PDA

View Full Version : Издирва се ИВАН ВАЗОВ - ЛЕВСКИ (ЛИС)



LO6IQ
01-22-2010, 08:04
Издирвам анализ , и най-вече УВОД и ЗАКЛЮЧЕНИЕ върху одата Левски от Иван Вазов.
Увода ми е най-важен.
Също така какъвто и да е анализ ,увод ,заключение върху " Паисий " и "Кочо"
Трябват ми за днес 8-) Моля помогнете 8-)
Само да спомена за какво става въпрос. На контролното ще ни даде да пишем върху определена част от произведеноето ,не върху цялото.
С дадено заглавие естествено. Примерно " Българската свобода- подарена или заслужена? (ЛИС върху ЛИРИЧЕСКИЯ УВОД на вазовата ода "Опълченците на Шипка") "

aloveyou
01-22-2010, 14:56
“Левски”
Анализ

Вазовото творчество е символът на единство между поет и народ. Да живее с пулса на родината, да въплъти в стиховете си всеки трепет на народната душа – това Вазов счита за свой неотменен дълг. Поетът трябва да бъде преди всичко българин, гражданин на своята епоха, син на своето време. Вазов оставя след себе си много безсмъртни произведения и едно от тях е “Епопея на забравените”.//Творбата е написана в свободна България. Вазов е разочарован и възмутен от следосвобожденската епоха. Кумирите на близкото минало са забравени. Висшите идеали се изместват от низки страсти. Забравени са понятията героизъм, патриотичен подвиг и саможертва. Загрижен за своите съвременници, той възкресява образите на героите. Заема се да учи новото поколение на родолюбие и героизъм. //Първата ода от ‘Е’ Вазов посвещава на най-светлата личност в нашата история- Васил Левски. Поетът благоговее пред Левски-Апостола на българската свобода. За народа Левски е една легенда, недостижим връх. В лирическия увод на одата “Левски” Вазов поставя на преден план въпроса за нравствения дълг на личността, за смисъла на човешкия живот. Сам в мрачната килия Апостолът разбира, че така не може и не трябва да се живее, че е престъпление човек да пилее силите си, когато човечеството има нужда от него “Рече и излезе” – с тези думи поетът сякаш слага край на един етап от живота на героя си, показва твърдостта на решението му. Героичното му решение е равно на подвиг. Заема се с невероятно трудната идея да накара обикновения българин, че свободата е възможна, но трябва да се извоюва. Думите му са “прости и кратки”, но са разбираеми, носят топлотата на сърцето му, защото са искрени. Той си служи с езика на народа, за да се приобщи към него и чак когато е спечелил доверието на “робите слепи”, започва да говори за бунта. Търпеливо, с много упорство Левски гради новия морален кодекс на народа, дава му кураж и сила. На дело, ежедневно пренебрегвайки смъртната опасност, доказва, че от свободата няма нищо по-свято. Левски става символът на непокорния вечно търсещ дух. Със забележително умение поетът разкрива неговото велико дело. Възрастта му се мери с възрастта на епохата, неговото единствено битие е историята. Ловък, дързък и безстрашен, спокоен и светъл Левски “внася бодрост в народния свят”. С възторг са описани невероятните превъплъщения на героя. //Романтичен, загадъчен, кристално чист-такъв е Левски в народните представи. Не име от миналото, а жив, истински. За тази представа заслугата на Вазов е огромна. Той се отнася към своя герой с много любов и преклонение. //Левски издига нов критерий за човешкото щастие: саможертвата в името на родината. Левски е не само национален герой, а въплъщение на положителните черти на българина. За да възвеличи до край своя герой Вазов рисува и най-тежките мигове от живота му. В трудностите Апостола проявява изключителна сила, животът му се слива с делото. Смъртната опасност не го плаши, знае че тя е възможна, но я е приел. Твърдото държание пред съда на “тази душа яка” е съвсем естествено. Прославил момента на неговата смърт, поетът търси мястото на Левски в световната история и го намира. Изпълнен с патриотична гордост, той го поставя редом със световните борци за свобода и правда. Вазов се обръща към бесилото, прославя го като мястото, където героите очертават своето безсмъртие. Въвеждайки в безсилието символ на най-краткия път към безсмъртието, той увековечава патриотичния подвиг на Апостола, събрал в себе си героизма на величието на една епоха.// Краят на одата “Левски” звучи и трагично, и оптимистично. Възхвалявайки най-драматичните събития в нашата история, Вазов издига величествен паметник на народния героизъм, обезсмъртява България и нейните героични чеда, изразява я с вечността.//Дори само “Епопея на забравените” е достатъчна, за да не бъде забравено името на нейния автор. Макар и малко по обем, тя е символ на нашата история – героична и славна.

puhchence92
01-23-2010, 11:08
„ЛЕВСКИ” - ВАЗОВ
(анализ)

