PDA

View Full Version : ЛИС ЗА КЛАСНА - 8кл



linaXX
01-05-2010, 22:25
Мотивът за спомена в Скрити вопли - Дебелянов
Страдание и състрадание в Зимни вечери - Смирненски
Образът на големият град в Зимни вечери

:(
или поне ми кажете какви да са подтези,защото това най ме затруднява т.е. кво да пиша в изложението

crazygirl13
01-06-2010, 12:34
Лис на тема:Страданието и състраданието в "Зимни
вечери"



Б творбата "Зимни вечери" поетът Христо Смирненски влага последни сили
от творческия си живот,за да сподели със свойте читатели за страданието
в предградието.

Произведението е писано през зимата на 1922-23 година,малко преди
неговата смърт,оформено като книга с илюстрации на Александър
Жендев."Зимни вечери" е цикъл състоящ се от 7 обособени,но свързани по
всеобщ смисал,лирически фрагмента,с помощта на които се добива представа
за тежкия живот и страданието на хората в крайните квартали на града.

В поетичния цикъл Смирненски споменава за зимата-най-тежкият
сезон,защото това е интервал времето,през което хората обитаващи
покрайнините на мъчителния студен,коварен,зловещ и тъмен град,прекарват
най-трудните мигове в борба,както срещу социалното,така и срещу
физическото си страдание.

Поетът не само пише за живота на бедняците,като хора от човешкото
съсловие,но и се превъплатява в ролята им,като се чувства част от тях и
изживява страданието заедно с тях.

В "Зимни вечери" образът на града е представен като "черна
гробница",страшен,безмълвен,дебнещ трудещите се до късни вечери,свои
обитатели,за да ги погуби в своите обятия.Градът-мястото,където хората
се "трепят" ежедневно ,за да оцелеят,а в замяна на това той им се
отблагодарява като прави живота им по-тежък всеки отминал миг.Градът
навява чувства за безнадеждност,за страх,мъка и тига,породени от образа
на"зловещите сгради","гледащи с жълти стъкла" и образа на "оскрежената
топола"-"призрак сякаш"-"в сивата мъгла стърчи",а "изопнатите
жици",посребрени с "тънък пух","и снегът поръсен с бисерни искрици
хрупка с вопъл зъл и глух"прибавят още по-тъмен и безлик контраст в
цикъла.Читателя изостря още повече своята мисъл и болка,съсредоточен и
състрадателен в представата за"смълчаните хижи" за"вечната бедност и
брижа" за "пияните хрипливи слова" прелитащи и преплитащи се между
границите на града.

Страданието в беднато семейство е неутолимо и незаличимо при представата
за "завърналият се вкъщи-безхлебен,пиян пак бащата ругай",обвиняващ се
за бедния живот,който живее заедно със своята "безкрайна мъка".бедността
е основната причина за болката и мъката у семейството,а още повече
ранява душите им мисълта,че тяхната болка от беднастто никога няма да
бъде утолена.

Животът на ковачите ни най-малко не е по-лесен от живота на"пищещите" се
и "молещи" деца,тъй като "пак по тъмно коват".Слабите им длани
"чукове,сръчно издигат,сръчно вътрят се,гърмят се разкъсват от
болка,мъка и глад.Дори пламъкът в "бараката сгушена" за губва своя
блясък,"а от стрехата опушена спускат се змийки от лед".В "Зимни вечери"
най-състрадателните момента са описани чрез действията извършени от
циганите с цел да направят живота си "по-красив" вместо все повече да
губят капка по капка от своята плът и кръв.

Мъглата като символ на трудностите в живота тегне все повече над плещите
на града.Тя обезцветява живота на хората в своя "плач злокобно сив".Само
мисълта,че хората се мичат до пробият път нагоре към успеха,за да
оцелеят,подтиква мъглата до прониква студено в гърдите им.

