PDA

View Full Version : Дамата с ренгеновите очи



rumen95
01-03-2010, 12:24
ето ви няколко теми :

Както във всяка конкретна творба на Светослав Минков, така и в разказа „Дамата с рентгеновите очи” първоначалната идея идва от необикновена случка. Желанието на автора е да преодолее всяка „неяснота” чрез достигане до „светлина”, както неведнъж споделя. А това е възможно да стане посредством избора на композиция, която представя персонажите чрез колаж от отделни фрагменти, повтарящи се циклично. Неслучайно акцентът е поставен върху създаването на „готов модел” за поведение чрез подмяната на доминиращите „ценности”, изразени посредством взаимоотношенията между героите без лица. Те са унифицирани, неестествени, марионетки без идентичност. Показани са като консуматори, поддаващи се на манипулация. Безличността ги прави демонични заради бездуховността им. Тяхната стандартизация ги показва като „фабрични” продукти с девалвирани стойности, „пробна партида”с „рентгенови очи”и „парафинени гърди”.

Загрижен за бъдещето на човечеството, Светослав Минков проявява специално внимание към човека, анонимно присъстващ в обществото. Страхът от скоростта, с която той се налага и дава тон в обществото, го кара да приеме човека с маска като типичен продукт на времето, характеризиращо се с бързи промени по посока на дехуманизацията и отчуждението. Консуматорският дух на персонажите изгражда много вярна представа за бутафорния свят на подменените ценности, където заместителите, а не оригиналите имат висока цена. Неслучайно със „серум от патешки мозък” се създава образът на „една феноменална Венера на двайсетия век” в лицето на Мими Тромпеева. Номинацията на ужасното, постигната посредством дневника на героинята, е част от оформящия се гротесков стил на Светослав Минков. Гротесковото изображение в творбата се постига чрез прилагане принципа на колажа. Доказателство е стилът на маестро Чезарио Галфоне. Той е своеобразен „колаж”, нелепа смесица от алогични и безсмислени езикови форми във всеки разговор с пациентките: „Вярно е, че зрителният фокус на вашите омайни очи е изместен в някаква блуждаеща далечина, но, за щастие, днешната хирургия стои на такава висота, че тоя съвсем невинен недостатък ще може да се отстрани само в разстояние на десетина минути... Готов съм без всякакво Колебание да ви дам тригодишна писмена гаранция... и най-Късно след половин час вие ще шествувате из улиците Като възкръснала из гроба Семирамида!”

В целия разказ поведението на персонажите привидно се отрича, а в действителност се приема като „модел” за подражание. Неслучайно е използвана формата на дневник за влизане в света на тези герои от хайлайфа, за да се види липсата на верни критерии към духовния потенциал на човека: „Някои хора, които срещам,... нямат никакъв мозък в главите си. И все пак, аз предпочитам да се омъжа за човек като него, вместо да имам съпруг, чийто череп е пълен с мозък, но се крепи върху хилаво тяло... Кой знае, може би хората от висшето общество разсъждават и мислят с някои други части на тялото си... ”

Иронично, гротесково, от гледна точка на профанацията е подходено и към голямата тема за многостранната индустриализация на обществото. Много убедително е използвана автопародията, от която става ясно, че героите нямат и вероятно не искат да имат собствени лица. Унификацията във външния вид е валидна и за „духовните” им потребности: „Ах, Жан е най-пленителният мъж... Той наистина е ненадминат в шегите си. Знае всички улични песни на простолюдието... А при това колко е интелигентен и възпитан!... Говори ми за... чистенето на зъбите с клечка при официалните динета, Такива изискани маниери като неговите не съм виждала у никого... Ах, дано и моят мозък е също тъй фин като на Жан!”

Чрез разсъжденията на Мими Тромпеева се поставя проблемът за свободата. Човекът е свободен единствено да избере една от многото безлични маски и така сам става жертва на модата, управляваща обществените отношения.

Неслучайно авторът не запознава веднага своите читатели с героинята, която скоро ще се окаже „съдник” - на света, в който живее и в който се чувства комфортно. Нейната изява е закономерно следствие от общите търсения на средата, в която се движи - следователно е не по-малко стандартна от останалите, които мислено нарича „Простачки!”, след като е заприличала на тях.

Водещият проблем в произведението - човешкото отчуждение като следствие от дехуманизацията на обществото - е пряко свързан с нереалния, призрачен в модерното време. Човекът духовно не съществува. Той е деперсонализиран. Но едва ли само времето е виновно за тоталната дехуманизация на взаимоотношенията. То е по-скоро обективна реалност, която не може да се пренебрегне. Обществените механизми стават зависими от конформизма на безличния. Индустриализацията автоматизира човека. Той е обезличаван всекидневно и то съвсем съзнателно.

Светослав Минков оставя фантастичното да доминира в текста. И ако първоначално читателят е склонен да съчувства на Мими, готова да отиде в манастир, „безсилна да се бо-ри със съдбата си”, много скоро трябва да разбере, че опасността от обезличаване е била напълно реална. Вярно е, че е много трудно личността да отстоява своята уникалност в условията на стандартизиращото се общество. Необходимо е огромно желание, за да се противопостави човек на инерцията. Все по-очевидно става, че унификацията е за предпочитане пред възможността всеки да бъде себе си - без да се страхува, че ще бъде изолиран от останалите: „Аз се движа сякаш из някаква живо гробище... Между петнайсетината кавалери нямаше нито един с мозък. Главите на всички бяха празни, но затова пък чудно красиви. А пък скелетите им - ах, какво телосложение!” - пише Мими в дневника си, без да осъзнава, че все повече прилича на средата, от която смята, че се дистанцира с разсъжденията си.

Очевидно е, че тя съвсем съзнателно се превръща в марионетка на модата, без да бъде движена от високи естетически критерии. Имаща пред себе си добър агитатор, тя не само от глупост е привлечена от механизма за изграждането на масовия вкус. Не е за подценяване и фактът, че всеки човек мечтае да бъде забелязан и оценен от околните - особено когато е млад и му предстои да направи най-важната крачка в живота си - да сключи брак: „Дано се омъжа само по-скоро... За дамите - какво да кажа. Нито една не ми направи особено впечатление. Техните глави също нямаха мозъци... Те не можеха да си намерят място от яд, загдето съм станала център на изключително внимание, та постоянно търсеха повод да ме ухапят. Простачки! ”

Дневникът на Мими Тромпеева показва окарикатурените й представи за обществото, на което прилича. Чрез него писателят внушава представата за баналността на очакванията и проявите й. Израз е на нейния стремеж да се слее с всички останали, защото стандартизацията я привлича.

Ретроспекцията в разказа „Дамата с рентгеновите очи” изпълнява определена художествена функция. Преди да стигне до тази „вълшебна фабрика на щастливите преображения", тя вече има своето „страшно отчаяние”, породено от мисълта за различието. Ретроспективно е създадена по-широка основа за изграждането на гротесковия й образ и се засилва пародийният ефект от появяването й. Като част от „пробна партида”, пускана на пазара, Мими в действителност премахва ефекта на изненадата. Чрез нея авторът обяснява причините, заради които човек приема да бъде третиран като предмет, а не като индивидуалност.

Бягството на героите (и по-конкретно - на Мими от нейния първоначален външен вид) боди към унификацията, към приобщаването им към света на добрите реклами, или към пълното им съзнателно обезличаване. Много трудно е спасяването на човешкото в стандартизиращото общество, понеже индивидът не осъзнава степента на зависимостта си от обществените норми. Твърде малко остават бунтарите за личностна идентичност. Съвсем очевидно е, че само личността е заплашена във времето от всеобща унификация. Може би заради това писателят вижда бъдещето на цивилизацията като пълен отказ от природосъобразен живот вследствие обезличаването на човека. Кризата на личността е свързана и с едно абсурдно отричане на истинските чувства, за които в разказа „Дамата с рентгеновите очи” се споменава като за поредната сделка: „Един милион в аванс и два милиона след сватбата... Ура! Заминаваме... Най-напред в Ница, а оттам - за хермелиново палто и бален тоалет в Париж. ” Подчинена на грубите материални интереси, любовта би била излишен лукс в света на подменените стойности. Тя просто няма нищо общо с икономическата представа за щастието, имащо само предметен израз.

Реално погледнато, вероятно в стандартното индустриално общество, за което пише Светослав Минков, е по-добре човек да бъде без сърце и ум, защото така е по-неуязвим. Но без личностна идентификация и без чувства, светът би се разпаднал. Затова си заслужава да се помисли върху въпросите, поставени от писателя посредством поведението на героите му.

Езикът на произведението е клиширан, рекламен, стандартен. Колажен и заменяем, той е лишен от оригиналност. По всичко личи, че бягството от унификацията е невъзможно. Пародийно-иронично, каламбурно и парадоксално звучат фразите не само на Мими Тромпеева, но и на Чезарио Галфоне, и на останалите герои от хайлайфа, грижливо вписани от главната героиня в дневника й: „Имаше много интересен свят... Всички се надпреварваха да флиртуват с мене, но в края на краищата аз предпочетох Жан. Той е тъй богат и тъй мил.”

Смешното и комичното очертават естетическите параметри на имитативния, разнороден и разноречив метафоричен език, с който си служат и персонажите, и авторът. Затова не е трудно да определят и взаимовръзките, в които се намират автор, текст и читател. Писателят инсценира игра, в която включва всички. Проблемите са афиширани. С тях авторът ангажира читателското внимание.
Негативните явления са номинирани съвсем съзнателно. Грозното доминира и разкрива образа на гротесково преобърнатия и нравствено девалвиран свят на антихуманна действителност в разказа на Светослав Минков - „Дамата с рентгеновите очи”.

rumen95
01-03-2010, 12:25
Новата учебна програма по български език и литература за 8. клас включва нови автори, като Ивайло Петров, Светослав Минков, Емилиян Станев, представящи различни страни от естетическия облик на нашата литературна история.

Творческият свят на Светослав Минков е странен и необичаен за читателя, който познава повествователната традиция на Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков. Ученикът от 8. клас е именно такъв читател. Затова запознаването му със спецификата на разказвача Светослав Минков предполага и изисква особено внимателно осъществяване.

Развитието на българската литература преди появата на твореца Светослав Минков очертава класическия модел на повествуване в рамките на т.нар. „сериозна литература“, отразяваща в реалистични картини историческия живот на народа (както е при Иван Вазов) и духовния мир на човека (както е при Елин Пелин и Йордан Йовков). Творчеството на Светослав Минков е ново, различно, оригинално и това е предпоставка литературният критик Симеон Султанов да го определи като „самотник в българската литература“.

Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ е типологичен за писателя за времето от 30-те години на 20. век. Художественото изображение се отличава с иронията, сарказма и пародията на познатите публицистични, художествени, вестникарски, модерни изяви. Оригиналният поглед на твореца към света и човека визира и основния конфликт на времето - между Природата и Цивилизацията. От тази конфронтация произтича и необходимостта от създаването на човека анатомия, на човека марионетка.

