчаяни въздишки
и гладни плачове, и диви
подземни писъци; - разкъсващ, зловещ -
през стъклата процежда се
плач на жена;
едвам се мярна зрак - звездица
и пак зад облаци изчезна; и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди;
Скреж нашарил прозорци. В стъклата с десница незрима
под ледения дъх на нощта
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.
\"Нощ\" - П. К. Яворов „Зимни вечери“- Хр. Смирненски
Както при Яворов нощта и денят са противопоставени като две несъединими противоположности, като две различни начала на света и живота, така при Смирненски утрото се стопява пред поглъщащата сила на вечерта. И ако при Яворов мракът на нощта е предчувствие за слепота, то при Смирненски вечерта е предчувствие за края на един „млад и зелен живот“. Пулсациите на съня кошмар, внезапните пробуждания и новите потъвания в света на бълнуването стоят в центъра на двете творби:
Не искам още да умра!
Тъй рано,
тъй млад - о, нека поживея
за тебе, майко, за родина
и зарад нея... и за нея
в дълбока жал, макар безплодно,
живот останал да премина... Братя мои, бедни мои братя -
пленници на орис вечна, зла -
ледно тегне и души мъглата -
на живота сивата мъгла.
„Нощ“ - П. К. Яворов „Зимни вечери“ - Хр. Смирненски
Независимо от всички социални и екзистенциални катаклизми и душевни терзания чувството за дълг у лирическите герои на Яворов и Смирненски остава. В среднощните бълнувания в Яворовата „Нощ“ не се променят майката, родината и любимата: те са адресатът на Аза; братята у Смирненски са бедни пленници, като именно чувството за дълг обяснява присъствието на образи със социални измерения.
Цикълът „Зимни вечери“ не може насилствено да се „приземява“ - това не е градът от урбанистичната лирика на Смирненски. Това е градът призрак, градът гробница, градът сън - отвъден град, обитаван от сенки и силуети. Лирическият Аз като в кошмар броди из неземни и земни топоси, наднича през мъгливи прозорци. Това е градът затворено пространство, в който липсват признаците на богатство и разкош, толкова характерни за стихотворенията на Смирненски до този момент. Лирическият субект не е загубен, не се нуждае от помощ, той разглежда този град и света отвън с ясната мисъл, че принадлежи на него, а всичко останало е хаос и тревога, цялата му движеща енергия се стопява както снежинките в калта. Животът е преходен, а човекът изчезва подобно на „неземни сребристи цветя“ от скреж, които се стопяват при допира на пламъка.
Далеч преди да е настъпил последният му час, Смирненски чрез „Зимни вечери“ погребва себе си и света, представяйки този град на „мъртви души“, към който принадлежи самият той; където дори за децата детското е безвъзвратно загубено под тежестта на битието.