PDA

View Full Version : Прилики и разлики между Шекспир и Молиер като драматурзи



jakata1
01-17-2010, 09:44
хораа спешно е трябват ми няколко прилики и разлики между Шекспир и Молиер като драматурзи.

Липсва описателно заглавие!
kalpazanka

kalpazanka
01-19-2010, 07:20
ПРОТОРЕНЕСАНС

Проторенесанс=Предренесан

Проторенесанс - период, който предшества Ренесанса и представлява
същинския преход от Средновековие към Ренесанс. Проторенесансът е
период, а не епоха.

Италиански Проторенесанс 1265-1321 г.

В общи линии времето на ИП се припокрива с живота на Данте Алигиери
1265-1321г.

Причини за възникването първо в Италия:

- в Италия най-рано са назрели условия за пробив в средновековното
феодално общество и оттам за пробив в средновековната култура. Причини:

- обществено-политически причини -

възникване на буржоазна класа, географското положение на Италия - център
на средиземноморската търговия.

- културни предпоставки - Кралство Италия е обединено едва след 1860
г., предренесансова Италия не е обединена, а се състои от множество
градове-републики (Геноа, Венеция) и феодални владения. Италия е
наследник на културата на Римската империя - език, литература,
архитектура, древни паметници.

- други предпоставки - Ренесансът се появява първо в прованса, но
по-значително е развитието му в Италия, защото през втората четвърт на
13 век започват войни, които стават причина "възраждането" по тези земи
да угасне.

=Данте Алигиери= 1265-1321

- произхожда от аристократически род, силно обеднял през 13 век. Данте
се гордее с рода си. Флорентинец.

- в края на 13 век младият Данте желае да участва активно в политическия
живот, но приетия устав, забраняващ господарстващите аристократи да
участват в политическия живот му попречва.

- преди да навърши 30 Данте се изявява като поет и политик

- по това време в Италия съществуват две политически партии

- гуелфи, които смятат, че обединението трябвада стане под властта на
папата. След време се разделят на черни (крайни) и бели (умерени), Данте
е бил от белите, докато бил в Рим "черните" спретнали заговор и така
между 36-тата и 56-тата си година Данте е изгнаник в различни места в
Италия, тогава той създава и повечето си творби.

- гибелини - под владението на германския император

Данте е ренесансов човек, човек на новата епоха - независим, действен,
мощно въвлечен в политиката - vita activa. Като творец Данте е фигура на
прехода - "с едения крак е в Средновековието, а с другия си крак е
прекрачил в новите времена". Данте е последният поет на Средновековието
и заедно с това е първият поет на новите времена.

- Историята за Беатриче. Любовта между Беатриче и Данте е била
извънбрачна, копира куртоазната любов (духовна връзка).

ТВОРЧЕСТВО

- Ранна лирика на Данте - общо 45 стихотворения.

- "Нов живот" 1291 г.

Това е първата творба на Данте, още не е преведена на български. В
Италия по времето на Данте творбата е била известна като "Легенда за
света Беатриче". "Нов живот" не е оригиналното заглавие. Различава се от
провансалската лирика по това, че образът на любимата не е обобщен
образ, а конкретна жена, представена с името си, а не с псевдоним.
Жанрът на "Нов живот" следва жанровия модел на рицаря Улфрих фон
Лихтенщайн - "Обожание на дамата".

Обща характеристика на "Нов живот" - редуване на проза и лирика, книгата
се състои от 42 глави, повечето от които са много кратки, присъства
по-голяма част от ранните стихове на Данте - 31 стихотворения, 26 сонета
(италианският има 14 стиха - 4+4+3+3, английският, Спенсъров 13 -
4+4+4+1), 2 канцони (провансалски жанр, по-голямо стихотворение от
сонета, сложна римна схема), 2 балати (различно от балада, романски жанр
~ песен, танц) и 1 мадригал. Сходство - по-голямата част от
стихотворенията в "Нов живот" са придружени от тълкувания. Най-ценното в
тази книга - 1. самите лирически образци, разкриващи много силен,
гениален поет и 2. начина, по който е представена Беатриче. Единствената
творба, която Данте пише в родната са Флоренция. Данте нарича творбата
"Книга за моята памет" - т.е. книга, която възкресява спомена за
любимата. В "Нов живот" се натъкваме на символика, близка до
средновековната, но тя вече не е изцяло ориентирана към Бога, а в
центъра й са Беатриче и Данте. Данте без колебание нарича любимата
"nove" (буквално деветка). Идеята, че срещата му с Беатриче и любовта им
са били предопределени.

- "Божествена комедия" 1305-1321 г.

Два са мотивите, които движат Данте, докато пише "Божествена комедия" -
любовта към Флоренция и любовта към Беатриче. В средновековната реторика
комедия е била всяка творба с благополучен край, за разлика от
трагедията, която е завършвала с гибел и крушение на героя.
Наименованието "Божествена комедия" се среща за първи път 234 години
след смъртта на Данте . "Divina Commesia", издание на Лудовеко Долче
1555 г., но още през 14 век Бокачо нарича поемата "божествена" като
израз на възхищение пред поетическите стойности на творбата. Обем -
нворбата съдържа общо 14 233 стиха (като стихов обем е между "Илиада" и
"Одисея", като най-голяма е "Илиада"). Жанрът - поема (епическа поема,
защото доминира повествование, разказът за една изумително събитие).
Поемата е във времевия пояс на италианския Проторенесанс. В жанрово
отношение има известна близост със средновековния жанр на видението -
"visio". Данте е един от най-наметените умове на епохата, той е
необикновено съчетание между гениален поет и енциклопедичен ум.
Енциклопедичното в "Б. к." е това, че Данте създава модели на светове,
описанието е подробно и картинно, издателите дори включвали чертежии
схеми, онагледяващи дантевото описание. "Божествена комедия"
представлява огромна мрежа от символи и алегории. В писмо на Данте до Де
ла Скала Датне обяснява смисъла на своята творба, където говори за
четири смисъла - 1. буквален - съдбата на душите след смъртта, 2.
алегоричен - идеята за възмездието за стореното, връзката между "този" и
"онзи" свят, 3. морален - поемата трябва да предпази човека от злото и
греха, 4. анагогически - възвисяващата и облагородяващата любов на поета
към Беатриче. Кабалистичните възгледи на Данте и "Б. К." - тезата, че
числата притежават символен смисъл, като дълбоко религиозен човек Данте
смята, че хармонията на небесните сфери е базирана върху хармонията на
числата. Основните мисла - 3, 6, 9, 15... 3 и кратните му, 10 и неговите
кратни, 7, защото е съставено от 3 (св. Троица, сакралното и небесния
свят) и 4 (символизира земното). Трите части се наричат кантики ("Ад",
"Чистилище" и "Рай"), всяка кантика съдържа 33 песни. Данте добавя
встъпителна песен преди "Ад", общия брой на песните е 1+33+33+33=100. В
ада има 9 кръга, "Чистилището" представрява планина, има 7 кръга, "Рай"
има 9 кръга (емпиреи) - небесни сфери. Формата на поемата "Б. к." -
тристишие, тройна рима - aba bcb cdc. Магическите цисла трябва да внушат
не саво хармонията на света, но и идеята за предопределеност. Беатриче
се появява в 32-ра песен на "Чистилище", за първи път името й се
споменава в 36-ти стих на тази песен. Данте държи неговият разказ за
видението да се възприема като истинен. Пътешествието се е състояло на
10-17 април 1300 г., когато Данте е бил на 35 години (на попрището
жизнено в средата) и е юбилейна година за католическата църква. 10-17
април е Страстната седмица, само през тази седмица и през тази година е
било възможно да се случи чудо и смъртен да бъде допуснат до Рая, а след
това да се завърне, за да свидетелства. Начало на поемата - тъмнината и
здрачът са символ на безпомощността на човек пред превратностите на
живота. Самият лес символизира човешките заблуди. Трите звяра лъв,
пантера и вълчица символизират определени грехове, но освен това и
определени социални организации. Лъвът - гордост, френската монархия,
пантера - сладострастие, Флоренция, вълчица - сребролюбие и продажност,
папския двор. Най-мащабното идейно послание на "Б. к." е , че маже да се
тълкува като алегория на човешката душа - възможността в Чистилището
душата да се пречисти, за да достигне да Рая. Когато влиза в
Чистилището, върху челото на Данте се виждат изписани седем букви "Р",
съкращение от латинската дума за грях. С преминаването на всеки следващ
кръг, по едно "Р" се изличава. Персонажна система - три централни
персонажа - Данте, Вергилий, Беатриче. Тези образи се раздвояват между
конкретно-биографичното и литературно-въображаемото
(символно-алегорическо). Данте преминава през всичките 100 песни,
Вергилий през първите 67, а Беатриче - през последните 34 песни. Избран
е Вергилий - 1. земляк е на Данте - от Тоскана, 2. Вергилий се ползва
със симпатии на римокатолическата църква, защото се счита, че е
пророкувал раждането на Христос въпреки че е езичник. Какво символизират
трите основни персонажа - Данте - човешката душа, Вергилий - човешкият
разум, символизира и всемирната монархия - Обединена Европа, Беатриче -
божествената мъдрост, благодатта. Езикови особености - в "Ад" не се
споменава името на Бога, то е табу, и трите кантики завършват с думата
"звезди". Анагогически смисъл на поемата - Беатриче като символ на
любовта. Концепцията за любовта - през Средновековието - само два вида
любов любов към Бога (amor dei) и любов към всичко останало (amor
mundi). Според Тома Аквински има три вида любов - натурална -
гравитацията, любовта, която кара камъка до пада на земята, в "Рай"
Данте говори за този тип любов, чувствена - свързва мъжа и жената - и
разумна - любовта към Бог. Новото, което допуска Данте към тази теза е,
че може да съществува разумна любов между мъж и жена. В 32-ра песен на
"Чистилище" се намира единственият детайл, относно физическите черти на
Беатриче - тя е била зеленоока. Отношението на Данте към Беатриче е
преклонение, подобно на преклонението към Дева Мария, няма и намек за
чувственост. Данте не осъжда чувствената любов между мъжа и жената, но
осъжда прелюбодеянието.