Като герой Левски се явява в няколко горещи точки на Вазовото творчество - в разказите „Из кривините”, „Чистият път”, и „Апостолът в премеждие”, в повестта „Немили-недраги”. Навсякъде той е поставен на пиедестал, изобразен е като решителен, безкомпромисен, почти иконичен герой. В най-голяма степен обаче казаното важи за едноименната ода от цикъла „Епопея на забравените”.
Стихотворението започва с обширен риторичен монолог на Апостола, станал повод за оживена дискусия в литературните среди. Критикът д-р Кр. Кръстев упреква Вазов, че е изопачил представата за Левски като човек на делото, като естествен и прагматичен и го е представил като човек на колебанието и размисъла. Писателят обаче изхожда от своята художествена истина за героя, подчинена на общия епопеен замисъл, която, естествено, не се припокрива навсякъде с историческата истина. Към миналото Вазов пристъпя не като историк, а като поет, като психолог, като философ на човешкото поведение. Творбата открива полемиката за смисъла на живота, диспута за свободата и робството с една метафора в един богат на значения стих:
Манастирът тесен за мойта душа е
Дякона е надраснал монашеското си битие, килията е отесняла за поривите на душата му. Съвестта му говори иначе. Служенето на Бога с расо, с пост, с молитви не е истинско служене. Пътят през храма не е истинският, правия път към всевишния.
При Вазов не бива да се търси нещо повече. За богоборчеството трудно може да се говори, дори и в знаменития финал на одата „Кочо”:
И господ от свода,през гъстия дим
Гледаше на всичко тих,невъзмутим
Дякона Левски не е разбунтувал се божи служител като Гео Милевия поп Андрей например. Напротив, той търси приобщаване към божественото, но такова, при което догмата ще остане безполезна и излишна: „мисля, че канонът/мъчно ще направи да замлъкне стонът”. Най-същественото обаче е друго-чрез проговорилата съвест на героя започва дебатът за служенето на народа, за пасивността и делото, за примирението и бунта. В действителност поетът се обръща към нравствените корени на учението, към християнството с човешко лице. Грижата за ближния, братската помощ и две-три прости думи на утеха към страдащия са нещо значително по-голямо и по-истинско от ритуалната жестовост в храма:
Че ближний има нужда не в молитва,
а в съвет помощ, когато залитва
Чрез образа на героя творбата утвърждава същността на „словото-дух”, „словото-светлина”. Снизяването, битовизирането на канона, съчетано с разговорен език и прости примери от живот, обратно на тезата на д-р Кръстев, са реверанс към действителния Левски, за когото се знае, че е бил изключителен прагматик, непосредствен, контактен и прям.
Точката на този психологически уплътнен монолог е поставена по вазовски рязко, изведнъж:
Рече и излезе.
Почти навсякъде в „Епопеята” героите са представени в преломни моменти от живота им, когато взимат съдбовни решения. Веднъж направили своя избор обаче, те следват уверено поетия път. В този смисъл ритуалният поетически жест „Рече и излезе” означава преминаването на героя в друга битийност в качествено ново състояние на духа и делото. Илюстрация на тази теза е и авторовата характеристика на Апостола, който вече живее „под външност чужда и под име ново”.
В същинската част на одата Левски е изобразен във величаво-патетична светлина. Той е безукорно честен, всеотдаен, предан на делото, устремен към заветната цел-всеобщото въстание и освобождението на народа. Мисълта за бунта е едничкото му вдъхновение, а отношението му към това съдбоносно бъдеще събитие - мерило за човешка нравственост.
Апостола е вездесъщ. Той е едновременно навсякъде никъде, превъплащава се сполучливо в различни образи и все успява да се измъкне. Неусетно той се извисява, придобива необикновена романтичност и изключителност. Левски си играе с властта, подлудява я, а тя е безсилна да го залови.
Очевиден е стремежът на Вазов в тази част да извиси образа на Апостола чрез имплицитна аналогия с делото на Исус. Подобно на него, героят отдава себе си за другите, проповядва новата религия на бунта, полага основите на новата нравственост, осъществява единението на общността чрез нова вяра. И пак подобно Исус е готов да се жертва в името на своята истина:
Говореше тайно за ближний преврат,
за бунт,за свобода,за смъртта,за гроба
и че време веч е да въстане роба.
Текстът активизира познатия от Библията мотив за сеяча и словото-семе. Словото може да събуди съзнанието на роба, да поведе духа към свободата. Словото се заявява като емоция на духа, на идеята, като могъщ преобразовател на колективното съзнание, като упование и надежда. Напусналият манастира дякон превръща в своя обител цялото родно пространство, а последователното му разгръщане на делото подчертава апостолската му същност.
Апостолските му деяния са достойни за възхищение, но онова, благодарение на което се отличава от своите съвременници, е историческата му прозорливост:
В бъдещето тъмно той гледаше ясно
Поколения апостоли са будели народа, но само един е успял да прозре в бъдещето, внушава Вазов и това е необичайното, великото в образа на Левски. Необичаен е и начинът, по който е представено отношението между Апостола и народа. Две успоредни и взаимнодопълващи се тенденции характеризират това отношение: тенденцията за пълното единение и сливане между вижданията на народа и делото на Апостола и тенденцията за отграничаването на Апостала от народа, за иконизирането му и представянето му като безсмъртен светец, чиято личност е недостижима и непозната за простосмъртните хора.
Първата тенденция има основания в любимата Вазова теза за пиянството на народа сюблимния исторически момент. Думите на Апостола, прости и кратки, кристално ясни и за най-непосветените умове, пълнят с надежди душите на слушателите. Той е един от тях, те са негови братя и всеки помага на общото дело с каквото може. Ролите са широко разпределени и същевременно подчинени на една върховна и свята цел. Апостола „си няма нищо” и тъкмо затова дава всичко, т.е. единственото, което има - своя живот. Лирическото отклонение в одата е кулминацията на тезата за пълното сливане между Апостола и неговия народ:
И всякоя възраст, класа, пол, занятъе
взимаше участие в това предприятие:
богатий с парите, сиромахът с трудът
момите с иглата, учений с умът,
а той, беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен, дал си бе животът.
Втората тенденция е не по-малко отчетлива, Апостола не е просто един от многото, внушава Вазов, Апостола е велик, той е Божи пратеник на земята, който проповядва истината, въздава справедливост и буди респект. Неслучайно образът на Левски е проектиран на плоскостта на световната митология и история. Той е сравнен с Ян Хус, със Сен Симон и дори със самия Исус Христос. Мъченичеството му е съизмеримо единствено със съзнанието за поетата мисия. Обикновените хора благоговят пред него, дори малко се страхуват:
От лице му мрачно всички се бояха
селяните прости светец го зовяха
Ключова роля в открояването на образа на Апостола играе начинът, по който авторът говори за него. Интересен факт е, че името на Левски е споменато единствено в заглавието на стихотворението и само още два пъти в текста - в мига на изтезанията, когато трябва достойно да се легитимира пред тиранина. Навсякъде в останалата част на творбата Апостола е назован с възвисяващото местоимение „той”:

