mechtaq_za_teb
01-06-2010, 04:59
Пиша, за да си споделя всичко. Чувствам се все едно съм в някаква дупка, от която няма измъкване. :cry: Всичко се преобърна на 180 градуса. Имах приятели, които днес са ми като непознати хора. Преди бях толкова лъчезарен човек, а сега не мога да се усмихна без да усетя онази празнота. :cry:
Това момче беше всичко за мен. Най-хубавото беше, че освен гадже, той ми беше и приятел, с който споделих много неща. Винаги беше там, когато исках и можех да разчитам на него. Най-милото нещо, което ми се бе случвало... Докато, както казах, всичко не се преобърна на 180 градуса. Губейки приятелите си, загубих и него. Макар, че е с мен, се чувствам ужасно наранена, защото и той е като непознат човек. Вече не мога да разчитам на него. Срещу мен стои човек, мислещ само за себе си, един егоист. Колко ли пъти ми доказа, че единственото, което заслужава е да го оставя завинаги!? Само, че когато това стане, празнотата става още по-голяма. Чувствам се в безизходица, за разлика от миналата година по това време, когато имах цели, имах планове за живота си. Следвах ги, независимо всичко останало. Знаех, че всичко някой ден ще се нареди както трябва да е и както аз искам, просто защото вярвах. Имах такава воля за живот, а сега не знам, депресия ли е, какво е, но съм така може би от 4-5 месеца. Може би защото, когато напълно успях да отпусна чувствата си към този човек, той ме нарани толкова жестоко на няколко пъти и това ме смаза някак си психически. :-k И просължава да го прави... Питайте ме какво правя още с него! Дори с него, аз пак съм сама. Никога не съм била по-сама. От това боли най-много. Липсват ми разходките, липсват ми разговорите с него. А сега нещата стоят така:или ще се караме, или ще си мълчим. Лошото е, че от страх да не го загубя, премълчах доста, а това се насъбра в мен и напоследък ми е адски трудно да правя, каквото и да е. Липсват ми и забавленията с приятели. Не искам да казвам от кога не съм излизала на бар или дискотека, защото си е така. Затворих се в себе си. Нещо, което не съм вярвала, че ще стане. Но не виждам смисъл да ходя, къето и да било... Опитах се на няколко пъти, когато се разделяхме, да бъда предишното момиче, но тази празнота си я имаше. Опитах се да я запълня и с други момчета, но вярвайте ми, още повече се нараних. Опитах се и време да си дам, без да имам някой до себе си, но мисълта за този човек ме преследва постоянно.
Това съм аз... Знам правилното решение. А то е наистина да го оставя, но не за седмица или месец, а завинаги. Само така имам някакъв шанс да се справя, но не мога. Не мога и не мога. В мен се таи някаква мъничка надежда, че всичко ще се струва, но какво по дяволите си струва тук!? Нищо... Самоизмъчвам се всяка една секунда заради някого, който е готов да ме нарани пак и пак! :cry: Болно ми е, че стана така, защото появявайки се в живота ми, този човек ми донесе и много радост. А това така ми липсва. Да бъда усмихната от сърце, да плача от щастие! Някой да бъде готов на всичко за мен, но не кой да е някой, а точно той. Но с всеки изминал ден губя по малко надежда. Искам просто всичко да се оправи... :cry: Само да се оправи, нищо друго. Да я има онази близост, да се чувствам сигурна поне в едно нещо... да ми е топло на сърцето, а не постоянно да ме е страх...
Това момче беше всичко за мен. Най-хубавото беше, че освен гадже, той ми беше и приятел, с който споделих много неща. Винаги беше там, когато исках и можех да разчитам на него. Най-милото нещо, което ми се бе случвало... Докато, както казах, всичко не се преобърна на 180 градуса. Губейки приятелите си, загубих и него. Макар, че е с мен, се чувствам ужасно наранена, защото и той е като непознат човек. Вече не мога да разчитам на него. Срещу мен стои човек, мислещ само за себе си, един егоист. Колко ли пъти ми доказа, че единственото, което заслужава е да го оставя завинаги!? Само, че когато това стане, празнотата става още по-голяма. Чувствам се в безизходица, за разлика от миналата година по това време, когато имах цели, имах планове за живота си. Следвах ги, независимо всичко останало. Знаех, че всичко някой ден ще се нареди както трябва да е и както аз искам, просто защото вярвах. Имах такава воля за живот, а сега не знам, депресия ли е, какво е, но съм така може би от 4-5 месеца. Може би защото, когато напълно успях да отпусна чувствата си към този човек, той ме нарани толкова жестоко на няколко пъти и това ме смаза някак си психически. :-k И просължава да го прави... Питайте ме какво правя още с него! Дори с него, аз пак съм сама. Никога не съм била по-сама. От това боли най-много. Липсват ми разходките, липсват ми разговорите с него. А сега нещата стоят така:или ще се караме, или ще си мълчим. Лошото е, че от страх да не го загубя, премълчах доста, а това се насъбра в мен и напоследък ми е адски трудно да правя, каквото и да е. Липсват ми и забавленията с приятели. Не искам да казвам от кога не съм излизала на бар или дискотека, защото си е така. Затворих се в себе си. Нещо, което не съм вярвала, че ще стане. Но не виждам смисъл да ходя, къето и да било... Опитах се на няколко пъти, когато се разделяхме, да бъда предишното момиче, но тази празнота си я имаше. Опитах се да я запълня и с други момчета, но вярвайте ми, още повече се нараних. Опитах се и време да си дам, без да имам някой до себе си, но мисълта за този човек ме преследва постоянно.
Това съм аз... Знам правилното решение. А то е наистина да го оставя, но не за седмица или месец, а завинаги. Само така имам някакъв шанс да се справя, но не мога. Не мога и не мога. В мен се таи някаква мъничка надежда, че всичко ще се струва, но какво по дяволите си струва тук!? Нищо... Самоизмъчвам се всяка една секунда заради някого, който е готов да ме нарани пак и пак! :cry: Болно ми е, че стана така, защото появявайки се в живота ми, този човек ми донесе и много радост. А това така ми липсва. Да бъда усмихната от сърце, да плача от щастие! Някой да бъде готов на всичко за мен, но не кой да е някой, а точно той. Но с всеки изминал ден губя по малко надежда. Искам просто всичко да се оправи... :cry: Само да се оправи, нищо друго. Да я има онази близост, да се чувствам сигурна поне в едно нещо... да ми е топло на сърцето, а не постоянно да ме е страх...