=Джефри Чосър= 1340-1400 г.

Джефри Чосър е принадлежал на прослойката на нормандските завоеватели на
Англия. Предците му са били занаятчии, преселили се в Англия заедно с
нормандците, фамилията му в буквален превод -Обущаров. С течение на
времето фамилията му се замогва и Чосър има достъп до кралския двор,
участва във военни действия срещу Франция и бива в плен около 1 година.
По това време усъвършенства френския си език. Джефри Чосър е двуезичен
писател - френски + английски. През 1386 г. предприема поклонническо
пътуване до гр. Кентърбъри, поклонение на гроба на епископ Томас Бекет.

ТВОРЧЕСТВО

- 1387 г. Джефри Чосър започва да пише "Кентърбърийски разкази". За
разлика от "Декамерон", "Кентърбърийски разкази" остават незавършени,
Чосър умира. Връзката между Бокачо и Чосър - Чосър е бил управител на
лондонската митница, бил е един от богатите хора на епохата, заедно с
Петрарка е притежавал една от най-богатите библиотеки в тогавашна
Европа. Чосър става пратеник на английския крал в Италия. Връщайки се в
Англия, носел произведения на Данте, Петрарка и Бокачо (ръкописи).
Сравнение между ранния Чосър и ранния Бокачо - съществена разлика,
Бокачо е изцяло в сферата на ранноренесансовата литература. Като цяло
английската литература на 14 век е принципно средновековна. Първият
пробив прави Чосър, но ранните му произведения са в пределите на
средновековната английска литература. Чосър превежда "Роман за розата",
който е средновековен куртоазен френски епос. Превеждането не е било
трудно за него, защото е владеел перфектно френски. В "Р. за р." са
синтезирани много принципни средновековни възгледи, анекдоти и оценки за
любовта. "Роман за розата" и "Декамерон" са основните модели, които
Чосър използва при създаването на "К. р.". Като средновековен автор
Чосър предпочита средновековните жанрове - видение и средновековна
алегорическа поема. Първата творба на Чосър е "Видение за херцогинята"
1369 г., написана по поръчка след смъртта на херцогина Бланш.

- "Кентърбърийски разкази" - от Бокачо е възприел идеята за рамкирана
композиция, рамката в "К. р." е едно поклонническо пътуване до
Кентърбъри и обратно. На 16 април през деня в хана на Хари Бейли се
събират 29 поклонници, решили да отидат до Кентърбъри. Ханджията толкова
харесва компанията, че решава да се присъедини, той предлага на път за
К. всеки от участниците да разкаже по 2 истории на отиване и 2 на
връщане. Пътуват на коне, пътуването до К. трае 2 дена в едната посока.
Докато при Бокачо героите са на едно място, когато си разказват истории
т.е. рамката е статична, то у Чосър рамката на повествованието е
динамична-пътуване. Новелите е трябвало да бъдат общо 120, Джефри Чосър
успява да напише 21 завършени новели и 3 незавършени. Както "Декамерон",
така и "Кентърбърийски разкази" са сборници с разкази, разликата е, че в
"Д." разказите са прозаични, докато "К. р." са в стихотворна форма.
Чосър се проявява като виртуозен поет. Бокачо първи въвежда и утвърждава
в италианската литература прозаичната новела. По времето на Чосър
английската литература е все още средновековна, а в епохата на късното
средновековие преобладаващите епически жанрове са в стихотворна форма -
жанровото съзнание на Чосър е било обсебено от средновековните жанрови
представи. Изборът на форма зависи от предпочитанията на епохата. В
"Кентърбърийски разкази" са съчетани различни жанрове - рицарска повест,
рицарска новела, пародия на рицарска новела, пародия на анималистичен
епос, фаблио, хомилия, басня, пародия на басня. Разказвачите у Бокачо са
10, а при Чосър - 30. Разказвачите в "Декамерон" са от една прослойка, а
у Чосър те са рицар със своя син, занаятчии (дърводелец, мелничар),
стюард, 3-ма монаси, игуменка, школари, тъкачката от Бат - говорителка
на Чосър по въпросите на любовта, моряк. Чосър дава портретна
характеристика на разказвачите и по този начин ги индивидуализира. Чосър
е майстор на характерния детайл. Темата за любовта - Чосър приема
средновековното разбиране за любовта, представено в "Роман за розата",
любовта е представена във всички свои прояви - от възвишената любов,
през куртоазната любов, до плътската, нещо подобно прави и Чосър.

РЕНЕСАНС

Граници: от втората четвърт на XIV век ~ 1330 до средата на XVII век ~
1642, границите са все пак условни.

Ренесанс - културна епоха в историята на европейската цивилизация, която
е свързана с високи постижения в науката, литературата и изкуството.
Буквален превод - Възраждане. Ренесанс - характерен за народите от
централна и западна Европа. Ренесанс - възраждане на античната
литература и култура, на древната калокагатия. Секуларизация - отделяне
на църквата от държавата (в исторически план), в културноисторически
план - отделяне на изкуството от религията. Преход от теоцентризъм към
антропоцентризъм. Новото е това, че на ренесансовия човек е предоставено
правото на избор, каквото средновековният човек няма. Нов тип
персонализъм - култ към съвършената личност, която само от части се
припокрива с представата за богочовека - Христос. Извършва се
реабилитация на плътта - възвръщане към представата на Античността за
красота и еротика. Субектът на културата през епохата на Ренесанса - има
широк кръг от интереси, това е гений, притежаващ изключителни познания и
умения в няколко области - примери - Леонардо да Винчи и Микеланджело
Буонароти.

Деление на Ренесанса:

- Ранен Ренесанс

Ранният Ренесанс започва като тясно фиологическо направление, свързано с
култа към древногръцката литература и латински език. Най-бележити
латинисти са били Франчески Петрарка в Ранния и Еразъм Ротердамски във
Високия Ренесанс.

- Висок Ренесанс

Италия е класическата родина на Ренесанса, но използват термина
"хуманизъм".

Италиански Ренесанс - 1327 - май 1527 г.

Най-късни форми на Европейски Ренесанс - испанския и английския.

-ХУМАНИЗЪМ-

- човечност, човеколюбие;

- система от възгледи, изразяващи защита на човешкото достойнство, грижа
за хармоничното развитие на човешката личност;

- във връзка с епохата на Ренесанса - хуманизмът е идеологията на
европейския Ренесанс. Нова представа за човека, преоткриване на античния
идеал за хармонично развития човек.

Хуманизмът е исторически феномен, възникнал с появата и утвърждаването
на европейския Ренесанс (14-16 век)

Италианците използват термините:

- треченто - културния и литературния ранен италиански Ренесанс XIV век;

- куатроченто - XV век;

- чинкуеченто - XVI век - висок Ренесанс, барок и маниеризъм в Италия

Условни граници - 1330 - 1642 г., след 1527 г. италианската култура
преминава към барок и маниеризъм.

Граница между италианския Проторенесанс и Ренесанс е границата между
Данте и младия Петрарка. Франческо Петрарка е първият велик италиански
хуманист.

=Джонани Бокачо= 1313-1375 г.

- Също е Флорентинец. Първият биограф на Данте Алигиери. Италианците
считат Бокачо и Петрарка за първите хуманисти, двамата са били и добри
приятели. Петрарка е представител на научното направление на италианския
Ренесанс, а Бокачо на народно-демократичното.

Бокачо пише сонети на италиански, но пише и 16 еклоги на латински език.
Тоъ също е бил латинист, но не от класата на Петрарка.

