PDA

View Full Version : ФЕОДАЛИЗЪМ?



vampirekiss
01-08-2010, 16:18
Помня,че е учено в 8-9 клас по история,но така и не мога да се сетя що точно беше.Четатох инфото в wikipedia и сюрбилюк др сайтове,но не ми стана ясно дали феодал и сеньор е едно и също затова някой да обясни поне дали вярно съм разбрала веригата Император->феодал->сеньор->васал->крепостен селянин.


Абе като цяло ако някои знае нещо по въпроса да пише.Благодарско от сега.

Librarian_girl
01-09-2010, 17:37
Тук намерих нещо дано да ти свърши работа :)

В историографията се въвежда разбирането за феодализма като обществено-икономическа организация, обусловено от феодалния начин на производство. Неговите конкретни измерения се виждат в господството на аграрните отношения, едрата поземлена собственост, комбинирано с дребното стопанство на самостоятелните производители, доминирането на натуралното стопанство. Акцентира се върху антагонистичния характер на феодалната формация. Основното противоречие се търси между селяни и феодали, между занаятчии и патрициат.
Началото на феодализма като обществен строй се отнася по времето след падането на Западната Римска империя и нашествието на варварите. Генезисът му датира около 10 – 11 век. По съдържание и функции това е политико-правна система. Феодализмът се определя от феодалното имение, главната движеща сила на общественото развитие. Самият обществен строй се оценява като своеобразен синтез на римски и варварски елементи. Зараждането на феодалните отношения било бавен, продължителен процес на упадък и подем. Феодализмът се разглежда като цялостна функционираща социално-политическа система, установена през Средновековието в Европа, Азия и Африка. Структорообразуващ компонент му е държавната организация, интегрирана в сложна йерархическа система, сакрализирана от официалната религия. Йерархически изградените институции на феодалното общество: законодателни, съдебни, административни, военни, религиозни, образуват обществената организация и политическото устройство. Установената йерархия на сеньори и васали, свързани в клетвен съюз, образува могъщата военно-политическа сила на обществото.
Друга особеност на феодализма е тясната обвързаност на политическата власт с икономическото състояние на управляващата аристокрация: светска и духовна. Феодалният владетел на съответната страна упражнява своята власт върху основата на стройно изградена йерархическа система. Върховният сеньор, сюзеренът, изгражда установената управленска система върху васалитета и васалните отношения. Феодалната пирамида обхващала различни слоеве на аристокрацията: от краля, през сеньорите, до рицарите. Всички те били обвързани във веригата на поземлените контакти и взаимозависимости. Срещу получените поземлени владения васалите изпълнявали различни задължения спрямо своя сюзерен: военни, стопански, финансови и други. Така се изгражда системата на междуличностните връзки, съществена особеност на феодализма. В резултат на наложения строй сюзеренът се превръща в символ, израз на идеята за благополучието на народа, а чрез него и на съответната страна и държава.
През първите столетия на средновековното общество е доминирало натуралното стопанство. След появата на градовете, занаятчийството и търговията, положението се изменило: развили се парично стоковите отношения, превърнали се в основен фактор на стопанския и обществения живот в различните територии на тогавашния свят. Противно на мнението, че стопанството било самозатворено и самозадоволяващо се, със слаби връзки с другите страни, трябва да се знае, че винаги е съществувала размяна на стоки между отделните производители, селища, държави, континенти.
Характерните отношения между различните социални групи през феодализма били отношенията на господство и подчинение. Крепостничеството не било повсеместно явление, характерно за всички страни за всички етапи от историята на феодалното общество. Властта на земевладелеца над селянина не е била произволна, безгранична, а ограничена от съществуващите законови разпоредби.
В светлината на системно-структурния подход можем да проследим зараждането на феодализма в Европа, Азия и Северна Африка, като се започне от Ирландия и от Пиринейския полуостров и се стигне да Индонезия и Японския архипелаг. Можем да изясним неговото единство и многообразие. В тази връзка първостепенно значение има най-общата структура на обществото. В цикъла на структурообразуващите фактори на феодализма на първо място трябва да се поставят политико-държавната организация, етносът и религията, стопанският живот. Това са четирите фактора, които упражнявали неравностойно въздействие върху различните континенти, върху районите и държавите.