Девет години той
скита бездомен, без сън, без покой

В бъдеще тъмно той гледаще ясно
той любеще свойто отечество красно

Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста суров

Той беше невидим, фантом или сянка

Той беше предан и от един поп

Чрез този похват Вазов сякаш сочи високо горе в сферата на достойното и прекрасното и същевременно противопоставя Левски на поп Кръстю, наречен с показателното местоимение „тоя”, съчетано с „туй”, сякаш назидателно го излага за показ и го изобличава. Така се реализира първата вътрешна опозиция в одата Апостол-предател. Те са противопоставени в типично романтичен план. На Апостола е присъщо всичко достойно, красиво, възвишено, героично. А на предателя се приписва всичко мерзко и низко: „тоя мръсен червяк, тоя низък роб...”. Романтичният стил на Вазов се отличава със съзнателно заостряне на контрастите и крайностите и затова допуска такова изопачаване. В контекста на този стил изключително ефектна е перифразата при представянето на предателя. Образът на антагониста е майсторски изграден и чрез превръщане на името му в осъзнато табу, нарушаването, на което би накърнило песента:
и чието име не ще спомене
от страх мойта песен да не оскверня
Отношението на Вазов към предателя поп Кръстю извежда на показ един от съществените белези, свързани с битуването на „Епопея на забравените” в нашето социокултурно пространство. Става дума за това, че понякога художествените оценки на писателите по силата на въздействие върху масовата публика надминават официозните оценки на институциите. Историците и до ден днешен спорят дали поп Кръстю е действителният предател на Левски, но от съзнанието на редица поколения българи не може да бъде изтрито Вазовото клеймо върху къкринския поп.
Тъмницата изправя героя пред нови изпитания, разкрива нови черти от героичния му образ. Основното, с което се характеризира поведението му, е поемането на отговорността изцяло върху себе си - достойно, твърдо, високоморално поведение, съобразено с крайната цел, да се запази организацията, да се съхрани тя за бъдещето въстание. Един нов романтичен контраст илюстрира състоянието на героя: „смъртта беше близо, но страха далеч”. За Вазов не е достатъчно само да противопостави Левски на конкретния тиранин - турската власт, за да изобрази цялостното величие на подвига му. Затова изгражда опозицията им в световноисторическа перспектива: от едната страна са „царете, тълпата, мръсните тирани”, а от другата - постоянното търсене на истината, неспокойната човешка мисъл, подвизите на Прометей, Сократ, Колумб и Ян Хус и Голготата на Христос. От едната страна е грозният земен край на героите и мъчениците в тъмното робско минало, от другата - сияйния венец, с който ги увенчава бъдещето.
В кулминацията на одата възлово място заема аналогията на бесилото, символ едновременно на срама и блясъка и синтез на трите базисни начала в одата-тиранията, предателството и героизма в историята. В скалата на човешката нравственост бесилото е съизмеримо само с кръста, то е връх, отправна точка на духа към безсмъртието. Апологията на бесилото обаче включва и преодоляване на двуизмерната представа за него. В крайна сметка срамът отстъпва на блясъка, както предадената съвест и позора - на спечелената слава, на родилата се легенда за героя.
Вазов съзнателно прокарва антитеза между смъртта на бесилото и смъртта в леглото, уточнявайки, че става въпрос за робското минало. Смъртта на бесилото е знак за свобода, белег за храброст, достойнство и чест. Кротката смърт в леглото характеризира подлеците, шпионите и мръсниците. Вазов доразвива унищожителния сарказъм на Ботев с мотива за „топлата соба” от началото на фейлетона „Политическа зима”: „Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави лук, пък да легне и да мисли или да спи и да сънува”.
Смъртта на бесилото изкупва срама, позорните страници от робското минало, за които на поета в „Епопея на забравените” не му се ще и да си спомня. Образът, изчистен от всичко преходно, става символ на епохата, на нейната героична и трагична същност. Заедно с това смъртта на бесилото продължава един мотив, който вече е станал легенда „И твой един син Българийо/ виси на него със страшна сила!”. Този мотив в последствие богато е интерпретиран в митотворческата зона на българската поезия (например смъртта на поп Андрей в поемата „Септември” от Гео Милев).
Със своите изключителни черти образът на Левски се налага като централен в „Епопея на забравените”, а и в цялото творчество на Вазов. Той е част от процеса на включване на литературата в националната културна памет, част от градивния патент на една млад нация. Чрез делото и величавата си смърт той се извисява над тленното, над преходността, дори над националността, за да премине в общочовешката територия на безсмъртието.


