Есе

[cveteto64]

Търсих навсякъде и гугъл, и помагало, но никъде не открих такава тема. Та ако може да помогнете.. Трябва да пиша есе на тема "Благодеянието" свързано е с текста на Йордан Йовков "Песента на колелетата"

[elito0o0o0]

И аз к'во трябва да направя? Да ти го напиша аз ли?

Това намерих аз
1:

Мъдър и красив е творческият свят на Йордан Йовков. Търсенето на абсолютhttp://www.teenproblem.net/forumното добро като нравствена красота на човека превръща неговите герои в мечhttp://www.teenproblem.net/forumтатели и чудаци. За тези съзерцателни, меки и по природа добри хора винаги има едни друг свят, в който те се взират със скрит копнеж. Всеки един от Йовковите герои носи мъка в душата си. Тя е неговаhttp://www.teenproblem.net/forumта тайна, за която не говори. Мисълта е в постоянен досег със спомена за онзи миг от живота, донесъл много болка. Той преобръща посоките на вътрешния разhttp://www.teenproblem.net/forumмисъл. Дните се нижат един след друг, но героите на Йовков не забелязват реhttp://www.teenproblem.net/forumалния поток на времето. Те живеят със спомена за отминалия живот. В него има много болка, но и не малко обикновена човешка радост. Тази особена раздвоеност на мисловното „зрение” е характерна и за Сали Яшар от разказа „Песента на коhttp://www.teenproblem.net/forumлелетата”.
В образа на Сали Яшар има много тъга и мечтателност. Той е прочут майстор на каруци, но те са различни, особени. Сътворени са като същинско чудо: „леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави като невести, с шарила и бои. Коhttp://www.teenproblem.net/forumито грееха по тях като цъфнали цветя. Но най-чудното в тия каруци бяха звуковете...”
Йовков въвежда темата за красотата като чудна музика на човешката душа. По свой индивидуален начин е красив героят на този разказ. Чудото на дарбата му съhttp://www.teenproblem.net/forumпътства неговия живот. Каруците, съзhttp://www.teenproblem.net/forumдадени от Сали Яшар, пеят по пътищаhttp://www.teenproblem.net/forumта. А самият той се връща назад в минаhttp://www.teenproblem.net/forumлото, към своята болка. Двама сина е заhttp://www.teenproblem.net/forumгубил прочутият майстор и тъгата гоhttp://www.teenproblem.net/forumри като жарава в душата му: „На баира, отдясно на царския път, където каруците, които се връщат от града, разсипват най-мелодичните си звуци, лежат в гробищата двамата му сина, два сокола.”
Със сравнението „два сокола” Йовков опоетизира мъката на героя си. Сали Яшар чувства вина за трагичната съдба на синовете си и търси изкупление за посhttp://www.teenproblem.net/forumтоянната мъка, която го прави мълчалив и затворен. Той е в плен на своята болка: „ Тъмнината скриваше очите на Сали Яшар и не можеше да се види какво има в тях, но той гледаше в земята като изтръпнал и мислеше, че по-хубаво би било да беше беден, но да бяха живи двамата юнака...”
Тъжни са мислите на Сали Яшар, но той е успял да съхрани обичта си към хората. Затова майсторът на каруци иска да ги дари с най-светлото и доброто, което е останало в него като опазен спомен за бащината му любов към „двамата юнака”. Да направи благодеяние - себап - за осhttp://www.teenproblem.net/forumтаналите живи. Това ще възкреси паметhttp://www.teenproblem.net/forumта на синовете му и хората ще помнят доброто му дело. Не за себе си, а за друhttp://www.teenproblem.net/forumгите е тревогата на Йовковия герой. Заhttp://www.teenproblem.net/forumтова и така мъчително се взира той всяhttp://www.teenproblem.net/forumка вечер в „безкрая” на мислите си: „И той се биеше с мислите си, не знаеше какво да предприеме, безсилен като пред някоя мъчhttp://www.teenproblem.net/forumна задача, която не можеше да реши.”
Сали Яшар търси смисъла на своя жиhttp://www.teenproblem.net/forumвот. Странно раздвоена е мисълта му, а това не му дава покой. Единствено в труhttp://www.teenproblem.net/forumда, в работата си той намира утеха за вечната болка, която гори в душата му. Тя е като вътрешно огнище, което поддържа винаги тлееща жаравата на тъгаhttp://www.teenproblem.net/forumта. От нейната вътрешна светлина черпи сили за живот старият ковач от Али Анифе. Но Сали Яшар се разболява и жаравата на тревожните му размисли сяhttp://www.teenproblem.net/forumкаш угасва. Смисълът на живота му остава неразбран, а това носи нова болка за човешката душа. Не страхът от смъртта, а несбъднатата мечта да напhttp://www.teenproblem.net/forumрави себап за хората измъчва стария майстор. И в отчаянието си той търси като единствено спасение близостта на най-скъпото, останало в живота му - люhttp://www.teenproblem.net/forumбимата дъщеря Шакире. За него тя е живата връзка с миналото. А там е красиhttp://www.teenproblem.net/forumвата младост на живота му, там е неговата любов: „И той не чакаше нищо друго, не желаеше нищо друго, освен час по-скоро да види единствената си дъщеря. Той я обичаше, както беше обичал всичките си деца, но тя беше хубава и нейният образ се сливаше с образа на първата му жена, на която тя приличаше. А това му напомняше времето, когато той беше млад и беше щастлив.”
Сали Яшар копнее за среща с любимаhttp://www.teenproblem.net/forumта си дъщеря, която ще му върне красоhttp://www.teenproblem.net/forumтата на миналото. Мислено героят се прощава с живота, но иска за последен път да се докосне до щастието. За него то е красив спомен. Сали Яшар е нетърhttp://www.teenproblem.net/forumпелив. Има усещането, че дните му са преброени. Йовков разкрива вътрешните преживявания на своя герой на фона на красив лунен пейзаж. Той е в синхрон с меhttp://www.teenproblem.net/forumчтателния унес на съзнанието, готвещо се за смъртта: „Прозорците бяха отвореhttp://www.teenproblem.net/forumни, вън се чернееха саламите и между лисhttp://www.teenproblem.net/forumтата им течеше бялата светлина на месеhttp://www.teenproblem.net/forumца. „
Вътрешният човешки свят сякаш е впиhttp://www.teenproblem.net/forumсан в картината на нощната тиха тъга. Салкъмите се „чернеят”, а светлината на месеца е „бяла”. В цветовия контраст между „черно” и „бяло” художествено е разгърнат тревожният размисъл на Сали Яшар за отминалия живот. „Текат” споhttp://www.teenproblem.net/forumмените. Както „бялата светлина на месеhttp://www.teenproblem.net/forumца”. Приказно одухотворено е художественото пространство на мисълта. В него е „вграден” образът на любовта. Единhttp://www.teenproblem.net/forumствено тя дава сила за живот. Изпълва го, с дълбок нравствен смисъл. Мисълта за близката смърт задълбочава тъгата на Сали Яшар. Лунният пейзаж, изразяващ тихата скръб на душата, „побледнява”. С метафоричния език на цветовете Йовков говори за трепетите на сърцето. А то чака обичта и щастието, които ще донесе любимата му дъщеря Шакире: „... чернееха се само клоните на саламите, увиснали в сребърната мрежа на месечината, и Сали Яшар, колкото и да напhttp://www.teenproblem.net/forumрягаше слуха си, не чуваше нищо друго осhttp://www.teenproblem.net/forumвен някакъв шум и скоро разбираше, че е от връвта, която биеше в ушите му.”
