PDA

View Full Version : Чезарио Галфоне пародия на гениалния майстор



damned95
01-10-2010, 07:58
Мяля ви трябва ми есе на тема:
1.Чезарио галфоне пародия на гениалния майстор
Мерси Предварително

crazygirl13
01-10-2010, 08:29
Виж това дали ще ти свърши работа...


СВЕТОСЛАВ МИНКОВ -„ДАМАТА С РЕНТГЕНОВИТЕ ОЧИ”

МЕЖДУ ПРИКАЗКАТА И ФАНТАСТИКАТА Творческото присъствие на Светослав
Минков е категорично заявено в българската литература в началото на XX
век. Преводач на редица приказки, автор на диаболични разкази, в които
преобладават фантастични персонажи, страшна, свръхестествена обстановка,
необичайни, алогични обрати в нормалния ход на всекидневния живот,
Светослав Минков не скрива интереса си към мистичното, към непознатите
страни на човешката душа, към подсъзнателното, ирационалното.

Творецът не остава чужд и на реалните събития, които го заобикалят в
началото на миналия век - модернизацията, техническия напредък, научните
открития, роботизацията. Явления, които са непрекъснато рекламирани и
които се опитват да променят мисленето и начина на живот на обикновения
човек. Той се превръща в автомат, в робот, който изпълнява, без да
разсъждава. Отказал се от чувства и от духовен живот, човекът има
„модерно съзнание”. Нравствените му ценности са променени.
Свръхестественото и неговата алогичност в диаболичните разкази са
заменени от страха на автора, че хората ще бъдат механизирани, лишени от
душа, че върху тях ще се въздейства чрез рекламата на новите открития и
всичко това ще доведе до стандартизиране, обезличаване на човешката
личност. Този страх от лекотата, с която човешката психика може да бъде
манипулирана, и от трудността да се достигне до осъзнаване на тази
манипулация, зависима от свръхестествени сили, намира своя израз в
разказа „Дамата с рентгеновите очи”. Светослав Минков е прозрял, че в
новото, „модернизирано" общество, с редица научни открития и технически
постижения, човек има все по-малко време да живее, да чувства и да
мисли. Животът му придобива друг смисъл, става режисиран. Всеки избор на
човека е насочван. Посочвани са целите, определяни са възможностите му.
Човек не е самостоятелен, а манипулиран, жертва е на т. нар. „масова
култура”. Загубва хуманността Си и достига до неискреност и
бездуховност.

Героите в разказа „Дамата с рентгеновите очи”са типизирани„илюстрации”
на авторовия замисъл, а не индивидуализирани характери. В този смисъл,
случайно избраната за главна героиня на разказа, Мими Тромпеева е
типичен представител на своята обществена прослойка - буржоазната
аристокрация от началото на XX век, дъщеря на богат индустриалец.
Героинята е красноречиво доказателство за съдбата на новия човек,
манипулиран от рекламата за новите научни открития, които могат да
променят живота му и да го направят по-щастлив. Но именно те го лишават
от нравствените му ценности и красота, превръщат го в автомат, в
човек-робот без душевност, с изродени мечти и добродетели. За внушаване
на своите разбирания и идеи Светослав Минков умело съчетава приказното и
фантастичното, като съумява да отрази реални явления от обществения
живот. Героите му следват в своето поведение и мечти приказните
персонажи, но същевременно са носители на фантастични, нереални
качества, родени от невероятния свят на футуристичните технически
открития.