ТВОРЧЕСТВО

- "Елегия на мадонна Фиамета"

Бокачо се завръща в родната Флоренция от Неапол, по семейни причини и
там създава своите зрели творби. Това е първата психологическа любовна
повест в европейската литература. Съпоставнка с античната елегия -
античната елегия е метрическо произведение, през Средновековието
елегията не е непременно лирическа, а всякаква творба, която създава
скръбно настроение - обвързване на жанра със съдържанието, а не с
формата. Творбата на Бокачо съдържа 9 глави, главни действащи лица са
Фиамета (Пламена, Огняна) и Панфило ("когато всички обичат", "който
обича всички"). Сравнение с любовния роман на 19 век - в любовния роман
от 19 век имаме ситуация на любовен триъгълник, в елегията няма такъв,
ситуацията е съпруга-любовник, съпруга почти не присъства, за него не се
знае почти нищо. Фиамета не споменава дори името на мъжа си. Сюжетът - в
предполагаемата биографична ситуация изоставеният е Бокачо, докато в
"Елегия..." изоставена и Фиамета. Тя е млада, красива неаполитанка. В
повестта не се споменава има ли деца, или не, казано е, че тя е омъжена,
а мъжът й е много добър човек, тя страда, че обича любовника си Панфило
- идеята, че истинска любов между законни съпрузи не съществува.
Изповедта на Ф. не е устна, а писмена, тя пише мислите си, а последната
кратка глава представлява обръщение на Фиамета към книжката си, тогава
споменава, че написаното е най-вече за влюбени жени. В първите две глави
- история на любовта между Фиамета и Панфило, тази любов се заражда по
време на църковна служба на голям празник. От този момент Фиамета се
влюбва в непознат младеж, седнал близо до една колона. Ф. не се занимава
нито с деца, нито с домакинство, нито с мъжа си, а е отдадена изцяло на
любовта си. Малко преди срещата Фиамета сънува сън, вижда богинята
Венера, която й казва, че скоро Ф. ще срещне силна, непозната досега
любов. Оказва се, че мъжът й познава Понфило, кани го на обед, между Ф.
и П. пламва искра, той започва да идва по-често и между двамата се
установяват любовни отношения. Когато всичко върви много добре се
разбира, че П. трябва да се върне в родния си град при болния си баща.
Той решава да замине, но обещава, че ще се върне някога. В края на 2-ра
глава Панфило изчезва. Останалите 7 глави са посветени на любовните
страдания на Фиамета. П. така и не се завръща. Тази повест е опит на
Бокачо да осмисли любовното чувство. След време се чува, че Панфило се е
оженил в родния си град, което много огорчава Ф. Образците, които е
използвал Бокачо - Овидий - "Героини", Фиамета оприличава нещастната си
любов на любовта на геоините на Овидий. Бокачо е приложил речник на
митологичните персонажи, които се споменават, той проявява знанията си и
по класическа филология. Сравнение между "Нов живот" на Данте и "Елегия
на мадона Фиамета" на Бокачо - в "Нов живот" любимата е съвършена,
божествена, чиста, сравнавяна е с Богородица, в "Елегия..." новото и
типично ренесансовото е в разбирането за любовта като прекрасно и
същевременно земно чувство, не се изключва плътската любов, любовта като
върховно благо за Бокачо. Друго ново е това, че Бокачо защитава правота
на жената да направи свободен избор в любовта, дори ако избира
извънбрачната любов.

- "Декамерон" 1348-1353 г.

Ш

??;?идемия от 1348 г., обхваща около 5 страници. Бокачо говори от
позицията на очевидец, използва тона и стила на хронист, описва
потресаващи събития. Без специално разграничение този втори пласт
преминава в третия. Трета рамка - в една църква се събрали 7 благородни
дами и 3 благородни младежа. Тези герои са интересни като колективен
портрет - изпълняват функцията на колективен персонаж - разказвач. В
църквата те се запознават, уговарят се да напуснат града и да отидат в
едно имение, което е на един от младежите. Вторник сутринта те се
срещат в църквата, а вечерта вече са в имението. Вечерта вземат решение
какво ще правят - всеки ден избират по 1 човек, който да бъде "водещ", а
всеки човек разказва по 1 история - всеки ден се разказват по 10
истории. Сряда е първият ден, решават в петъците да не разказват в знак
на почит към Христовите мъки. Прекарват общо 12 дни, като в 10
разказват. Всичко приключва в неделя вечерта. Най-възрастна от дамите е
на 27 години, а най-младата е на 17, Бокачо занимава читателя с
подробности, в резултат на което се създава усещане за достоверност.
Въпреки тази достоверност, някои иследователи забелязват алегоричност.
Според Веселовски описанието на чумната епидемия има историческа
стойност, но от друга страна чумата е и алегория на умиращото
Средновековие. Така малката компания от 10 души се оказва алегория на
Ренесанса. В заключението на автора пак се споменава чумата, така се
затваря втората рамка. Любовта в интерпретация на Бокачо - естествена
човешка добродетел, природна сила, от която човек не бива да се отвръща
сам. Междутекстова връзка с Кентърбърийски разкази на Джефри Чосър.
Неномерираната 101-ва новела - разказана е от името на Бокачо ("гъски")
- внушава любовта като естествена - " за да се противиш на законите на
природата, се изискват твърде много сили. Тези, които го правят, не само
че не постигат нищо особено, но и понасят огромна вреда." - този извод е
адресиран до широк кръг хора, обвързали живота си с религията, в
"Декамерон" герои на много от непристойните случки са именно монаси,
монахини и др. - "Декамерон" дълго е бил забранен от Църквата. В "Д."
героите са много на брой, разнообразни като възраст, занимания и т.н.,
общото между тях е това, че всеки от тях е uomo virtuoso - всеки човек,
който е постигнал съвършенство в своята област. Това е новият тип
ренесансов човек, емблема на ранноренесансовата култура и литература,
той е деен, енергичен човек, уверен в себе си и постепенно започва да се
изплъзва от властта на католическата църква. Бокачо в редки сл,чаи
представя персонажи от Средновековието, единствено с цел да ги осмее, те
стават жертва на егоизма и находчивостта на новия човек. Бокачо извежда
на преден план елементите на случайността. Любовта е представена като
весела игра, при която печели най-ловкият и най-съобразителният. Бокачо
включва духовници в еротичните новели, защото - 1. обосновава своето
разбиране за любовта като природна сила, с която човек не може да се
бори, 2. Бокачо целенасочено представя духовниците в неблагоприятна
светлина, защото счита, че при техния морал има разминаване между думи и
дела. В новелите от "Декамерон" са използвани мотиви от фоблиото, други
сюжети са измислени от самия Бокачо, еротика несъмнено има.

-ФРЕНСКИ РЕНЕСАНС-

-Ранен френски Ренесанс-

=Франсоа Рабле= 1483/90-1553 г.

- Бил е изключително добре подготвен в много оласти - полиглот, теолог,
църковно и гражданско право, лекар-хирург, Франсоа Рабле е най-прочутият
френски лекар през 16 век, приживе е по-известен като лекар, отколкото
като писател. Превежда клетвата на Хипократ от старогръцки на латински
език и я отпечатва в отделна книга, физиолог - имал е изключетелен
интерес към функционирането на човешкото тяло, ботаник=

ТВОРЧЕСТВО

- "Гаргантюа и Пантагрюел" - това е единствената литературна творба на
Рабле. Този роман е съставен от 5 книги, първото българско пълно издание
е от 1984 г. Между 1532 и 1562 г. излизат на френски първите издания на
5-те книги на романа. Последната книга излиза след смъртта на Рабле.
Физиологически (скатологически - свързани с обмяната на веществата между
човека и природата и обсценни) мотиви в романа. Според Бахтин Рабле
успява да сплете двете основни линии в европейската култура, които
дотогава не са се пресичали - линията на високата култура,
интелектуалната култура и линията на народносмеховата култура.
Скатологически мотиви в народносмеховата култура винаги е имало, но
такива мотиви във високата култура още от времето на Омир до Рабле - не.
Пример за скатологически мотив - бащата на великанчето Гаргантюа (на 5
годинки) се завръща от военен поход, започва разговор между тях, темата
е как да се изобрети най-добрата гъзобърсалка, великанчето разказва за
различните си експерименти, най-добра според него е млада гъска с
пухкави пера. Човешкото тяло, погледнато отвътре.