имам 6-ца на тоя анализ

puhchence92
01-23-2010, 11:12
„КОЧО”
(анализ)

Почти цялото творчество на класика на българската литература Иван Вазов е наситено със спомени за възраждането на българския дух. В голяма част от произведенията си авторът се връща към славното Априлско въстание, за да разкрие саможертвата и героизма на народа, отправил последен взор и устрем към свободата. В българското Възраждане и неговия връх - Априлската епопея - Вазов търси и открива не само националната трагедия на своя народ, но и отделя място за светлите мигове от освободителната борба на българите, жадуващи своето избавление.
Възраждането започва с Паисий, за да завърши с Опълченците, като Вазов разглежда историята като процес на постепенно национално и революционно осъзнаване. Искрата, запалена от Паисий, преминава през братя Миладинови, през Раковски, Левски, братя Жекови, за да пламне с пълна сила у героите от „Кочо” и „Опълченците на Шипка”, които защитават с телата си свободата на своя народ. Историческият момент е изобразен чрез отделните етапи, през които преминава народното съзнание и съзнанието на неговите водачи. С възрожденски оптимизъм, обществен идеализъм и саможертва Вазов рисува образите на първите ни възрожденски дейци, показвайки ролята на личността за националното съзряване на народа
„Кочо” е една от най-популярните оди от „Епопея на забравените”.
Обобщителните стихове „врагът от три деня наоколо храма//гърмеше отчаян” обхваща само онези последни дни, когато оцелелите перущенци се събират в старата църква „Св. Архангел Михаил” и когато редовната войска с разрушителния си топ фактически вече от три дена е тук. Сюжетен център на одата е подвигът на Кочо Чистеменски, а за да се внуши неговото трагично величие, са нужни не толкова дълги исторически справки за предшестващите събития, колкото сгъстена емоционална атмосфера. Малката поема за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент - от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. И в неговото художествено изображение Вазов умело синтезира всичко нужно, за да се разбере кървавият подвиг на „черните сватбари”.
В драматичния хаос на битката авторът подчертава преди всичко ония моменти, които носят ефекта на изненадата - в смисъл че са точно обратното на онова, което е обичайно, естествено, нормално. Именно майката, която най-много трепери за живота на своя син, му подава напълнената пушка. Именно жената, въплъщение на всичко, свързано с мирновременния семеен живот, проверява дали в пушката на мъжа й има барут. В широките уютни поли, където са люлели внучетата си, сега люшкащите се от старост бабички носят куршуми, треперещите ръце на старците търсят оръжие. А от женските гърди - символ на безсмъртното майчинско начало - вместо мляко струи кръв. В този предметно и дори натуралистично точен детайл авторът с романтична яркост синтезира цялата неестественост на ситуацията, събуждайки в сърцето на читателя онова чувство на законен човешки протест, на което ще даде израз в края на поемата.
Много славни битки познава световната история, но по правило това са били битки на войници срещу войници или поне на мъже против мъже. А тук шепата и без това зле въоръжени и неопитни във военно отношение въстаници трябва да се сражават, обкръжени от своите майки, жени и деца, т. е. от всичко, което ги дърпа към спокойствието на мирния живот и за което се счита, че размеква мъжката десница. И не просто поради факта, че перущенската църква наистина е била пълна предимно с жени и деца и не само поради романтичния ефект погледът на художника се спира по-често върху поведението на жените, децата и старците, отколкото върху мъжете, които в края на краищата водят същинския бой. Тъкмо храброто държане на техните майки и любими помага на перущенските въстаници да посрещнат така достойно смъртта.
Изведнъж видяха там зидът съборен.” Открита вече за многочисления противник, последната крепост на въстаниците агонизира. Пред шепата омаломощени защитници на събраните в църквата жени и деца сякаш няма изход. Победата е явно на страната на тирана. Но ето, че неочаквано изходът е намерен. И се оказва, че перущенци все още могат да избират. Поне между позора и смъртта.
Във тоя миг Кочо - простият чизмар,
наранен, отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си - млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица, ….
Изобразеният тук от художника исторически факт съдържа сам по себе си такъв трагедиен заряд, че всеки опит той да бъде усилен с допълнителни ефекти само би намалил въздействената му сила. С усета на голям художник Вазов е почувствувал това и е нарисувал разигралата се кървава драма с необичайна за общия реторичен стил на одата простота. И тъкмо с тази внезапна простота на рисунъка, с тези ясни и чисти линии на образите и жестовете, перото му завинаги запечатва в съзнанието ни подвига на Кочо Чистеменски, спасил гордостта на въстаналата Перущица.
В художественото виждане на автора Кочо е герой, слят със своята среда. В неговия подвиг намира израз героичната несломимост на перущенската съпротива и не случайно по-късно името му става неин синоним. Впрочем решаваща роля за това изиграва и самата Вазова поема с двойното заглавие „Кочо” и „Защитата на Перущица”.