Съдбата на слепия старец е трудна,безнадеждна.Сянакат в очите му не е
по-различна от сянката,надвесена на д града.Единствения начин,както
стареца,така и останалите хора в града,да се измъкнат от мъчното
положение е да посрещнас предрудките на смъртта и да се заселят вечно в
нейните "безболни" дълбини.

Страданието на децата в посления лирически фрагмент е неуписуемо.Деца
лишени и окрабени безусловно от детство,няма да сполучат в нищо я
живота,тъй като тяхната съдба е да работят,за да изкарват
прехраната,както на тях,така и на техните семейства.Ето за това техният
образ е безличен и обезбъдещен.Въпреки,че "дреме в очите им скръб"
"снежинки край тях се въртят" и като чели "някаква смътна почуда децата
с очи ги ловят"

Разликата между последни и останалите фрагмента е,че децата все още имат
надежда,че ще спрат да страдат,и това кара малката искрица да проблесва
с тънка нишка,докато при възрастните тази нишка вече не съществува и
както смежинките стават в "локвите на кал",така и мечтите им стават на
блян.

В творбата "Зимни вечери Христо Смирненски много подробно описва петте
картини на страданието и на погубените мечти на ограбеното детство.Той
исрено изразява своето състрадание,вместо да се усмихва иронично на
ситуациите,в които са попаднали бедните хора в града,което пробужда
чувството за възхитение у читателя

crazygirl13
01-06-2010, 12:36
Образът на града в поезията на

Христо Смирненски

Героите в поезията на Христо Смирненски възникват най-често от мрака на
града и се сливат с него, затова те не са строго персонифицирани, а са
обозначени като цветарката, уличната жена, музиканта, братчетата на
Гаврош. Техните съдби са в пространството на мрака, потопени са в мъгла
и “здрач тъмносин” и “вечер теменужена”. Единствените лъчове светлина,
които пронизват мрака, са от електрическите фенери и с това те само още
по-отчетливо внушават неговата всеобхватност.

Поезията на Смирненски е изградена върху противопоставяниятя. В
стиховете му е стаена мощната сила на гнева, но неговият лирически герой
не се бои, а напротив- опиянява се от силата му. Сред многообразието на
тълпата са отделени образите на децата. Децата в поезията на Смирненски
са най- уязвимите жертви. Тяхното страдание става доказателство, че този
свят, който допуска такова страдание на деца е престъпен и трябва да
бъде разрушен.

“Съдбата рано ги излъгала,

животът сграбчил ги отвред”-

Децата там не могат да избират, те са децата на града. Те са
онеправданите и отхвърлените. Чрез поетичните си цикли “Зимни вечери” и
“Децата на града” Христо Смирненски става един от първите поети на града
в българската литература. В неговата поезия градът е място преди всичко
на социални конфликти. Авторът обвързва образа му с противоречията и
контрастите на времето, с “двата свята”- светът на богатството и
разкоша, блясъка, лукса от една страна и светът на “бедните хижи”, на
смазаните от мъка хора- от друга. Образът на града е носител на тревожна
подтискаща атмосфера, която става символ на безсилието, страданието и
обречеността. В много стихотворения на Смирненски градът обезсмисля
живота, но и градът е мястото,където се осъществяват контактите на
човека с действителността и със самия себе си. Идеята, чийто носител е
лирическият герой, изисква действия, а не примиреност. По този начин
градът, със своята обезличаваща същност поражда гнева и бунта на
личността, която се слива с “тълпите”- приют за усамотените и
страдащите.

В цикъла “Децата на града” градът е социалния “ад”- арена, затвор,
лабиринт. Обект на изображение стават социалните конфликти,
осъществявани най- често чрез контраста на две групи образи- на
онеправданите, разгневените и на господстващите. Това се осъществява
чрез пространствения образ на града, в който центърът олицетворява света
на богатите, а периферията е място, което обитават бедните, изтерзаните
тълпи, готови на революционен сблъсък. Лирическият герой вижда в себе си
като една от личностите, призвани да поведат унижените и оскърбените по
пътя на спасението. Не само състрадание, но и укор към несправедливото
социално устройство на света, превръщащ хората в бледи сенки на глада и
мизерията се долавя в “Зимни вечери”. Протестът срещу потъпкването на
човешките ценности в големия и студен град се превръща във водещ мотив в
цикъла.