- Пантагрюелизмът като вариант на ренесансовия хуманизъм, особености на
раблезианския смях. - Хуманизмът е идеологията на Ренесанса.
Пантагрюелизмът - по името на най-почутия от тремата великани. Имената
са значещи - Грангозие - "голяма гърло", голяма глътка, Гаргантюа - син
на Грангозие, Пантагрюел - син на Гаргантюа, винаги жаден, всежаждащ.
Мотивът за жаждата пронизва целия роман, героите постоянно са жадни и
затова постоянно ядат и пият. В 51-ва глава от 3-та книга Рабле казва,
че "Пантагрюел е идея и образещ на най-висша жизнерадост." - показателно
за внушението на романа. Пантагрюелизмът е житейска философия,
ръководство за всекидневно поведение, около името "Пантагрюел" Рабле
изгражда цяло езиково гнездо - пантагрюелион - растение, за което не е
пояснено дали е трева, билка, или дърво. По косвени белези може да се
предполага, че това е растението коноп, в самия роман обаче никъде не се
споменава френската дума за коноп. "Гаргантюа и Пантагрюел" и "Дон
Кихот" са диалогични романи, диалогът заема много важно място в тях.
Пантагрюелисти - тесен кръг от посветени, към които се обръща Рабле в
своя роман, но на някои места самите читатели са наречени така.
Панагрюелизмът като философия има 2 равнища - 1. равнище на
"материално-телесната" долница, отговаря на линията на народно-смеховата
култура (низовото определение), 2. равнище на "интелектуалната граница",
отговаря на линията на класическата филологическа култура, високата
култура. Има и второ определение, което вече препраща към
интелектуалната горница - самият Пантагрюел е идея и образец за весша
жизнерадост, оттук и определението, че пантагрюелизмът е "вечна и
несъкрушима жизнерадост, пред която преходящото е безсилно." Мотивът зъ
жаждата и утоляването на жаждата - два плана - 1. незов план - поредица
от пирове и запои, 2. възвишен план - свещената бутилка Бакбук, съветва
"пий"! Раблезиански смях - висок, гръмък и жизнерадостен смях, този смях
е методът на пантагрюелизма. Човекът е единственото живо същество,
надарено с дара да се смее, Рабле смята смеха за уникално човешко
достояние, това е дълбоко убеждение на Рабле, който е създател на
смеховата терапия в медицината.

=Мигел де Сервантес Сааведра= 1547-1616 г.

- Умира на 23 април 1616 г., в същия ден умира и Шекспир. Сервантес е
"alter ego", второто "аз" на героя си Дон Кихот, автор и герой си
приличат необикновено много. Животът на Сервантес и сам по себе си
авантюрен роман - той произлиза от благородническо семейство, той е
идалго. 1562 Мадрид става столица на Испания, Мигел учи в престижен
йезуитски колеж в столицата, където получава много добро за времето си
образование. През годините си на странстване и наемна военна служба,
Сервантес прекарва няколко години в Италия, където научава италианския
език. Като войник във флота той обикаля цялото Средиземноморие.
Най-забележителното събитие от този период е битката му при Леванто на 7
октомври 1571 г., в деня на битката Сервантес е бил болен, освободили са
го от сналажение, но той се моли да го пуснат, за да намери смъртта си,
не умира, но бива тежко ранен, лекува се повече от 7 месеца. Лявата му
рака престава да му служи. Период на пленничество в Алжир - 26 септември
1575 г. - 19 септември 1580 г., когато се завръща в родината си,
Сервантес е на 33 години. След завръщането си пише "Галатея" 1585 г. -
пасторален роман, както и пиесите "Животът в Алжир" и "Нумансия". През
1584 г. Сервантес се оженва за доня Каталина де Саласари-Паласиос, тя е
майка на двете законни дъщери на Сервантес, той е имал и една незаконна
дъщеря. Сервантес е лежал три пъти в затвора за по няколко месеца.
Валядолид 1602 г. - в затвора Сервантес започва да пише "Дон Кихот".

- "Дон Кихот"

- Това е най-превежданият роман в света. Творчеството на Сервантес
възлиза на 17 тома, но на български са преведени само някои творби.
Творческа история на романа - през 1602 г. Сервантес е в затвора на град
Валядолит, тогава е замислил и вероятно е започнал да пише романа. На 26
септември 1604 г. получава кралски лиценз за отпечатване на написаната
вече книга. В периода 1612-1614 - връх на творческата активност на
писателя. 1615 г. - анонимно продължение на "Дон Кихот" от някой си
Авелянеда - голям удар върху Сервантес, който е бил необикновено
честолюбив. В своето автентично продължение на историята на Дон Кихот
постоянно се стреми да се разграничи от историята, разказана от
Авелянеда. Името на героя - в началото на романа авторът съобщава името
на героя дон Алонсо Кихана, дон Кихот е псевдоним, избран от Алонсо
Кихана. Замисъл на романа - през 16 век в Испания са издавани множество
рицарски романи, били са изключително популярни, но не са имали
благотворно влияние върху хората, затова в средата на 17 век кралят на
Испания забранява с указ издаването на рицарски романи. "Дон Кихот" е
замислен като пародия на рицарските романи, това, което краля не постига
със своя указ, Сервантес постига още с първия том на своя роман. След
1605 г. в Испания не е издаден нито 1 новорицарски роман. Равнища на
пародийното в романа - посветителни стихотворения (10 на брой, 7 от тях
са сонети), разположени между посвещението и началото на първа глава,
мними автори на тези стихотворения са герои от популярни рецарски
романи, по времето на Сервантес. Пародията е в това, че литературни
персонажи пиша на литературни персонажи от други произведения. Равнище
на пародията в самите имена на героите. Quijote - буквално - задница на
кон, т.е. - конски задник, както смешно трябва да изгрежда героя, така
смешно трябва да звучи и името му. Росинант - бивш жребец, девизът на
Дон Кихот - "Подир мрачините се надявам на светлина" не се включва към
пародията. Санчо Панса - Санчо Търбуха, намек за добрия апетит на героя.
Дулсинея - Сладуна, Мариторнес - прислужница в хана, която се шегува с
Дон Кихот - "грозна жена". Равнище на персонажите - най-вече в двойката
Дон Кихот -Санчо Панса - класическият рицар е млад, силен, снажен,
красив, дакато Дон Кихот е над 50, слаб, мълшав. Класическият оръженосец
също е млад, снажен и силен, различава се от рицаря само по произхода,
докато Санчо е нисък, дебел, освен това язди дългоухо магаре, вместо
кон. Равнище на сюжета - както в истинските романи, и в "Д. К." героите
извършват кръгово движение - завръщат се там, откъдето тръгват. Дон
Кихот осъществява 3 похода - 1. самостоятелен в областта де ла Манча -
трае 9 дни, 2. поход със Санчо Панса, трае няколко месеца, през този
поход са най-интересните им приключения, 3. най-дълго пътешествие,
стигат до графство Барселона и брега на Средиземно море. В рицарските
романи пътешествието е низ от победни битки, докато походите на Дон
Кихот са поредица от поражения, загуби, накърняващи личното му
достойнство.

- Сравнение Рабле - Сервантес - у Рабле доминиращи са два елемента -
фантастика и гротеска. На тях се основава внушението на романа, у
Сервантес доминиращите два елемента са трагичното и комичното, които са
тясно преплетени.

- Трагикомичната тонаалност на романа "Дон Кихот" - "мъдрост в
безумието, безумие в мъдростта." - Трагикомизмът произлиза от
анахронизмът на главните герои - рицарят и оръженосецът, които са
несъответстващи на епохата, в която живеят - околните не гледат сериозно
на тях. Донкихотовска ситуация - с това понятие се обобщава начина, по
който Дон Кихот и Санчо Панса срещустоят спрямо всички заобикалящи
герои, защото те двамата не приемат действителността и срещнатите по
пътя хора, срещнатите по пътя хора от своя страна също не приемат Д. К.
и С. П. и начина им на поведение.

- Луд ли е Дон Кихот? - според Мартин де Рикер Дон Кихот постепенно
изчерпва своя вътрешен ресурс и затова героят се връща към нормално
състояние (в края на втората част на романа), преходът към здрав разум
се извършва постепенно - ако в първата част на романа Д. К. халюцинира,
когато се появи някакъв отключващ фактор, във втората част на романа
вече не халюцинира. Инволюция на лудостта, колкото повече пътуват в
действителността, толкова повече лудостта отслабва. Тълкуване на Диас -
Плаха - разглежда романа "Дон Кихот" като театрална ситуация, Сервантес
не е могъл да съперничи на Лопе де Вега, затова в романа създава нещо
като "театрална ситуация", основание за това тълкуване е, че диалозите
между героите заемат много по-голямо място, отколкото описанията. Дон
Кихот като образ-маска, Диас-Плаха смята, че Д. К. не е луд, а полага
маска и с нея играе определена роля - Дон Алонсо играе ролята на лудия
Дон Кихот.

- Донкихотизъм и Сервантизъм - Донкихотство - конкретна житейска
постъпка на непрактичност и идеализъм, каквато постъпка всеки човек може
да извърши. Донкихотизъм - "морална религия", донкихотизмът не е
конкретна постъпка, а е цялостна позиция на човека към света, мироглед,
какъвто не всички хора имат. Разбирането на Унамуно - Дон Кихот е
испанският Иисус Христос, разликата е в това, че гробът на Дон Кихот е
неизвестин, Дон Кихот е най-високата мярка за етичност, моралност и
човечност в испаноезичния свят.