В тишината на нощта копнежът за човешко щастие е особен вид болка. Тя расhttp://www.teenproblem.net/forumте и когато силата й на въздействие досhttp://www.teenproblem.net/forumтига своята психологична кулминация, се разнася чудният глас на пееща каруца. За Сали Яшар това е гласът на дочаканото щастие. Като от някакъв друг, приказен свят се леят звуци, които приближават. Чуват се отчетливо и сърцето на стаhttp://www.teenproblem.net/forumрия майстор разпознава гласа на пееща каруца, направена от него. С нея идва Шакире. Идва любовта, за да му вдъхне сили за живот: „И той не се съмнява, заhttp://www.teenproblem.net/forumщото същото нещо говорят и тия челичеhttp://www.teenproblem.net/forumни звуци, които звънят в нощта, разхвърчават се изпод колелетата, летят като беhttp://www.teenproblem.net/forumли птици, провират се измежду листата на салкъмите, идат наедно случите на месеца, спират се на прозореца, носят блясъка на познати очи, носят позната усмивка.”
Всичко в природата говори за оживялата радост в душата на Сали Яшар. Сърцето тръпне. Споменът за отминаhttp://www.teenproblem.net/forumло щастие оживява. То идва с усмивката и погледа на Шакире. Любовта огласява със светли звуци вътрешния свят на човека. Най-големият нравствен дар за дуhttp://www.teenproblem.net/forumшата е обичта. Тя връща желанието за живот. А по-голямо добро от живота и неговата сила за човека няма. Това е най-красивото благодеяние за всяка надмогhttp://www.teenproblem.net/forumнала болката душа. Любовта, завърнала се при хората, е нравственият дар на природата. Тя е емоционалното изкупление за човешките страдания.
Дълъг е пътят до красивата обител на споделената обич. Затова и копнежът по нея е толкова мъчителен за Сали Яшар. За него любовта между хората е знак за особения смисъл на доброто, на състраhttp://www.teenproblem.net/forumданието и милостта в човешкия живот. А всъщност това е част от нравственаhttp://www.teenproblem.net/forumта добродетел, която всеки дължи на другия. Тя е връзката с големите и вечни истини за човека и неговото добро.
Връщането на Шакире внася светлина, радост и смях в дома на стария майстор на каруци от Али Анифе. Къщата грее от щастие, както празнично е озарена и дуhttp://www.teenproblem.net/forumшата на Сали Яшар. По-голям дар от краhttp://www.teenproblem.net/forumсотата на обичта няма. За Йовков тя има външен естетически израз. Той описва облеклото на своите герои, носители на нравствена красота. Внимателно следи погледа, отразил смяната на настроения и чувства.
В разказа „Песента на колелетата” Шакире е носител на естетически красивото, зад което живее човешкото добро. Героинята е красива външно, но и вътрешно. Неслучайно нейното присъствие преhttp://www.teenproblem.net/forumобразява Сали Яшар и той открива отhttp://www.teenproblem.net/forumново сили за Живот. Шакире събужда споhttp://www.teenproblem.net/forumмена за щастливото му минало: „... започhttp://www.teenproblem.net/forumна да отваря и да бърка из старите брашовски сандъци..., да се облича... ту с едни, ту с други дрехи... Веднъж... тя влезе при него ...На корави, широки гънки лъщеше алеhttp://www.teenproblem.net/forumният атлаз на шалварите й, по сърмата на синия й елек... горяха и се разсипваха ситhttp://www.teenproblem.net/forumни искри.”
Пъстроцветието на багрите грее каhttp://www.teenproblem.net/forumто нечакано щастие, дошло от минаhttp://www.teenproblem.net/forumлото. Възкресен е споменът за преживяна красива любов. Сали Яшар се любува на своята младост, взирайки се в красоhttp://www.teenproblem.net/forumтата на своята дъщеря. За него тя въплъщава любовта. Символиката на цветоhttp://www.teenproblem.net/forumвете: „аленият атлаз”, „сърмата на синия елек”, говори за пламъка на живота, койhttp://www.teenproblem.net/forumто започва да гори във „вътрешното огhttp://www.teenproblem.net/forumнище” на мисълта. Споменът „разсипва”„ситни искри”. Връща към живота Сали Яшар. И той остава загледан в своето минало, което навява топла тъга. Болкаhttp://www.teenproblem.net/forumта е пречистена. Отминало е голямото страдание. Остава само мъката по неhttp://www.teenproblem.net/forumщо невъзвратимо загубено.
Много нравствена красота има в богаhttp://www.teenproblem.net/forumто надарения от природата майстор на каруци. Едва след срещата си с Шакире той осъзнава, че направените от него каруци, които пеят по пътищата на безкрайната равнина, даряват хората с люhttp://www.teenproblem.net/forumбов. Те пътуват с тях към своето щасhttp://www.teenproblem.net/forumтие. Връщат се при най-близките си, какhttp://www.teenproblem.net/forumто Шакире се завръща в родния бащин дом. В „песента на колелетата” на своите „гиздави като невести” каруци Сали Яшар дочува песента на човешката любов - най-големия дар за сърцето и най-скъпия спомен за душата.
Вглежда се Йовковият герой в себе си, търси пътя към човешкото добро. В разhttp://www.teenproblem.net/forumказа на Джапар за голямата „дунанма”, за голямата радост, която е донесла в къhttp://www.teenproblem.net/forumщата на Чауша неговата пееща каруца, Сали Яшар открива ново доказателство за своите тревожни прозрения. Все още има съмнения в душата му. Той се колебае, но си спомня думите на Джапар, които остават дълбоко в съзнанието му: „И знаhttp://www.teenproblem.net/forumеш ли, Сали уста, твоите каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам - снощи, като чух каруцата, слушах, слушах, па тозчас си рекох: „ Туй е каруцата на Чауша...” А с тази каруца се завръща щастието, коhttp://www.teenproblem.net/forumето Йовков озвучава със звука от човешката радостна суетня: „затупкаха боси крака”, „деца скимучат - плачат”. Идва си Чауша и каруцата известява радостнаhttp://www.teenproblem.net/forumта вест.
Авторът внимателно проследява тревожния размисъл на Сали Яшар, оказал се пророчески. Въведен е приказен художествен елемент. Три пъти се замисля героhttp://www.teenproblem.net/forumят: „Първият път той си спомни онова, коhttp://www.teenproblem.net/forumето Джапар беше му разказал за връщанеhttp://www.teenproblem.net/forumто на Чауша. Втория път той си спомни как сам беше чул каруцата, когато идеше Шакире... Третия път ... той сякаш като насън видя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата...”
Сали Яшар прозира истината за своя живот. Открива смисъла му: „Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!” До чуhttp://www.teenproblem.net/forumдото на своя живот се докосва Сали Яшар. Той намира своя път към хората. Дарбата, дадена му от Бога, е красива радост за душата му, но и безкрайно добро, което принадлежи на другите. Щастлив е Сали Яшар, че с „песента на колелетата” на своите пеещи каруци ще остави най-красивия спомен за себе си в душите на хората. Това е неговото блаhttp://www.teenproblem.net/forumгодеяние - неговото човешко добро.
В разказа „Песента на колелетата” Йордан Йовков разкрива чудния свят на нравствената красота, към която се стремят неговите герои, а тя е винаги в тях.