puhchence92
01-23-2010, 11:13
ОДАТА „ПАИСИЙ” НА ИВАН ВАЗОВ
(анализ)

ВЛАДИМИР ПЕТРОВ

„Паисий” на Иван Вазов е една от 12-те оди в цикъла „Епопея на забравените”. Цикъл, който още с броя на съставящите го творби насочва към особената числова символика - за прабългарите времето се разделяло на цикли, в които един период обхващал 12 години; годината на свой ред има 12 месеца; при християнството светите апостоли са 12. Така от пръв поглед „Епопеята...” прокарва нишките към различни културни пластове, ориентира мисълта в различни посоки.
От друга страна, самите заглавия на одите актуализират знанието на читателската аудитория за ред изявени личности и за основните събития, в които те са участвали. Моделират определен времеви, исторически и културен образец, който в сгъстен вид представя същността на Българското възраждане. И действително - отец Паисий Хилендарски поставя началото, свързано с националното самоосъзнаване на българите, с консолидирането им като народ и нация. Той трасира посоките в по-нататъшното им развитие, като според проф. Боян Пенев чертае три основни задачи:
1) развитие на българската национална просвета;
2) извоюване на църковна независимост;
3) политическа свобода.
В този план, обръщайки се към личността на хилендарския монах, в „Паисий” Иван Вазов задава ключа към осмисляне и възприемане на Възраждането в неговата сложност. В „Братя Миладинови” поетът засяга продължаващия във времето процес на просвещение и народностно самоидентифициране, на национално организиране; визира дейността на двамата братя по съхраняване на националните ценности, както и събираните от тях фолклорни материали, включени във внушителен сборник с 665 песни. Одата „Раковски” актуализира спомена за идеолога на революционното движение и борбата за национална независимост. По-нататък заглавията на поетичните творби извеждат представата за най-изявените водачи, за лидерите на народното движение за свобода („Левски”, „Караджата”) и организаторите на Априлското въстание от 1876 г. („Бенковски”, „Каблешков”, „Волов”), както и изобщо за героичната саможертва на българите в името на националния идеал („Кочо”, „Братя Жекови”, „1876”). За да се достигне до финализирането на този изключителен в същността си исторически етап, до действителното освобождение и възкръсване на „България цяла” в „Опълченците на Шипка” - творбата, с която „Епопеята...” завършва и която Иван Вазов възприема като „едно от най-силните” свои „стихотворения” (по признанието му пред проф. Иван Шишманов - 1976: 233).