В приказката има няколко ключови момента и особености, двигатели на
действието. Героят е подложен на лишение, по пътя му има препятствия,
които се преодоляват чрез появата на вълшебни сили и предмети. Женитбата
за принца поставя в ново социално положение героя. В края на приказката
възтържествуват доброто и справедливостта. В приказката мястото на
действието е условно - едно царство, един град, без да се конкретизира
географското му разположение. Такъв избор прави и Светослав Минков.
Действието в разказа му „Дамата с рентгеновите очи" се развива в един
град, без дори да е маркирана градската среда. Това съвпадение може да
се обясни с факта, че съвременният писател се интересува не толкова от
обстановката и героите, колкото от типичните явления на времето, в което
твори. Именно те провокират мислите му. Подобно на героя от вълшебната
приказка, на когото е отнета някаква придобивка, Мими Тромпеева търпи
лишение. Тя страда от природен недостатък- кривогледство, което
помрачава външната й красота: „... Изпъкналите й кривогледи очи
отблъскваха всички и я правеха непоносима за обществото на ония-, които
играеха тенис и говореха за новите марки автомобили. ” Този дефект
потиска мечтата на Минковата героиня. Тя „мечтаеше да се омъжи за
милионер, защото сама беше дъщеря на богат индустриалец и не искаше да
скъса връзките си с парфюмираната младеж от аристократичните кръгове”.
Мечтата на Мими да намери своя принц - богат индустриалец, съответства
на мечтата на приказните герои, например на Пепеляшка, която бленува да
отиде на бала с доведените си сестри, да потанцува и да види принца.
Мечтата осмисля човешкия живот. Тя прави човека по-силен, помага му да
се развива, да се бори за постигане на идеалите си, да преодолява
трудностите в житейския си път. Мечтата е своеобразно бягство от
действителния, реалния свят към един по-съвършен, но нереален,
съществуващ само в съзнанието. Но понякога мечтите се оказват
деструктивни за личността. Мими Тромпеева живее със своята измамна мечта
да излекува кривогледството си, за да продължи живота си в обществото на
хайлайфа, сред охолство и пари, където обаче се ширят без-духовност и
лицемерие. Героинята става жертва на собствената си представа за нещата,
както и на времето, в което живее. Тя вижда само това, което иска да
види.

$ния и открития е маестро Чезарио Галфоне, който благодарение на капките
си „Рентгенол” преобразява грозните очи на Мими Тромпеева. Той капва в
„ангелските зеници” няколко капки и обещава, че това „ще ги окъпе в
лъчезарен блясък и ще ги превърне в сияйни звезди за пеперудното
вдъхновение на поетите”. Надеждата е възвърната, мечтата може да се
превърне в реалност.

Всички са възхитени от преображенията след вълшебствата. Пепеляшка
предизвиква всяка вечер все по-големи симпатии с външния си вид, със
своята хубост и маниери. Мими Тромпеева възхищава с промяната си
околните, които я гледат смаяни и възклицават: „Ах, какви чудни очи! ”
Външният вид на героинята предизвиква обаче и завист, и клюки. Мими
Тромпеева споделя за обкръжаващите я дами: „... Не можеха да си намерят
място от яд, загдето съм станала център на изключително внимание, та
постоянно търсеха повод да ме ухапят. ” Нейните необикновени рентгенови
очи са не само красиви, но имат и още едно „достойнство” - те проникват
навсякъде, виждат всичко. За тях няма прегради. Реализирана е авторовата
идея - пародиране на душевната деградация, на душевната празнота у
човека, на интереса към обвивката, към външната страна на нещата и
хората. Чрез вълшебството се увеличават шансовете на героинята да открие
бъдещия си съпруг - принца на своите мечти.

Мими се запознава с избраника, подобно на Пепеляшка, на обществено
място, сред елита - бомонда, хайлайфа. Среща го на соаре у Дейзи, където
има „дами и господа от бомонда, между които и един чужд дипломат”. Но
между всички тя избира Жан - богат и мил, единствен наследник на вуйчо
си. По богатството си Жан е сякаш истински принц, но по произход,
интелект и обноски е една ограничена, без-духовна, обречена личност.
Критериите за оценка са преосмислени, ценностите -преобърнати, съобразно
времето, в което твори Светослав Минков. Обръща се внимание на
външността, на лустрото и материалното положение, душевността е куха,
прозрачна материя, мозъкът е прекалено фин.