2:

[elito0o0o0]

СВЕТЪТ НА ЙОВКОВ - ДУШЕВНО ВЕЛИЧИЕ И НРАВСТВЕНА КРАСОТА НА ЧОВЕКА
В българската проза Й. Йовков е писателят с най-цялостна концепция за битието. Той не приема действителността, на която е свидетел, и противопоставя на нея втора художествена действителност, приличаща на реалната, но създадена според Йовковото разбиране за света и човека.Този естетически преобразен свят има корени в живота. Той е релефен, осезаем и правдив, но и романтичен. Иовковото мирозрение е хармонично, одухотворено и красиво. Когато стъпим в него, пред нас се разкриват великите тайнства на човешката душа.
В "Старопланински легенди" е възкресен българският живот от епохата на Възраждането с неговите най-драматични прояви, с неповторимите личности и характери, с изключителните чувства и страсти - и всичко това поставено в една романтична рамка, разказано с приповдигнат епичен тон, нарисувано с ярка живописност. Основната худбжествена.цел на "Старопланински легенди" е да се покаже силата и красотата на човешката природа и това е постигнато в образите на Индже, Шибил, Тиха, бай Руси-Сапунджията и др.
Нравственото прераждане на Индже започва от спомена: "Млад беше тогава Индже, не скъпеше живота си, не се боеше от смъртта. Никога не делеше доброто и злото, никога не беше се запитвал кое е грях и кое не...и помисли, че силата му е безмерна, а волята му - закон за всички." Преломът в душата на героя настъпва с осъзнаването на народната беда'.' "Като че едвам сега се отвориха очите му и той видя колко е злочерта земята, по която вървеше..." Новото нравствено съзнание на Индже се вижда в преобразената под неговата закрила земя. Героят слуша притулен зад дърветата песента на жетварките, "нещо сладко се топи в гърдите", а от очите му пада първата сълза. Той е открил голямото и възвишеното, което ще го приближи до душевната хармония.
Преломът у Индже почива върху логиката на цялото идейно съдържание на творбата, но и върху логиката на самия характер. Това е характер силен, цялостен, замайващ, необуздан и в доброто, и в злото.
Любовта на Шибил е израз на духовна сила, която извисява човек до ръста на планината. Шибил е млад и хубав, мъжествен и суров. Освен физическа неговата красота е в разцъфтяването на нравствени пориви, във вътрешната му свобода. Той не познава колебанията. Следва решенията си неотклонно. Няма страх от смъртта. Йовковите герои са чужди на мъчителните вътрешни противоречия, на съмненията и раздвоени-ята на модерния човек. Те са душевно цялостни. Най-често изживяванията им не са сложни, но пълнокръвни - в това съзираме косвената реакция на Йовков срещу естетиката на символизма и срещу етиката на човешкото раздвоение.
Смъртта на Шибил е проста и великолепна песен за величието на хайдутина и силата на любовта. Шибил върви огрян от пролетното слънце, като ореол около осанката му са венецът на Балкана и цветните облаци на овошките. После между двата трупа като петно кръв се червенее карамфил. Всичко в този разказ звучи на струната на най-висока и най-чиста романтика - и обстановката, и събитието, и природата. Тази романтика е плод на голямата любов на Йовков към човека, на вярата му в красотата, заложена в човешката душа.
И Шибил, и Те не познават половинчатостите в живота, отдават се на желанията си докрай, за тях не съществуват преградите на общоприетата нормативност. Такава е Тиха от "През чумавото" - нищо не може да я спре в жертвената й любов - дори смъртта. От породата на силните и властните натури е и нейният баща Хаджи Драган. Решението на бащата и дъщерята да направят сватба по чумаво време е опит да се повдигне духът на селото, да се превъзмогнат страхът и ужасът. Сборникът "Вечери в Антимовския хан" е първата "добруджанска книга" на Йовков. Одухотворените пространства на добруджанската шир зае-мат основно място в Йовковата художествена вселена. Разказите от "Вечери в Антимовския хан" са облъхнати от светла носталгия по миналото преди войните и навеждат на размисли за вечното и преходното в живота. Тези размисли писателят вгражда и в сюжета - печалния финал на хана, от който остава само шепа пепел, символизираща преходността на човешкия живот и земните неща.
Разказът "Песента на колелетата" съдържа разгърната метафора за чудото на творческия труд. Сали Яшар мечтае да направи "себап", безкористно благодеяние. След продължителна болест той се замисля, че смъртта ще изтрие спомена за него, защото няма и синове, които да го наследят. Пленява го иде-ята да съгради чешма. Представя си нейната изобилна и благодатна вода сред сухото поле. После открива, че чрез пеещи каруци ще присъства по-осезаемо в живота на хората отколкото, ако остави името си върху камък.
Героят на селската проза - обикновеният човек, бедният селянин, Йордан Йовков издига до сферите на най-благородните духовни трепети. В разказите "Серафим", "По жицата", "Другоселец" проличава умението на писателя да изведе образа на измъчения от живота човек до върховете на всички нравствени добродетели.
Голяма е обичта на Йовков към трудовия човек от народа. Със съчувствие и дълбочина пресъздава неговата трагедия. В разказа "Другоселец" е вплетена дребна случка - окаяно беден селянин е обвинен,, че заедно с кончето си е нагазил в изкласила нива. В една доста широка експозиция писателят разкрива настроенията на земеделците, разговорите и грижите им да опазят роденото на полето. Множеството настръхва ожесточено срещу другоселеца, но при вида на жал-ката сиромашка кесия и треперещите пръсти внезапно се пробужда състраданието и желанието да помогнат. Обратът към човещина и хуманизъм с предизвикан от бедняка и пияницата Торашко, който простенва: "Братко, братко, от тебе ли намериха да искат пари, братко!" "По жицата" е разказ за страданието и надеждата, за безграничната човешка мъка и за неизтощимата човешка вяра в чудото. На тази вяра в чудото Йовков е намерил ярък символ - бялата лястовица - един от централните образи-символи в творчеството му. Поразително е познанието на писателя за израза на човешката мъка: той я открива в безброй сетивни белези, в детайлите на селската дреха, в походката, говора, мимиката и жеста, ала най-вече - в езика на очите. Ако Гунчо е въплъщение на човешка-та благост, душевна меко-та и нежност, то Моканина е изразител на народната мъдрост и милосърдие. Той е от онези Йовкови герои, които съзерцават живота с първичен философски усет и затова са способни да направят обобщение за злото и доброто, за преходното и вечното в него.^Целият разказ "По жицата" е една сложна и драматична игра на погледи.' Гунчо гледа на околния свят с невиждащ поглед, Моканина - обратно, е зрящ за най-незабележимите белези на мъката и болката. Мълчаливо, само с очи двамата се съюзяват в благородната лъжа, за да опазят Нонкината надежда. Питащите очи на момичето "бяха още светли, млади и усмихнати..." й Моканина безкрайно повтаря, че тези очи ще видят бялата лястовица, макар самият той да не вярва в чудото на спасението. Едно зло, едно страдание го навежда на мисълта за вечното, безконечно и неотвратимо човешко тегло.
Преклонението пред човека играе твърде важна роля в творчеството на Йовков. То еманципира етиката му, дава му ши-рота на погледа и мъдрост на оценките. Кое е добро за Йовков? Добро с всичко, което дава криле на човека. Мярката за стойностните неща на писателя е разгръщането на човешката природа. От всичко човешко Йовков най-много обича размаха и красотата на безкористния, самозабравения и жертвения порив към красивото и хуманното, без което животът на човека е немислим.
Йовков
Ако се вгледаме в поезията от това време ще открием, че литературния патос е повлиян от революционните идеи на времето, вдъхновени от примера на Октомврийската революция, но Йовков не насочва творческия си светоглед към борческата тема. Подобно на Елин Пелин той търси по-широка нравствено-етична основа за да даде своя оценка за действителността.
Творчеството на Йордан Йовков е уникално заради много странната възможност за сравнения. Но същевременно то носи своя индивидуална атмосфера - Йовков успява да опоетизира духовните и нравствени черти на личността. Идейните параметри на разказите му са свързани със сложните и противоречиви трепети на човешката душа, с природата на личностно поведение, с основанията на човешките реакции. Главна тема в неговите разкази са човекът, селския бит и войната.