По самостоятелен път на зараждане и утвърждаване протекли процесите на феодализация в Европа и Азия. Разликите са обусловени не само от географските показатели, но и от спецификата на социалните процеси в отделните континенти, които при цялото си единство имали и своите неповторими особености.
Преходът от старото общество /общинно или робовладелско / към средновековното бил свързан с промени в политическия, стопанския и духовно-културния живот на Европа. В системата на управление възникнали нови категории за обозначаване на властта и на подчинението. Зараждащите се типове социални връзки водели до преосмисляне на традиционната терминология. В администрацията влезли в употреба нови понятия.
През ранното Средновековие по редица показатели, включително по пространствени индикатори, в Европа се очертавали около десет относително самостоятелни района с обособени държавни и етнически структури. По хронологичен принцип на първо място може да бъде поставена Източната Римска империя, а на второ по значимост – франкската държава. Апенините, Пиринеите и Южна Галия образуват третия район, а четвъртия – земите на Германия. Южните славяни, респективно българските славяни, Сърбия, Хърватско и Словения, заемат петия район, а шестия – Чехия, Полша и Унгария. Скандинавския полуостров образува седмия, Британския остров- осми район. Деветия обхваща Киевска Рус, а десетия – държавите, възникнали в Източна и Централна Европа.


През13-14 век били познати три вида феодална рента: отработъчна, натурална и парична. Феодалният господар бил този, който определял съобразно нуждите, характера и размера на отработъчната рента. Натуралната рента се събирала под формата на десятъци от различни селскостопански продукти. През разглеждания период част от данъците се заплащали в пари. Такъв данък бил например “димнината”, който се вземал от всяка селска къща. През 14 век започнала и подмяната на някои натурални данъци и повинности със съответен паричен еквивалент. Доказателство за нарастване на ролята на парите във феодалното стопанство е фактът, че почти всички владетели от Втората българска държава секат свои монети. Появата на стоково-паричните отношения е съществена тенденция в развитието на феодализма в българските земи през 13-14 век, която не намира естественото си продължение поради османското завоевание.
Най-важен структурпобразуващ компонент на феодализацията е образуването на държавната институция, обединила в жив етносоциален организъм различни сили в обществото. Като орган на управление раннофеодалната държава изпълнявала разнородни функции от вътрешно и външнополитическо естество: регулира отношенията между поданиците, организира зашита на границите и пр. Характерна особеност на държавата по онова време е нейното базиране на поземлената собственост, върху основата на която се изграждала икономическата мощ на новите социално-етнически явления.
По социална устойчивост държавите, възникнали в Европа през епохата на Римската империя и след нейния разгром, могат да бъдат разделени на две групи. Едната включва варварските кралства, които не могли да над живеят изпитанията на времето и загинали, другата обхваща онези, които се радвали на относително присъствие в живота на континента. В първата категория влизат кралствата на вестготи, свети, вандали, бургунди, остготи, лангобарди, хуните и аварите. Втората категория държави обхваща трайните държавни системи, които оказали по-силно и по-трайно въздействие върху историческия процес. Това са Източната Римска империя, франкската държава, английското кралство, Чехия, Полша, Киевска Рус, държавите от Балканския полуостров-българска, сръбска, хърватска и др. По-късно се формира унгарското кралство, датското, норвежкото, шведското. Всички те образували политическата система на феодализма.
По форма на управление средновековната държава била монархия. В някои италиански градове се установили републики, а така също и в Германия, някои руски градски центрове-Велики Новогород, Псков, но те били изключения. В съответствие с общия дух на средновековната епоха монархията се превърнала в най-често срещаната институция за управление.