=Темата за женските образи у Данте, Петрарка и Бокачо=

- Данте - Беатриче

- Петрарка - Лаура

- Бокачо - Фиамета

И трите женски имена са значещи - Беатриче - "носеща благодат", Лаура -
lauro - лавър, дафина, лавърът е символ на поетическата слава, laura -
зефир, лек ветрец, Фиамета е псевдоним, но също е значещо име - Огняна,
Пламена.

- Сходства и различия в трите любовни двойки. Беатриче е бегло
портретувана, знаем малко за външния й вид - има зелени очи, Лаура също
има зелени очи, а косата й е руса. Данте не обръща внимание на
физическото у Беатриче, докато в сонетите на Петрарка Лаура е земна
жена. При Данте представата за любимата е теоцентрична - ореантирана към
божественото. При Петрарка представата за любимата е антропоцентрична -
ореантирана към човека. И беатриче, и Лаура са съвършенни, но по
различен начин и двете са омъжени, но не за Данте и Петрарка. Данте и
Петрарка ги обичат платонически. Две фази на тази любов - 1. любовта към
живата любима, 2. любовта към покойната любима. Беатриче умира на 24
години, а Лаура на 42 - по време на страшната чумна епидемия. Сборникът
"Песенник" на Петрарка съдържа две части - "Песни за живота на мадона
Лаура" и "Песни за смъртта на мадона Лаура", писан е повече от 40
години. Фиамета - смята се, че неин прототип е любовницата на Бокачо
Мария д`Акуино, представителка на прочут род, предполага се, че е
незаконна дъщеря на неаполитанския крал. Самият Бокачо е незаконен син
на баща си. Моделът на любовта между Бокачо и Фиамета е много различен
от модела на любовта между Данте и Беатриче и Петрарка и Лаура. Бокачо и
Фиамета - страстна, но краткотрайна любовна връзка в Неапол. Фиамета
скоро се е наситила на Бокачо и го е отпратила.

=Шекспир и Молиер в развитието на драмата. Сравнителен анализ=

- Какво е общото между Шекспир и Молиер - двамата са велики театрали, а
не просто драматурзи, живеят почти еднакво дълго - Шекспир - 52 години
(1564-1616 по време на Високия Ренесанс), Молиер - 51 (1621-1673 по
време на френския Класицизъм). Брой на техните драми, без оглед на
жанровото подделение - по 37 драми. Основните жанрове, карактерни за
Шекспировата драматургия - комедия, трагедия, трагикомедия, историческа
драма, романс. Основни жанрове, характерни за Молиеровата драматургия -
фарсова комедия, висока комедия, комедия-балет, обстановъчна комедия.
Форма на драмите - у Шекспир доминира стехотворната драма (само отделни
пасажи от някои творби са в проза), у Молиер също доминира стихотворната
драма, но има и някои драми, написани изцяло в проза (Дон Жуан).
Сравнение между Елизабетинския театър в Англия и френския класицистичен
театър - Ел театър е много близък до предходния тип театър, фр. кл.
театър е близък до старогръцкия тип театър. Елизабетинския театър е под
открито небе, а френският е напълно закрите съоръжение. Лондонските
театри са били общински, задължително са се помествали извън идеалния
център, обикновено по левия бряг на река Темза. По времето на Шекспир в
Лондон е имало 7 общински театъра, които са били в постоянна конкуренция
помежду си. Име на Шекспировия театър - дълго време бил известен в
България като "Глобус", на предната фасада, над централния вход е била
поставена фигура на древния титан Антей, прочут със своята сила, вдигнал
в ръцете си земното кълго. По-точният превод обаче е "Планета", отдолу е
имало надпис на латински "Всички люде са актьори". Лондонските театри
били изградени от дърво, били много нетрайни, а също и много податливи
на пожари. Били са покрити с рогозки от речна тръстика, но е миало поне
6 или 8 входа-изхода, затова при пожар хората бързо са излизали.
Простолюдието е наблюдавало спектаклите от партера срещу сцената, в тови
партер няма седящи места. Състоятелните лондончани и аристократите са
заемали седящи места и ложи в балконите. Имало е три сцени - най-ниска,
представлява гола площадка, малко по-висока, в която има 2 колони (там
се играят всички интериорни сцени - в стаи, в зали) и най-висока сцена,
наподобяваща балкон. На този балкон се качвал актьорът, играещ Жулиета,
Ромео е бил на долната сцена. В Ел. театър няма жени-актьори, както и в
античния театър. Огромното предимство на фр. театър е, че в него има
смесени групи актьори. Английският Ренесансов театър използва музиката
като елемент на драматургията, засилено използване на музиката. Във
френската драма има не само музика, но и балет. За начало на европ.
балет се смятат 60-те години на XVII век. В закрития френски театър за
първи път се използва театрално осветление. Най-зрелищни са били
представленията в двореца "Версай". Крал Луи XIV въвежда т. нар.
"наслада на омагьосания остров", вид театрално тържество, славата на
тези тържества се разпространила в цяла Европа.

- Шекспир и Молиер като актьори - Шекспир не се изявява дълго време като
актьор, за последен път името му като актьор се споменава в 1603 г..
Познато е участието му в пиесата "Хамлет", където изиграва ролята на
призрака, на бащата на Хамлет. Молиер е много по-изявен като актьор.
Започнал е като редови актьор в бродеща трупа, с таланта си постепенно
превръща тази малка трупа в централна театрална трупа на Франция. Молиер
е бил великолепен актьор. В 6 от комедиите на Молиер присъства хитрият
слуга Сганарел, Молиер изиграл всичките роли на Сганарел, също и Скапен
от "Хитрините на Скапен", рогоносеца от "Училище за жени", Оргон от
"Тартюф", Артагонт от "Скъперникът", Арганд от "Мнимият болен" и др.

- Шекспер и Молиер като режисьори - за режисьорските способности на
Шекспир няма почти никакви сигурни данни, Молиер - разполагаме с
текст-доказателство за изявите му като режисьор. Режисирал е пиесата
"Версайската импровизация" 1662 г. Молиер се е чувствал в своето амплоа
в комедията. Държал е много не само актьорите да влизат в своята роля,
но и езикът им да бъде естествен и да стои близо до разговорната реч. С
това той е абсолютенноватор.

- Шекспир и Молиер като драматурзи - трудно е да се прави сравнение,
заради многото различия. Най-общо казано, Шекспир е бил много по-богат в
жанрово и сюжетно отношение, Шекспир работи в 5 различни драматургични
жанра, докато Молиер пише само комедии. Освен драматург Шекспир е и поет
- поеми "Озлочестената Лукреция", "Адонис и Венера", сонети - цикъл от
154 сонета. През класицизма изкуството е строго нормативно. Йерархизация
на жанровете - някои жанрове се оценяват като нисши, а други като висши,
а от там и по-престижни. Висши жанрове са трагедията и одата. Молиер е
имал предпочитание към комичното и затова се насочва към комичните
жанрове, но вече не може да премине към високите. Молиер не е знаел нищо
за Шекспир.

- Допирни точки между Шекспир и Молиер в областта на класическата
комедия. Класическа комедия - написана по античен образец. Първата
допирна точка е чрез творчеството на Плавт ("Амфитрион"), Шекспир е
използвал мотива за двойното близначество, една от пиесите на Молиер се
нарича "Амфитрион". 37-те пиеси на Шекспир - 10 комедии, 10 трагедии, 10
исторически драми, 3 трагикомедии, 4 романса. Второто типологично
сходство между Шекспир и Молиер е областта на фарсовата комедия.
Фарсовата комедия става основа на ренесансовата и по-късната съвременна
европейска комедия. Фарсовият комизъм е ситуационен, смешното идва от
ситуациите, най-често недоразбиране между героите. Шекспир е написал
само 1 фарсова комедия - "Укротяване на опърничевата", докато Молиер е
написал много - "Влюбеният доктор", "Летящият доктор", "Насила лекар",
"Хитрините на Скапен". Трето типологично сходство между комедиите е в
областта на придворната комедия . действието се развива или в дома на
аристократи, или в кралския двор. "Напразните усилия на любовта" от
Шекспир 1594 г. Действието се развива в двора на Наварския крал във
Франция. Това е една от малкото пиеси, в които Шекспир взима отношение
към стила на Барока (известен в Англия с названието юфуизъм и
характеризиращ се с изтънченост, префиненост, претенциазност). Молиер
"Мизантроп" 1666 г. може да се определи като придворна драма, заглавието
означава буквално "човекомразец"

="Укротяване на опърничевата". Идейно-художествена проблематика=

- Единствената фарсова комедия на Шекспир е "Укротяване на
опърничевата", тя е сред най-прочутите му комедии. В нея укротяването на
опърничевата Катерина се осъществява чрез серия от буфонади (в
английската терминология буфонада=гег). В съвременните постановки тези
буфонади се представят в по-културен, по-облекчен вид, не точно така,
както са описани в текста на пиесата. Философският проблем в комедията е
различаването между привидност и същност. За въвеждането на този проблем
е използвана историята на пияницата Слай.

http://download.pomagalo.com/49226/maskata+neobhodima+li+ni+e/?search=20274038&po=2

Римска култура

Религия

Както и при другите древни народи религията на римляните била свързана с
обожествяването на природата. Божествата на древен Рим покровителствали
отделните родове и семейства. Още от предкласовото общество в Рим се
почитала богинята Веста – пазителка на домашното огнище. В Рим на
особена почит били мъртвите, за които се смятало, че се превръщат в
добри духове, пазещи близките си. Много се почитали и божества, за които
се вярвало, че закрилят скотовъдството и земеделието.