Но докато дамата с рентгеновите очи избира сама своя принц: „Всички се
надпреварваха да флиртуват с мен, но в края на краищата аз предпочетох
Жан.”, приказната героиня покорява принца със своята красота и
изисканост и той я избира за дама на сърцето си.

И в приказката, и в разказа на Минков се достига до предложение за брак.
Принцът открива своята избраница по изгубената стъклена пантофка и
любовта възтържествува. Победени са злото и несправедливостта,
възстановени са редът и справедливостта, отнетата свобода на избора на
живот е върната. При Мими бракът не е от любов. Той е въпрос на избор,
на договор, на бизнес: „Отначало папа упорстваше, защото сумата му се
видя голяма. Но после, като разбра, че Жан е човек с характер, отстъпи.
Един милион в аванс и два милиона след сватбата. ”

Женитбата във вълшебните приказки носи нов социален статус, ново
обществено положение за героинята. Обикновено приказките завършват
щастливо, утвърждавайки победата на доброто. Сватбата продължава три дни
и три нощи, а младоженците живеят дълго и щастливо. Мими Тромпеева е от
богат род. Тя запазва своето социално положение, омъжвайки се за човек
от аристократичен род. Но нейното щастие е по-различно, съобразно
обществените явления. То е свързано с финансов просперитет, с показност,
с бездуховния живот на хайлайфа. Мечтаният свят се оказва фалшивият свят
на претенциозността и глупостта. Снобизмът, фалшът и позьорството се
превръщат в истински житейски стойности. За разлика от тържеството на
доброто, любовта и справедливостта във вълшебната приказка, в разказа на
Светослав Минков е разкрито доминирането на новите ценности, на новия
морал, на преобърнатото разбиране за спасение, на новите мечти. В момент
на отчаяние Мими Тромпеева избира като спасение за себе си не манастира,
захвърляйки „малкото коварно евангелие, което щеше да отрови дните й със
своята свещена скука”, а института за разхубавяване, обещаващ й чудеса с
новите научни открития и препарати. Интересувайки се само от външността
си и полагайки грижи само за нея, Мими не обръща внимание на духовното
си здраве и развитие. Затова не избира и своя принц по такива критерии,
не се интересува от душевността му, от добротата му, от ума му, а само
от богатството и красотата му: „ Топ има фигура на атлет и когато се
смее, ръмжи като мечка. ” Не скрива, че мозъкът му е от „материя,
по-тънка навярно и от паяжина”. За възпитанието и интелекта му съди по
неговите съвети относно парфюмите и за „чистенето на зъбите с клечка при
официалните динета”.

Романтиката, фантазията, мечтите са заменени от обикновени, ежедневни,
дребни случки и събития, които предизвикват възторга на героите.
Светослав Минков описва деформираната обществена действителност и
бездуховното общество. Пародирайки, писателят изказва своята присъда над
обезличаването на човека чрез масовата култура, рекламата,
модернизирането и зависимостта на хората от псевдонаучните открития,
които променят човешката душевност.

Разказът на Светослав Минков е явление в българската литература.
Повествованието умело съчетава условното и действителното, реалното и
фантастичното. Авторът успява да преплете вълшебното, чудното,
фантастичното с реалностите на времето, в което твори. „Дамата с
рентгеновите очи” е своеобразна пародия на рекламната агресия, атакуваща
човешкото съзнание, докосваща се до желанието на човека да контролира
свръхестествените сили, носещи тайната на вечната „духовна" младост.