Като субект на управлението монархията израства върху основата на патриархалните форми на властване, при които постепенно се налагат най-могъщите родове, които разполагат с икономическа мощ. Монархът съсредоточава в ръцете си законодателната, съдебната и изпълнителната власт. Придобила наследствен характер,монархията се модифицирала: през 13-15 век станала съсловна, през 16-18 век-абсолютна.
Владетелската институция, обединяваща в държавата разнородни социални общности, се наложила като първостепенна интегрираща и консолидираща сила. Това се отнася за императора, царя, краля, хана, княза, кагана. Политическата значимост на владетеля нараства от неговото сакрализиране. Християнската църква обогатила идеята за божествения произход на монарха, представен за богопоставен.
В ранносредновековното общество монархията еволюирала заедно с развитието на обществeните отношения. Владетелят още от времето на племенните съюзи се утвърждава като върховен собственик на земята. При зараждането на феодалните отношения той се превръща в сюзерен,който раздава земята на своите васали. Политическата му власт се базира върху поземлената собственост. Именно монархът е върховен повелител и върховен поземлен собственик, най-едрият феодал в страната.
Структурата, която била създадена, имала комплексен политико-икономически характер. Политическото съдържание на феодализма се изразявало в изградената обществена, правна, административна организация на производствения процес и на социалните отношения. В тази система били установени отношения на господство и подчинение. Икономическата същност на феодализма се състояла в стопанисването на феода от притежателя и зависимостта на селянина,обработващ земята, от неговия собственик.
Наред с едрата собственост на феодала през Средновековието функционирало и дребното еднолично стопанство на селянина, което било производствена стопанска единица. Както селянинът, тъй и занаятчията, другият творец на материални ценности, разполагал с право на собственост върху оръдията на труда. Това им осигурявало възможност да произвеждат повече, да предават по наследство придобитото.
В неразделна връзка с изграждането на политико-икономическата система на феодализма като обществен строй се намирала установената йерархична организация, обективирана в институцията на Васалитета. Васалитетът представлявал специфична средновековна обществена система, при която висше стоящият феодал, сюзеренът, посредстввом предоставен на васала поземлен парцел го подлагал на икономическа и лична зависимост. Сложните връзки и взаимоотношения между феодал и васал били регламентирани със специален договор, увенчан с тържествена официална церемония на предаване феода на васала.
Сключеният договор ангажирал сеньора с определени задължения спрямо неговия васал. Сеньорът трябвало да му оказва морална и материална подкрепа. При нападения се задължавал да му предоставя военна помощ за разгрома на нападателите. Давал обещание, скрепено с клетва, да не накърнява интересите му. Ако сеньорът не изпълнел потите ангажименти, васалът можел също да наруши договора.
От своя страна и васалът поемал много задължения. На първо място те били от военно естество: не по-малко от 40 дни годишно отбивал военна служба,васалът незабавно се включвал в редовете на неговата войска. Бранел замъка и владенията на феодала, оказвал му парична подкрепа, включвал се в заседанията на съвета при курията.
Взаимоотношенията между сеньор и васал, макар и скрепени с договор, не винаги били стабилни. Това се обяснява не само с отслабването на кралската институция, но и с някои особености на местните феодални господари. Васалът, който разполагал с непристъпен замък, проявявал самоуправство, стремеж към независимост, автономия, войнственост. Не случайно по време на междуособни войни, които разтърсвали непрекъснато феодалното общество, васалите не се колебаели да нарушат клетвата за вярност и да се присъединят към по-силния феодал.
Съществена особеност на феодализма била спазването на строги йерархични отношения. Образно те се изразявали в своебразна стълба, най-високото място в която заемал монархът, обявен за върховен сеньор,сюзерен. След него се подреждали последователно останалите феодали, светски и духовни, които разполагали с огромни имения. От светските аристократи това били херцози, графове, барони, а от духовните лица-архиепископи, епископи и абати. Най-ниско в йерархията били поставени рицарите, които не разполагали с поземлени имения.
Отношенията между върховния сеньор и васалите били сложни. По принцип васалите се подчинявали на краля, но на практика провеждали независима политика, основавана на имунитетните права, получени от монарха на страната. В своите домени, васалите облегнати на материалната мощ, с която разполагали, провеждали своя автономна съдебна, военна,фискална и др. дейност, сечели монети, обявявали война.