Градът на Смирненски гърми с личния протест на поета и в цикъла “Децата
на града”.

Освен познатите вече образи на малките гаврошовци, на слепия старик, на
рано починалото болно момиче- поетът вижда и други- нови герои. Във
“Вълкът” се представя човекът от “другия свят”. Светът на доволството и
ситостта. Има и други, нови изображения на града- контрастни,
двуизмерни, различни. Това не е вече градът на мрака, мизерията, на и
градът на бляскавите витрини, на силно осветени локали, на празненства и
блудство, на суетата и маскарада. Това е ехтящият “щедрият” град- но
сама за едни, за обградените в охолство, пресита и ненаказаност. Тук се
чуства скритата неприязън на поета към тези хора от “висшето общество”.
Според Смирненски точно те губят човешкото у себе си, а не онези- децата
на мизерията, белязани с полускотски черти от бедността и насилието.

В “Цветарка” градът е “грамаден и задъхан”, “празничен”, “шумен” украсен
и плуващ в снежните отражения и в звуците на оркестри. Сред него едно
дете се се движи и живее в принуда- подложено на унижения, на смълчана
вътрешна болка:

“Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивка иронични блика мисъл неприветлива,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвят”

Малката продавачка на цветя е една от “хиляди души разбити”, обречени на
сиротност и безпомощност, на “мъка и печал”.

В “Братчетата на Гаврош” случаят е подобен. Жертвите и тук са децата. Те
са също безпризорни, бездомни, без родителска грижа и защита. Градът е
арената на тяхното скитничество и всекидневието е деформиращо огледало
на социалната неправда, на която са обречени. Срещу тях са празникът,
разкошът бляскавите витрини на магазините, постоянно напомнящи
ограбеното им детство. Вътре в душите им се събира безкрайната мъка,
неизречени парещи въпроси. Вътре са и клошарските или бунтарските
пътища, единствено възможни и отворени за тях нататък.

В лиричното произведение “Босоногите деца” поетът не дава мъката да го
задуши в своите спазми, не спира сантименталното излияние от вида на
малките несретници. Тук има категорична присъда.

“Два свята, единият е излишен”

Големият град обрича своите млади жертви на гибел и по други пътища-
чрез непосилен труд и изтощение в своите фабрики. Бедната
тютюноработничка попада в костеливите ръце на “жълтата гостенка”-
туберкулозата. В своята поема “Жълтата гостенка” Смирненски възпява
лебедовата песен на един без време прекъснат млад живот. Тук поетът
въвежда изразът, който десетилетия наред се използва за означение на
този страшен социален бич. Тази поема е изградена на противопоставянето
– смъртта на болното момиче на фона на сънения Люлин, забулен в здрачни
воали и припламнал в злото на залеза. Мъчителната смърт зад прозорец,
край който се носи аромат на цъфнали липи и пролетни шумове. Тази поема
въздейства по особен начин, защото се възприема като предчувствие на
поета за собствената му смърт, като един трагичен край.

Определяща, движеща емоция в цикъла “Децата на града” е състраданието,
истинската мъка. Същевременно звучи и личният протест на поета, че
социално онеправданите са подхвърлени на обиди и унижения, отнети са им
радостите на щастливото детство- за тях рано настъпва физическата и
нравствената разруха. Смирненски показва, че именно в големия град
човешките ценности и права са обречени на смърт. Затова той се превръща
в синоним на враждебна сила, която смазва всичко стойностно.