Деликатно използваните елементи на гротеската превръщат пародията в
средство за изграждане на карикатурно хиперболизиран образ на
бездуховното, властно променящо човека и обществото в началото на XX
век. „Дамата с рентгеновите очи” е художествено доказателство за тези
процеси в пародийно преобърнатите стойности на времето.

aloveyou
01-10-2010, 09:35
Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ е типологичен за писателя за времето от 30-те години на 20. век. Художественото изображение се отличава с иронията, сарказма и пародията на познатите публицистични, художествени, вестникарски, модерни изяви. Оригиналният поглед на твореца към света и човека визира и основния конфликт на времето – между Природата и Цивилизацията. От тази конфронтация произтича и необходимостта от създаването на човека анатомия, на човека марионетка.
Неочакваното екзотично заглавие провокира читателя със своето звучене и значение – необичайното съчетание от понятията дамата и с рентгеновите очи предизвиква любопитството и особения „хоризонт на очакването“ на възприемащия текста. Асоциативната връзка на първото понятие с рицарските романи и европейския цивилизован свят по-късно се иронизира и пародира. Фантастичното словосъчетание на научното понятие рентгеновите и анатомичното очи предизвиква въображението към странното чудо, което предстои да се разгърне пред читателския поглед. Сблъсъкът на различните нива на нагласите създава дистанцията на четящия спрямо произведението и го „отчуждава“ от стандартния начин на възприемане чрез съ-преживяване.
Видимото и невидимото в разказа се разгадават постепенно и фантастично-необичайното се превръща в странно-абсурдно художествено пространство и време. Началото представя затвореното и изолирано пространство в „чакалнята“ на института по разхубавяване. То назовава обикновените видими човешки присъствия в смешното и трансформирано „виждане“ – вместо „кралици на красотата“ тук се очертават претендентки за титлата „царица на грозотата“. Всекидневно-битовото описание в едри щрихи на обичайните им занимания е принизено до безсмисленото разглеждане на списания, информиращи за чужди животни и страни.
На фона на тази чакалня се изгражда образът на „гениалния маестро Чезарио Галфоне“ – името му е художествен знак за заниманията му и тяхната „значимост“. Като „владетел на глупците“ той има задачата да коригира „природните недостатъци“ на своите клиентки и „да превръща и най-отвратителния изрод в прекрасен ангел“. Авторът постепенно задълбочава сатиричната характеристика на героя не чрез традиционните художествени похвати, а най-вече чрез гротесковото изображение на магическите резултати от неговата дейност. Иронията на писателя се насочва срещу духовната ограниченост на хайлайфното общество, което самт си създава самочувствието на висше общество – художественото повторение на епитета „благотворителни“ завършва с едно „благотворително кокетство“, граничещо с гротеската.
Писателят изгражда общата представа за обществото и от него „отделя“ един произволно избран образ – типичен за средата, на която принадлежи. Мими Тромпеева е неотделима част от своя свят, в който единствена ценност представляват телесните, физическите дадености. Името й звучи в контекста на модата от 30-те години на 20. век – галеното Мими се съчетава с музикално звучното Тромпеева (от френски език – лъжа се, мамя се) и се оформя като име – знак на времето. Метафоричното значение на природната й ощетеност – кривогледите очи – насочва мисълта на читателя към деформираното „виждане“ на света на висшето общество. Единствената значимост за това общество са материалните ценности и физическата същност на човека – презрението и безразличието дистанцират всеки, който се оразличава от стандартната форма.
Видимото, материалното, физическото присъстват и властват в този свят, сам определил себе си като „висше общество“. Но именно липсата на духовност ги принизява – авторовата пародия се превръща в отрицание на елементаризираното човешко присъствие. Представата за щастие на героинята Мими Тромпеева се измерва в категориите на средата, на която принадлежи, – искрената й болка и страдание се пораждат от несъответствието й на себеподобните от „аристократическите кръгове“. Мечтата да се омъжи, и то непременно за милионер, е пределната граница на духовните й пориви и стремежи.