Характерно за неговата проза е, че не подхожда директно към социални конфликти и страданията, а чрез своите герои и техните мисли, чувства и разсъждения ни внушава човешкия стремеж към красота, щастие и справедлив социален ред.
Най-значителните произведения на писателя за войната са разказите "Последна радост", "Чудният" и "Земляци".Общото което ги обединява е, че се разкриват човешките преживявания върху фона на детайлно пресъздаване на действителността. Йовковите герои са наивници, обикновени селяни, но той ни разкрива тяхната дълбока сетивност и широк поглед. Така например, Стоил от "Земляци" чувства как растат тревите и пъпките. Живко от "Чудният" чува и вижда със свой слух и поглед, безпомощен в реалната действителност, чужд на войната и нейните ужаси. Окачествил я в ранната си повест "Земляци" като "нова и непокорна стихия, свирепа, разюздана и хищна, еднакво опасна за свои и чужди", а в "Последна радост" - като сила "безмилостна и страшна и главно неясна и неоправдана", писателя! акцентира върху нейния жесток, брутален, противоестествен и антихуманен характер ав погубването на човешката душевност, на красотата и щастието. Той съзира най-отблъскващите й изяви. Изграден като образ на мъченик и страдалец, Люцкан се превръща в най-крещящото отрицание на войната. Във финалната сцена на мъртвия Люцкан протегнал ръка към цветето Йовков влага идеята за противоестествената същност на войната, за непригодността на човека към нейните закони.
Болката за неоправданата трагедия на човека, реакцията си срещу противоестественото посегателство над живота Йовков вгражда в основата на "Земляци". Още от самото начало, писателят рисува подсъзнателният стремеж на героите от останките на разрушеното да съградят частичка от миналото, от уюта на мирното ежедневие "Всичко, което огъня беше пощадил в селото - дъски, греди врати и прозорци, всевъзможен дървен материал до последната треска - се събра и употреби за лагера и за окопите... Ако се гледа само отвън, никой няма да повярва, че отдолу е просторно и широко, че може да има удобства и даже разкош". "Кое време е? Сега всеки на нивата си трябва да е." казва Стоил и в неговият риторичен въпрос се крие обикновено човешко мислене, призвано да създава, а не да умъртвява.
Най-хубавите произведения на Йовков са поместени в сборниците "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце" и "Старопланински легенди". Те се отличават помежду си със своите стилови особености. Във "Вечери в Антимовския хан" са най-ясно доловими социалните мотиви. В "Женско сърце" доминира психологизацията и призивът, а в "Старопланински легенди" преобладава романтиката в творческото минало.
В много от своите разкази Йовков засяга социалните проблеми на българското село. В тях социалните мотиви в постъпките на обрисуваните герои са тясно свързани с представите за морала и етиката на живота. Без тази социална насоченост в изграждането на образи трудно бихме могли да си представим вълнуващото съдействие на разкази като "Другоселец", "Серафим", "Песента на колелетата", "По жицата".
Творбите на Йовков обикновено имат повече от един сюжет, а съществена роля играе нравствения обрат в душата на човека. При Йовков ситуацията и действието е само в основата на търсене на художествени "аргументи" за духовното извисяване на човека.
Същия похват на обрат авторът използва и в "Другоселец". Животът на българското село е показан в широка експозиция - тематично и интонационно свързани с другите разкази от "Вечери в Антимовския хан". Всяка една от репликите на героите разкрива черти от българския характер, отразява делничните грижи или моралните и социални представи за живот.
Неочакваната поява на другоселеца, заловен в ливадата на татар Христо противопоставя обществените норми на поведение от една страна, и вярата в доброто начало в човека, от друга.
Нито един от персонажите на Йовков не се противопоставя открито на социалния гнет. Силата на писателя е в психологическия рисунък, в умението му да разкрие деликатното равновесие между гнева и топлото съчувствие. Такъв е подтекстът и в обръщението на Моканина в разказа "По жицата": "Боже, колко мъка има на тоя свят, боже!" Мотива за благородството и човечността откриваме и в разказа "По жицата". Сърцето на Моканина се изпълва със съчувствие при вида на отчаяния и безпомощен Гунчо. В разказа, в единство с нравствено-етическата проблематика, Йовков подлага на преоценка традиционнте представи на духовни ценности. Веднъж изрекъл лъжата за бялата лястовица, Моканина сам започва да вярва в нея. Тази творба е образец на неповторимото пресъздаване на човешката потребност от добро, на естествения стремеж към вяра в щастието. Бялата лястовица в този разказ е обобщен символ на вековния стремеж към добро, към щастие и хармонични отношения.
С герои като Моканина "По жицата", Серафим, Дафин (Скитникът" и Сали Яшар "Песента на колелата", Йовков отъждествява своя идеал за действителната сила на благородството.
В разказа "Грехът на Иван Белин" от "Ако можеха да говорят" Йовков разгръща идеята за нравственото извисяване на личността в един особено широк диапазон - етичен, социален и психологически.
От една страна, автора изповядва темата за единството между човека и природата, но от друга той подлага на голям психологически анализ своя герой. Чрез неговите постъпки Йовков отново отрича насилието и неговото безсмислие. Виждайки осиротелите вълчета съзнанието на И. Белин изниква споменуза собствените му синове, загинали някога по бойните полета.
За героите на Йовков чуждото добруване, чуждото утешение и безкористно благодеяние имат определяща стойност. Те са превърнати не само в основен принцип на личностно поведение, но и в необходимо условие за собственото самоудовлетворение, в смисъл на човешкия живот.
Прозрял истината за безсмислието и преходността на материалните ценности, лишени от пълноценна радост и любов, Сали Яшар дни наред мисли "че е длъжен да направи някакво голямо благодеяние..., което да засегне повече хора, да надживее много поколения". -Защото, както повечето герои на Йовков Сали Яшар непоколебимо вярва, че с мъки, с нещастие е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което седи над всичко - любовта между хората". Именно в името на тази любов той дава пари на Джапар да свие семейно гнездо с Шакире. Преклонението на автора сред физическата красота се долавя в думите "...няма по-голям дар от хубостта".
Йовков издига на пиедестал благородния труд и неговата цел, като средство за облагородяване. Чрез Яшар, авторУподчертава, че зад всяко човешко просветление стои простотата и непринудеността. Темата за нравственото извисяване е опоетизирана и в сборника "Старопланински легенди". Тук е и любовта като необходимо условие за пълноценно съществуване.
В "Шибил" и в "Индже" автора" разкрива тезата си за възродителната роля на любовта и красотата. Шибил поради любовта скъсва с разбойническите обири, а Индже изживява онзи дълбок духовен прелом, който го превръща от безразсъден кърджалия, в защитник на онеправданите. Йовков се прекланя пред физическата красота, за него тя е олицетворение на духовна сила, мъжество, символ на доброто и красивото в живота. Той не изгражда героите си като духовно обобщение на някакво неестествено съвършенство, той ги разкрива и в мигове на падения ^ и в нравствени престъпления, но воден от дълбокия си хуманизъм той неотклонно се стреми да покаже способността им за нравствено пречистване и духовно възкресение.
След завоеванията на белетристиката преди Освобождението, развитието на нашата художествена проза преминава през три етапа, определени от литературното дело на Иван Вазов, на Елин Пелин и на Йовков.
Без Вазов бихме загубили дълбочината и поетичността в пресъздаването на историческото битие.
Без Елин Пелин - социалния патос и дълбоко съкровеното в живота и бита на селяните, а без Иовков щеше да ни липсва мъдростта, родена от познаването на съкровените човешки преживявания и благородството на духа.