Неочакваното екзотично заглавие провокира читателя със своето звучене и значение - необичайното съчетание от понятията дамата и с рентгеновите очи предизвиква любопитството и особения „хоризонт на очакването“ на възприемащия текста. Асоциативната връзка на първото понятие с рицарските романи и европейския цивилизован свят по-късно се иронизира и пародира. Фантастичното словосъчетание на научното понятие рентгеновите и анатомичното очи предизвиква въображението към странното чудо, което предстои да се разгърне пред читателския поглед. Сблъсъкът на различните нива на нагласите създава дистанцията на четящия спрямо произведението и го „отчуждава“ от стандартния начин на възприемане чрез съ-преживяване.

Видимото и невидимото в разказа се разгадават постепенно и фантастично-необичайното се превръща в странно-абсурдно художествено пространство и време. Началото представя затвореното и изолирано пространство в „чакалнята“ на института по разхубавяване. То назовава обикновените видими човешки присъствия в смешното и трансформирано „виждане“ - вместо „кралици на красотата“ тук се очертават претендентки за титлата „царица на грозотата“. Всекидневно-битовото описание в едри щрихи на обичайните им занимания е принизено до безсмисленото разглеждане на списания, информиращи за чужди животни и страни.

На фона на тази чакалня се изгражда образът на „гениалния маестро Чезарио Галфоне“ - името му е художествен знак за заниманията му и тяхната „значимост“. Като „владетел на глупците“ той има задачата да коригира „природните недостатъци“ на своите клиентки и „да превръща и най-отвратителния изрод в прекрасен ангел“. Авторът постепенно задълбочава сатиричната характеристика на героя не чрез традиционните художествени похвати, а най-вече чрез гротесковото изображение на магическите резултати от неговата дейност. Иронията на писателя се насочва срещу духовната ограниченост на хайлайфното общество, което самт си създава самочувствието на висше общество - художественото повторение на епитета „благотворителни“ завършва с едно „благотворително кокетство“, граничещо с гротеската.

Писателят изгражда общата представа за обществото и от него „отделя“ един произволно избран образ - типичен за средата, на която принадлежи. Мими Тромпеева е неотделима част от своя свят, в който единствена ценност представляват телесните, физическите дадености. Името й звучи в контекста на модата от 30-те години на 20. век - галеното Мими се съчетава с музикално звучното Тромпеева (от френски език - лъжа се, мамя се) и се оформя като име - знак на времето. Метафоричното значение на природната й ощетеност - кривогледите очи - насочва мисълта на читателя към деформираното „виждане“ на света на висшето общество. Единствената значимост за това общество са материалните ценности и физическата същност на човека - презрението и безразличието дистанцират всеки, който се оразличава от стандартната форма.

Видимото, материалното, физическото присъстват и властват в този свят, сам определил себе си като „висше общество“. Но именно липсата на духовност ги принизява - авторовата пародия се превръща в отрицание на елементаризираното човешко присъствие. Представата за щастие на героинята Мими Тромпеева се измерва в категориите на средата, на която принадлежи, - искрената й болка и страдание се пораждат от несъответствието й на себеподобните от „аристократическите кръгове“. Мечтата да се омъжи, и то непременно за милионер, е пределната граница на духовните й пориви и стремежи.

Видимите измерения на човешкия свят надмогват невидимите нюанси на психичните изживявания на човека - светогледът на Мими Тромпеева изцяло изразява зависимостта от законите на социалната й среда. Закономерно е и прекрачването на прага на козметичната „фабрика“, която преобразява, но естествено - външността - на суетните жени. Те са едновременно клиентки и пациентки, но не само на Чезарио Галфоне, а най-вече на собствената си зависимост от заобикалящия ги свят.

Светослав Минков включва в „правенето“ на разказа и читателя - сътворяването се превръща в своеобразна игра на въображенията на автор и възприемател. Обръщението „драги читателю“ едновременно приобщава и дистанцира съавтора читател от иронично определената като „нашата история“ история на героинята. Разграничаването е необходимо за преосмисляне на истинските стойности в нравствения облик на персонажа. Към този художествен пародиращ принцип на изображение се наслагва и смешно-патетичното звучене на речта на „гениалния маестро Чезарио Галфоне“ - така визията се допълва и се доизгражда от ироничната сцена игра на героичното, характерно за рицарските романи, с принизяващото и травестиращо словесно изпълнение на любимеца на „слабия пол“ от хайлайфното общество. Многословието на чудодееца поставя акцент върху същностната страна на заниманията му - съграждането на изкуствен човек чрез парафинени инжекции и моделиране на превъзходни класически форми. „Морето“ от красиви и приповдигнати думи се придружава от съответната поза на гротесково присъстващ герой - сложи „лявата си ръка на сърцето, а дясната издига знаменателно нагоре и като коленичи...“

Приказното начало в разказа е използвано от твореца в момента на изобразяването на магията чудо - кривогледите очи на Мими Тромпеева бързо и с лекота са заменени с новия тип „рентгенови очи“. Алегоричното значение на рентгеновите очи насочва размисъла към дълбините на човешкото същество - то напълно се дистанцира от природното си начало, превръща се във вещ с гаранционен срок. Цивилизацията довежда човека до абсурдното състояние на бездуховност и обезсмислено съществувание.

Фрагментираният тип изграждане на творбата съответства на цялостния замисъл на писателя - читателят трябва да участва в започнатата игра и да доизгради с интелектуалното си съпричастие започнатото от автора. Използването на дневника на героинята пародира модата на 30-те години на 20. век, утвърдила словесните излияния на младите дами от висшето общество. Погледът „отвътре“ към преживяванията на Мими Тромпеева е двойно обърнат към същината на света, на който тя принадлежи. Невероятната способност да „вижда“ с новия си поглед през хората открива истината както за тях, така също и за нея. На преден план се оказват скелетите и атлетичните тела на представителите на хайлайфа, но героинята с нескрита симпатия и одобрение приема липсата на мозък. Повърхностното и неангажиращо поведение е емблема на заобикалящия я свят, но в изразите на Мими звучи искрената радост от „докосването“ до тази видимост-невидимост на така близките й и сродни същества. Анатомията е понятие обобщение за човека, изгубил човешкия си облик и духовните си потребности и останал затворен, ограничен, но и неизмеримо щастлив в телесната си съвършеност.

Оксиморонното съчетание „живо гробище“ не съдържа оценъчен тон, не противопоставя Мими Тромпеева на обществото - искреното признание на радостта й звучи в контекста на дневника, отразяващ естествената й принадлежност към същия този свят. „Плъзгането“ по повърхността на живота продължава с лекотата на опредметения човек, но не-личност, осъзнал неразривната си връзка и зависимост от това „живо гробище“. Иронията постепенно преминава в сарказъм и самоизобличение - искрената възхита пред стройните скелети и съвършените анатомични присъствия преминава във възторг и нескрита възбуда от принадлежността на героинята към този телесен свят.

Пародирана е и вечната тема за любовта - обект на вълненията и повод за трепетите на Мими Тромпеева е атлетичното тяло на Жан - идеалното тяло е достатъчно да привлече вниманието на рентгеновите очи. Анатомията измества представата за човека като единство от духовност и физическа даденост. Видимото е достатъчно и единствено необходимо - богатството компенсира липсата на мозък. Невидимото се демаскира в самопризнанието на героинята: „Уж мислите на човека идели от неговия мозък.“ Привидностите се разгадават чрез дисекцията на символа „рентгенови очи“ - иронията се превръща в гротесково самоизобличение на т.нар. висше общество - „може би хората от висшето общество разсъждават и мислят с някои други части на тялото си...“

Липсите - на мозъци и сърца - са определящи за характеристиката на един свят, в който моралните ценности отстъпват място на материалното и телесното начало. Мими Тромпеева е образ обобщение на този свят, достигнал до абсурдното си самоотрицание. На фона на разместените стойности на живота героинята „прониква“ в собствената си същност, без да се противопостави на заобикалящата я духовна пустота.

Авторовата дистанция от историята и внушаването на пародиращата отчужденост от нея се осъществяват и чрез обръщението към читателя „драги читателю“, и чрез ироничното назоваване „нашата история“. „Оттласкването“ от разказваното и разказаното се превръща в нов тип съприкосновение между читателя и текста, между читателя и автора - „кривото огледало“ на пародията не приобщава възприемащия към историята („нашата“), а по-скоро го провокира да се „отстрани“ от нея и да я оцени рационално. Новата роля на читателя не е в това да съпреживява разказаното, а, по-точно, - да „надживее“ тази история.

Измеренията на любовта се вписват в общия пародиращ тон на разказа - интимното преживяване се трансформира в странното и опредметено-принизено овеществяване на ниво богатство и пари: Жан е „тъй богат и мил“, „единствен наследник на вуйчо си - някакъв мултимилионер“; „Един милион в аванс и два милиона след сватбата“ са точните съотношения на „влюбените скелети“. Св. Минков дискредитира героите си в саморазкриването на собствената им духовна ограниченост - мечтата на Мими Тромпеева се съсредоточава в пътуването до Париж заради „хермелиново палто и бален тоалет“. Така „идеалната двойка“ се очертава в контекста на цялостното художествено внушение като неразделно единство от две тела сред множеството от парфюми и съвършени скелети.

Видимият свят се „вижда“ през погледа на всепроникващите рентгенови очи на един произволно избран представител от същото това общество, населено и съставено от безмозъчни и доволни скелети, определени от автора като „парфюмираната младеж от аристократичните кръгове“ и мечтаещите да се омъжат за милионери подобия на героинята. Присмехът и иронията директно се насочват към бездуховния свят, зает само със себе си и с незначителните си занимания. Видимостите резонират естествено в „кривогледите очи“, знак за деформиран и нереален поглед към света и собственото Аз. Значимостта на човека се свежда до визуалното възприемане и принизява всеки, който е различен. Опитите човекът да се маскира и да се представи като себеподобните си в света на тениса и новите марки автомобили се превръща в болезнено приобщаване към света на марионетките. Това метафорично определение за света на героите, населяващи разказите на Св. Минков, използвано от Симеон Султанов, е най-точното и е понятие - емблема. Отдалечаването на човека от природното му начало се пресъздава като метаморфоза на външния облик на несъвършения човек в „богиня на хубостта“.

„Феноменалните“ корекции на „природните дефекти“ на женските тела, - корекции, - осъществявани от маестро Чезарио Галфоне, писателят използва като видим знак за характеризиране на дамите от т.нар. висше общество. Патетичните думи на маестрото са съзвучни с повърхностното световъзприемане на клиентките - пациентки. Новата партида от „дами с рентгенови очи“ е видимият резултат от преобразяването на човека във вещ с гаранционен срок. Св. Минков съчетава патетично-приповдигнатия тон на риторичната реч на Чезарио Галфоне с публицистичната достъпност на вестникарския стил и това се трансформира в пародиращ принизяващ глас на разказвача. С познатите и видими житейски проблеми се загатва за сериозните и невидими процеси на духовно обезличаване и разпадане на човешката личност.