Видимите измерения на човешкия свят надмогват невидимите нюанси на психичните изживявания на човека – светогледът на Мими Тромпеева изцяло изразява зависимостта от законите на социалната й среда. Закономерно е и прекрачването на прага на козметичната „фабрика“, която преобразява, но естествено – външността – на суетните жени. Те са едновременно клиентки и пациентки, но не само на Чезарио Галфоне, а най-вече на собствената си зависимост от заобикалящия ги свят.
Светослав Минков включва в „правенето“ на разказа и читателя – сътворяването се превръща в своеобразна игра на въображенията на автор и възприемател. Обръщението „драги читателю“ едновременно приобщава и дистанцира съавтора читател от иронично определената като „нашата история“ история на героинята. Разграничаването е необходимо за преосмисляне на истинските стойности в нравствения облик на персонажа. Към този художествен пародиращ принцип на изображение се наслагва и смешно-патетичното звучене на речта на „гениалния маестро Чезарио Галфоне“ – така визията се допълва и се доизгражда от ироничната сцена игра на героичното, характерно за рицарските романи, с принизяващото и травестиращо словесно изпълнение на любимеца на „слабия пол“ от хайлайфното общество. Многословието на чудодееца поставя акцент върху същностната страна на заниманията му – съграждането на изкуствен човек чрез парафинени инжекции и моделиране на превъзходни класически форми. „Морето“ от красиви и приповдигнати думи се придружава от съответната поза на гротесково присъстващ герой – сложи „лявата си ръка на сърцето, а дясната издига знаменателно нагоре и като коленичи...“
Приказното начало в разказа е използвано от твореца в момента на изобразяването на магията чудо – кривогледите очи на Мими Тромпеева бързо и с лекота са заменени с новия тип „рентгенови очи“. Алегоричното значение на рентгеновите очи насочва размисъла към дълбините на човешкото същество – то напълно се дистанцира от природното си начало, превръща се във вещ с гаранционен срок. Цивилизацията довежда човека до абсурдното състояние на бездуховност и обезсмислено съществувание.
Фрагментираният тип изграждане на творбата съответства на цялостния замисъл на писателя – читателят трябва да участва в започнатата игра и да доизгради с интелектуалното си съпричастие започнатото от автора. Използването на дневника на героинята пародира модата на 30-те години на 20. век, утвърдила словесните излияния на младите дами от висшето общество. Погледът „отвътре“ към преживяванията на Мими Тромпеева е двойно обърнат към същината на света, на който тя принадлежи. Невероятната способност да „вижда“ с новия си поглед през хората открива истината както за тях, така също и за нея. На преден план се оказват скелетите и атлетичните тела на представителите на хайлайфа, но героинята с нескрита симпатия и одобрение приема липсата на мозък. Повърхностното и неангажиращо поведение е емблема на заобикалящия я свят, но в изразите на Мими звучи искрената радост от „докосването“ до тази видимост-невидимост на така близките й и сродни същества. Анатомията е понятие обобщение за човека, изгубил човешкия си облик и духовните си потребности и останал затворен, ограничен, но и неизмеримо щастлив в телесната си съвършеност.
Оксиморонното съчетание „живо гробище“ не съдържа оценъчен тон, не противопоставя Мими Тромпеева на обществото – искреното признание на радостта й звучи в контекста на дневника, отразяващ естествената й принадлежност към същия този свят. „Плъзгането“ по повърхността на живота продължава с лекотата на опредметения човек, но не-личност, осъзнал неразривната си връзка и зависимост от това „живо гробище“. Иронията постепенно преминава в сарказъм и самоизобличение – искрената възхита пред стройните скелети и съвършените анатомични присъствия преминава във възторг и нескрита възбуда от принадлежността на героинята към този телесен свят.
Пародирана е и вечната тема за любовта – обект на вълненията и повод за трепетите на Мими Тромпеева е атлетичното тяло на Жан – идеалното тяло е достатъчно да привлече вниманието на рентгеновите очи. Анатомията измества представата за човека като единство от духовност и физическа даденост. Видимото е достатъчно и единствено необходимо – богатството компенсира липсата на мозък. Невидимото се демаскира в самопризнанието на героинята: „Уж мислите на човека идели от неговия мозък.“ Привидностите се разгадават чрез дисекцията на символа „рентгенови очи“ – иронията се превръща в гротесково самоизобличение на т.нар. висше общество – „може би хората от висшето общество разсъждават и мислят с някои други части на тялото си...“