[elito0o0o0]

3:

В разказа “Песента на колелетата”(1) (“Златорог”, год. V, 1924, кн. 9-10, с. 446-457; с малки промени – в “Последна радост”, 1926) Йордан Йовков изобразява свят, устремен към хармонията и съвършенството. Писателят разкрива вълненията на човешката душа, опитваща се да преодолее делнично-прагматичното, да надмогне всекидневно-битийното и освободена от него, да заживее в сферите на красотата и доброто. В движението към абсолюта душата желае не постигане на собственото си блаженство само, а преди всичко щастие и радост за другите, за душите на близки и чужди, на познати и непознати.
Влечението към съвършеното Йордан Йовков кодира в заглавието още, в комплексната семантика на всяко от понятията: “песен” (вокалност, музика, хармония) и “колело” (според Дж. К. Купър то е символ на слънчевата сила; на слънцето, което обикаля в небето, като слънцето е центърът, а спиците са слънчевите лъчи; символ е още на кръговрата на живота, на прераждане и обновяване, на благородство, както и на Времето, на Съдбата(2)). Творецът разчита на съзвучността на понятията (пЕ – сЕн – тА – нА – /кО/ – лЕ – лЕ – тА – тА), но и на ритмизираността – като цяло заглавието е композирано в петстъпен хорей (\U), с мъжка клаузула. В резултат не само се заговаря за песен, но и действително зазвучава песен – чудна, необикновена, неочаквана, идеща от безкрая, космическа, като че ли.
Символиката на колелото симетрично се проецира и в началото на разказа. Тук “центърът” е селото Али Анифе, а “спиците” – пътищата, отвеждащи “вече твърде надалеч”, докъдето се простира славата на основния персонаж – Сали Яшар. За трети път колелото се проявява в образа на “града, и то тъкмо в тоя град, който беше в средата на безкрайната равнина, от който излизаха пътища по всички посоки”. И четвърти път се провижда то – в поетичното сравнение на “града” със звезда и нейните “лучи”. Сравнение, завършващо образа на мистичната кола, от чиито колелета се носи песента, но и възвисяващо двата топоса (колата и песента), въздигащо ги до равнището на небесните селения, концентрирани чрез синекдоха в звездата. А както се знае, с понятието “Колата” народът означава околополюсното съзвездие от Северното небесно полукълбо – Голямата мечка, което си и представя като кола с волове.(3) Неусетно земното и небесното се успоредяват, оравностойностяват, визирайки космичното. Както и Сали Яшар “беше се издигнал над всички по Божа дарба”.
Аналогията продължава в имената на персонажа и неговото село (Сали – Али) – както в заглавието, и началото на разказа маркира определена вокална дублираност. Видимата непълнота на съответствието (Яшар – Анифе) обаче смътно прокарва идеята за проблематичност, за непостижимост на общото хармонично единство.
Появява се и проблемът за болестта, която Валери Стефанов определя като “лунна”.(4) За нея Йордан Йовков споменава обобщено в началото, “случайно”, както “случайно” се е появил “прочутият майстор на каруци”. Като “случайната” поява на също “прочутите” знахари. Въведена така, корелацията “майстор – знахар” влече след себе си поне няколко аналогии: 1) между материалното (каруците на майстора) и човешкото битие (болните); 2) между художествено-приложните изкуства (изкусните каруци) и духовно-физическата същност на човеците; 3) между всекидневно-човешкото и божественото (доколкото уменията са “Божа дарба”), между земното и небесното. И ако знахарят заема средищна позиция между живота и смъртта, между здравето и болестта, като обладава силата да влияе и въздейства в двете посоки, то ковачът е посветен в тайните на инициацията, на прехода от един социален статус в друг. Ковачът е повелител на силата на огъня, покровител на творчеството, владее познания за тайнствата. Той е медиатор, шаман, защото и занаятът му е свещен, магически. С особените медиаторски функции е свързана странната двойственост на персонажа: “Като че вътре в душата на Сали Яшар имаше друг ковач, който също работеше, също ковеше, а не се виждаше, и само искрите и отблясъците от това вътрешно огнище грееха в замислените очи на Сали Яшар”. Майсторът е “прост човек, с изцапани ръце”, но има “вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха”.
Присъщо на знахарите, и ковачът е “благ, тих, вдълбочен в себе си”. Особеното при Сали Яшар е, че той “приказваше малко, но и малкото, което кажеше, беше ясно, умно, отмерено, а на ония, които го слушаха, винаги се струваше, че в очите на Сали Яшар остава още много нещо недоречено, премълчано и скрито”. Специфика, преимуществата на която извежда още свети апостол Павел, а за славяните свети Константин-Кирил Философ формулира според свидетелството в Пространното му житие: “предпочитам да изговоря пет думи с ума си, за да поуча и други, нежели десетки хиляди думи с език непознат”, като “всичко да става за поука”. Или, както създателят на славянските букви изрича в “Проглас към Евангелието”: “предпочитам да изрека пет думи, / но и всички други да разберат”, “като казвам голям ум в малка реч”. С други думи, пестеливостта в словата на Сали Яшар е норма, идеща от миналото. Тя е не само резултат на мъдрост и знание, но и знак за самодисциплина, самоконтрол, сдържаност. При това персонажът говори “кротко, но твърдо”. И изречени веднъж, словата му не търпят възражение.
Спокоен, уверен и уравновесен, той умее да се радва на “сладостта на почивката”. Има необикновен усет към природата, живее с нейния ритъм и по реда, установен от Бог. Искрено се радва “на това, което виждаха очите му”, като гледането “навън” ритмично се сменя с обръщане на мислите и вътрешния взор “към самия себе си”. Черта, която сродява Сали Яшар с по-ранния персонаж на Йордан Йовков, Видул от “Русалска нощ”.