Невидимите светове на разказа предизвикват мислещия читател към неразгаданите и неразгадаеми тайни на живота. Проникването в дълбините на битието на героите разкрива истината за абсурда на живота им - отчуждеността им от реалния свят и липсите обозначават пътя на човека към не-човека. Телесната зримост обсебва човешкото същество и то се изгубва в безкрая на собствената си бездуховност. Физическото доминира над духовното и приема чувството за превъзходство, овеществява поривите за щастие.

Невидимото бягство на човека от безпомощността му да бъде самият себе си в света се реализира в пълното „превращение“ в част от него. Обрисовката на Мими Тромпеева обобщава движението на отделния представител на обществото към общите закономерности и превръщането му в покорна марионетка. Взаимопроникването между човека и заобикалящия го свят напълно лишава от личностна определеност индивида. Асимилирането му е неотделима част от законите на това общество, в което властват принципите на безпрекословната подчиненост.

„Самият герой като структурен елемент в разказите на Светослав Минков приема статута на автомат, на кукла. Той не е разкрит като характер, нито като съдба или индивидуалност, а чрез действената си функция в условността на един гротесков свят. Ето защо най-точно е да бъде определен като персонаж. И така - героят е кукла, марионетка, чиито конци авторът не само дърпа, но и устройва цяло представление, цял словесен театър, в който разиграва и своята роля на автор, и дърпането на конците.“ Тази трактовка на Виолета Русева (студията „Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години“, Велико Търново, 1993) за творческия свят на писателя очертава основните особености на неговите герои. Човекът е представен в движението си към овеществяване и превръщане в не-човек. Гаранционната годност е пародиращ елемент от настоящия не-живот на изкуствения персонаж - като марионетка се вписва в своя измислен и почти нереален свят и без да се оразличава от множеството, безличен и щастлив, доволен се превръща в негова емблема.

Светът и човекът взаимно се допълват и се преливат в хармонично единство - повърхностните и елементаризирани изживявания очертават рамките на взаимопроникването на двете начала. Единствената стойност е настоящето - илюзиите са сведени до прагматично всекидневните мечтания на примитивния дух. Малките мозъци и сърца като на врабчета разграничават този свят на минимализма - мисъл и чувство са заменени от маската на доволството.

Маската скрива и не скрива възможното видимо и невъзможното невидимо от погледа на читателя. „Вълшебният рентгенол“ е част от авторовата игра с човека и читателя съавтор. Представлението се „разиграва“ открито - пред и заедно с читателя. Писателското „виждане“ се дистанцира от персонажите и се трансформира в нов поглед на възприемателя към „нашата история“.

Светът на куклите е абсурден и неестествен - цивилизацията „поглъща“ човешката топлина и индивидът заживява в новата си роля - играчка от паноптикума на измислените изкуствени хора. Скелетите и анатомията са достатъчни, за да „изразят“ бездуховното начало на човека, превърнал се в жертва на своята ограниченост и на своя неестествен свят. Привидностите се превръщат в ценност, видимото и невидимото разменят местата си и текстът се превръща в игра, наподобяваща живота. В нея съучастник е и читателят, достигнал до метаморфозата на съавтор.

Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ „отваря“ очите на читателя към един пародиращо-иронизиращ свят на марионетки и герои кукли. Интелектуалното съучастие предполага и напрежение при възприемането на творбата, изисква и познаване на културната традиция. Възможностите за съприкосновение и разгадаване на текста са осъществими на различни равнища.

Учениците от 8. клас осъществяват тълкуването на произведението на основата на естетическото възприятие и общокултурното си равнище. Те се ориентират в пародиращия стил на разказвача и се приобщават към ироничното изобличение на човешката ограниченост и самозаблуда. Демонстрираната отчужденост и „отстранеността“ от текста се съчетават с вярно разбиране на нравствените послания на сатирика Св. Минков.

Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ поставя много въпроси - за духовните ценности в човешкия живот, за отношението на човека към света и към собственото му битие. В това се открива и необходимостта подобни творби да се включат в учебната програма. Откриването на универсалните стойности и моралните устои на човечеството могат да достигнат до младата читателска аудитория и чрез сатирико-ироничния и принизяващ гротесков тон.

Подробностите и декоративните елементи в разказа провокират с елегантно подбрания си стил - те са видимостите, зад които се „скриват“ тънките нюанси на присмеха и пародията. Художествените „липси“ се превръщат в знаци на „преобърнатия“ сериозен повествователен маниер. „Кривогледите“ очи на главната героиня са детайл от картината на хайлайфното общество - деформираното и неестественото заемат „сериозната“ поза на оценка и когато се трансформират в странното и необичайното „рентгенови“ очи, те са отново неотделима част от същия този свят.

„Липсата“ на достоверност и истинност при изграждането на творбата е част от игровия ефект на писателя, който се забавлява в съграждането на необичайни ситуации и нетрадиционни образи, доколкото може да се приеме това определение. Художественото внушение се постига с гротеската, разместваща пластовете на познатите повествователни маниери и журналистически жанрове.

Невидимите движения на интелектуалната закачка се насочват навътре към текста - главната героиня е емблема на цял един свят, самозатворен в себе си, самодоволен и опредметен. „Нашата героиня“ принадлежи на този свят с доволството и спокойствието на това „живо гробище“ - оксиморонното съчетание назовава и обобщава „висшето“ общество. Безкрайната шега на природата се съсредоточава в анатомията и скелетите, движещи се като знаци символи във видимия свят на парите. Дори любовта приема измеренията на търговската сделка, а мечтата е снижена до „хермелиново палто и бален тоалет“.

Насмешката преминава в ирония и в подтекста се открива „вълшебната игра“ със словото. Преображенията се вписват в общия пародиращ тон на разказа - травестирани са стиловете на модните от 30-те години на 20. век романи, на журналистическите жанрове, на рицарските творби.

Разказът на Св. Минков е преобърнатият пародиращ свят на новата приказка за принцесата жаба. Вълшебното чудо на облика на персонажа се гради с лекотата на словесната игра, за да постигне демаскирането на цивилизования и антиприроден свят. Изповедното звучене на дневника внушава не толкова истинност, колкото отдалечава все по-осезаемо читателя от „нашата история“.

Неслучайно художественото изображение не включва описание на природна картина - дистанцирането на човека от естественото му начало е закодирано и в тази поредна „липса“. Писателят е верен на своя творчески светоглед и драстично противопоставя човешкия обезчовечен свят на безкрайно чуждия му природен свят.

Пътуването на човека към света и към себе си приема новия модерен вариант на пътуване към саморазрухата. Разпадащата се духовност е „скрита“ зад безгрижната радост от живота, зад привидната красота и приповдигнатата емоционалност. Пътуването до Париж „затваря“ и едновременно „отваря“ произведението - отвореният финал провокира размисъл за извечните стойности на човешкия живот, за самооценката на личността, за погледа й към видимия външен и невидимия вътрешен свят. Трудното пътуване към себепознанието се оттласква от деформирания поглед на героинята и читателят сам преоткрива истината за духовната ценност на Света и собственото си Аз.

Видимите и невидимите образи и идеи в разказа „Дамата с рентгеновите очи“ създават един необичаен художествен свят от странни и предизвикателни персонажи. Те пораждат интерес именно с новото си излъчване на прикрита познатост и отчуждаваща се непознатост. Своеобразно „вълшебно чудо“ се осъществява при срещата на младия, непредубеден читател с текста на Св. Минков - чудото на откриването на старите истини чрез вглеждането в чуждия деградиращ свят. Приказновълшебният разказ за „дамата“ се трансформира в прозрение на читателя за собствената му ценностна система. Необходимостта от съхраняване на човешкото у човека и завръщането му към изконните духовни измерения е закономерен резултат от съприкосновението с текста на Св. Минков.

Свалената маска на видимото художествено изображение носи и естетическата наслада - от разгадаването на пародирания невидим творчески подтекст. След срещата с повествователния маниер на Св. Минков, разкрит в разказа „Дамата с рентгеновите очи“, учениците откриват един интелектуален писател, осъзнавайки необичайността му, повечето от тях проявяват интерес към неговото творчество. „Очите“ на мислещия читател се „отварят“ за новата художествена система на пародиращата литература, която отрича утвърдените модели и естетически достижения.

rumen95
01-03-2010, 12:28
Един от най-известните разкази на Светослав Минков е „Дамата с рентгеновите очи”, но всъщност не героинята, а самият писател има рентгенов (в смисъл на проницателен и задълбочен) поглед върху отрицателните герои на новите времена, върху крайностите на техническата цивилизация, която превръща хората в роботи или в марионетки, управлявани само от суетните си и егоистични влечения.

Светослав Минков е създател и майстор на българската сатирична фантастика. Наричат го „екзотично цвете” в българската литература поради новаторския му начин на писане, който няма нищо общо с нашата традиционна класическа художествена проза.
Той е странен и любопитен писател. Пише двусмислено и многозначно, с тънка, язвителна ирония, със загадъчно въображение и с артистична лекота. Към героите си гледа отдалеч, от голяма дистанция. В нито един от тях не разкрива своята душевност, не изповядва своето собствено верую. Той или им се надсмива, или жестоко ги подиграва, или ги следи с ужас и отвращение, като привидно демонстрира равнодушие и безучастие към нелепото им поведение.

Модернизацията на градския бит и нрави (Светослав Минков не пише за българското село, а само за столицата и за провинциалните градчета) го разсмива и забавлява със своята изостаналост от културата на Европа. Вижда нелепите прояви на еснафщина, на недопустима наивност и глупост. Самият писател няма нищо общо със своите герои; той е толкова високо над тях, че дори не може да ги съжали, не може да им съчувства за лекомислието, дребнавостта и пустотата на съществуванието им..

Изумен от човешката безразсъдност, от катастрофалното поражение на здравия разум в съвременния свят, Светослав Минков се настройва скептично и саркастично към всичко, което претворява в чудноватите си разкази. Проницателният му „рентгенов поглед” открива парадоксалното, фантастичното безсмислие в живота на градските парвенюта (разказа „Дамата с рентгеновите очи”).

Светослав Минков разказва странни и невероятни истории за времето между двете световни войни, в което живее и твори. Това е епохата на българския модернизъм, когато писателите не описват реалистично и подробно народния живот, избягват битовите детайли и фактите от конкретния обществен порядък. Предпочитат, като Светослав Минков, фантастиката пред реалността. Освен модернист той е и един от създателите на българската сатирична научна фантастика, .която през втората половина на XX век се наложи като много популярен вид литература и масово нахлу във визуалните изкуства. Светослав Минков има богато въображение, с което забавлява читателите, измисляйки абсурдни и смешни събития. Героите му стават носители на чудновати качества - както се случва в разказа „Това се случи в Лампадефория”, където гражданите се превръщат в овце; или пък в разказа „Човекът, който дойде от Америка”, където домашният прислужник е робот, изпратен отвъд океана.

