LovelyD
01-17-2010, 00:26
Такам... пиша доста, това ми е едно от хобитата, но до сега съм писала само разкази. Когато бях втори - трети клас, тогава пишех стихотворения, но те бяха... абе, сещате се, детински истории : )) Скоро написах първото си по-сериозно стихотворение и много се притеснявах дали въобще става за нещо. Но пък всички мои приятелки го харесаха, така че реших да го пусна и тук, за да го видите и за да изкажете мненията си. : ))
А, още нещо... по едно време се казва нещо за деца. Моля, не започвайте с неща от рода на " Какво мислиш за деца, бе?!" и разни такива. Това не се отнася за мен, няма нищо общо с мен. Нито съм имала такава връзка, нито каквото и да е било. Произведението е просто плод на въображението ми. : ))
Празнота
Ти уж силно обичаше,
казваше, че обичаш мен
и в любовта ми се вричаше
непрестанно, всеки ден.
И всички изумителни цветя,
безбройните приказни рози
бяха уж знак на любовта,
а всъщност само хипнози.
И сватва обещаваше,
и малки, хубави деца,
и всеки ден ме радваше,
измисляйки техни имена.
Аз помня твоите дела,
останаха в сърцето те,
доказателства за любовта,
която имаше я, вече не.
Тогава имаше щастие,
което обгръщаше красивите дни.
Тогава имаше слънце,
обсипващо света с лъчи.
Загряваше толкова красиво
тогаващната топлина
моето човешко тяло,
младо, хубаво и диво
потънало в плен на любовта,
заблудено, отдадено изцяло,
напълно захапало стръвта.
Аз помня как те нямаше,
не ми звънеше с цели дни,
но разумът ми забраняваше,
нареждаше “Не го търси!”
И ти обаждаше се най-накрая
с думи “ Всичко е наред”,
а аз можех само да гадая
какво ли правиш ти навред?
С толкоз грижи аз дарявах те
и с толкова любов,
затънеше ли, аз спасявах те,
чувах жалния ти зов.
И колко тъй безсънни нощи
свързани с тебе аз прекарвах.
В мечти, сънища, изобщо
в нощите си аз докарвах
всичко, имаше ли с тебе общо.
Колко много те ценях,
ти беше моето спасение.
Надали на другиго толкова държах,
тогава нищо друго нямаше значение.
Беше само ти
Само твоите ръце
Само твоята усмивка.
Само твоите очи
Само твоето сърце…
Такава бях щастливка.
А сега какво остана?
Толкова много самота…
И като че ли в замяна
на грижите, на обичта,
не получих любовта желана,
получих само празнота.
А, още нещо... по едно време се казва нещо за деца. Моля, не започвайте с неща от рода на " Какво мислиш за деца, бе?!" и разни такива. Това не се отнася за мен, няма нищо общо с мен. Нито съм имала такава връзка, нито каквото и да е било. Произведението е просто плод на въображението ми. : ))
Празнота
Ти уж силно обичаше,
казваше, че обичаш мен
и в любовта ми се вричаше
непрестанно, всеки ден.
И всички изумителни цветя,
безбройните приказни рози
бяха уж знак на любовта,
а всъщност само хипнози.
И сватва обещаваше,
и малки, хубави деца,
и всеки ден ме радваше,
измисляйки техни имена.
Аз помня твоите дела,
останаха в сърцето те,
доказателства за любовта,
която имаше я, вече не.
Тогава имаше щастие,
което обгръщаше красивите дни.
Тогава имаше слънце,
обсипващо света с лъчи.
Загряваше толкова красиво
тогаващната топлина
моето човешко тяло,
младо, хубаво и диво
потънало в плен на любовта,
заблудено, отдадено изцяло,
напълно захапало стръвта.
Аз помня как те нямаше,
не ми звънеше с цели дни,
но разумът ми забраняваше,
нареждаше “Не го търси!”
И ти обаждаше се най-накрая
с думи “ Всичко е наред”,
а аз можех само да гадая
какво ли правиш ти навред?
С толкоз грижи аз дарявах те
и с толкова любов,
затънеше ли, аз спасявах те,
чувах жалния ти зов.
И колко тъй безсънни нощи
свързани с тебе аз прекарвах.
В мечти, сънища, изобщо
в нощите си аз докарвах
всичко, имаше ли с тебе общо.
Колко много те ценях,
ти беше моето спасение.
Надали на другиго толкова държах,
тогава нищо друго нямаше значение.
Беше само ти
Само твоите ръце
Само твоята усмивка.
Само твоите очи
Само твоето сърце…
Такава бях щастливка.
А сега какво остана?
Толкова много самота…
И като че ли в замяна
на грижите, на обичта,
не получих любовта желана,
получих само празнота.