Липсите – на мозъци и сърца – са определящи за характеристиката на един свят, в който моралните ценности отстъпват място на материалното и телесното начало. Мими Тромпеева е образ обобщение на този свят, достигнал до абсурдното си самоотрицание. На фона на разместените стойности на живота героинята „прониква“ в собствената си същност, без да се противопостави на заобикалящата я духовна пустота.
Авторовата дистанция от историята и внушаването на пародиращата отчужденост от нея се осъществяват и чрез обръщението към читателя „драги читателю“, и чрез ироничното назоваване „нашата история“. „Оттласкването“ от разказваното и разказаното се превръща в нов тип съприкосновение между читателя и текста, между читателя и автора – „кривото огледало“ на пародията не приобщава възприемащия към историята („нашата“), а по-скоро го провокира да се „отстрани“ от нея и да я оцени рационално. Новата роля на читателя не е в това да съпреживява разказаното, а, по-точно, – да „надживее“ тази история.
Измеренията на любовта се вписват в общия пародиращ тон на разказа – интимното преживяване се трансформира в странното и опредметено-принизено овеществяване на ниво богатство и пари: Жан е „тъй богат и мил“, „единствен наследник на вуйчо си – някакъв мултимилионер“; „Един милион в аванс и два милиона след сватбата“ са точните съотношения на „влюбените скелети“. Св. Минков дискредитира героите си в саморазкриването на собствената им духовна ограниченост – мечтата на Мими Тромпеева се съсредоточава в пътуването до Париж заради „хермелиново палто и бален тоалет“. Така „идеалната двойка“ се очертава в контекста на цялостното художествено внушение като неразделно единство от две тела сред множеството от парфюми и съвършени скелети.
Видимият свят се „вижда“ през погледа на всепроникващите рентгенови очи на един произволно избран представител от същото това общество, населено и съставено от безмозъчни и доволни скелети, определени от автора като „парфюмираната младеж от аристократичните кръгове“ и мечтаещите да се омъжат за милионери подобия на героинята. Присмехът и иронията директно се насочват към бездуховния свят, зает само със себе си и с незначителните си занимания. Видимостите резонират естествено в „кривогледите очи“, знак за деформиран и нереален поглед към света и собственото Аз. Значимостта на човека се свежда до визуалното възприемане и принизява всеки, който е различен. Опитите човекът да се маскира и да се представи като себеподобните си в света на тениса и новите марки автомобили се превръща в болезнено приобщаване към света на марионетките. Това метафорично определение за света на героите, населяващи разказите на Св. Минков, използвано от Симеон Султанов, е най-точното и е понятие – емблема. Отдалечаването на човека от природното му начало се пресъздава като метаморфоза на външния облик на несъвършения човек в „богиня на хубостта“.
„Феноменалните“ корекции на „природните дефекти“ на женските тела, – корекции, – осъществявани от маестро Чезарио Галфоне, писателят използва като видим знак за характеризиране на дамите от т.нар. висше общество. Патетичните думи на маестрото са съзвучни с повърхностното световъзприемане на клиентките – пациентки. Новата партида от „дами с рентгенови очи“ е видимият резултат от преобразяването на човека във вещ с гаранционен срок. Св. Минков съчетава патетично-приповдигнатия тон на риторичната реч на Чезарио Галфоне с публицистичната достъпност на вестникарския стил и това се трансформира в пародиращ принизяващ глас на разказвача. С познатите и видими житейски проблеми се загатва за сериозните и невидими процеси на духовно обезличаване и разпадане на човешката личност.
Невидимите светове на разказа предизвикват мислещия читател към неразгаданите и неразгадаеми тайни на живота. Проникването в дълбините на битието на героите разкрива истината за абсурда на живота им – отчуждеността им от реалния свят и липсите обозначават пътя на човека към не-човека. Телесната зримост обсебва човешкото същество и то се изгубва в безкрая на собствената си бездуховност. Физическото доминира над духовното и приема чувството за превъзходство, овеществява поривите за щастие.