През 20-те години на XX век Светослав Минков пише страшни разкази (наречени диаболични, което значи сатанински, дяволски), в които разказва демонични случки с призраци или със садисти и психопати. Мястото на действието е в тайнствени хотели, в гробищата, в мрачни градски помещения, в тесни и тъмни улички.

В своите страшни разкази писателят внушава безсмислието на човешката екзистенция, страха от лудостта и смъртта, описвайки постоянно ужасите на обезумяването. В тези диаболични творби той подражава на редица модерни тогава европейски писатели на ужаса. Сам бързо се отказва от този неоригинален начин на писане и още в края на 20-те години започва да иронизира призраците и страшните персонажи и случки (например в разказа „Къщата при последния фенер”).

В разказите от 30-те и 40-те години Светослав Минков изобразява комично и сатирично, с фантастични средства, бездуховността в средите на градските парвенюта и на корумпираните търгаши. Той предупреждава хората за опасността да се механизират и да загубят човешките си чувства. Героите му се превръщат в безсърдечни същества, заприличват на марионетки и роботи.

Фантастично-сатиричните разкази на писателя съдържат изненадващи събития, загадъчни явления, комични в своята повърхностност и бездушие персонажи. Странните хора в този въображаем свят са с празни души, трагични самотници или мошеници, скучаещи суетни дами, лъжеизобретатели и псевдоучени с големи претенции.

В разказа „Дамата с рентгеновите очи” маестро Галфоне измисля най-неочаквани козметични изненади в гримовата техника и хирургия. В своя прочут Институт за разхубавяване той така променя кривогледите очи на своята пациентка Мими Тромпеева, че те се превръщат в рентгенови и започват да виждат само скелети и черепни кутии с минимално количество мозък. Тъй като героинята се движи само в средите на хайлайфа, тази очна повреда не й пречи. Важното е, че хайлайфните дами завиждат на новите й красиви очи и че в нея се влюбва „най-пленителният мъж” - Жан, който знае само улични песни и разговаря за „ефекта на различните парфюми и за чистенето на зъбите с клечка при официалните динета”. Възторгът на Мими Тромпеева от кухите глави на „аристократите” се дължи на разликата им с останалите хора от простолюдието, които притежават мозъчно вещество.

В този разказ подигравките със софийския хайлайф стават все по-саркастични, успоредно със засиленото рентгеново зрение на героинята. „Аз се движа сякаш из някакво живо гробище. И интересно, че не изпитвам никакво неприятно чувство от това. Напротив, най-голямото ми развлечение е да се взирам във всеки минувач и да изследвам неговата анатомия”- възкликва новопроизведената красавица, чиято най-голяма гордост е собствената й безмозъчност.

Целта на Светослав Минков тук е да представи сатирично един абсурден и фантастичен в своята бездуховност свят на марионетки от хайлайфа. Неговото отношение към този свят е не само изцяло отрицателно, но и изпълнено с отвращение, с погнуса и изумление от крайната степен на човешкото падение и самоунижение. Героите не си дават сметка за своята духовна катастрофа. Те не притежават нито интелект, нито мозък, нито душа, нито съвест. Затова авторът използва фантастиката на абсурда, измисляйки вълшебните капки „рентгенол” и тяхното чудодейно въздействие върху зрението, за да докаже безсмислието на съществуванието на хайлайфа и обществената вреда от парвенющината.

Неговият „рентгенов преглед” прониква в същността на бездуховната човешка екзистенция. Фантастичното, уж „научно” откритие на маестро Галфоне е само средство за сатирично разкриване на пошлостта, тъпотата, бездушието и престъпното лекомислие. Той е решен, след сполучливия експеримент с Мими Тромпеева, „да пусне в обръщение първата пробна партида от дами с рентгенови очи”. Писателят сатирично осмива не само хайлайфа и лъженауката, но и масовото про-изводство на опасни продукти.

Не можем да не се запитаме: какви са условията на живота, които правят възможни пороците на бездуховността? Неизбежна и съдбоносна ли е покварата, която носи светкавичното развитие на техниката и на научните изобретения? Разбира се, че науката и техническите постижения допринасят повече полза отколкото вреда на хората. Благодарение на развитието на науката и техниката ние имаме все повече и повече време и възможности да се развиваме като разумни и духовни същества. Това косвено внушава и сатирикът Светослав Минков, който отрича псевдонауката, липсата на познание и истинска научност и защитава най-важното в нашата човешка същност: ДУХОВНОСТТА и РАЗУМНОСТТА.

rumen95
01-03-2010, 12:29
Както във всяка конкретна творба на Светослав Минков, така и в разказа „Дамата с рентгеновите очи” първоначалната идея идва от необикновена случка. Желанието на автора е да преодолее всяка „неяснота” чрез достигане до „светлина”, както неведнъж споделя. А това е възможно да стане посредством избора на композиция, която представя персонажите чрез колаж от отделни фрагменти, повтарящи се циклично. Неслучайно акцентът е поставен върху създаването на „готов модел” за поведение чрез подмяната на доминиращите „ценности”, изразени посредством взаимоотношенията между героите без лица. Те са унифицирани, неестествени, марионетки без идентичност. Показани са като консуматори, поддаващи се на манипулация. Безличността ги прави демонични заради бездуховността им. Тяхната стандартизация ги показва като „фабрични” продукти с девалвирани стойности, „пробна партида”с „рентгенови очи”и „парафинени гърди”.

Загрижен за бъдещето на човечеството, Светослав Минков проявява специално внимание към човека, анонимно присъстващ в обществото. Страхът от скоростта, с която той се налага и дава тон в обществото, го кара да приеме човека с маска като типичен продукт на времето, характеризиращо се с бързи промени по посока на дехуманизацията и отчуждението. Консуматорският дух на персонажите изгражда много вярна представа за бутафорния свят на подменените ценности, където заместителите, а не оригиналите имат висока цена. Неслучайно със „серум от патешки мозък” се създава образът на „една феноменална Венера на двайсетия век” в лицето на Мими Тромпеева. Номинацията на ужасното, постигната посредством дневника на героинята, е част от оформящия се гротесков стил на Светослав Минков. Гротесковото изображение в творбата се постига чрез прилагане принципа на колажа. Доказателство е стилът на маестро Чезарио Галфоне. Той е своеобразен „колаж”, нелепа смесица от алогични и безсмислени езикови форми във всеки разговор с пациентките: „Вярно е, че зрителният фокус на вашите омайни очи е изместен в някаква блуждаеща далечина, но, за щастие, днешната хирургия стои на такава висота, че тоя съвсем невинен недостатък ще може да се отстрани само в разстояние на десетина минути... Готов съм без всякакво Колебание да ви дам тригодишна писмена гаранция... и най-Късно след половин час вие ще шествувате из улиците Като възкръснала из гроба Семирамида!”

В целия разказ поведението на персонажите привидно се отрича, а в действителност се приема като „модел” за подражание. Неслучайно е използвана формата на дневник за влизане в света на тези герои от хайлайфа, за да се види липсата на верни критерии към духовния потенциал на човека: „Някои хора, които срещам,... нямат никакъв мозък в главите си. И все пак, аз предпочитам да се омъжа за човек като него, вместо да имам съпруг, чийто череп е пълен с мозък, но се крепи върху хилаво тяло... Кой знае, може би хората от висшето общество разсъждават и мислят с някои други части на тялото си... ”

Иронично, гротесково, от гледна точка на профанацията е подходено и към голямата тема за многостранната индустриализация на обществото. Много убедително е използвана автопародията, от която става ясно, че героите нямат и вероятно не искат да имат собствени лица. Унификацията във външния вид е валидна и за „духовните” им потребности: „Ах, Жан е най-пленителният мъж... Той наистина е ненадминат в шегите си. Знае всички улични песни на простолюдието... А при това колко е интелигентен и възпитан!... Говори ми за... чистенето на зъбите с клечка при официалните динета, Такива изискани маниери като неговите не съм виждала у никого... Ах, дано и моят мозък е също тъй фин като на Жан!”

Чрез разсъжденията на Мими Тромпеева се поставя проблемът за свободата. Човекът е свободен единствено да избере една от многото безлични маски и така сам става жертва на модата, управляваща обществените отношения.

Неслучайно авторът не запознава веднага своите читатели с героинята, която скоро ще се окаже „съдник” - на света, в който живее и в който се чувства комфортно. Нейната изява е закономерно следствие от общите търсения на средата, в която се движи - следователно е не по-малко стандартна от останалите, които мислено нарича „Простачки!”, след като е заприличала на тях.

Водещият проблем в произведението - човешкото отчуждение като следствие от дехуманизацията на обществото - е пряко свързан с нереалния, призрачен в модерното време. Човекът духовно не съществува. Той е деперсонализиран. Но едва ли само времето е виновно за тоталната дехуманизация на взаимоотношенията. То е по-скоро обективна реалност, която не може да се пренебрегне. Обществените механизми стават зависими от конформизма на безличния. Индустриализацията автоматизира човека. Той е обезличаван всекидневно и то съвсем съзнателно.

Светослав Минков оставя фантастичното да доминира в текста. И ако първоначално читателят е склонен да съчувства на Мими, готова да отиде в манастир, „безсилна да се бо-ри със съдбата си”, много скоро трябва да разбере, че опасността от обезличаване е била напълно реална. Вярно е, че е много трудно личността да отстоява своята уникалност в условията на стандартизиращото се общество. Необходимо е огромно желание, за да се противопостави човек на инерцията. Все по-очевидно става, че унификацията е за предпочитане пред възможността всеки да бъде себе си - без да се страхува, че ще бъде изолиран от останалите: „Аз се движа сякаш из някаква живо гробище... Между петнайсетината кавалери нямаше нито един с мозък. Главите на всички бяха празни, но затова пък чудно красиви. А пък скелетите им - ах, какво телосложение!” - пише Мими в дневника си, без да осъзнава, че все повече прилича на средата, от която смята, че се дистанцира с разсъжденията си.

Очевидно е, че тя съвсем съзнателно се превръща в марионетка на модата, без да бъде движена от високи естетически критерии. Имаща пред себе си добър агитатор, тя не само от глупост е привлечена от механизма за изграждането на масовия вкус. Не е за подценяване и фактът, че всеки човек мечтае да бъде забелязан и оценен от околните - особено когато е млад и му предстои да направи най-важната крачка в живота си - да сключи брак: „Дано се омъжа само по-скоро... За дамите - какво да кажа. Нито една не ми направи особено впечатление. Техните глави също нямаха мозъци... Те не можеха да си намерят място от яд, загдето съм станала център на изключително внимание, та постоянно търсеха повод да ме ухапят. Простачки! ”

Дневникът на Мими Тромпеева показва окарикатурените й представи за обществото, на което прилича. Чрез него писателят внушава представата за баналността на очакванията и проявите й. Израз е на нейния стремеж да се слее с всички останали, защото стандартизацията я привлича.

