Спешно ми трябва ЛИС [Архив]

crazygirl13

01-05-2010, 19:23

Родният дом – пристан за наранената човешка душа

(ЛИС върху „Да се завърнеш”)

Заслужил признанието на необикновено чувствителен и най-задушевен лирик
в българската поезия, Димчо Дебелянов оставя на поколенията творчество,
изключително богато по дълбочина и многообразие на душевни
изживявания.Въпреки, че има нелеко детство и минало, то е много скъпо за
него.В стихотворението „Да се завърнеш” той пише с тъга за бащиния дом и
времето, когато е живял там, поради невъзможността да се завърне.Поетът
представя родния дом като пристан за наранената от действителността
човешка душа.

Лирическият герой на Димчо Дебелянов е сложна и противоречива личност, в
която се борят силата и безсилието.Нежната душа на поета се стреми към
мечтани светове, копнее за хармония и равновесие.Непреодолимата жажда за
душевен мир и покой неизбежно го връща към родния дом, превърнат в скъп
спомен.

Това е щастливо завръщане в свят, изпълнен с безгрижие и мечти, с обич и
топлина, с безброй възможности.Невъзвратимо отминали, преживените години
са романтичен спомен - свят на покой и душевна чистота, който причинява
безутешна тъга и носталгия.

Потиснатата душа на поета, сблъскала се с безброй разочарования, се
завръща в своя тих и уютен пристан:

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Самотният, нещастен и лутащ се лирически герой на Димчо Дебелянов,
отблъснат от враждебната и студена действителност, търси морална опора и
сигурност.Прекачването на родния праг го изпълва с вълнение и
тъга.Вътрестиховата анафора: „тиха” и епитетът „скръбни и нещастни”,
създават усещане за невъзвратима загуба.Тихият пристан на дома изплува в
приглушената лирична светлина на поетичната мисъл.Вечерта „гасне”, но
образът на „бащината къща”се „завръща”светъл и реално зрим в изповедите
на душата.Тя също се „завръща” в своя „дом”.В символното пространство на
родното поетът се докосва до образа на бащината къща и нейния праг,
двора, „стаята позната" и „старата икона”.

Метонимичните образи: къща -двор - стая, чертаят духовните граници на
три пространствени среди, превърнати в символи на завръщането.Героят,
отделил се от родната стряха, се завръща със съкровения трепет на
синовната обич към „бащината къща”.Поетичната дистанция между блян и
действителност се „топи”.Родният дом, едновременно спомен и художествена
реалност, е целта на мечтаното „пътуване” към света на „дните
предишни”.За миг тъгата отстъпва и „Кат бреме хвърлил черната умора”,
духовно просветлен, героят отново се „завръща” в реалния,груб
свят.Елегично е душевното изживяване на спомените и затова носталгията е
елегичен вопъл на душата -наранен, за да се изправи отново с нов пламък в гърдите си, е един от
многото, търсещи нежността и спокойствието в майчината прегръдка:

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

Повторението: „мамо, мамо”, внушава усещане за копнеж по родното.В този
миг, превърнат във вечност, спира движението, спира дъхът.А в „стаята
позната” „чака” майчината „усмивка блага”.Нов спомен просветлява тъгата
и лирическият герой продължава своето „пътуване” към родното.

Глаголната форма „чезнеш” символно разкрива интимната тайна на душата,
закопняла за майчина ласка и обич.Това е блаженият миг, когато „сложил
чело на безсилно рамо", умореният от житейски грижи и несгоди син се
изпълва с нови сили.Святата майчина обич го преобразява, а животворната
„усмивка блага" му връща вярата в доброто и го дарява с любов.

Лирическият герой влиза „смирено” в познатата си стая, която е последна
„пристан и заслона” за него.Родният дом е подслон за героя от жестоките
бури на действителността.Той шепне „тихи думи” пред „старата икона” –
траен белег на родовото и символ на вярата, за да получи опрощение.

Миналото е единствен „пристан” за скръбната душа, простила се с мечтата
по топлия свят на дома.Но реалността е друга – в нея душата се чувства
самотна, нещастна, неразбрана.С болка лирическият герой разбира, че в
този сив, негостоприемен свят не може да се живее без топлината , без
спокойствието на дома.Уморен от живота, подтиснат и тъжен, той свързва
края на житейския си път с родното.

Аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина.

За Димчо Дебелянов е невъзможно да усети задълго покой в родния
пристан.Мисълта за завръщането е един светъл копнеж, но напълно
неосъществим, безвъзвратно изгубен.Това поражда елегичния тон на
творбата.Мислено се борят два свята - на миналото, свързан с радостта и
близостта, топлината и безгрижието, и на настоящето, изпълнен с
отдалечаването и мъката, със студенина и безнадеждност.Надделява
усещането за обреченост, защото героят е „печален странник” в света на
родното, а унесът в сладкия спомен му помага още по-жестоко да осъзнае
настоящето:

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

Веднъж напуснал пределите на родното, лирическият герой в елегията на
Дебелянов е обречен да живее в реалния свят.Той не може да се върне
назад, не е открил и друг свят, към който да се приобщи.Затова страда,
лишен от всичко скъпо.Останали са само спомените.А те са духовен пристан
за наранената му душа.Чрез спомените той се отделя от действителността и
намира утеха, но и болка поради невъзможността да се завърне в тъй
скъпия роден дом.