След V в. пр. н. е. римляните започнали да олицетворяват своите богове в
човешки образи. Голямо влияние върху религиозните вярвания на римляните
оказали религиите на етруските и древните гърци. Всъщност през
републиканската епоха, римските богове съответствали на гръцките, с тази
разлика, че били наречени с латински имена. Зевс бил Юпитер, Хера
станала Юнона, Арес бил известен като Марс, а Атина сред римляните
станала почитана като Минерва...

Римските жреци оказвали голямо влияние на обществения и държавния живот
в древен Рим. Като цяло обаче ролята им била по-малка в сравнение с
духовниците на Изтока. Жреците в Рим били и гадатели. Чрез различни
обреди и жертвоприношения те се допитвали до боговете, преди да се
предприемат важни обществени и държавни дела.

Писменост и литература

Римляните започнали да използват писменост в края на царския период. Те
заимствали и преработили знаците на етруското писмо и го приспособили
към латинския език. С разрастването на Рим и завладяването на околните
земи латинския език се разпространил в целия стар свят. Видно е днес
колко много народи от целия свят използват латиницата.

Литературните занимания получили разпространение едва след III в. пр. н.
е. Римляните от онези времена обичали лириката, сатирата и комедията.
Първите произведения в проза на латински език се появили през II в. пр.
н. е. Римската литература достигнала до своя разцвет в края на
републиканската епоха и началото на империята. Времето на Октавиан
Август било известно като „златен век на римската литература”.

Заедно с развитието на литературата в Рим се развил и театърът. Особено
голяма популярност в античен Рим придобила комедията, тя съответно била
предпочитана пред жанра на трагедията. Рим се прочул и с изкуството на
своите оратори, най-известен, сред които станал Цицерон. В историята са
запазени и много исторически хроники на римски историци, самите римляни
почитали родовата си памет и се интересували от своите корени.

Научни знания

Римляните отдавали по-голямо значение преди всичко на практическите
занимания. От римляните сме наследили отделни практически ръководства,
които имали приложение в ежедневието. Те представлявали напътствия за
търговска аритметика, строителство и архитектура и други дейности.
По-късно в Рим се появили трудове по естествена история, граматика и по
други въпроси на латинския език. Голямо значение получили заниманията по
география – най-големия римски географ бил Страбон.

През императорската епоха много напреднала медицината. В Рим било
основано дори училище за подготовка на лекари. Подобни училища
възникнали в Източните провинции, където традициите в медицината били
по-стари.

По-малки били успехите в астрономията. По-слабо развитие в сравнение с
древна Гърция получила и философията.

Строителство и архитектура

Столетия наред римляните извършвали грандиозна строителна дейност. През
VII в. пр. н. е. няколко малки селища около Рим се обединили в един
град, укрепен с каменни стени. Тогава започнало и оформянето на
централния граски площад – известният римски Форум. Постепенно в център
на Рим се превърнал хълмът Капитолий, където били построени храмове на
най-почитаните божества. В началото на III в. пр. н. е. започнало
строителство на по-големи и масивни къщи по гръцки образец, а към края
на републиканския период в Рим се издигали и многоетажни сгради. В Рим
много добре се развило планирането на строителството чрез изграждането
на мрежа от улици, канали и други съоръжения. През имперската епоха
изключително голямо развитие получило благоустрояването на градовете.
Оформен бил своеобразен модел на римския град, който се прилагал в
строителството и благоустройството и в останалите римски селища в
провинцията. Рим и другите големи градски центрове в империята били
създадени множество храмове на божества, дворци, театри, циркове,
градини за разходка, обществени бани и най-различни други постройки,
останките, на които днес ни удивляват. Рим се прочул с огромния
амфитеатър, където се провеждали легендарните гладиаторски игри.
Колизеумът бил с капацитет за повече от 50 000 зрители! Той е
сравнително добре запазен днес и една от емблематичните атракции на Рим
днес. Столицата на най-великата империя на Европа от Античността е
известна и с великолепния храм на всички римски богове, нарече Пантеон.

Римляните останали в историята и с множеството пътища, които проправили
в цялата империя, много, от които са запазени и до днес.

Най-съществените особености на римското строителство и архитектура могат
да се видят от останките на затрупания от вулкана Везувий град Помпей,
трагедия, случила се през 79 г. пр. н. е.

Изкуство

Изкуството в Рим също е оставило следи днес. Тук е мястото да се
отбележи, че и до ден днешен великолепните римски скулптури, с които са
били украсени центровете на Рим и големите римски градове впечатляват и
днес човечеството със своето изящество и хармония. Първоначално се
издигали статуи на боговете и древните римски герои. След IV в. пр. н.
е. в Рим започнали да се издигат и статуи на почти всички по-важни
длъжностни лица и на отделни граждани. От това време майсторите на
скулпурата развили и таланта си на портретисти. След завладяването на
Елада, римляните отнесли много гръцки скулптури в Рим и Италия. Те имали
по-голяма художествена стойност от римските. Затова римляните започнали
да правят техни копия, с които задоволявали личните си и обществени
нужди.

Много силно се развило и друго изкуство свързано със строителството.
Римските мозайки и стенописи служели за украса на дворци, обществени
сгради и богати къщи. Картините пресъздавали най-чести епизоди от
гръцката и римска митология, както и сцени от бита. Римската мозайка
била с много богата светна украса. Голямо съвършенство римляните
постигнали в областта на облицоването на стените с мрамор...

В крайна сметка културата на Рим променила цяла Европа. Латинския език
се налага в целия Стар свят, заедно с гръцкия. Много народи приемат
латинската писменост и дори променят езика си под въздействието на
латинската култура и език. Културата и архитектурата на Рим, останалите
изкуство се разпространяват сред провинциите на империята и допринасят
за културното развитие на европейските народи..

HYPERLINK "http://iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post_8341.html"
ДРЕВЕН РИМ - "ПЪРВИ СТЪПКИ"

“Първите стъпки” на римската култура

1) Първите значими културни прояви в римското общество са едва от
средата на ІІІ век пр. Хр. и са неразривно свързани с двустранния процес
на инвазията на гръцката култура и на елинизацията на римската, началото
на който процес е особено ясно проявено по времето, когато Рим вече е
окончателно оформен като робовладелски полис и е разпрострял властта си
почти над целия Апенински полуостров.

Разбира се, и по-рано, по времето на разлагането на родовия строй и на
възникването на социалната стратификация в римското общество са
съществували определени удовлетворяващи нуждите на социума прояви на
словесно изкуство и култура, които, обаче, все още не са отивали
по-далеч от онова, което може да бъде наречено “културни зародиши”. Или
казано малко по-иначе: докато в Гърция точно този период на общественото
развитие е придружен и свързан с бурен литературен и културен разцвет, в
римското общество същият период е преминал напълно безплодно.

Според някои автори “изоставането на римския социум от историческия
темп” се дължи на неспособността на римляните към културно
(литературно-художествено, научно, философско и пр.) творчество. Според
други автори, обаче, то е обусловено от специфичните условия на ранната
римска история, при което от една страна населението на римското
обществено и държавно формирование се е отличавало с изключително голяма
етническа и езикова пъстрота, трудно поддаваща се на синхронизиране, а
от друга страна то е било въвлечено много повече във военни, отколкото в
културни, процеси.

Както при повечето народи, така и при римляните едни от първите проявни
форми на културата са били ритмическите трудови песни, както и култовите
химни и обредните песни, представляващи най-ранната форма на римската
поезия. Към тях се отнасят, също така, и песните, свързани с ритуалите
по погребенията, с веселбите и пиршествата, с тържествените и
триумфалните военни обреди и шествия, повестователния фолклор,
изобразителното изкуство, представляващите слаби наченки на драмата
аграрни и карнавални игри, и редица други. Всичкото това, обаче, при
римляните изключително дълго време се е намирало в “капсулрано зародишно
състояние”, което било приведено в активно и сравнително интензивно
действие едва през първите два века от Епохата на Републиката, и то
най-вече след завоюването на областта Кампания, в резултат на което
римляните влезли в непосредствен контакт с южноиталийските гърци и
съществуващата зачатъчна римска култура била подложена на елинизация.