Говорейки за самата ода „Паисий”, Иван Вазов споделя: „Великото значение на Паисия познавах още от статията на Дринова в браилското „Периодическо списание” (Шишманов 1976: 232). Става дума за статията на проф. Марин Дринов „Отец Паисий, неговото време, неговата „История” и учениците му” (1871 г.). Запознат с наблюденията на известния историк, както и със самия текст на светогорския монах, повлиян от „тържествения, възвишения, философския тон”, от „патоса и формата” на одите на Виктор Юго (Шишманов 1976: 232), Иван Вазов посвещава своята творба на 120-годишнината от завършването на „Историята”, или според пълното й заглавие: „История славеноболгарская о народах и о царех и святых болгарских и о всех деяния и бытия болгарская”.
Конкретния повод поетът посочва неколкократно:
1. В метатекстовото пространство: веднага след мотото той посочва годината на завършване на Паисиевата книга (1762-ра), а в края на своята творба маркира времето - 1882 г., и мястото - Пловдив, свързани с появата на одата.
2. Още с навлизането в художествената тъкан на творбата, в първия стих, внезапно и ударно отсича: „Сто и двайсет годин...” - изразът завършва с многоточие, в което творецът побира вълнение, възхита, преклонение, своя дълбок поклон пред делото и прозренията на великия светогорец. А после и във финалната поанта: „тъй мълвеше преди сто и двайсет годин”.
В контекста на тази, привична за Иван Вазов, демонстрирана документалност се вписват и останалите метатекстови знаци:
1. Заглавието, което директно отпраща към личността на хилендарския монах;
2. Мотото, цитиращо откъс от втория, авторския, предговор на неговата „История...”.
И ако портретът на Паисий следва да се разгръща през цялото фикционално пространство нататък, то тук именно: на границата между заглавието, което поставя задачата - да се говори за Паисий, и самото говорене за него, Иван Вазов вклинява мотото. Един пространен цитат, натоварен с особени по значимост функции. Цитат, чрез който живото Паисиево слово зазвучава с характерната си непримиримост към родоотстъпничеството, със страстно желание да провокира, да събуди, да изостри усета за национална идентичност и национална гордост. Слово, което иде от дълбините на времето и със своята истинност и воля да въздейства на психиката, на разума прониква в пластовете на бъдещето. Слово, в което тезисно, лаконично се посочва истината за миналото на българите и паралелно с това с невъздържан гняв се бичуват отцеругателите. Същевременно в гнева, в сарказма, в иронията отец Паисий влага своята бащинска загриженост - това е тревогата, но и поучението на бащата към непокорния му син. Защото блудният син (родоотстъпникът) - както учи библейският текст, ще се завърне към корените си, но преди това сам трябва да изстрада, за да достигне до бащините истини и изконните нравствени норми. Паисий разобличава отцеругателите, аргументирано ги побеждава във въображаемия спор с тях, за да ги приобщи към рода и истината за българското.
Из текста на втория предговор на хилендарския монах, в който, естествено и логично, в края - към все още колебаещите се, но вече спечелени за каузата на рода хора, следва обръщението „българино” („Ти, Болгарино...”), Иван Вазов подбира най-силните възклицателни изречения („О, неразумне и юроде!”), реторични въпроси („Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?”; „Или не са имали Болгаре царство и господарство?”) и дидактично-назидателни формули („Ти, Болгарино, не прелщайся [не се мами], знай свой род и язик...”). За аудиторията на Иван Вазов тези формули са познати, разбираеми, известни. Както във времето на самия Паисий са познати и близки библейските персонажи и фолклорните поетически формули. Казано иначе, светогорският монах тръгва от познатото - като богослужение, като езикови средства, за да убеди, да докаже поставената теза, да пробуди интерес към българското и историята. Аналогично подхожда и Иван Вазов - той тръгва от познатото Паисиево слово, за да изгради чрез него „неръкотворен паметник” (по Ал. С. Пушкин) на автора му.