Поради специфичната обстановка през Средновековието- непрекъснати заплахи от нападения, административен произвол, постоянни противоречия и пр. –феодалите се виждали принудени да организират своята отбрана. Опора на феодала бил военно-административния и съдебен апарат, формиран в неговия домен. Сеньорията, създадена по такъв начин, била фактически държава в държавата. Понеже войната се превърнала в традиционно средство за налагане волята на по-силния, бойните конфликти не затихвали. Това предизвиквало необходимостта да бъде поддържана постоянна армия. Конниците, облечени в бойни доспехи, били ударната сила на сеньорите при управлението на Каролингите във Франкската държава. Всеки конник бил облечен в броня от главата до петите: ризница, шлем, копие.
Несравним структорообразуващ фактор в изграждане на ранносредновековното общество в Европа е формирането на етническите групи в общото семейство на индоевропейската етническа общност. Началото на трансформациите в изграждането на новата етническа картина на Стария континент поставя Великото преселение на народите. Племената- заварените и новите,-които се заселват,започват да променят своето социално и етническо съдържание. Разпадат се техните кръвнородствени връзки. Единен социален организъм, сплотена икономическа общност с общ език, религия, бит, обичаи, традиции, култура, племето започва да променя своя етнически облик. Това се дължало на демографските промени, довели до установяване на динамични системни контакти с чуждородни общности. Новият начин на живот неизбежно водел до появата на непознати етнически структури. За това спомага –преминаването към уседнал начин на живот, промените в поминъка, заниманията със земеделие, формирането на нова териториална организация и др.
Коренният прелом, който настъпил, водел до образуването на народности. Докато племето не говорило единен език, а употребявало различни диалекти, при народността се наложил един общ език, една култура, душевност и държавна територия, едно съзнание и самосъзнание. През 4-5 век от различни племенни групи се образува племенната общност на франките, от които се оформила раннофренската държава.
Основните езикови групи – славянска, германска, романска, се диференцирали и поставили началото на отделните народности. Романската група, заселила се в Югозападна и Западна Европа послужила за основа на италианската, френската и испанската народност. Германската етническа общност, установила се в Централна и Северна Европа, се разделила на немци, англичани, холандци, шведи и др. Славяните, разселили се по Европа, разделени на 3 основни групи- източни, западни и южни, се оформили в самостоятелни групи.
Възникналите народности изменили етническата история на Европа и се включили в изграждането на новата цивилизация.
В изграждането на средновековна Европа огромна идеологическа роля изиграла християнската религия. Монашеството, появило се в Европа около 6 век, се занимавало с просветна дейност, трудело се и било уважавано от народните маси. Когато манастирите започнали да се превръщат в крупни феодални собственици, социалният характер на монашеската институция придобил по-други обществени функции, превърнал се в крепител на феодалния строй. Духовенството ръководено от двата признати центъра на тогавашния свят-Константинопол и Рим, формирало новата ценностна система, новия светоглед, модела на света, който в най-голяма степен отговарял на духовните потребности на хората.
Както показват научните проучвания, духовенството не било единно, а се състояло от две различни групи: висша,духовната феодална йерархия на аристокрацията, от една страна, и нисша, плебейската част от друга. В състава на висшето духовенство влизали архиепископи, епископи, абати, приори и различни други прелати. Това били всъщност високи сановници на църквата, князе, които владеели огромни пространства земя заедно със зависимото население. Като част от феодалната аристокрация висшето духовенство притежавало редица особености. Неразривно свързано със светската феодална аристокрация, то, макар да изпълнявало своеобразни социални функции, макар да притежавало неповторима вътрешно съсловна сертификация, особен строй на съзнанието и пр., имало с нея най-общи социални признаци. Преди всичко както светската , тъй и духовната феодална аристокрация владеели монопола върху земята,натоварени били с определени политически прерогативи,сеньориални права и привилегии, йерархическа система на поземлените връзки и взаимоотношения. В тясна връзка с всичко това висшето духовенство било осигурено със специален правен статус във феодалното общество.