Именно от този момент нататък дълбочината и темпът на усвояването на
гръцката култура и идеология се определяли от степента на неотложност от
решаване на новите стопански и политически задачи, пред които римляните
се изправяли. Особено забележителни жалони в този аспект са Първата и
Втората пуническа война, когато в римското общество вече е съществувала
доста мощна елинофилска тенденция, обхванала почти всички сфери и страни
на живота, с изключение почти единствено на правото, в която сфера
римляните запазили напълно своята самостоятелност и абсолютна
оригиналност.

2) Още от самото начало най-важният проводник на елинизацията е била
литературата, а предтеча на римската литература е най-видният
патрициански политически и държавен деец и реформатор от края на ІV и
началото на ІІІ век пр. Хр. Апий Клавдий. Той, всъщност, е първият
римлянин, който е оценил литературата като изключително важна
идеологическа сила и се е проявил като писател. Произнесената от него
през 279 г. забележителна в римската история Реч против сключването на
мир с цар Пир е била издадена като политическа брошура. Той е бил издал
още по-забележителен за своето време сборник, озаглавен “Сентенции”,
изцяло издържан в стила на гръцката т. нар. гномическа литература, от
който до наши дни са се запазили само три афоризми, единият от които, а
именно “Всеки сам кове щастието си”, е бил станал пословица на почти
всички западноевропейски народи.

Поетическата дейност на Апий Клвавдий не е намерила последователи сред
висшите съсловия, и първите римски поети са били хора с невисоко
социално положение, обикновено дори не са били римски граждани. Във
връзка с този факт видният консервативен политически деец, оратор и
писател Марк Порций Катон (234-149 г. пр. Хр.) пише, че сред римляните
поезията съвсем не е била на почит и тези, които са се увличали от нея,
обикновено са имали порицаваната склонност към увеселения и
безделничество. Все пак, обаче, дейността на Апий Клавдий и на неговите
последователи е имала това важно значение, че е посочила, че пътят на
възникващата римска култура преминава през използуването на опита и
постиженията на гръцката.

Наистина, първоначално при възникването на римската култура гръцката
тематика е била преобладаваща и дори дълго време е имала характера на
очевидно подражателство, но постепенно проявяващите се още от самото
начало тенденции на подбиране, преработване и адаптиране към актуалните
нужди на римското общество се засилили. В тази връзка силно впечатление
прави фактът, че още от самото начало “римската подражателност” всъщност
е била подчертано “подборна” и е била насочена към онези именно културни
видове, които най-добре са подхождали и съответствували на културното
ниво на римската публика. Става въпрос за това, че тази “подражателност”
е била обърната не към използуването на последните и най-“модерните”
елинистически културни форми, стилове и течения, а към пригодните за
разбиране от римската публика стари културни видове, характерни за
полисния период – епоса, трагедията и комедията, и така именно тези три
жанрове всъщност са поставили началото или изходната точка на историята
на римската култура.

3) Почти веднага след свършването на Първата Пуническа война, през 240
г. пр. Хр. бил тържествено отпразнуван празникът “Римски игри”, на който
висшите римски власти отдали такова важно политическо значение, че
осигурили и “международно присъствие”, като поканили своя сицилийски
съюзник – тиранът на Сиракуза Хиерон. В репертоара на това празненство
за първи път е било въведено изпълнение на драматична постановка на
латински език, а написването на драмата и обезпечаването на нейното
поставяне е било поръчано на Ливий Андроник (284-204 г. пр. Хр.).

о

р

д

-По произход той е бил грък, военнопленник, роб и освобожденец, учител в
заможна римска фамилия, изцяло сменил гръцкото си име с латинско. Той
превел на латински език “Одисеята” на Омир, който факт сам по себе си
представлява първия в европейската литература художествен превод. Тъй
като явлението “художествен превод” е било напълно непознато, Ливий
Андроник е бил поставен пред необходимостта самостоятелно да установява
принципите на превода, и той се възползувал от възможността да направи
максимална адаптация на гръцкия оригинал към културното ниво на римското
общество; с което, всъщност, той пръв установил принципа на свободния
превод, който впоследствие станал образец за подражание от всички
по-нататъшни римски преводачи на произведения на гръцката култура.

Най-характерното за случая е това, че установеният от Ливий Андроник
принцип на свободния превод всъщност е изпълнявал задачата в максимална
степен да нагоди произведението към културните и идеологическите нужди
на римското общество, да обогати римската култура с помощта на чужд
материал, и че по своята същност този свободен превод е бил считан за
самостоятелно литературно творчество.Ето защо “Латинската Одисея” на
Ливий Андроник впоследствие в продължение на повече от два века е била
школска книга, а днес е считана за първия паметник на римската
литература; нещо повече - самият автор, който впоследствие е работел в
сферата на културата още почти четири десетилетия, днес е считан за
основоположник на всичките основни видове или жанрове на ранната римска
литература.

4) По същото време на културната сцена особено ярко се е откроил и Гней
Невий (270-201 г. пр. Хр.), родом от областта Кампания, участник в
Първата Пуническа война, който, макар и да е работел в сферата на същите
литературни жанрове, както и Ливий Андроник, във всеки отделен детайл е
вървял по напълно собствени и оригинални пътища. Той е и първият римски
комедиограф, подложил на особено остра подигравка редица влиятелни
римски политици, като напълно открито е споменавал и имената им. Тъй
като за римските условия неговата волност се е оказала превишаваща
пределите на предпазливостта, тя не е намерила никаква социална
поддръжка и продължение, а самият той през 206 г. пр. Хр. е бил поставен
в затвор, а после - на позорния стълб и бил изгонен от Рим, след което
следващите комически поети започнали да избягват актуалните политически
нападки и дори теми.

Гней Невий е автор на т. нар. контаминация, представляваща оригинален
похват, използуван от него при преработването на гръцките комедии, който
се изразявал в засилване на комичния ефект чрез вмъкване в текста и
сценичността на една пиеса на мотиви от други комедии. Той е оригинален
автор и на редица произведения, най-известните от които са “Ромул” и
“Класцидий”, принадлежащи към жанра на т. нар. претекстати (fibula
praetextata), представляващи основани върху специфично римски сюжети
исторически трагедии, при които главните действуващи лица били облечени
в специална тога, наречена praetexta, която се използувала от жреците и
магистратите. Онова, което е най-характерното за тези произведения, е че
като тяхна основа са били използувани свързани с римската история
военно-исторически събития, при които, обаче, за засилване на трагичния
ефект изключително умело е използуван принципът на контаминацията, като
са вмъквани образи, теми и идеи от напълно съвременната и най-актуалната
политическа обстановка.

Гней Невий е автор и на първия римски литературен епос “Песен за
Пуническата война” (Bellum Punicum), написан на стари години и по време
на изгнанието му, която поема включва 7 книги и в която за първи път в
римската история е описано самосъзнанието и националната гордост на
римския народ, което по-късно е оказало изключително силно влияние и
върху творчеството на Вергилий.

5) Освен официално институционализираните през 240 г. пр. Хр. стари
“Римски игри”, през 220 г. били учредени и т. нар. “Плебейски игри”, а
през 212 г. пр. Хр. - и “Аполоновите игри”; през 194 г. пр. Хр. към тях
били прибавени и “Игрите в чест на Великата майка на боговете”, които
също така били обогатени с театрални представления, и всичкото това
засилило търсенето и привличането в Рим на драматични и актьорски
таланти.

Към новодошлите в Рим за изява специално в сферата на комедиографията е
Тит Макций Плавт (254-184 г. пр. Хр.). Биографичните сведения за него са
твърде оскъдни, но се знае, че е роден и отрасъл в Умбрия, както и че
точните дати на две от неговите комедии са 200 и 191 г. пр. Хр.
Предполага се, че името му Макций е било възникнало по-късно, че
първоначално той е бил известен като Тит Мак, и че Мак всъщност е
театрално-сценично прозвище на една от театралните маски. На всичко
отгоре много добре е известно и че името Плавт също така е прозвище,
което означава “дюстабан”.

