PDA

View Full Version : спешно хора помощ ЛИС



mimety13
01-12-2010, 13:02
хора моля ви помагайте спешно ми трябва ЛИС по тези теми:
1.Духовният портрет на жената изграден в "Потомка"
2.Идеята за участта на жената разкрита в "Потомка"
3."Може би съм грешна и коварна"
4.Силата на родовата кръв разкрита в "Потомка"

crazygirl13
01-12-2010, 14:21
ГРЕШНАТА, СВЯТАТА И ВЕЧНАТА ЖЕНА


Елисавета Багряна винаги поставя кратки и ясни, но изразителни заглавия на своите стихотворения. Само с една-две думи тя успява да обобщи целостта на някаква идея или да изгради впечатляващ образ-метафора на своите чувства. Стихотворението „Потомка” не се различава в това отношение: лаконичното заглавие се запомня лесно и заедно с това много точно пресъздава основната идея на творбата.
„Потомка” на Елисавета Багряна е творба-образец именно за вътрешно противоречивата приемственост на „новите” гласове спрямо едно духовно наследство, мислено като традиция. Стихотворението е изградено по схемата: теза-антитеза-синтез - композиционна метафора на неспокойната в себе си традиция, на излизащата отвъд себе си приемственост.
Заглавието - „Потомка” - обещава една история за родовата връзка. И наистина, в стилистично и образно отношение творбата е издържана в духа на родовото сказание: прародителските портрети, фамилната книга, родът, заветите, древната кръв, прабабата - това са все реалии, характерни за родоописанието. Но как са подредени те? Точно емблемите на родовата памет са представени като не-свои:

Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.

Или: това е и смислово, и композиционно отчленената теза на стихотворението.
Следва антитезата, представяща всичко онова, което е свое, присъщо за лирическата героиня на Багряна:

Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.

Още първите две строфи на стихотворението карат читателя да почувства бунтарското настроение на лирическата героиня. Един контраст създава представа за нетрадиционните нравствени ценности в нейния духовен живот. Този контраст получава най-ясен израз в противопоставянето на глаголите „знам” и „усещам”: героинята не знае своето минало, тя го усеща. Текстът поставя един срещу друг два много различни начина да се разбира светът и мястото на личността в него, с няколко щрихи противопоставя два вида познание. Първият вид е рационален и хладен, той зависи от реалността на съществуващи вещи, видени с очите; това е знанието, съградено върху сигурната основа на факти, документи и спомени. Вторият вид може да бъде наречен интуиция или проникновение, той не зависи от външния вид. Това е знание на душата, която единствена може да проникне отвъд предметите, да види дори онова, което не е оставило следи в материалния свят. Героинята отхвърля сигурното, но хладно знание. Нейната съдба е да бъде неспокойна, непокорна и заслушана в ритъма на сърдечните трепети.
Едновременно с глагола „усещам” в текста се появява образът на кръвта. Чрез него се изгражда представата за едно странно родство, което не може да бъде вписано в архиви, фамилни книги и документи. Кръвта е тройно определена: „древна, скитническа, непокорна”. С тези определения и със следващите два стиха:

Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв,

Втората строфа изгражда почти завършен образ на кръвта. Той обобщава усещането за принадлежност на лирическата героиня към света на изконно българското, макар че този свят не притежава конкретни исторически измерения в текста. Родството, породено от метафоричните внушения на този образ, не е само връзка на тялото с други поколения, а на тялото и духа едновременно. С него в чувствата на героинята нахлуват неспокойствието и неудовлетвореността. Те я карат да се буди нощем посред сън, да търси непрекъснато, да преоткрива света.
С творчеството на Елисавета Багряна в българската литература за пръв път нахлуват присъствието и светоусещането на жената - „първата и последната”, вечната жена. Лирическата героиня от нейните стихове е дръзка, непокорна и смела в мечтите си. У нея живеят стихиите на водата и вятъра. Тя обича да странства, да опознава нови земи и хора, да среща неизвестното и дори опасното в своя път. Тази героиня е много различна от кротката, уседнала българка, затворена в своя дом и в тесния кръг на семейството си, която е типичен образ в литературата ни преди Багряна. Наистина, във фолклора, особено в някои народни песни, е възможно да срещнем образи, които не съвпадат с традиционната представа за ролята на жената в нашето общество. Такива героини обикновено са представени като самодиви или русалки. Те са приказни същества, именно защото са били невъзможни според строгите закони на патриархално-селското ежедневие. Лирическата героиня на Багряна наследява качества, присъщи на самодивите и русалките в българския фолклор: свободолюбие, непокорство, волност и широта на духа. Тя обаче не е приказно създание, а реална и земна съвременница на своите читатели, човек, който обича прогреса и техниката. Неслучайно самолетите вълнуват творческото въображение на Багряна и тя посвещава възторжени стихове на „птицата с моторното сърце”. Самолетът, както и прогресът изобщо, представлява за нея още един начин да странства и да обхожда света.
Стихотворението „Потомка” очертава дълга линия на приемственост в характера на българската жена. Тази линия свързва съвремието на поетесата с древните времена, когато още не е съществувала даже българската държава. Поетическото видение ни показва как в някаква безлунна и тъмна нощ една друга жена - непокорна и непозната - е осъществила правото си на свобода и любов. Споменът за нея, предаван единствено в тайнството на кръвта, кара героинята-потомка да се буди в подобни тъмни нощи, за да усети как тропотът на конски копита отеква в сърцето й. Дългата линия на кръвна приемственост от предисторически времена до нашия век - утвърждава образа на лирическата героиня в творбата като обобщение на жената с горд и непокорен дух и създава представа за женския характер като въплъщение на свободолюбие, волност и сила. Поезията на Багряна се появява като истинско предизвикателство към остарелите нравствени норми на българската литература от 20-те и 30-те години на XX век. Тя поставя началото на една плодотворна традиция, която ще продължава да се развива и в наши дни.
Краят на стихотворението отново въвежда представата за кръв и кръвна обвързаност. Тук вече героинята е открила по-конкретни измерения на тази непреодолима и силна връзка: тя е в близостта между майка и дъщеря. Само че това е една необичайна майка, по-голяма и по-древна от майката на всеки отделен човек: самата земя. Лирическата героиня е нейна „вярна щерка”, ала тя не е сама в своята преданост към земята. Нейният образ вече е обобщителен, той представя всички жени, дъщери на земята, които носят в кръвта си трепетите на порив към волност и свобода.
Дори когато говори за себе си и за своите най-съкровени чувства, героинята-потомка от стихотворението на Елисавета Багряна е чужда на желанието да се разкрасява, да се представя в идеализирана светлина. Тя признава открито:

Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя...

Откровеността в тези думи не изразява неверие или колебание в избрания жизнен път. Тя служи по-скоро, за да се построи в текста един последен и много важен контраст: „грехът” и „коварството” са качества, които една личност, една конкретна жена може да прояви понякога, но в това няма нищо странно и страшно. Грехът е съдба на всеки човек. Над греха и коварството обаче остава неразрушимата святост на една вечна връзка, която не може да бъде измерена нито с исторически, нито с нравствени категории - това е връзката на всяка жена със земята-майка. Древната и свята земя живее в кръвта на всяка жена и всяка жена в своя живот повтаря нейната участ - да ражда и да храни деца, да обича и да бъде обичана, да надживява с търпение и добро, и лошо.

crazygirl13
01-12-2010, 14:24
СИЛАТА НА РОДОВАТА КРЪВ В СТИХОТВОРЕНИЕТО “ПОТОМКА” НА ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА
/Литературноинтерпретативн о съчинение/

Родът,семейството,традиция та,са най-важните неща,които човек научава още с раждането си и които му дават усещането за принадлежност към определени хора,определена земя,определен личен свят.
В стихосбирката на поетесата Елисавета Багряна,озаглавена “Вечната и святата”,има няколко творби,в които тя въплащава именно търсенето на личността си,на корените,от които идва българското й самочувствие.Вместо жената,покорна и посветена единствено на дома и семейството,в стихотворенията “Зов”,”Вик”,”Потомка”,п ед читателя се изправя лирическата героиняна Багряна,която се взира в себе си,в своя вътрешен свят и търси измененията на характера си.Тя иска да опознае себе си,за да разбере “стихиите”,които бушуват в кръвта й.И ги открива!За да разбере настоящето,трябва да се върне в миналото – там чертите на племето ще дадат отговор на въпроса:Коя съм аз?
Героинята на багряна е жена,в която “бие древна,скитническа,непокор на кръв”.Силна е тази кръв,щом се е предавала през поколенията,като е пренесла волността,свободолюбието,у поритостта на българката.
Да се чувства носителка на родовия корен,подхранван от прародителската кръв – такава е героинята в “Потомка”.С особена гордаст тя говори за онова,което се е случило някога,преди стотици години:
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен,светъл хан.
Непокорната прабългарка е изменила на рода и религията си,за да последва любимия.Така е смесила буйната сила на тъмното и светлото,в дено цяло.
Нали ние,днешните българи ,носим в себе си онова силно начало,което ни е дало смесването на два толкова различни народи.Може би на това дължим упорството и умението да оцеляваме през вековни изпитания.
Силата на родовата кръв!За Багряна тя е резултат от “греха ни пръв”,но може ли да се каже кое е греховно и кое праведно?
От тази буйна кръв лирическата героиня е наследила любовта към “необхватните с око поля”,тя обича да гледа ”конски бяг” и да се наслаждава на своя “волен глас,по вятъра разлян”.И това е прекрасно като живота,като свободата,като любовта!Следователно,от родория корен носим у себе си онова неповторима,което другите народи не притежават.Затова тъй гордо и с такава любов поетесата заявява:
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице земя.
От цялата творба блика заразяващ устрем,жизнелюбие и синовна привързаност към всичко родно.В мелодията и съдържанието на това стихотворение всеки българин открива нещо свое,близко,съкровенно-то е завладяващата сила но радовия корен.

mimety13
01-12-2010, 14:45
:-) :-) :-) :-)