Едновременно с това този образ в поезията на Смирненски е одухотворен,
равноправен участник в общата промяна на човека, неговата среда и съдба.
В творчеството му улицата и градът се обобщават вече като обект на
социалното разрушение след празника на бунта, който ще премахне стария
свят, обобщен от поета като “стария вълк”.

Авторът утвърждава светлата и творческа вяра в утрешния ден. В
стихосбирката “Да бъде ден” градът е вече с нов образ, ново начало, а
неговите тълпи се възприемат като стремящи се към новото устройство на
света.

В поезията на Смирненски социалните противоречия на големия град са
по-изострени и излизат от пределите на борбата на човека със самия себе
си. Поетичното му обобщение на истината за трагичния живот се постига
чрез социалното внушение. С хуманният порив на своята лирика поетът
налага идеята на обреченост на старото и необходимост от социално и
духовно възстановяване, което ще даде ново самочувствие на
онеправданите. Това е идеята за нов ден и нов свят за човека.

crazygirl13
01-06-2010, 12:40
Светът на спомена и мечтанието в „Скрити вопли”

Поезията на Димчо Дебелянов е нежна и елегична, тихо нашепваща спомени
и мечтания за един отдавна отминал свят. Това е идиличният свят на
детството, в който цъфтят „белоцветните бишни” и властва красотата,
хармонията, духовният уют. За него копнее лирическият говорител, познал
отчуждението на модерната цивилизация, попаднал в капана на
безстрастният и студен град.

Елегията „Скрити вопли” е едно своеобразно мислено пътуване през
времето към съкровеното минало. Лирическият Аз се завръща чрез спомена и
копнежа в „бащината къща”. Там са любовта и красотата, както и всички
духовни опори, които човек е изгубил в настоящето. „Тук” и „сега”
избледняват, за да бъдат преоткрити онези жадувани и далечни „там” и
„някога”, където е бил Животът. Подобно завръщане към света на
първоначалата обаче е недостижимо. Идиличното пространство на родния
патриархален дом е безвъзвратно изличено от перспективата на времето и
не може да бъде преживяна отново. Така модерният човек осъзнава трагизма
на битието си и болезнено израства невъзможното завръщане в „бащината
къща” на хармонията и успокоението.

Поетическият текст е издържан като изповед и споделяне на „вопъл” за
разиране, съчувствие и утеха. Лирическият изказ е във второ лице
единствено число – предполагащата диалогичност ти-форма, очакването за
диалог се реализира, но в конкретния случай носи и своите специфични
значениея, тъй като адресът на посланието е самият лирически говорител.
В този смисъл елегията „Скрити вопли” е разговор на човека със
собствената му Душа, опит за споделяне на съкровените прозрения със
самия себе си. В същото време второто граматично лице предполага една
максимално широка аудитория, своеобразно приобщаване на читателя към
активното търсене на ориентири в света и към интимното споделяне на
прозрения за живота. Това „ти” би могло да бъде обръщение мък всеки от
нас, към всеки човек. А условното наклонение („да се завърнеш...” в
смисъл на „ако се завърнеш”, „при условие, че се завърнеш”) насочва към
силата на копнежа и чертае контурите на една лирическа ситуация, в която
пожеланото завръщане в миналото е всъщност въображаемо пътуване в
бъдещето. Така художественото време обединява характеристиките на онова,
което е било „някога”, на това, което е „сега”, и на жадуваното
„тогава”. В слъчая „някога” и „тогава” са равноценни и рисуват картина
на един светъл и хармоничен свят, познат от миналото и възможен в
бъдещето, който е антитеза на света и живота „сега”.

Художественото пространство в елегията също е ценностно разполовено. В
единия му плюс е „бащината къща” на най-съкровените спомени и
въжделения, внушаваща идеята за изгубения рай на детството и
невинността. В другия – градът като място на самота и отчуждение,
неназован прако, но подразбиращо се и обвързано с представата за ада на
модерния човек.