Все пак Плавт е бил изключително плодовит автор на голям брой комедии,
двадесет от които са дошли до наши дни в цялостен и почти непокътнат
вид, а към най-известните от тях се отнасят “Аулулария” (“Гърне”,
“Имане”, “Съкровище”), “Амфитрион”, “Близнаци” (“Менехми”, “Двамата
Менехм”), “Войникът самохвалец”, “Стих”, “Въжето”, “Ковчежето”и
“Пленници”. Езикът, който Плавт е използувал в тези комедии, за своето
време е представлявал изключително богата енциклопедия за внушително
картинно и риторично по своя характер изобразяване, което именно дало
основание на майстора на римската изящна словесност Квинтилиан (Х, 1,
99) да пише, че “Ако музите биха поискали да говорят на латински, то те
биха говорили на езика на Плавт”. Заслужава внимание също така и фактът,
че сюжетите на някои от комедиите на Плавт са били творчески използувани
в творчеството на Шекспир и Молиер.

По своята жанрова същност цялото комедийно творчество на Плавт
принадлежи към областта на т. нар. “палиатат”, наричан още “комедия на
плаща” и представляващ жанр, при който актьорите се появяват на сцената
облечени (покрити, прикрити) с маскировъчен плащ или костюм, както и със
съответни маски на лицето.

Плавт е бил талантлив адаптатор на взетите от гръцката културна
съкровищница разнообразни оригинали, които преработвал и приспособявал
към мирогледа, културното и естетическото ниво и изисквания на
най-низшите социални слоеве (градския плебс), които именно
представлявали масовата публика на римските игри. Следва да се има
предвид, че по своя манталитет този социален слой винаги е бил и оставал
изключително силно и дори пристрастно консервативен, примитивен и
непретенциозен в развлеченията си, предпочитащ жанровете на буфонадата и
фарса пред сериозните жанрове.

Като Плавтова пиеса с най-силен буфонаден и фарсов заряд обикновено се
сочи поставената през 191 г. пр. Хр. “Лъжецът роб”, в която интригата се
води от главния сценичен герой Псевдол (Pseudolus), самото име на който
е било схващано като силно изразително (от гр. pseudos – “лъжа” и лат.
dolus – “хитрост”, “измама”). При това в тази пиеса робът Псевдол е
представен не като обикновен или битово-примитивен хитрец, а като
изключително ловък “гений на изобретателността” и своеобразен “поет на
своите измислици”. Като се позовават на някои особености на този именно
сценичен образ, някои съвременни автори, като напр. П. С. Данкин, О.
Юревич и Я. Н. Коржински се стараят да лансират тезата, че чрез своето
творчество Плавт се е доказал като “представител на угнетените социални
слоеве”, че е “издигал глас против безсъвестната експлоатация”, че е
“съчувствувал на всички онези, които са се борели срещу родовата и
паричната аристокрация” и че “се е стараел чрез пиесите си да предизвика
такова съчувствие и у зрителите”. Във връзка с тази тяхна

kalpazanka
01-19-2010, 07:26
Продължение

Като Плавтова пиеса с най-силен буфонаден и фарсов заряд обикновено се
сочи поставената през 191 г. пр. Хр. “Лъжецът роб”, в която интригата се
води от главния сценичен герой Псевдол (Pseudolus), самото име на който
е било схващано като силно изразително (от гр. pseudos – “лъжа” и лат.
dolus – “хитрост”, “измама”). При това в тази пиеса робът Псевдол е
представен не като обикновен или битово-примитивен хитрец, а като
изключително ловък “гений на изобретателността” и своеобразен “поет на
своите измислици”. Като се позовават на някои особености на този именно
сценичен образ, някои съвременни автори, като напр. П. С. Данкин, О.
Юревич и Я. Н. Коржински се стараят да лансират тезата, че чрез своето
творчество Плавт се е доказал като “представител на угнетените социални
слоеве”, че е “издигал глас против безсъвестната експлоатация”, че е
“съчувствувал на всички онези, които са се борели срещу родовата и
паричната аристокрация” и че “се е стараел чрез пиесите си да предизвика
такова съчувствие и у зрителите”. Във връзка с тази тяхна теза, обаче,
съществуват редица съществени и убедителни по своя характер напълно
противопоставителни аргументи и съображения.

Преди всичко следва да бъде отбелязано, че Плавт категорично е избягвал
да поставя в пиесите си непосредствена политическа и социална тематика,
а правените от него “тънки намеци” в този аспект са били рядкост и са
били представени по начин, при който са били възприемани по-скоро като
“пикантна картина на лекомислените гръцки нрави”, към които
победителите-римляни се отнасяли с великодушно пренебрежение, тъй като
за тях “да живееш по гръцки, означава да живееш разпуснато”.

На второ место специалистите по история на литературата доста отдавна са
обърнали внимание, че действуващите в комедиите на Плавт роби са не
един, а няколко типове, два от които са основни, и това са “добрият роб”
(servus bonus) и “хитрият роб” (servus cllidus, fallax). При това някои
от специалистите подчертават, че въпреки, че във втория тип наистина са
налице някои черти на реално съществуващия роб (тъй като по силата на
своя начин на живот той е и хитрец, и лъжец и крадец), все пак той е
толкова неимоверно много преувеличен, че категорично може да бъде считан
за “създание на Плавт”, нужно му като типажен сценичен образ на такъв
майстор на интригата и измамата, който с лекота води изключително сложна
и трудна игра, измисля смели и хитри ходове и винаги излиза победител от
изглеждащите като напълно безизходни ситуации. Така, според тези
изследователи (като напр. П. Шпрангер), този измислен от Плавт сценичен
образ съществува само “в комедията и за комедията”, за да може чрез него
много по-успешно да бъде въведен зрителят в онзи илюзорен свят, в който
комизмът е най-лесно видим

Този извод, обаче, неизбежно поставя въпроса: “Интересувал ли се е
въобще Плавт от реалния, от действително съществуващия роб, или се
интересувал само от неговия контрастен и измислен за комедията и
съществуващ само в комедията образ?”

Несъмнено е, че от римските автори Плавт е първият, който е обърнал
внимание на това, че робът е човек; той е първият, който се е вгледал
във вътрешния облик на роба; несъмнено е, също така, че зад веселия
комедиен образ Плавт най-неочаквано е представил образа на един роб,
който е изключително умен и тънък психолог. Все пак, обаче, както
убедително подчертава Е. Франкел, Плавт се е интересувал преди всичко
именно от “добрия роб”, при което преценката в този аспект е била
изключително от стопанска гледна точка, и в тази връзка поне в три от
своите пиеси изрично и ясно е заставял роба да излага монологично своята
изгодна за стопанина му житейска философия: “Близнаци” (966-989),
“Лъжецът роб” (1103-1115) и “Аулулария” (588-603).

При това, тези монолози съвсем не са свободен превод или интерпретация
на някакъв гръцки оригинал, а са създадени именно от самия Плавт, като
съдържанието им е напълно еднакво: добрият роб най-добросъвестно и
старателно се грижи за делата на своя стопанин както в негово
присъствие, така и при негово отсъствие, а често пъти дори се грижи
много по-добре когато стопанинът му отсъствува. В тази връзка следва да
бъде отбелязано, че в произведенията на Плавт напълно липсва сценична
ситуация, от която да е видно какво е мястото на роба сред неговите
“другари по робство”, какви са взаимоотношенията между робите, а робът е
поставен само и единствено в контекста на неговото положение като
добросъвестна част от господарския инвентар.

6) Победоносният за Рим край на Втората Пуническа война представлява
повратна точка в римската история, превръщаща Рим от Италийски
политически фактор в Средиземноморски и откриваща му пътя на Изток, в
страните на елинистическата култура. Това, обаче, бидейки съпроводено,
от една страна, от бързото разрастване на римския икономически
потенциал, е съпроводено и от усилено и много по-тясно сближаване на
римската с гръцката култура, а от друга страна, е било съпроводено от
изостряне на борбата между елинофилите и привържениците на римската
старинна традиция. Така, в контекста на тази ситуация римският
политически елит осъзнал острата необходимост от възлагане на подчертано
идеологическа и политическа функция на културата и в частност на
художествената, научната и философско-политическата литература.

До този момент римската култура и в частност литературата са се
развивали преди всичко стихийно, но сега вече почти безспорно било
осъзнато от политическия елит, че литературата е и може да бъде мощно
средство за идеологическо въздействие. Като изключително мощен тласък за
осъзнаване на необходимостта от използуване на литературата за
въздействие върху вътрешнополитическото и особено върху
външнополитическото мнение е послужил и фактът, че при своя поход
картагенският пълководец Ханибал е бил взел със себе си немалка група
гръцки писатели. Така, възползувайки се от опита на своя неприятел,
римският политически елит предприел мощна литературна пропаганда на
своята политика, а историкът Фабий Пиктор, който през 216 г. пр. Хр.
оглавил римското посолство в светилището на Аполон в Делфи, получил
политическо поръчение и публикувал на гръцки език съчинението си
“Анали”, представящо римската история от Еней до Втората Пуническа
война.

pomagalo.com

n0rth0n
11-12-2011, 08:33
Може ли да ми напишете ЛИС на Любовта като човешка добродетел много ви моля . :)