Майсторът на каруци строго съблюдава божествените заръки към човеците. Целенасочено и вдълбочено изпълнява “молитвата си”, а тя, молитвата, му дава сили, вдъхновение; във връзка е с медитативните му функции, с волята за постигане на хармоничното. Молитвата и онова, което “мъчеше” Сали Яшар – голямата му злочестина (смъртта на двамата му синове, загубата на свидните юнаци, които “и сега му се усмихваха със сините си очи, румени, широкоплещести”), го повеждат към идеята да остави нещо след себе си, да направи някакво благодеяние за другите. Нещо, което да извиква в човешките души “благодарност към Бога и хвала към онзи”, който го е сторил. Едно желание, което в неяснотата си причинява душевна болка за мъдреца: “той се биеше с мислите си, не знаеше какво да предприеме, безсилен като пред някоя мъчна задача”.
И проблемът за болката засяга конкретното състояние на Сали Яшар. Принципно персонажът е “здрав и силен човек”, но хората, които го срещат, го гледат “учудено”, мислейки си, “че някаква болка трябва да гложди сърцето” му, че той бърза “да остане сам със себе си и с мислите си”. “И прави бяха хората от Али Анифе”, отбелязва Йордан Йовков. Това е смущаващата болка от неясното, неразбираемото, неразрешимото. Загадката за благодеянието. Болка, която Сали Яшар понася трайно в себе си и която не му дава покой. Настойчивостта й, също и “случайността” (той “се простуди веднъж и легна болен”), провокират по-реалистичните измерения на болестта: “Сали Яшар се влоши”, “едвам сега той разбра, че е болен тежко и че може да умре”. Болестта води към нов тип прояви – връщането към миналото (“към всичко онова, което му беше най-скъпо и най-мило”); нервната нетърпеливост “час по-скоро да види единствената си дъщеря”; трескаво възбудената мисъл, улавяща песните на идещи отдалече и отминаващи каруци; вълнението при звука на единствено чаканата кола, тази на обичната и хубава Шакире. Това е болест, провокирана от мъчителната лична самота. Болест на душата. Болестта на медиатора, търсещ в състояние на трескавост най-трудните отговори.
За отминаването на болестта най-важна се оказва бликащата чрез Шакире младост и хубост, радостта от присъствието, от песните и смеха й: “Той сам, можеше да се каже, оздравя, защото Шакире искаше. А поискаше ли нещо тя, то се виждаше възможно и ставаше.” С възстановяването на силите Сали Яшар връща и вътрешната си уравновесеност. Възстановява се спокойствието от достойно изживяното време. И мъдрецът разбира: “Няма по-голям дар от хубостта”. От красотата и хармонията.
Разбиране, което Сали Яшар открива и в споделеното от Джапар. Поради спецификата на занаята си младият човек е най-вече сам. И в самотата той седи и слуша каруците. Разпознава сътворените от Сали Яшар по необикновените им песни; чрез звуците на всяка от тях разбира кой си иде. Усеща радостта на хората, още по-ярка на фона на собствената му самота. Джапар открива душата си: “дожаля ми и си поплаках”. Старият майстор слуша откровението му “цял изтръпнал”. Добре разбира мъката на самотника. Нали съвсем скоро е преживял тревогата на очакването и сълзите от щастие с пристигането на Шакире! Сълзите на Джапар са други – израз са на радост за другите и болка за себе си; на благодарност към майстора: “Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!” Но и на съжаление, че него няма кой да очаква, освен майка му, “стара грохнала жена”. Сали Яшар знае и това.
Сродени чрез самотата, но и чрез най-прекрасното – любовта към Шакире, духовно близки, еднакво свързани с влечението към красотата, двамата мъже откриват така дълго търсения смисъл на загадката. Пръв го изрича Джапар: “Сали уста – каза той, – каруците, дето ги правиш, себап са.” Дали достигат тези думи до възрастния човек, чува ли ги той – това Джапар не разбира, защото майсторът остава все така притихнал, потънал в мислите си.
На другия ден обаче Сали Яшар постига своя отговор: “Каруци трябва да правя аз, каруци!” Изрича го отново, вече пред човека, когото чувства близък до сърцето си: “Каруци ще правя аз, туй стига.” Това е неговият себап. А желанието да помогне някому с парите си получава своя конкретен адресат: “Вземи – повтори Сали Яшар. – Ще ми ги върнеш, когато можеш. Ще си купиш някое парче нива, ще работиш.” Не само с парите си помага майсторът. Той благославя Джапар, като с това предначертава доброто в живота му: “Хайде, че като се ожениш, (…) ще ти направя една каруца. Само да се задомиш.” Изречена с обич и от сърце, благословията постига желания резултат. Защото според народната вяра благословиите, както и проклятията, носят необикновена енергийна сила.
По силата на съдбата Шакире остава вдовица и се омъжва за Джапар. А Сали Яшар сътворява най-хубавата си каруца: “Тя трябва да пее!” Защото е дар за дъщеря му и нейния избраник. В щастието си, в радостта, че е постигнал своя най-съкровен отговор, Сали Яшар осъзнава важното: “с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората”. Това е съвършената песен, идеща от звездите, от Бога. Песента, която се носи с бързия бяг на сътворените от майстора каруци.
Песен, кодирана от Йордан Йовков в заглавието и пронизваща цялата тъкан на разказа. Звучаща с различни гласове – от чуковете в работилницата на Сали Яшар до природата с нейната съкровена тайна. Песен на младостта, но и на мъдростта. Песен – славослов за човешката привързаност, за доброто. За знанието, че има нещо по-силно от нас и над нас, обикновените човеци.