Висшето духовенство било свързано с два вида връзки. Единият вид включвал вертикалните взаимоотношения, вътрешносъсловните, другият-хоризонталните, корпоративно-груповите. Изградило сложни йерархически степени на сертификация, висшето духовенство било фактически най-стройно оформеното съсловие във феодалното общество, което се отличавало с добра организация и хомогенно единство. Това му осигурявало възможността да защитава основите на феодалната обществена система със средствата на християнската религия.
Що се отнася до нишата плебейска структура на духовенството, тя обединявала селски и градски свещеници, които не влизали в състава на феодалната йерархия, не разполагала с техните богатства и привилегии.
Под ударите на варварите, както и под влияние на цялостната социално-икономическа и обществено-политическа обстановка в Римската империя, неудържимо залязвала вековната римска цивилизация. Разрушавали се кумирите и купищата на традиционните религии. Потъпкани били обичаи и традиции на деди и прадеди. Империята не могла да бъде спасена чрез култа към императора. Религиозният синкретизъм, смесването на източните с европейските божества били само временен изход от положението. През 2-3 век старите езически религии стремително западали, изместени от монотеизма. Култът към единното божество-Слънцето, бил въведен в двореца на Константин Велики.
Масовото разпространение на християнството рефлектирало по своеобразен начин в религиозния арсенал на Рим. Култът към бога Слънце-Аполон започнал да се почита като пра образ на Спасителя Исус Христос. Това бил нов опит да се спасява неспасяемото, езическият персонаж бил прикриван с християнски одежди.
Замяната на старите езически култове с нова християнска религия обаче не протекла мирно, без борба. Конфликтът между старите и новите тенденции, епичната битка между езичеството и християнството се превърнала в основно съдържание на величавия и драматичен период на прехода от стария свят към средновековната епоха.
Непреодолима притегателна мобилизираща сила имал крилатия девиз, с който християнството побеждава: “… няма ни елин, ни йудеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос”(Колос. 3:11). Международният космополитичен характер на християнството съответствал в най-голяма степен на духовността на компактната част от населението в Римската империя, пред очите на което се разрушавали осветените от вековете политически структури.като се има предвид, че 90% от гражданите на Рим били с чуждестранен или смесен произход, може да се разбере готовността, с която те възприемали новите християнски идеи за премахването на съществуващите граници и ограничения: държавни, етнически, религиозни и др. космополитен характер имали и останалите големи градове на Апенинския полуостров. Евреите от диаспората, преселниците от Сирия, както и от останалите райони на Изтока разпространявали своите вярвания из цяла Европа: до Галия, Испания и Британския остров. В армията на империята като наемници служели илири, сармати, британци. Неслучайно военната хазна била наричана фиск на варварите.
През ранното средновековие била изградена концепцията за йерархическата система на обществото. Моделът на Платоновата утопия, която деляла обществото на философи, стражи и трудещи се, в условията на феодализма придобил своеобразна модификация. В теорията на ранносредновековното общество били очертани 3 основни слоя: молещи се (oratores), воюващи (bellatores) и орачи(aratores). В концепцията на немските мислители това деление получило следната йерархична структура: учителстващи (Lehrstand), защитници (Wehrstand) и хранители (Nahrstand). Такава била официалната концепция за структурата на обществото.
В лицето на двете си организационни структури-папската курия в Рим и патриаршеският център в Константинопол- християнството се превърнало в най-важна духовно-културна и религиозна инстанция в европейския свят. Църквите свързват в едно цяло разнородните сили в обществото, разделени от съществуващите държавни, етнически и др. фактори, и ги обединявали в името на земните и небесните идеали. Светото писание, Библията се налага като нравствен кодекс на средновековното общество.