Ретроспекцията в разказа „Дамата с рентгеновите очи” изпълнява определена художествена функция. Преди да стигне до тази „вълшебна фабрика на щастливите преображения", тя вече има своето „страшно отчаяние”, породено от мисълта за различието. Ретроспективно е създадена по-широка основа за изграждането на гротесковия й образ и се засилва пародийният ефект от появяването й. Като част от „пробна партида”, пускана на пазара, Мими в действителност премахва ефекта на изненадата. Чрез нея авторът обяснява причините, заради които човек приема да бъде третиран като предмет, а не като индивидуалност.

Бягството на героите (и по-конкретно - на Мими от нейния първоначален външен вид) боди към унификацията, към приобщаването им към света на добрите реклами, или към пълното им съзнателно обезличаване. Много трудно е спасяването на човешкото в стандартизиращото общество, понеже индивидът не осъзнава степента на зависимостта си от обществените норми. Твърде малко остават бунтарите за личностна идентичност. Съвсем очевидно е, че само личността е заплашена във времето от всеобща унификация. Може би заради това писателят вижда бъдещето на цивилизацията като пълен отказ от природосъобразен живот вследствие обезличаването на човека. Кризата на личността е свързана и с едно абсурдно отричане на истинските чувства, за които в разказа „Дамата с рентгеновите очи” се споменава като за поредната сделка: „Един милион в аванс и два милиона след сватбата... Ура! Заминаваме... Най-напред в Ница, а оттам - за хермелиново палто и бален тоалет в Париж. ” Подчинена на грубите материални интереси, любовта би била излишен лукс в света на подменените стойности. Тя просто няма нищо общо с икономическата представа за щастието, имащо само предметен израз.

Реално погледнато, вероятно в стандартното индустриално общество, за което пише Светослав Минков, е по-добре човек да бъде без сърце и ум, защото така е по-неуязвим. Но без личностна идентификация и без чувства, светът би се разпаднал. Затова си заслужава да се помисли върху въпросите, поставени от писателя посредством поведението на героите му.

Езикът на произведението е клиширан, рекламен, стандартен. Колажен и заменяем, той е лишен от оригиналност. По всичко личи, че бягството от унификацията е невъзможно. Пародийно-иронично, каламбурно и парадоксално звучат фразите не само на Мими Тромпеева, но и на Чезарио Галфоне, и на останалите герои от хайлайфа, грижливо вписани от главната героиня в дневника й: „Имаше много интересен свят... Всички се надпреварваха да флиртуват с мене, но в края на краищата аз предпочетох Жан. Той е тъй богат и тъй мил.”

Смешното и комичното очертават естетическите параметри на имитативния, разнороден и разноречив метафоричен език, с който си служат и персонажите, и авторът. Затова не е трудно да определят и взаимовръзките, в които се намират автор, текст и читател. Писателят инсценира игра, в която включва всички. Проблемите са афиширани. С тях авторът ангажира читателското внимание.
Негативните явления са номинирани съвсем съзнателно. Грозното доминира и разкрива образа на гротесково преобърнатия и нравствено девалвиран свят на антихуманна действителност в разказа на Светослав Минков - „Дамата с рентгеновите очи”.

rumen95
01-03-2010, 12:29
СВЕТОСЛАВ МИНКОВ -„ДАМАТА С РЕНТГЕНОВИТЕ ОЧИ”

РАЗКАЗ ЗА ЛЪЖОВНАТАПУСТОТА И ИЗМАМНИТЕ ИДЕАЛИ



Със средствата на сатирата и елементи на фантастика Светослав Минков подлага на осмиване и остра критика нравите и порядките в едно общество, лишено от духовни ценности и истински идеали. Разказът „Дамата с рентгеновите очи поставя проблемите за стойностите в живота, за обезличаването на човешката индивидуалност и липсата на духовност, породени от настъплението на машините и вещите в бита на градския човек. Авторът задава вечно актуални въпроси - за превеса на материалното над духовното, за ролята на техническите открития в живота на човека, за облика на обществото и формирането на личността, за идеалите и представата за пълноценно съществуване.

Елементите на фантастика са само външната форма, даваща възможност да се разкрият нравите и устоите на обществото. В средите на богатите няма място за значими и стойностни неща. Външната красота, повърхностните разговори и материалните интереси напълно характеризират техния живот. Героите на разказа са представени изцяло в отрицателна светлина. Те принадлежат към хайлайфа, а животът им е изпразнен от съдържание, от значимост на мислите и заниманията им. Между самочувствието и претенциите им, от една страна, и истинската им стойност като личности, от друга, има пълно несъответствие. В началото на разказа главната героиня, притежаваща непростим физически дефект - кривогледство, е не само нещастна, но и отхвърлена, пренебрегната от своята среда: „Наистина, тялото й беше съвсем нормално развито, но изпъкналите й кривогледи очи отблъскваха всички и я правеха непоносима за обществото на ония, които играеха тенис и говореха за новите марки автомобилни коли.” След преобразяването й в „Козметикум Амулет - салон за дамска хирургия”, същата тази дама става най-популярната личност сред обществото. Не умът или духовните качества се ценят в тези среди, а само външният блясък, физическата красота и богатството. Авторът изобличава духовната пустота - характерен белег на времето, чрез разкриване на обществените нрави и чрез вникване в мислите, чувствата и мечтите на главната героиня, която е пълно олицетворение на тези нрави. Светът за Мими Тромпеева е разделен на две - преди капките „Рентгенол”, когато е била нещастна и отхвърлена, и след това - когато постига своя „идеал” в живота. А идеалът й е свързан с това, да се омъжи за богат и красив съпруг. Разказът е построен от две части -първата се води от присъстващия и коментиращ разказвач, а втората има формата на дневник - интимна изповед на девойката. За героинята, както и за останалите, любовта, духовната връзка, значимите цели не съществуват. Тя придобива изключителната способност да вижда през хората и да открива тяхната истинска същност. Така Мими прави невероятното откритие за липсващ мозък у хората от нейната среда. А именно душата прави хората индивидуални и неповторими личности. Използваната гротеска е начин за разкриване на липсващата чувствителност, интелигентност и стремеж към усъвършенстване сред представителите на аристокрацията. Самата героиня не се различава от средата си, нито пък се стреми към задълбоченост или духовност. Желанието й за брак е подчинено на материалните интереси. Нейният избраник, който неслучайно е чужденец с романтично-сантименталното име Жан, е богат наследник. Той няма никакъв мозък в главата си, но това не притеснява героинята, защото подобно нещо не е от значение за нея: „Между петнайсетината кавалери нямаше нито един с мозък. Главите на всички бяха празни, но затова пък чудно красиви. А пък скелетите им - ах, какво телосложение!” С физическото си преобразяване героинята постига и своя идеал, и пълното си щастие. Тя си намира съпруг -основна цел в живота й, и се радва на вниманието на околните. Освободена от самотата и мъката на грозотата, Мими Тромпеева може да не 'се сеща вече за „малкото коварно евангелие”, което трови дните й „със своята свещена скука”. Като всички дами от висшето общество, тя вече чете само илюстрованите списания, в които, иронично подчертава авторът, се крият новини, лишени от всякаква значимост: „съобщения за предстоящи шахматни турнири”, „ Уелският принц минал неотдавна из лондонските улици в червен фрак или че индийският махараджа Хария Трибхубана Юн Бахадур Шумшаре пристигнал благополучно в Ривиерата.” Героинята, както и другите представители на нейната прослойка, е лишена от задълбоченост и истински интерес към проблемите на обществото и света. Безцелните им занимания ги представят като хора нищожни и непотребни. Животът им се състои от соарета, „динета”, празни разговори: „Говори ми за значението и ефекта на различните парфюми и за чистенето на зъбите с клечка.” В разказа няма дори намек за истинска, съзидателна дейност или значими цели или мечти. Неслучайно неколкократно е подчертано, че рентгеновите очи на героинята откриват липсата на мозък във всички околни: „Някои от хората, които срещам, и то предимно от хайлайфа, нямат никакъв мозък в главите си.” или „Но когато дигнах очи към главата му, аз открих, че в нея няма нито капчица мозък.” По-печалното е, че за героинята това не е порок, а приемлива реалност. В свят, в който духовните ценности и интелектът са без значение, а модата диктува ежедневието, не могат да се формират пълноценни личности. Затова и Мими Тромпеева приема духовната непълноценност като непроменима реалност и дори намира достойно обяснение: „Естествено, че аристократите трябва да се различават по нещо от обикновените хора. Затуй и главите им изглеждат кухи. Всъщност техните мозъци са на мястото си, само че са направени от някаква много тънка материя, по-тънка навярно от паяжина, та затова не могат да се видят.” Иронията на автора е ясно доловима в представеното желание на героинята да не се различава по нищо от средата си: „ Ах, дано и моят мозък е също тъй фин като на Жан!” Иронията и сатирата -основни средства на изображение, стават все по-остри. Пред читателя се разкрива един посредствен свят, формиран от модата на сантименталните романи, от блудкавите филми и бездарните реклами, които заместват истинския живот, насаждат уродлива нравственост и водят към духовна непълноценност.

В този лицемерен и ограничен свят отношенията между хората са сведени до търговски сделки. Целта на Мими Тромпеева е да се омъжи, и то непременно за богат съпруг. Това е основно правило и за останалите. Бащата и бъдещият съпруг сключват изгодна сделка: „Отначало папа упорстваше, защото сумата му се видя голяма. Но после, като разбра, че Жан е човек с характер, отстъпи. Един милион в аванс и два милиона след сватбата.” Не става дума нито за любов, нито за привързаност или общи духовни интереси -стойности, които определят истинските човешки отношения. Едва след сключената сделка избраникът на сърцето уверява героинята „непрестанно в безкрайната си любов”. Авторът изобличава обществото, в което парите и богатството са единствено от значение. Героите не притежават никаква духовност и не са способни да изградят пълноценна връзка. Най-голямата радост и постигнато щастие за Мими Тромпеева е пътуването за купуване на хермелиново палто и бален тоалет. Авторът не просто се присмива на дребнавостта и лъжливите стойности в живота, а ги подлага на пълно изобличение. Героите са подвластни на глупостта и нравствената недоразвитост. Техните характери са следствие на повърхностните модни нрави, на лицемерието и фалша във властващите порядки. Крайната им ограниченост се оглежда в разговорите, свеждащи се до материалните придобивки и новите марки коли, в забавленията с пикантни вицове. Духовната същност на героите поставя острия въпрос за истинските стойности в живота и за деформацията на личността, лишена от такива стойности. В крайното принизяване на героите и порядките, на които са подвластни, се открива авторовото категорично отричане на живота, лишен от смислени цели, от идеали и нравственост.