[elito0o0o0]

4:
Творческата ориентация на Йовков е обърната към българското село, но не от гледна точка на неговите социални драми, а чрез вникването на писателя в общо човешките екзистенциални проблеми на битието. Йовков е творецът с философска нагласа и съзерцателен поглед към света на човека. Той търси изявата на вечно непреходното в човешкото битие, стреми се да даде отговор за значимите на всеки човек нравствено етични проблеми. Пословичната вяра на Йовков в доброто начало у човека го кара да се вглежда във външния свят и вътрешните преживявания на човека, с което придава и един психологизъм на творбите си. Йовковите прозрения за човека и живота са свързани с откритието, че в живота има преходни и вечни неща, че човешкият живот е мимолетен, но делата на човек могат да му осигурят безсмъртие. За Йовков щастието и богатството не са тъждествени, а красотата и любовта между хората дарява човека с радост, духовен покой и щастие. Доказателство, че славата и парите не са достатъчни за да бъде човек щастлив е съдбата на Сали Яшар. Той е колкото обикновен, толкова и необикновен човек. Прославил се “ по божа дарба” като майстор на каруци, прочут не само в Али Халифе, но и в цялата околия. Професията му на прост ковач не му пречи да бъде човек с нагласата на мъдрец и философ. Трудът за Сали Яшар не е средство за преживяване, а за себе изява, за материализиране на богатата му душевност. Работата си той върши с увереност, с жар, с творчески ентусиазъм. Авторът казва, че “ идеха му неподозирани и от него самия сили, разпалваше се, работеше със страст, с увлечение, ръката му ставаше сигурна, погледът – точен и желязото под неговия чук добиваше неочаквано такива съвършени форми. Сали Яшар превръща труда си в труд творчество, красота, защото каруците, които създавал били “същинско чудо” – леки, сякаш сами ще полетят, шарени, гиздави, греещи като цветя, пеещи по пътищата. Авторът внушил, че Сали Яшар е необикновен талант, той не прост майстор, а творец т.е. героя има определена мисия – да създава радост за хората, да ги дарява с каруци предвестници на щастливи мигове. Вдъхновението и творческата си сила за това майстора черпи от съприкосновението си с природата, по време на почивката си гледайки зелените поля, пасящите овце, младите жреци, светлината на залеза. Това са минутите, в които героят се слива в хармонично единство с външния свят, попива неговата красота и хармония, неговата мъдра подреденост, за да я превъплати в своите необикновени каруци. Сали Яшар е съзерцател, но неговият поглед е обърнат не толкова на вън към природния свят, колкото на вътре към неговия Аз. Начинът по който потъва в мълчаливо съзерцание, отдавайки се на мислите си, показва че героят тай в душата си някаква мъка . Неговата лична драма – загубата на двамата му сина, се оказва по-силна, защото въпреки богатството си, въпреки това, че е прочут и уважаван Сали Яшар не е щастлив. Йовков внушава, че има нещо по – важно и по – значимо в човешкото битие от славата и богатството, това е необходимостта от близък човек, от чисто човешката радост от бащинството, мъката по загубените синове, с нищо не може да компенсира тази липса в живота на героя. Човек е устроен така, че да иска да надмогне смъртта. Той се стреми да бъде запомнен след земния си път или с делата си, или с потомството си, защото това осмисля усилията на човека, придава други измерения на труда му. Сали Яшар има същото желание, но той няма да има на кого да предаде занаята си. Така се къса нишката на родовото продължение в майсторлъка да се правят пеещи каруци, за това Сали Яшар търси начин да остане в паметта на хората и след смъртта си като направи благодеяние – се*ап. Първо начално мисли да построи мост, хан или чешма, така както е виждал да правят много знатни люде, но се отказва, защото за един творец не е достатъчно да повтаря чуждия опит, да следва извървените от друг пътища. Той би искал да сътвори нещо свое различно, непознато, и пък му се струва, че да построй хан, мост или чешма не е само недостатъчно, но не е и не комерсиално( почтено), защото построяването им би станало с притежаването на парите. Истинският се*ап означава човек да вложи душата и сърцето си в него. Достигайки до това прозрение Сали Яшар достига до едно нравствено проглеждане. Авторът води своя герой към това проглеждане чрез помощта на личното му преживяване и историята разказана от Джапар. Сали Яшар се разболява, но с времето болестта се задълбочава и работата му спира, с което той разбира, че е тежко болен и че може да умре, и единственото нещо, което иска е да види дъщеря си Шакире. Той изпраща човек да я доведе, но тя се бави и той губи сили и търпение да я чака , докато в тихата нощ чува песента на колелетата от каруцата на Шакире. Това е моментът, в който за първи път Сали Яшар чрез собствените си сетива и чувства осмисля значението на своите творения, защото когато след дългото очакване на дъщеря си Сали Яшар я познава преди да я види по песента на нейната каруцата, в душата му пламва обич и надежда, радост и удовлетворение, които му дават сили да надмогне болестта. Живота в дома му се променя с идването на Шакире, нейната младост, красота и жизненост съживяват мъртвия дом, възкресява красивото минало, раждат надежда и щастливи мигове. Тези чувства на Сали Яшар се потвърждават по – късно в разказа на Джапар за пристигането на Чауш Ибриям: “..., подир малко затупкаха боси крака, гледам, чернее се фередже, върви жена и около нея деца скимучат като прасенца, плачат. Познах я – жената на Чауша. “Татко ви си иде мама” – дума им. И каруцата дрънчи, дрънчи, иде... Ах, голяма радост, голяма дунанма беше снощи в къщата на Чауша!” Когато Джапар казва на Сали Яшар, че каруците са неговия се*ап с това се завършва процеса на прозрението, проглеждането на майстора за благодеянието. В “Песента на колелетата” Йовков прозира и силата на красотата и любовта между хората. Образа на Шакире е описан с думите: “... ето млада и хубава жена ходеше сега из стаите, слизаше по стълбите тичешката, минаваше под салкъмите и огряна от слънцето и затова още по – хубава ...Чу се песен, чу се смях и къщата оживя.”, а авторът се прекланя пред красотата казвайки, че “ не, с много неща може да надари бог някого, но няма по – голям дар от хубостта.” По този начин Йовков поставя красотата да е равнозначна на живота, тя има силата да изважда човека от света на мъртвилото да му вдъхва желание за живот, да осмисля битието му. Прозрението на Йовков за любовта между хората е това, което стой над всичко друго, и това, което прави хубав и желан този пълен с мъка свят. За това и любовта между Джапар и Шакире съществува въпреки превратностите в живота, и това е втората сюжетна линия в разказа. В името на тази любов Сали Яшар с необикновена и непозната за него енергия той се захваща да прави каруцата, обещана на Джапар, вече негов зет. Тя също ще пее по пътищата, но нейната песен ще бъде различна от другите. Това ще бъде мелодия на любовта и човешкото щастие. Това е разказ за смисъла на човешкото битие за това как човек отдаден на добрите дела в името на хората може да открие смисъла на своето съществуване. Йовков разсъждава за преходните и мимолетни неща в живота, които изглеждат важни и значими, но които никога не са достатъчни на човек за да бъде щастлив. Писателят утвърждава като вечни, непреходни ценности – добротворството, красотата и любовта без тях живота губи смисъл.