Между факторите, които осигуряват закономерното възникване и утвърждаване на феодализма, икономиката заема по право водещо място и играе първостепенна роля. В нейния комплект влизат широк кръг предпоставки- природни условия, селско стопанство, респективно земеделие и скотовъдство, занаятчийство и пр. Не могат да бъдат подценявани също така оръдията на труда, техниката и технологията на селско стопанското производство. Все в този обсег влиза натрупаният производствен опит, изградени трудови навици на населението.
При изграждането на новия облик на ранносредновековна Европа първостепенно значение има земеделието. В условията създадени след падането на империята и възникването на новите държави, били продължени традициите на римляните в селското стопанство, както и натрупаният опит на келти, германци, славяни и др. При обработката на земята селяните използвали плуг, рало, брана, кирка, вила, лопата и др. Отглеждали селскостопански култури като пшеница, ечемик, ръж бобови растения и др. Развивало се лозарството. Процъфтявало градинарството.
За усъвършенстване облика на средновековния живот свидетелства и състоянието на скотовъдството. Отглеждани били коне, едър и дребен рогат добитък, домашни птици. Развиват се риболов, лов.
Стопанското, политическото и културно развитие на средновековна България преминава под знака на господстващите феодални отношения. Тяхното развитие и налагане е дълъг процес, който обхваща няколко столетия. Съпоставката на българския феодализъм с характерните особености на класическия западноевропейски тип, води до откриването на редица съществени разлики. Това е дало основание на отделни изследователи да разглеждат феодализма в България по-скоро като съвкупност от политически институции и структури, а не толкова като налагане на определен тип социално-икономически отношения. Неизбежните различия все пак не са достатъчни да се отрича тясната връзка между политическата система на средновековна България и съществуващите социално-икономически отношения. Тези различия потвърждават теорията за наличие на различни модели на феодално общество в Европа. Макар и условно може да се приеме съществуването на особен тип Балкански феодализъм, към което следва да се причисли и социално-икономическото и политическото развитие на средновековна България.
Важен белег за зараждане на феодалните отношения в българската държава били добре изразените през 8-9 век имуществени различия. В обществото ясно се оформили две социални групи – свободните селяни и земевладелската аристокрация. Селячеството представлявало основната маса от населението. То било организирано в селски общини, където съществувала различна по характер поземлена собственост. Значителна част от селяните притежавали свои земи, градини, ниви и пр. Същевременно общината като цяло запазвала правата си върху някои имоти като пасбища, гори, води. През 8-9 век в селската община настъпили важни промени. От една страна е процес на разоряване на част от селяните, а от друга растеж на едрото земевладение и съсредоточаване на все повече земя в ръцете на аристокрацията. За размерите и последиците от тези процеси може да се съди от текстовете на т. нар. Земеделски закон – византийски правен паметник от 8 век, който отразява настъпилите съществени изменения в поземлените отношения на Балканския полуостров след идването на славяните. Законът, който по-късно е преведен на старобългарски, се споменават различни категории собственици в зависимост от притежаваната от тях земя. Става дума и за съвсем бедни и обезземлени селяни, които били принудени да търсят помощ от аристокрацията. Нараснал броя на т.нар.”изполичари” , които обработвали земя, взета под наем от богати земевладелци, срещу задължението да дават част от получения добив.
Показателен пример за настъпилите изменения в социалната структура на българското общество в периода, когато се зараждат феодалните отношения,е Крумовото законодателство. В него се съдържат постановления за защита на частната собственост. Издадените закони са важно доказателство за настъпилата социална диференциация в общество, за наличието на бедни и богати. Просяци се споменават не само в Крумовите закони, но и в “Отговор на папа Николай първи до запитванията на българите”. Става ясно, че през 9 век е имало вече хора, които не били в състояние да съберат средства за извършване на необходимите религиозни ритуали при сключване на брак.