Невидимото бягство на човека от безпомощността му да бъде самият себе си в света се реализира в пълното „превращение“ в част от него. Обрисовката на Мими Тромпеева обобщава движението на отделния представител на обществото към общите закономерности и превръщането му в покорна марионетка. Взаимопроникването между човека и заобикалящия го свят напълно лишава от личностна определеност индивида. Асимилирането му е неотделима част от законите на това общество, в което властват принципите на безпрекословната подчиненост.
„Самият герой като структурен елемент в разказите на Светослав Минков приема статута на автомат, на кукла. Той не е разкрит като характер, нито като съдба или индивидуалност, а чрез действената си функция в условността на един гротесков свят. Ето защо най-точно е да бъде определен като персонаж. И така – героят е кукла, марионетка, чиито конци авторът не само дърпа, но и устройва цяло представление, цял словесен театър, в който разиграва и своята роля на автор, и дърпането на конците.“ Тази трактовка на Виолета Русева (студията „Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години“, Велико Търново, 1993) за творческия свят на писателя очертава основните особености на неговите герои. Човекът е представен в движението си към овеществяване и превръщане в не-човек. Гаранционната годност е пародиращ елемент от настоящия не-живот на изкуствения персонаж – като марионетка се вписва в своя измислен и почти нереален свят и без да се оразличава от множеството, безличен и щастлив, доволен се превръща в негова емблема.
Светът и човекът взаимно се допълват и се преливат в хармонично единство – повърхностните и елементаризирани изживявания очертават рамките на взаимопроникването на двете начала. Единствената стойност е настоящето – илюзиите са сведени до прагматично всекидневните мечтания на примитивния дух. Малките мозъци и сърца като на врабчета разграничават този свят на минимализма – мисъл и чувство са заменени от маската на доволството.
Маската скрива и не скрива възможното видимо и невъзможното невидимо от погледа на читателя. „Вълшебният рентгенол“ е част от авторовата игра с човека и читателя съавтор. Представлението се „разиграва“ открито – пред и заедно с читателя. Писателското „виждане“ се дистанцира от персонажите и се трансформира в нов поглед на възприемателя към „нашата история“.
Светът на куклите е абсурден и неестествен – цивилизацията „поглъща“ човешката топлина и индивидът заживява в новата си роля – играчка от паноптикума на измислените изкуствени хора. Скелетите и анатомията са достатъчни, за да „изразят“ бездуховното начало на човека, превърнал се в жертва на своята ограниченост и на своя неестествен свят. Привидностите се превръщат в ценност, видимото и невидимото разменят местата си и текстът се превръща в игра, наподобяваща живота. В нея съучастник е и читателят, достигнал до метаморфозата на съавтор.
Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ „отваря“ очите на читателя към един пародиращо-иронизиращ свят на марионетки и герои кукли. Интелектуалното съучастие предполага и напрежение при възприемането на творбата, изисква и познаване на културната традиция. Възможностите за съприкосновение и разгадаване на текста са осъществими на различни равнища.
Учениците от 8. клас осъществяват тълкуването на произведението на основата на естетическото възприятие и общокултурното си равнище. Те се ориентират в пародиращия стил на разказвача и се приобщават към ироничното изобличение на човешката ограниченост и самозаблуда. Демонстрираната отчужденост и „отстранеността“ от текста се съчетават с вярно разбиране на нравствените послания на сатирика Св. Минков.
Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ поставя много въпроси – за духовните ценности в човешкия живот, за отношението на човека към света и към собственото му битие. В това се открива и необходимостта подобни творби да се включат в учебната програма. Откриването на универсалните стойности и моралните устои на човечеството могат да достигнат до младата читателска аудитория и чрез сатирико-ироничния и принизяващ гротесков тон.