В композиционно отношение текстът е организиран в две строфи (съответно
от 8 и от 10 стиха) и заключително двустишие поанта. Още началото на
стихотворението започва да гради както образа на родното пространство,
метонимично разкрито чрез „бащината къща” , така и образа на човека.
Реалността е изместена на заден план и лирическият глас носталгично
очертава контурите на един отминал, но отново пожвлан идиличен свят,
света на спомена и мечтанието:

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да преласкае скръбни и нещастни.

F

природното начало се свързва с човешкото като противовес на
разединяващия и отчуцдаващ град. В интимното пространство на дома
странникът търси спасение от „черната умора”, иска да избяга от
„безутешните дни” на самота и безприютност и най-сетне да захвърли
„бремето” на скръбта. Откроената поредица от метафори очертава образа на
дисхармонията „тук” и „сега” и контрастно вгражда мрачния свят на
настоящето в единния и равновесен свят на спомена блян (5 и 6 стих),
Умората се противопоставя на покоя, безнадеждността – на утехата,
самотата – на споделеността, страданието – на радостта и прошката.
Лирическата атмосфера е доминирана от усещането за плахост, смиреност и
успокоеност, както и от преоткритите стойности на тишината,
просветляваща духа и извисяваща го към нетленното.

Родното е индетифицирано с образа на майката – стожер на дома и
най-съкровената духовна опора на човека. Тя е застанала „на прага” –
символичната граница между големия и враждебния свят, носещ печал и
отнемащ смисъла на живота, и млякото, но свидно пространство на уют и
топлина, даряващо на странника усещането за цялостност и значимост на
съществуването. Майката е тази, която ще го приласкае и утеши. Със
смирената си доброта и неизтощимо състрадание („усмивка блага”) тя ще
върне към живота „блудния син”, ще му даде така жадуваната и настойчиво
търсена душевна успокоеност. Мотивът за майчината милувка, за
прегръдката и прошката се откроява с традиционните значения на
съкровеност и разбиране, на благост и всеотдайност. Синекдохите на
внушават представата за разчлененост на битието, а напротив – спояват го
в един здрав и хармоничен свят, изграден от най-устойчивите човешки
ценности („старата на прага”, „склонил чело”, Безсилно рамо”, „усмивка
блага”).

Стесняването на художественото пространство („бащината къща” – „двора” –
„стаята позната” – „старата икона”) създава усещането за доближаването
на спомена блян. Движението замира. Времето сякаш преустановява своя
ход, за да се разтвори в мига на абсолютния покой, на смъртта, която ще
сроди човека с тишината на вечността. Тази идея звучи в последното
двустишие на втората строфа с интонациите на най-съкровеното елание:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

Многоточието маркира своеобразното смълчаване на човека пред мамещата
перспектива на отвъдната хармония и пред усещането за постигане на
Смисъла. „Странникът бездомен в нощта” най-сетне е пред прага на своя
истински дом. Образите на майката („старата”), Бога („старата икона”),
бащината къща („последна твоя пристан и заслона”) се обединяват смислово
от идеята зая вечността, за неунищожимите стойности – първоначала на
битието. Почти докоснал се до своята надежда за „мирен заник” в родния
дом обаче, в заключителното възклицание лирическият Аз изрича трагичното
си прозрение за невъзможното завръщане в едно примамливо, но
несъществуващо пространство.

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

Така финалът рязко дистанцира човека от света на спомена мечта и го
връща в света на реалността. Основното послание на заключителното
обобщение се носи от думата „напразно”. Завръщането на „блудния син” в
тишината на родния дом, преиваването му в пространството на нетленността
се оказва илюзия, неосъществим копнеж. Модерният човек е обречен да
страда сред отломките на разглобеното си земно битие, сред хаоса на
отнемащите живот „тук” и „сега”. Остават му обаче мечтанието и копнежът,
своеобразното пътуване на Душата към възстановения от спомена свят на
Светлината и Хармонията, на Спасението.