Процесът на отлагане на феодалните отношения се ускорил след покръстването. Наред със светската аристокрация в лицето на владетеля и болярите, като едри поземлени собственици се очертали и представителите на църковния клир. Постепенно възникнал т.нар. феодален имунитет – сбор от права на едрите поземлени собственици да се разпореждат по свое усмотрение с подчиненото им селско население феодалите получили привилегията да налагат данъци, да използват безплатно труда на селяните в определени дни от годината, да ги съдят, наказват и т.н. новото положение, в което изпаднала голяма част от българското население през 10 век, е отразено в “Беседата” на Презвитер Козма против богомилите. От нея личи, че селяните били претрупани до такава степен с ангарии, данъци и други тегоби, че понякога не им оставало време даже да се молят.
Падането на българските земи под византийска власт ускорява развитието на феодалните отношения. Политиката на новите господари довела до налагането на нови, по-напреднали форми на феодализма, характерни за Византия. Една от тях е т.нар.”прония”. Това било земя или имот, който императорът давал на свои сановници срещу определени задължения, най-често военни. През 11-12 век видимо нараства броят на селяните, които губят личната си свобода и попадат под зависимостта на едрите феодали. Една част от селяните поради големи данъци, неплодородни години или други обстоятелства, доброволно попадали в зависимост. Други преминавали под властта на феодалите чрез царски разпоредби и дарствени хрисовули. От средата на 11 век се налага паричната рента. Тя се превърнала в тежко бреме за селячеството, което живеело в условията на все още слабо развито стоково парично-стопанство.
Чуждото владичество в българските земи допринесло до налагането на византийският модел на феодални отношения. Независимо от някои местни специфики, този модел е доминиращ в България през епохата на разцвета на феодализма- 13-14 век. През тази епоха основното богатство на феодала продължавало да бъде земята. Неговото имение се състояло от две части. В първата влизали личните владения на господаря, които се състояли от обработваема и не обработваема земя. Освен господарската земя феодалното имение включвало и имотите на зависимото население, които най-общо се наричали “стаси”. Част от селяните били собственици на своите имоти, могли да ги продават или предават по наследство, но само в рамките на феодалното имение. Селяните били задължени да плащат съответната рента на господаря и такси за ползване на общинските земи. Характерно явление на феодализма през 13-14 век продължава да бъде феодалният имунитет. От дарствените хрисовули на българските владетели се вижда, че на отделни манастири се предоставяла пълна и неотменна власт над дадените земи и техните жители, а на царските чиновници се забранявало дори “кракът им да стъпи в тези владения”. При нарушаване на посочените разпоредби се предвиждали имуществени санкции и църковно проклятие за провинилите се лица. Манастирът получавал и финансов и съдебен имунитет, тоест правото да събира данъци от подвластното население и да го съди.
В историческите извори българското селячество през13-14 век е означавано най-често с термина “люде”. През посочения период все още съществуват свободни селяни, подчинени пряко на централната власт. Като поданици на държавата, те плащали различни данъци, извършвали определени повинности. Типично явление за разцвета на феодализма било постепенното увеличаване броя на зависимото население от местните феодални господари. Това ставало по различни пътища – като дарение от централната власт или по пътя на заселяването. Хора, дошли от други места, били заселвани в имението на феодала или по собствено желание или по нареждане на централната власт.
Зависимото население не било еднородно по отношение на своя социално-правен статус. То се деляло на различни категории. Най-голям бил броят на т.нар. “парици”. Те притежавали инвентар и земя, която обработвали и имали право да предават в наследство. Париците не можели да напускат имотите си.
В по-неблагоприятно положение се намирали т.нар. “отроци”. Те не притежавали своя земя и най-често работели като слуги и ратаи в личния дом на феодала. Понякога отроците получавали земя, която обработвали срещу определени условия.
Друга категория зависимо население били т.нар. “технитари”. Те се занимавали предимно със занаяти.

В резултат на множество причини в Азия се утвърдили няколко основни типове цивилизация- китайската, индийската, японската, арабската. В Европа човешката личност, нейните качества, съчетани с имуществено състояние, образование и пр. играели до голяма степен решаваща роля за извоюване на личен авторитет, обществено положение и пр., в Азия положението било съвсем друго. В тази част на света, личностния фактор се подчинявал на корпоративния. В Азия силата и знанията до голяма степен определяли положението на личността в обществото.