Подробностите и декоративните елементи в разказа провокират с елегантно подбрания си стил – те са видимостите, зад които се „скриват“ тънките нюанси на присмеха и пародията. Художествените „липси“ се превръщат в знаци на „преобърнатия“ сериозен повествователен маниер. „Кривогледите“ очи на главната героиня са детайл от картината на хайлайфното общество – деформираното и неестественото заемат „сериозната“ поза на оценка и когато се трансформират в странното и необичайното „рентгенови“ очи, те са отново неотделима част от същия този свят.
„Липсата“ на достоверност и истинност при изграждането на творбата е част от игровия ефект на писателя, който се забавлява в съграждането на необичайни ситуации и нетрадиционни образи, доколкото може да се приеме това определение. Художественото внушение се постига с гротеската, разместваща пластовете на познатите повествователни маниери и журналистически жанрове.
Невидимите движения на интелектуалната закачка се насочват навътре към текста – главната героиня е емблема на цял един свят, самозатворен в себе си, самодоволен и опредметен. „Нашата героиня“ принадлежи на този свят с доволството и спокойствието на това „живо гробище“ – оксиморонното съчетание назовава и обобщава „висшето“ общество. Безкрайната шега на природата се съсредоточава в анатомията и скелетите, движещи се като знаци символи във видимия свят на парите. Дори любовта приема измеренията на търговската сделка, а мечтата е снижена до „хермелиново палто и бален тоалет“.
Насмешката преминава в ирония и в подтекста се открива „вълшебната игра“ със словото. Преображенията се вписват в общия пародиращ тон на разказа – травестирани са стиловете на модните от 30-те години на 20. век романи, на журналистическите жанрове, на рицарските творби.
Разказът на Св. Минков е преобърнатият пародиращ свят на новата приказка за принцесата жаба. Вълшебното чудо на облика на персонажа се гради с лекотата на словесната игра, за да постигне демаскирането на цивилизования и антиприроден свят. Изповедното звучене на дневника внушава не толкова истинност, колкото отдалечава все по-осезаемо читателя от „нашата история“.
Неслучайно художественото изображение не включва описание на природна картина – дистанцирането на човека от естественото му начало е закодирано и в тази поредна „липса“. Писателят е верен на своя творчески светоглед и драстично противопоставя човешкия обезчовечен свят на безкрайно чуждия му природен свят.
Пътуването на човека към света и към себе си приема новия модерен вариант на пътуване към саморазрухата. Разпадащата се духовност е „скрита“ зад безгрижната радост от живота, зад привидната красота и приповдигнатата емоционалност. Пътуването до Париж „затваря“ и едновременно „отваря“ произведението – отвореният финал провокира размисъл за извечните стойности на човешкия живот, за самооценката на личността, за погледа й към видимия външен и невидимия вътрешен свят. Трудното пътуване към себепознанието се оттласква от деформирания поглед на героинята и читателят сам преоткрива истината за духовната ценност на Света и собственото си Аз.
Видимите и невидимите образи и идеи в разказа „Дамата с рентгеновите очи“ създават един необичаен художествен свят от странни и предизвикателни персонажи. Те пораждат интерес именно с новото си излъчване на прикрита познатост и отчуждаваща се непознатост. Своеобразно „вълшебно чудо“ се осъществява при срещата на младия, непредубеден читател с текста на Св. Минков – чудото на откриването на старите истини чрез вглеждането в чуждия деградиращ свят. Приказновълшебният разказ за „дамата“ се трансформира в прозрение на читателя за собствената му ценностна система. Необходимостта от съхраняване на човешкото у човека и завръщането му към изконните духовни измерения е закономерен резултат от съприкосновението с текста на Св. Минков.
Свалената маска на видимото художествено изображение носи и естетическата наслада – от разгадаването на пародирания невидим творчески подтекст. След срещата с повествователния маниер на Св. Минков, разкрит в разказа „Дамата с рентгеновите очи“, учениците откриват един интелектуален писател, осъзнавайки необичайността му, повечето от тях проявяват интерес към неговото творчество. „Очите“ на мислещия читател се „отварят“ за новата художествена система на пародиращата литература, която отрича утвърдените модели и естетически достижения