*********

Както бе споменато вече, първият стих на одата визира разстоянието между времето на завършване на „История славянобългарска” и времето на Иван-Вазовата творба. По принципа на обратната перспектива поетът насочва своя взор назад, към миналото, към онзи не толкова далечен в исторически план, но твърде различен в човешки план период - времето на Паисий. Затова през призмата на своето собствено време (80-90-те години на XIX век) Иван Вазов се взира назад, към Паисиевия ХVIII век, откъдето ъгълът на погледа се пречупва още веднъж - към миналото, за което говори светогорецът. Тази, периодично пречупваща се перспектива, включена в общата времева дистанция, се изразява в лаконичната дефиниция: „Тъмнини дълбоки!”
После зрителният ъгъл се връща обратно, за да спре тъкмо в определеното време и пространство - в онова неясно, тайнствено, мистично-загадъчно кътче „вдън горите атонски високи”. В непознатото за обикновените хора, трудно достъпно място на „убежища скрити от лъжовний мир”. Семантичната синонимия: „тъмнини дълбоки” - „вдън горите” - „убежища скрити”, акумулира усещането за непроницаемост, неизвестност, отделеност; за целенасочена диференцираност от общочовешкото и познато пространство. С оглед на архаичните противопоставяния „център - периферия”, „обитаемо - необитаемо” („усвоено - неусвоено”) пространство като израз на опозицията „добро - лошо”, попадането в атмосферата на далечното, необитаемо и тъмно пространство е заплаха, опасност, несигурност. То е попадане в хаоса и само по себе си е равнозначно на смърт.
Но от гледище на по-късните християнски ценности дистанцирането в пустинни места, скриването от ежедневието, от „лъжовний мир”, в който властват изкушенията и греховността, е желателно, целесъобразно, добро. Това е специфичното за строго религиозния човек целомъдрено битие, свързано с бягство от действителността и аскетизъм. Провокирано е от стремежа към близост с Бога и постигане на Божия промисъл по пътя на самолишения и себевглъбяване, чрез молитвата. С оглед на времето, за което се говори - средата на XVIII век, това е разбираемо. Неслучайно в третата смислова цялост от одата Иван Вазов говори за пустинническия живот като път към разгадаването на „тайните на мрака и волята божа” - път, на който се посвещават малцина, път за избраници. Съответно и разгърнатото от поета в първата цялост мистично, тайнствено, трудно достъпно пространство е източник на благословените „места за молитва, за отдих и мир”. „Онова” място е неподвластно на времето: то е безвременно или надвременно. То е в лоното на вечността. Явленията, свързани с него, са също толкова вечни, безначални и безкрайни, неисторични: там „се чува само ревът беломорски”, звучи „вечний шъпот на шумите горски”, „на звона тежкий набожният звън”. Един свят от звуци, недосегаем за обикновените човешки страсти и конфликти. Свят, над който витае тъмнината - странна, необичайна за човешките възприятия картина, изваяна от поета многостранно и интересно.
Преди всичко Иван Вазов свежда до минимум глаголната употреба - по протежение на началните седем стиха от първата текстова част той използва само един личен глагол („се чува”), един безличен (страдателното причастие „скрити”), както и един подразбиращ се, но липсващ, отказан като присъствие („Тамо вдън горите... / [са, има] убежища скрити”). Използва сложни форми на прилагателните имена („лъжовний”, „вечний”, „тежкий”), които сами по себе си архаизират речта, доближават я до черковнославянския език като русифицирана редакция на старобългарски. Прибягва до диалектни или принципно по-архаични употреби като „тамо”, „шъпот”, „звон(а)”. Всичко това ритуализира текста, превключва го в стила на сакралното богослужебно слово, превръща го в част от ритуала. Освен това Иван Вазов насища текста със словосъчетания, построени на принципа на инверсията: „горите атонски високи”, „убежища скрити”, „ревът беломорски”, „шумите горски”, „звона тежкий”, посредством което изказът зазвучава тържествено, приповдигнато, величествено. Прибягва до специфичен звукопис, разчитайки на алитерация („мир / места за молитва, за отдих и мир” > начално „М”; „шъпот на шумите” > „Ш”) или консонанс („на звона тежкий набожният звън” > 5 пъти „Н”; по 2 пъти „Ж”, „З” и „В”), при което общата тържественост получава и съответна музикална оркестрация. Като цяло тази наситено звукова картина потвърждава усещането за трайност и непроменимост на свръхестествения, облъхнат от изключителното свят. Свят, потънал в „тъмнини дълбоки” - светът на предисторията.
Всред този свят - строго ритуализиран и почти нечовешки, Иван Вазов маркира образа на своя лирически персонаж:
във скромна килийка, потънала в сън,
един монах тъмен, непознат и бледен,
пред лампа жумеща пишеше наведен.
Три стиха от края на първата текстова цялост, които, противопоставяйки се на предходната звуковост, сега чертаят изображение. Картината е значително по-различна. На фона на всеобщата тъма и непрогледност се проявява някакво смътно просветление, едва доловима видимост - проясняват се чертите на човешкото присъствие и слабата „лампа жумеща”. Всичко е смътно, неясно, като „в сън”, но все пак - зримо. Образът е единичен, самотен, отделен от всичко останало, но го има. Оттук и прокрадващото се чувство за очовечаване на свръхестественото, на космично-недоловимото. Различен е и характерът на звуковостта. Срещу онези извечни и величествени звуци, идещи от плясъка на морските вълни, от шума на вековните непристъпни гори, от звъна на камбаните, който сякаш не е провокиран от човешки ръце, а от непостижимото - „набожният звън”, застава приглушената тишина в килията. Срещу необятността на природата - затвореното тясно пространство. Същевременно обаче един детайл обвързва двете картини дълбоко и непреодолимо - сънно-самотното съществуване на монаха се успоредява и вгражда в уникалната космическа самота. Ако има нещо, което да нарушава това единение, тази странна неподвижност, то е подтекстово доловимо и е постигнато от поета благодарение на спецификата на особения звукопис. Иван Вазов и тук прибягва до консонанс (наслагва звуците „Н” - 11 пъти; „Л” и „М” - по 4 пъти), включва ролята и на асонанс („Е” - 11 пъти; „И” - 5 пъти; „Ъ” - 4 пъти), при което тихото проскърцване от перото на пишещия монах и на жумещата лампа стават осезаеми, доловими.