В Азия, която навлиза по свой път и със свои неповторими своеобразия в епохата на феодализма, водеща роля играят няколко зони, наложили се в историята със своите неповторими закономерности. Това са източноазиатската, индийската и близкоизточната.
Съчетанието власт-собственост в Китай играе основна структурообразуваща роля. Самата държава фактически разполагала със собствеността и упражнявала контрол върху изпълнението на законите. Аналогични функции изпълнявала и японската държава. В Индия поради нееднородния характер на икономиката в отделните райони на страната положението било по-сложно, но и тук земята била държавна собственост.
Източните владетели били сакрализирани в различна форма и степен.
Най-важният фактор за единството и сплотеността на Индия била изградената кастова система. Принадлежността към привилегированите съсловия в средновековния свят била наследствена. В Китай обаче представител на непривилегирована група могъл да влезе в привилегировано съсловие , след като положи успешен изпит. Консолидиращ фактор в Азия били и етническите групи, които образуват сложен конгломерат. В Китай етническата общност се формирала през 7-11 век, народите говорели различни езици и изповядвали конфуцианство, даоизъм, будизъм. Индия обединявала в своята държава в едно цяло населението от индийската група. Арабите са интегрирани в неразкъсваемо единство от исляма и след като образуват Арабския халифат, предприемат завоевателни походи и покоряват огромни територии на Азия и Европа.
За разлика от християнството и исляма, обявени за богооткровени, религиите на Средния и Далечния изток притежават естествен произход. Те имат по-други измерения и същностни характеристики. Религиозните изповедания на Изтока се делят на две групи. В едната група с ясно оформена идеологическа система влизат джайнизмът, индуизмът, ислямът,
ламизмът, а в другата група, смятана за амофорна се подреждат будизмът, даоизмът, шинтоизмът и шаманизмът.
Действителната реална основа на единството на обществото в Източна и Централна Азия била закономерното развитие на икономиката, социалния прогрес, производствените отношения. Като обществено явление феодализмът в тоя район се отличавал с господство на едрата поземлена собственост, съсредоточена в ръцете на военно-административната власт. Дребните самостоятелни производители, така също и лично зависимите селяни били основен субект на стопанския живот, те разработвали натуралното стопанство и създавали материални ценности.
Устойчивостта на традиционните стопански форми на общината тук се обясняват главно , но не единствено с изразходването на много труд за получаване на малко продукция . различията в природно-географската среда били съществено своеобразие.
Факторите, които облекчавали конституирането на новия феодален облик на Европа, Азия и Северна Африка, били много широки и всеобхватни. Една част от тях действали директно, друга индиректно. Настъплението на феодалните отношения предизвиквало ответни форми, които не винаги били достатъчно ефективни, но накрая водели до временно подобряване на положението на застрашените – прекарии, патронат.
Изграждането на новия средновековен профил на човешкото общество било сложен и противоречив процес. Противопоставяли му се редица фактори, въпреки това човешките общности, разпръснати по различните краища на земята, преодолявали пречките и мъчително настъпвали по пътя на културата и прогреса. Възникнала нова ценностна система, нов начин на живот, формирал средновековната душевност.
В края на краищата новата средновековна цивилизация, която се изграждала била свързана с промените в Европа, Азия и Северна Африка в края на късната античност и началото на средновековната епоха. Рухвали или се преустройвали стари империи, скитнически племена, вече уседнали започнали да обработват земята и да се занимават с управление на държавата. При това положение възникнали и редица модели на нови обществени отношения, обусловени от жизнения потенциал на етническите общности, от конкретните условия на живот.
Една от най-съществените особености на средновековната цивилизация е съзнанието за единство , което започнало да изпълва различните форми на общественото съзнание. Всички клонове на единната по своето социално съдържание средновековна цивилизация отстоявали идеята за общия корен на човешкия род, на различните етнически групировки на земята. Това слагало отпечатък върху различните социални структури, които формирали средновековната цивилизация като обществена система-единна по своето социално съдържание , но разнородна по своите форми на проявление.