Особена роля в разказа играе образът на маестро Чезарио Галфоне. Неговата дейност е като катализатор на обществените пороци и на човешката глупост. Образът му на откривател е карикатурно представен. Той няма нищо общо с истинските научни постижения. Неговите открития служат на суетата и нямат реална стойност за развитието на обществото. Поведението и популярността му се вписват точно в света, на който служи - този на хайлайфа. И името, и външният му вид, и речта му са изключително претенциозни и позьорски: „Маестро Чезарио Галфоне сложи лявата си ръка на сърцето, а дясната издигна знаменателно нагоре и като коленичи неочаквано пред изумената девойка, извика с мекия си глицеринен глас:

- О, джентилисима, беллисима и карисима синьорина...” С таланта си да омайва дамите от висшето общество, той печели не само популярност, но и много пари. Авторът изобличава глупостта, сляпото подчиняване на модните тенденции, ограничеността и суетата - пороци, виреещи сред богатите хора, лишени от смислени цели и интереси в живота. Значимата обществена изява дамите заместват с фалшива и безполезна благотворителност, а това не може да бъде простено от автора: „... маестро Галфоне дойде до заключение, че може да се приготви и серум от патешки мозък за опресняване на умствените способности на ония жени, които се занимават с благотворителни чайове, благотворителни коктейли, благотворителни пазари и изобщо с всякакъв вид благотворителна дейност.” Така образът на маестро Галфоне се превръща в карикатурно подобие на онези, които поставят ума, интелекта и знанията си в услуга на развитието и напредъка.

Измамните идеали на героите ги правят част от един също толкова измамен, непостоянен и безсмислен свят. Глупостта, лекомислието, лицемерието и завистта определят нравствената им същност. Парите и вещите запълват техния живот и заместват истински стойностните неща - човешките взаимоотношения, разбирателството, любовта, приятелството. Печалният извод, скрит зад редовете на разказаната история, е, че материалното все по-упорито и трайно измества духовното в човешкия живот, а човекът, устремен към измамните идеали, загубва своята нравственост. Техническите и научните открития не помагат на човека да стане по-добър, а го правят зависим и несамостоятелен. Разказът „Дамата с рентгеновите очи”, писан през 30-те години на XX век от автора, на когото през тази година се чества 100-годишен юбилей, е предчувствие за един бъдещ, силно модернизиран свят, подчинен на техническия напредък; свят, в който стават излишни човешката чувствителност и стремежът към духовна пълноценност. Той е предупреждение за настъпателността на материалното, потискащо духовното. Тази история ни кара да се замислим за мястото на научните достижения в живота ни, за обезличаването на човека, обсебен от парите и вещите, а може би и за това - колко стойностни са мечтите и целите в живота ни.

rumen95
01-03-2010, 12:30
СВЕТОСЛАВ МИНКОВ -„ДАМАТА С РЕНТГЕНОВИТЕ ОЧИ”

МЕЖДУ ПРИКАЗКАТА И ФАНТАСТИКАТА



Творческото присъствие на Светослав Минков е категорично заявено в българската литература в началото на XX век. Преводач на редица приказки, автор на диаболични разкази, в които преобладават фантастични персонажи, страшна, свръхестествена обстановка, необичайни, алогични обрати в нормалния ход на всекидневния живот, Светослав Минков не скрива интереса си към мистичното, към непознатите страни на човешката душа, към подсъзнателното, ирационалното.

Творецът не остава чужд и на реалните събития, които го заобикалят в началото на миналия век - модернизацията, техническия напредък, научните открития, роботизацията. Явления, които са непрекъснато рекламирани и които се опитват да променят мисленето и начина на живот на обикновения човек. Той се превръща в автомат, в робот, който изпълнява, без да разсъждава. Отказал се от чувства и от духовен живот, човекът има „модерно съзнание”. Нравствените му ценности са променени. Свръхестественото и неговата алогичност в диаболичните разкази са заменени от страха на автора, че хората ще бъдат механизирани, лишени от душа, че върху тях ще се въздейства чрез рекламата на новите открития и всичко това ще доведе до стандартизиране, обезличаване на човешката личност. Този страх от лекотата, с която човешката психика може да бъде манипулирана, и от трудността да се достигне до осъзнаване на тази манипулация, зависима от свръхестествени сили, намира своя израз в разказа „Дамата с рентгеновите очи”. Светослав Минков е прозрял, че в новото, „мо-дернизирано" общество, с редица научни открития и технически постижения, човек има все по-малко време да живее, да чувства и да мисли. Животът му придобива друг смисъл, става режисиран. Всеки избор на човека е насочван. Посочвани са целите, определяни са възможностите му. Човек не е самостоятелен, а манипулиран, жертва е на т. нар. „масова култура”. Загубва хуманността Си и достига до неискреност и бездуховност.

Героите в разказа „Дамата с рентгеновите очи”са типизирани„илюстрации” на авторовия замисъл, а не индивидуализирани характери. В този смисъл, случайно избраната за главна героиня на разказа, Мими Тромпеева е типичен представител на своята обществена прослойка - буржоазната аристокрация от началото на XX век, дъщеря на богат индустриалец. Героинята е красноречиво доказателство за съдбата на новия човек, манипулиран от рекламата за новите научни открития, които могат да про-менят живота му и да го направят по-щастлив. Но именно те го лишават от нравствените му ценности и красота, превръщат го в автомат, в човек-робот без душевност, с изродени мечти и добродетели. За внушаване на своите разбирания и идеи Светослав Минков умело съчетава приказното и фантастичното, като съумява да отрази реални явления от обществения живот. Героите му следват в своето поведение и мечти приказните персонажи, но същевременно са носители на фантастични, нереални качества, родени от невероятния свят на футуристичните технически открития.

В приказката има няколко ключови момента и особености, двигатели на действието. Героят е подложен на лишение, по пътя му има препятствия, които се преодоляват чрез появата на вълшебни сили и предмети. Женитбата за принца поставя в ново социално положение героя. В края на приказката възтържествуват доброто и справедливостта. В приказката мястото на действието е условно - едно царство, един град, без да се конкретизира географското му разположение. Такъв избор прави и Светослав Минков. Действието в разказа му „Дамата с рентгеновите очи" се развива в един град, без дори да е маркирана градската среда. Това съвпадение може да се обясни с факта, че съвременният писател се интересува не толкова от обстановката и героите, колкото от типичните явления на времето, в което твори. Именно те провокират мислите му. Подобно на героя от вълшебната приказка, на когото е отнета някаква придобивка, Мими Тромпеева търпи лишение. Тя страда от природен недостатък- кривогледство, което помрачава външната й красота: „... Изпъкналите й кривогледи очи отблъскваха всички и я правеха непоносима за обществото на ония-, които играеха тенис и говореха за новите марки автомобили. ” Този дефект потиска мечтата на Минковата героиня. Тя „мечтаеше да се омъжи за милионер, защото сама беше дъщеря на богат индустриалец и не искаше да скъса връзките си с парфюмираната младеж от аристократичните кръгове”. Мечтата на Мими да намери своя принц - богат индустриалец, съответства на мечтата на приказните герои, например на Пепеляшка, която бленува да отиде на бала с доведените си сестри, да потанцува и да види принца. Мечтата осмисля човешкия живот. Тя прави човека по-силен, помага му да се развива, да се бори за постигане на идеалите си, да преодолява трудностите в житейския си път. Мечтата е своеобразно бягство от действителния, реалния свят към един по-съвършен, но нереален, съществуващ само в съзнанието. Но понякога мечтите се оказват деструктивни за личността. Мими Тромпеева живее със своята измамна мечта да излекува кривогледството си, за да продължи живота си в обществото на хайлайфа, сред охолство и пари, където обаче се ширят без-духовност и лицемерие. Героинята става жертва на собствената си представа за нещата, както и на времето, в което живее. Тя вижда само това, което иска да види.

По пътя към осъществяване на мечтата трябва да бъдат преодолени много пре-пятствия и изтърпени много изпитания, както в приказките. Мими Тромпеева се подлага на операция, поема рискове; Пепеляшка рискува да я познаят, ако остане до късно на бала. За преодоляване на трудностите се появява вълшебство; използва се чудо, чужда сила. В приказката за Пепеляшка това е вълшебната фея - кръстница на героинята, която с едно докосване на вълшебната пръчица я превръща в принцеса с красиви дрехи и я из-праща на бала. В разказа на Минков героинята е спасена във „вълшебна фабрика на щастливите преображения”, както е описан институтът за разхубавяване „Козметикум Амулет - салон за дамска хирургия”. Там „вълшебник” със своите умения и открития е маестро Чезарио Галфоне, който благодарение на капките си „Рентгенол” преобразява грозните очи на Мими Тромпеева. Той капва в „ангелските зеници” няколко капки и обещава, че това „ще ги окъпе в лъчезарен блясък и ще ги превърне в сияйни звезди за пеперудното вдъхновение на поетите”. Надеждата е възвърната, мечтата може да се превър-не в реалност.

Всички са възхитени от преображенията след вълшебствата. Пепеляшка предизвиква всяка вечер все по-големи симпатии с външния си вид, със своята хубост и маниери. Мими Тромпеева възхищава с промяната си околните, които я гледат смаяни и възклицават: „Ах, какви чудни очи! ” Външният вид на героинята предизвиква обаче и завист, и клюки. Мими Тромпеева споделя за обкръжаващите я дами: „... Не можеха да си намерят място от яд, загдето съм станала център на изключително внимание, та постоянно търсеха повод да ме ухапят. ” Нейните необикновени рентгенови очи са не само красиви, но имат и още едно „достойнство” - те проникват навсякъде, виждат всичко. За тях няма прегради. Реализирана е авторовата идея - пародиране на душевната деградация, на душевната празнота у човека, на интереса към обвивката, към външната страна на нещата и хората. Чрез вълшебството се увеличават шансовете на героинята да открие бъдещия си съпруг - принца на своите мечти.

Мими се запознава с избраника, подобно на Пепеляшка, на обществено място, сред елита - бомонда, хайлайфа. Среща го на соаре у Дейзи, където има „дами и господа от бомонда, между които и един чужд дипломат”. Но между всички тя избира Жан - богат и мил, единствен наследник на вуйчо си. По богатството си Жан е сякаш истински принц, но по произход, интелект и обноски е една ограничена, без-духовна, обречена личност. Критериите за оценка са преосмислени, ценностите -преобърнати, съобразно времето, в което твори Светослав Минков. Обръща се внимание на външността, на лустрото и мате-риалното положение, душевността е куха, прозрачна материя, мозъкът е прекалено фин.

Но докато дамата с рентгеновите очи избира сама своя принц: „Всички се надп-реварваха да флиртуват с мен, но в края на краищата аз предпочетох Жан.”, приказната героиня покорява принца със своята красота и изисканост и той я избира за дама на сърцето си.