[elito0o0o0]

Споко! Знам ,че не си търсила ;)

[cveteto64]

Споко! Знам ,че не си търсила ;)Можеш да си завреш знанието в **** Това което си ми копирала е СЪЧИНЕНИЕ, а не ЕСЕ (като не можеш да правиш разлика просто не ми пиши в темата и не си прави на много умна) и да мога да ти кажа , че търсих.. Другото което е никой не съм карала да ми го пише помолих най-учтиво някой ако може пък и ако има желание да помогне, та нали затова е форума..?

[cveteto64]

И ако все пак някой като мен търси на тази тема ЕСЕ заповядайте..


Интересно е, че ние, хората, трудно намираме смисъла в нещата, дори и най-дребните, а какво остава тогава за нещо толкова всеобхватно като живота. Все пак никой не е казал точно и ясно какво е той - не го е дефинирал като определение, не го е описал като явление. И тогава… как бихме могли да търсим смисъла, без да знаем същността на понятието.

Явно е, че щом за всеки животът е нещо различно, то и неговият смисъл ще се крие в различни неща. А може би в откриването на смисъла на живота се корени голямото предизвикателство на търсенето, търсенето на личния уникален смисъл.

Животът е непрестанно движение напред, преход от една форма в друга, рушене и създаване отново. Сред цялото това движение ние трябва между хилядите неща да открием своите ценности, които придават смисъл на живота ни. За едни смисълът на живота е славата, за други парите, за трети любовта, за четвърти семейството… и така до безкрай.

За мен смисълът на битието е щастието, защото няма значение от къде си тръгнал и къде отиваш, важното е по пътя да бъдеш щастлив и удовлетворен. За мен е важно да създам семейство, да имам деца, внуци, а може би и правнуци. За мен е важно да имам приятели, с които да споделям и радости, и сълзи.

Според мен едно от най-важните неща в живота е да твориш добро за другите (всеки според дарбата си), да намериш своя “себап”, също като Сали Яшар от Йовковия разказ. Защото животът е сериозна работа, която ни е възложена и която трябва да извършим с чест. А каква по-голяма чест от това да те помнят хората с добро.

Може би, противно на повечето мнения, смисълът на живота не се корени в големите постижения, а в ежедневните радости, които обикновено подминаваме равнодушно. Може би понякога, отправили поглед към върховете, не виждаме истински важното около нас. Някой беше казал, че човек не е живял напразно, ако е посадил дърво, ако е построил дом и е отгледал дете.

Нещо, което има особена важност в живота, са мечтите. Те са първото стъпало, от което започва всичко, което придава смисъл на живота. Мечтаейки, човек винаги ще има цел, след която да върви и в която да вярва. Мечтата е първата крачка към всеки успех и към всяко чудо.

За съжаление днес има и много хора, които не откриват смисъл в живота. Действителността е разрушила в тях умението да мечтаят, желанието да творят, смисъла да живеят. Веднъж загубил естествеността, спонтанността си, човек губи способността да живее пълноценно. Тогава всичко губи смисъл – денят и нощта се сливат, границите между болката и радостта се размиват, любовта губи значение, мечтите губят очарование.

Понякога е трудно да намериш смисъла, понякога трябва да пребродиш света, за да намериш това, което всъщност е в теб, понякога трябва да опознаеш другите, за да опознаеш себе си. На това ни учи романът “Алхимикът” на Паулу Коелю. Себепознаването е дълъг и труден процес, едно от предизвикателствата на живота. Пастирът успява да опознае себе си, преодолявайки всички препятствия, преброждайки пустинята и това пътуване към вътрешното си Аз осмисля живота му.

Оказва се, че “златото” на всеки от нас се крие в душите ни, то е познаването на себе си, то е смисълът да живеем, да ни има, тук и сега, в това време и в този свят.

[Мария Михнева]

Може ли някой да ми помогне да напиша есе на тема "Вечно и предходно в живота според Песента на колелетата". Аз нищо не успявам да намеря в нета������������������

[Sunshine_99]

Винаги когато имам проблем, чета в този сайт - http://literatura.dokumentite.com/cat/6 На мен лично много ми помага, понякога не само с литературата :)

[girl178]

Трябва да напиша ЕСЕ(историческо) по тези две теми:
1. Къщата като израз на духовния свят и стремежа на човека.
2. Европеизацията вчера и днес.
Моля, някой да ми помогне, че не успявам нищичко да напиша..:(
Благодаря, предварително! :)

[fanton1]

Трябва да напиша ЕСЕ(историческо) по тези две теми:
1. Къщата като израз на духовния свят и стремежа на човека.
2. Европеизацията вчера и днес.
Моля, някой да ми помогне, че не успявам нищичко да напиша..:(
Благодаря, предварително! :)

Малко се съмнявам някой да ти го даде написано всичко, опитай да се напънеш повече, може и да видиш нещата от друга гледна точка и да напишеш набързо есето.

[girl178]

Малко се съмнявам някой да ти го даде написано всичко, опитай да се напънеш повече, може и да видиш нещата от друга гледна точка и да напишеш набързо есето.

И аз съм на същото мнение, но знам ли някой можеше да ми даде някакви насоки и работата да ми върви. Всеки има своята слаба и силна страна, а моята слаба страна е именно есето. Благодаря Ви, за коментара! Ще се опитам пак за n-ти пореден път. :)