И в приказката, и в разказа на Минков се достига до предложение за брак. Принцът открива своята избраница по изгубената стъклена пантофка и любовта възтържествува. Победени са злото и несправедливостта, възстановени са редът и справедливостта, отнетата свобода на избора на живот е върната. При Мими бракът не е от любов. Той е въпрос на избор, на договор, на бизнес: „Отначало папа упорстваше, защото сумата му се видя голяма. Но после, като разбра, че Жан е човек с характер, отстъпи. Един милион в аванс и два милиона след сватбата. ”

Женитбата във вълшебните приказки носи нов социален статус, ново обществено положение за героинята. Обикновено приказките завършват щастливо, утвърждавайки победата на доброто. Сватбата продължава три дни и три нощи, а младоженците живеят дълго и щастливо. Мими Тромпеева е от богат род. Тя запазва своето социално положение, омъжвайки се за човек от аристократичен род. Но нейното щастие е по-различно, съобразно обществените явления. То е свързано с финансов просперитет, с показност, с бездуховния живот на хайлайфа. Мечтаният свят се оказва фалшивият свят на претенциозността и глупостта. Снобизмът, фалшът и позьорството се превръщат в истински житейски стойности. За разлика от тържеството на доброто, любовта и справедливостта във вълшебната приказка, в разказа на Светослав Минков е разкрито доминирането на новите ценности, на новия морал, на преобърнатото разбиране за спасение, на новите мечти. В момент на отчаяние Мими Тромпеева избира като спасение за себе си не манастира, захвърляйки „малкото коварно евангелие, което щеше да отрови дните й със своята свещена скука”, а института за разхубавяване, обещаващ й чудеса с новите научни открития и препарати. Интересувайки се само от външността си и полагайки грижи само за нея, Мими не обръща внимание на духовното си здраве и развитие. Затова не избира и своя принц по такива критерии, не се интересува от душевността му, от добротата му, от ума му, а само от богатството и красотата му: „ Топ има фигура на атлет и когато се смее, ръмжи като мечка. ” Не скрива, че мозъкът му е от „материя, по-тънка навярно и от паяжина”. За възпитанието и интелекта му съди по не-говите съвети относно парфюмите и за „чистенето на зъбите с клечка при официалните динета”.

Романтиката, фантазията, мечтите са заменени от обикновени, ежедневни, дребни случки и събития, които предизвикват възторга на героите. Светослав Минков описва деформираната обществена действителност и бездуховното общество. Пародирайки, писателят изказва своята присъда над обезличаването на човека чрез масовата култура, рекламата, модернизирането и зависимостта на хората от псевдонаучните открития, които променят човешката душевност.

Разказът на Светослав Минков е явление в българската литература. Повествованието умело съчетава условното и действителното, реалното и фантастичното. Авторът успява да преплете вълшебното, чудното, фантастичното с реалностите на времето, в което твори. „Дамата с рентгеновите очи” е своеобразна пародия на рекламната агресия, атакуваща човешкото съзнание, докосваща се до желанието на човека да контролира свръхестествените сили, носещи тайната на вечната „духовна" младост.

Деликатно използваните елементи на гротеската превръщат пародията в средство за изграждане на карикатурно хиперболизиран образ на бездуховното, властно променящо човека и обществото в началото на XX век. „Дамата с рентгеновите очи” е художествено доказателство за тези процеси в пародийно преобърнатите стойности на времето.

rumen95
01-03-2010, 12:30
СВЕТОСЛАВ МИНКОВ -„ДАМАТА С РЕНТГЕНОВИТЕ ОЧИ”

МЕЖДУ ПРИКАЗКАТА И ФАНТАСТИКАТА



Творческото присъствие на Светослав Минков е категорично заявено в българската литература в началото на XX век. Преводач на редица приказки, автор на диаболични разкази, в които преобладават фантастични персонажи, страшна, свръхестествена обстановка, необичайни, алогични обрати в нормалния ход на всекидневния живот, Светослав Минков не скрива интереса си към мистичното, към непознатите страни на човешката душа, към подсъзнателното, ирационалното.

Творецът не остава чужд и на реалните събития, които го заобикалят в началото на миналия век - модернизацията, техническия напредък, научните открития, роботизацията. Явления, които са непрекъснато рекламирани и които се опитват да променят мисленето и начина на живот на обикновения човек. Той се превръща в автомат, в робот, който изпълнява, без да разсъждава. Отказал се от чувства и от духовен живот, човекът има „модерно съзнание”. Нравствените му ценности са променени. Свръхестественото и неговата алогичност в диаболичните разкази са заменени от страха на автора, че хората ще бъдат механизирани, лишени от душа, че върху тях ще се въздейства чрез рекламата на новите открития и всичко това ще доведе до стандартизиране, обезличаване на човешката личност. Този страх от лекотата, с която човешката психика може да бъде манипулирана, и от трудността да се достигне до осъзнаване на тази манипулация, зависима от свръхестествени сили, намира своя израз в разказа „Дамата с рентгеновите очи”. Светослав Минков е прозрял, че в новото, „мо-дернизирано" общество, с редица научни открития и технически постижения, човек има все по-малко време да живее, да чувства и да мисли. Животът му придобива друг смисъл, става режисиран. Всеки избор на човека е насочван. Посочвани са целите, определяни са възможностите му. Човек не е самостоятелен, а манипулиран, жертва е на т. нар. „масова култура”. Загубва хуманността Си и достига до неискреност и бездуховност.

Героите в разказа „Дамата с рентгеновите очи”са типизирани„илюстрации” на авторовия замисъл, а не индивидуализирани характери. В този смисъл, случайно избраната за главна героиня на разказа, Мими Тромпеева е типичен представител на своята обществена прослойка - буржоазната аристокрация от началото на XX век, дъщеря на богат индустриалец. Героинята е красноречиво доказателство за съдбата на новия човек, манипулиран от рекламата за новите научни открития, които могат да про-менят живота му и да го направят по-щастлив. Но именно те го лишават от нравствените му ценности и красота, превръщат го в автомат, в човек-робот без душевност, с изродени мечти и добродетели. За внушаване на своите разбирания и идеи Светослав Минков умело съчетава приказното и фантастичното, като съумява да отрази реални явления от обществения живот. Героите му следват в своето поведение и мечти приказните персонажи, но същевременно са носители на фантастични, нереални качества, родени от невероятния свят на футуристичните технически открития.

В приказката има няколко ключови момента и особености, двигатели на действието. Героят е подложен на лишение, по пътя му има препятствия, които се преодоляват чрез появата на вълшебни сили и предмети. Женитбата за принца поставя в ново социално положение героя. В края на приказката възтържествуват доброто и справедливостта. В приказката мястото на действието е условно - едно царство, един град, без да се конкретизира географското му разположение. Такъв избор прави и Светослав Минков. Действието в разказа му „Дамата с рентгеновите очи" се развива в един град, без дори да е маркирана градската среда. Това съвпадение може да се обясни с факта, че съвременният писател се интересува не толкова от обстановката и героите, колкото от типичните явления на времето, в което твори. Именно те провокират мислите му. Подобно на героя от вълшебната приказка, на когото е отнета някаква придобивка, Мими Тромпеева търпи лишение. Тя страда от природен недостатък- кривогледство, което помрачава външната й красота: „... Изпъкналите й кривогледи очи отблъскваха всички и я правеха непоносима за обществото на ония-, които играеха тенис и говореха за новите марки автомобили. ” Този дефект потиска мечтата на Минковата героиня. Тя „мечтаеше да се омъжи за милионер, защото сама беше дъщеря на богат индустриалец и не искаше да скъса връзките си с парфюмираната младеж от аристократичните кръгове”. Мечтата на Мими да намери своя принц - богат индустриалец, съответства на мечтата на приказните герои, например на Пепеляшка, която бленува да отиде на бала с доведените си сестри, да потанцува и да види принца. Мечтата осмисля човешкия живот. Тя прави човека по-силен, помага му да се развива, да се бори за постигане на идеалите си, да преодолява трудностите в житейския си път. Мечтата е своеобразно бягство от действителния, реалния свят към един по-съвършен, но нереален, съществуващ само в съзнанието. Но понякога мечтите се оказват деструктивни за личността. Мими Тромпеева живее със своята измамна мечта да излекува кривогледството си, за да продължи живота си в обществото на хайлайфа, сред охолство и пари, където обаче се ширят без-духовност и лицемерие. Героинята става жертва на собствената си представа за нещата, както и на времето, в което живее. Тя вижда само това, което иска да види.

По пътя към осъществяване на мечтата трябва да бъдат преодолени много пре-пятствия и изтърпени много изпитания, както в приказките. Мими Тромпеева се подлага на операция, поема рискове; Пепеляшка рискува да я познаят, ако остане до късно на бала. За преодоляване на трудностите се появява вълшебство; използва се чудо, чужда сила. В приказката за Пепеляшка това е вълшебната фея - кръстница на героинята, която с едно докосване на вълшебната пръчица я превръща в принцеса с красиви дрехи и я из-праща на бала. В разказа на Минков героинята е спасена във „вълшебна фабрика на щастливите преображения”, както е описан институтът за разхубавяване „Козметикум Амулет - салон за дамска хирургия”. Там „вълшебник” със своите умения и открития е маестро Чезарио Галфоне, който благодарение на капките си „Рентгенол” преобразява грозните очи на Мими Тромпеева. Той капва в „ангелските зеници” няколко капки и обещава, че това „ще ги окъпе в лъчезарен блясък и ще ги превърне в сияйни звезди за пеперудното вдъхновение на поетите”. Надеждата е възвърната, мечтата може да се превър-не в реалност.

Всички са възхитени от преображенията след вълшебствата. Пепеляшка предизвиква всяка вечер все по-големи симпатии с външния си вид, със своята хубост и маниери. Мими Тромпеева възхищава с промяната си околните, които я гледат смаяни и възклицават: „Ах, какви чудни очи! ” Външният вид на героинята предизвиква обаче и завист, и клюки. Мими Тромпеева споделя за обкръжаващите я дами: „... Не можеха да си намерят място от яд, загдето съм станала център на изключително внимание, та постоянно търсеха повод да ме ухапят. ” Нейните необикновени рентгенови очи са не само красиви, но имат и още едно „достойнство” - те проникват навсякъде, виждат всичко. За тях няма прегради. Реализирана е авторовата идея - пародиране на душевната деградация, на душевната празнота у човека, на интереса към обвивката, към външната страна на нещата и хората. Чрез вълшебството се увеличават шансовете на героинята да открие бъдещия си съпруг - принца на своите мечти.

Мими се запознава с избраника, подобно на Пепеляшка, на обществено място, сред елита - бомонда, хайлайфа. Среща го на соаре у Дейзи, където има „дами и господа от бомонда, между които и един чужд дипломат”. Но между всички тя избира Жан - богат и мил, единствен наследник на вуйчо си. По богатството си Жан е сякаш истински принц, но по произход, интелект и обноски е една ограничена, без-духовна, обречена личност. Критериите за оценка са преосмислени, ценностите -преобърнати, съобразно времето, в което твори Светослав Минков. Обръща се внимание на външността, на лустрото и мате-риалното положение, душевността е куха, прозрачна материя, мозъкът е прекалено фин.

Но докато дамата с рентгеновите очи избира сама своя принц: „Всички се надп-реварваха да флиртуват с мен, но в края на краищата аз предпочетох Жан.”, приказната героиня покорява принца със своята красота и изисканост и той я избира за дама на сърцето си.

И в приказката, и в разказа на Минков се достига до предложение за брак. Принцът открива своята избраница по изгубената стъклена пантофка и любовта възтържествува. Победени са злото и несправедливостта, възстановени са редът и справедливостта, отнетата свобода на избора на живот е върната. При Мими бракът не е от любов. Той е въпрос на избор, на договор, на бизнес: „Отначало папа упорстваше, защото сумата му се видя голяма. Но после, като разбра, че Жан е човек с характер, отстъпи. Един милион в аванс и два милиона след сватбата. ”

Женитбата във вълшебните приказки носи нов социален статус, ново обществено положение за героинята. Обикновено приказките завършват щастливо, утвърждавайки победата на доброто. Сватбата продължава три дни и три нощи, а младоженците живеят дълго и щастливо. Мими Тромпеева е от богат род. Тя запазва своето социално положение, омъжвайки се за човек от аристократичен род. Но нейното щастие е по-различно, съобразно обществените явления. То е свързано с финансов просперитет, с показност, с бездуховния живот на хайлайфа. Мечтаният свят се оказва фалшивият свят на претенциозността и глупостта. Снобизмът, фалшът и позьорството се превръщат в истински житейски стойности. За разлика от тържеството на доброто, любовта и справедливостта във вълшебната приказка, в разказа на Светослав Минков е разкрито доминирането на новите ценности, на новия морал, на преобърнатото разбиране за спасение, на новите мечти. В момент на отчаяние Мими Тромпеева избира като спасение за себе си не манастира, захвърляйки „малкото коварно евангелие, което щеше да отрови дните й със своята свещена скука”, а института за разхубавяване, обещаващ й чудеса с новите научни открития и препарати. Интересувайки се само от външността си и полагайки грижи само за нея, Мими не обръща внимание на духовното си здраве и развитие. Затова не избира и своя принц по такива критерии, не се интересува от душевността му, от добротата му, от ума му, а само от богатството и красотата му: „ Топ има фигура на атлет и когато се смее, ръмжи като мечка. ” Не скрива, че мозъкът му е от „материя, по-тънка навярно и от паяжина”. За възпитанието и интелекта му съди по не-говите съвети относно парфюмите и за „чистенето на зъбите с клечка при официалните динета”.

Романтиката, фантазията, мечтите са заменени от обикновени, ежедневни, дребни случки и събития, които предизвикват възторга на героите. Светослав Минков описва деформираната обществена действителност и бездуховното общество. Пародирайки, писателят изказва своята присъда над обезличаването на човека чрез масовата култура, рекламата, модернизирането и зависимостта на хората от псевдонаучните открития, които променят човешката душевност.

Разказът на Светослав Минков е явление в българската литература. Повествованието умело съчетава условното и действителното, реалното и фантастичното. Авторът успява да преплете вълшебното, чудното, фантастичното с реалностите на времето, в което твори. „Дамата с рентгеновите очи” е своеобразна пародия на рекламната агресия, атакуваща човешкото съзнание, докосваща се до желанието на човека да контролира свръхестествените сили, носещи тайната на вечната „духовна" младост.

Деликатно използваните елементи на гротеската превръщат пародията в средство за изграждане на карикатурно хиперболизиран образ на бездуховното, властно променящо човека и обществото в началото на XX век. „Дамата с рентгеновите очи” е художествено доказателство за тези процеси в пародийно преобърнатите стойности на времето.

rumen95
01-03-2010, 12:31
СВЕТОСЛАВ МИНКОВ -„ДАМАТА С РЕНТГЕНОВИТЕ ОЧИ”

НОВИЯТ „МОДЕРЕН” СТИЛ НА ЕПОХАТА



Двадесетте и тридесетте години на XX век са време, когато се преосмислят редица явления, навлезли в обществения бит. Българската литература от този период по свой начин възприема и художествено интерпретира „срещата” между модерно и традиционно, между технически-прогресивно и битово-консервативно. Творчеството на Светослав Минков търси онзи художествен мотив, който ще обясни битовата насъщна необходимост от присъствието на технически модерното в човешкото всекидневие. От екстравагантна приумица и показна атракция откритото от човешката техническа мисъл става елемент от новия „модерен” стил на епохата.

Новото се показва, илюстрира, рекламира. То не се изследва в дълбочина. Няма нужда от анализи и доказателства. Само по себе си то носи прогреса чрез новата модерна информация. Това е и новият повествователен стил в разказите на Светослав Минков - да информира, без да наранява човека, възприемащ безкритично новия „модерен” стил на епохата.

Информацията за писателя Светослав Минков е средство за имитация на езиковата речева среда, в която новото и модерното открива своя деформиран подменен образ. Средствата за масова информация тиражират и натрапват именно този примитивно подменен образ на технически модерното и прогресивното в бита на човешкия живот. Формира се така наречената масова култура. Срещу нея и негативните следствия за човека и неговата духовност воюва повествователната ирония в разказите на Светослав Минков.

Неговото творчество е белязано с езоповската мъдрост на дълбоко изстраданите истини за изчезващата духовност на човека. Времето с „модерно” преобърнати стойности рефлектира в мисловния свят на твореца и той се докосва до една трагична реалност, оказала се деформирана същност на хуманността. Обществената действителност застава пред писателя със своята неискреност, скрита зад фалшива клоунска маска. Хората се превръщат в марионетки, участници в жалкия показен парад на дефилиращата бездуховност, неумело прикрита зад „модерната” маска на техническия прогрес. Взаимоотношенията между човек и общество се променят. Изпълват се с ново, високо „технологично” съдържание. Човекът, от творческо въплъщение на бързо променящата се действителност, се превръща в механичен субект, въплъщаващ новия „технологичен” напредък на обществения живот. Механично се сменят маските. Марионетъчният обществен театър е технически усъвършенстван. Той е нов и „модерен”. Човекът и неговият духовен избор са без значение. Обществена стойност има само общественият индивид с урбанизирано съзнание, с умъртвена духовност. Необходим е човекът-автомат. Той е ценен и толерирай. Нужен е на новите „технологични” реалности на обществения просперитет. Самата марионетъчна същност на човека-автомат изразява прогреса на новите, „модерни” времена. Доброволно се отказва от духовните полети на мисълта си, за да е в унисон с новите „технологични” изисквания за „модерна” бездуховност на светския обществен живот.

Пародирани са реалните стойности на постигнатия от човека технически прогрес. В кривото огледало на гротеската се оглежда деформираният бездуховен лик на обществената действителност, в която живее и твори през 30-те години на XX век Светослав Минков. Неговите герои стават художествени изразители на механично преобърнатите стойности на техническия прогрес. Модерното и технически прогресивното се приема само като светски фалшив блясък на дълбоко съмнителен обществен просперитет. Той има външни доказателствени белези: красива обществена маска, добър прием сред изисканите бездуховни кръгове на хайлайфа, т.е. сред „модерното” общество на хората-марионетки, които механично, като автомати, сменят маските на изпълняваните от тях роли в показния театър на обществена суета и бездуховност.

Светослав Минков остава дълбоко дистанциран от тези негативни процеси. Интелектуалното превъзходство над бездуховността на времето ражда ироничния присмех в особения повествователен маниер на автора. Добре намерената художествена мяра между грозно и красиво, реално и деформирано, изгражда вътрешно балансирана пародийна среда за изява личностната позиция на твореца. Светослав Минков, за разлика от своите герои, сам избира ролята си за нов „модерен” контакт с изискания Бомонд на обществото. Приема условието за маскираност и скритост на истинските намерения в поведението на човека и се включва в обществения марионетьчен театър. Присъства навсякъде. Сменя маските и обществените роли. Включва се в личния коментар на героите си, като не забравя правото си на авторска позиция. А тя е иронично „пристрастна” към „модерната” драма на хората-автомати, живеещи в общество с „висок” технически стандарт.

Между човека-марионетка и урбанизирания „пейзаж” на неговата душа застава ироничният коментар в авторския текст на Светослав Минков. Поразително е откритието, което прави авторът за своите читатели, че неговите герои са лишени от духовност. Сякаш отдавна са останали без души. Те действат автоматично, почти несъзнателно рефлексивно. Появява се усещане за отчужденост и дистанцираност от собствената им същност. Героите на Светослав Минков са безпристрастни съдници на самите себе си. Те се наблюдават и оценяват чрез ироничния присмех на автора, който е част от тях, но и свидетел на размислите им отстрани, като „обективен” съзерцател на всичко случващо се.

На пръв поглед Светослав Минков открито присъства в текста, но е дълбоко скрит зад двойния образ на пародията, който обединява автор и герои в художествено пространство с двойно отразена реалност. Тя е с деликатно балансирани контрастни тези и внушения. Художественият механизъм на „образ и подобие”присъства в повествователното действие на Светослав-Минковия разказ. Между „образа” и неговото деформирано „подобие” застава условно авторът: „Най-сетне маестро Галфоне дойде до заключение, че както противотифусният серум се приготвя от тифусни бацили, на същото основание може да се приготви и серум от патешки мозък... С помощта на тоя серум една видна дама сполучи да убеди със замайваща логика ревнивия си съпруг, че изневярата на съвременната жена не е нищо друго освен израз на едно най-обикновено благотворително кокетство.” Неговият „открит” коментар играе ролята на своеобразен художествен филтър, който иронично преобръща и деформира стойностите на образа, странно наподобяващ реалността. Светослав Минков определя степента на взаимодействие и контраст между „образа” и неговото „подобие”.

Заставайки често зад безизразния, лишен от духовност и мисловна реакция, поглед на своите герои, Минков откроява ярко художественото присъствие на своите иронични, болезнено пристрастни към грозните деформации на реалността, творчески сетива. Към позицията и оценката на героите, поднесени като механична безпристрастна реакция на новото и „модерното” в живота на обществото, се прибавя категоричното несъгласие на автора с наблюденията и изводите на собствените му герои. Те нямат сетива за неговото гневно отрицание, поднесено от самите тях чрез зловещия смях на гротеската.
Мнимо е съчувственото „пристрастие” на Светослав Минков към драмата на модерната цивилизация, но реална е тревогата за човека и истинско - възмущението от девалвираните стойности на човешкото и духовното в ироничните изблици на гневния му изобличителен смях.

rumen95
01-03-2010, 12:33
Дано ви помогнах за този разказ !
:grin: 8) :smt006

joyjoy
01-03-2012, 11:17
pls trqbvami ЛИС na tema деформацията на житейските ценности в дамата с рентгеновите очи

sexa_na_kompleksa
01-04-2012, 09:12
pls trqbvami ЛИС na tema деформацията на житейските ценности в дамата с рентгеновите очи

Виж тук:

http://www.neznam.bg/%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8/92-%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D 0%B2-%D0%9C%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2