Усамотението, единичността на монаха се акцентират и в първия стих от втората текстова цялост: „Що драскаше той там, умислен, един?” Неопределителното „един” се включва в спирално, макар и дистанционно организирано определение: „един монах тъмен...” (в I текстов блок) - „един” (в края на цитирания стих). Едва финалът на втората част дава да се разбере, че монахът всъщност не е сам. Той далеч не е захвърлен там, в полузрачната килия, в „онова” място, а живее в общност, в обител, подчинена на ред и строга йерархичност. Това става ясно от реторичния въпрос: „Или туй канон бе тежък и безумен/ наложен на него от строгий игумен?” Тук въпросът не очаква и не получава отговор, но допуска в себе си своеобразна предходна волност или недобросъвестност на монаха към повседневните му, свързани с вярата, задължения. Условният отговор идва по-късно - в третата смислова цялост: „той забрави всичко, дори и небето!” Разгръща се и в предпоследната част - чрез конкретното, явно непрецизно изпълнение на религиозния ритуал: „много бденья, утринни пропусна”. Но докато стигне до спецификата в отстъплението на монаха от задължителните прояви, т.е. докато отговори на поставения въпрос, Иван Вазов успява да разгърне цялостното дело на своя персонаж, извежда и доказва величието и изключителността му.
Междувременно в поредицата реторични въпроси, акумулативно натрупващи се по протежението на втората смислова цялост, поетът постъпателно разгръща представяния образ. Въпросителният характер на изказа рязко се противопоставя на основно изявителния изказ, разказността, в първата част. В натрупването на въпроси, които остават без отговор, Иван Вазов представя жанровата специфика на средновековната литература, разкрива възможните литературни съчинения, с които най-вече има възможност да се запознае читателят от XVIII век. Такива са написаните още от патриарх Евтимий жития (на Иван Рилски, на Иларион Мъгленски, на Параскева/Петка Търновска, на Филотея Темнишка); също и жития от други автори (известни или анонимни); похвални слова за светци, пострадали в името на Бога; поучителни слова; проповеди, четени в черква; дамаскини . Такава е масовата за времето култура. Евентуална възможност, която Иван Вазов „допуска” чрез реторичните въпроси е и това, монахът да пише философски трактат. В границите на възможното е дори своеобразно гранично, може би екстазно състояние, в което да е отшелникът: „Или бе философ? Или беше луд?”
Реторичните въпроси във втората текстова цялост спират рязко и внезапно, почти анжамбманно. Започва третата част, която демонстрира нов тип на изказ. Въвежда се своеобразен драматургичен ефект. Като че ли досега поетът е градил експозицията, сцената, на която да изведе своя герой. В този момент „сцената” е вече осветена и близка, ставащите неща са видими и чуваеми. Персонажът излиза от рамките на най-общото графично изображение и заявява живото си присъствие: „Най-после отдъхна и рече”, нещо повече - той получава и речева характеристика: „Конец!/ На житие ново аз турих венец.” Тук е отговорът, тук е ключът - това е своеобразната завръзка в (условно казано) „драмата”. Защото репликата на персонажа включва познат средновековен жанр - житие, но и веднага го отрича. Това житие е „ново”, и тази му новост го изтръгва не само от всичко, познато дотогава, но и от строго каноничните принципи. То е в разрез с жанра, включващ описание на живота и делото на определен светец, чрез което той да бъде прославен.
По-нататък характеристиката на персонажа отново се поема от твореца. Поетът описва действията, жестовете на монаха; спира се на блестящия му поглед - „любовен, приветен”; прониква в душата му. Той е дълбоко съпричастен с неговите изживявания, с трепета в сърцето му, с творческата му радост - радост, дълбоко лична, неизразима, неописуема. Но радост, от която и монахът, и килията, и всичко около него сякаш заблестява, затова Иван Вазов натрупва слова, изразяващи, внушаващи светлина. Същевременно той оценява труда, на който монахът е посветил „полвина живот” (Паисий е на 40 години, когато завършва своято „История...”). Оценява го с възторг, с почуда и преклонение: „труд довършен, подвиг многолетен, / на волята рожба, на бденьето плод”. Дава определение - „житие велико!”, допълващо новостта, но и осмислящо ролята, значимостта на труда за цял един народ. Значимост, с която е наясно не само поетът, но и самият монах. Въпреки че двамата са разделени от 120 години, че между тях стоят дълъг ред важни исторически събития, които променят смисъла и характера на времето, те - книжовник-просветител и модерен поет, са сродени от светлината на „идеал нов, чуден, светлозрачен”. Те двамата са обзети от необикновен, неповторим трепет, какъвто на човеците рядко е съдено да изпитват: „той фърли очи си, разтреперан, бляд”. В този момент е естествено пределното концентриране на природата - тя е същата, онази от началната първа цялост, но и много променена. Защото тук вече не става дума за тъмнината на хаоса, за бушуващото море, а обратно - за замиране, укротяване, смиряване на свръхестественото пред силата на човешкия разсъдък, ум и воля. Пред силата на човешкия дух: „към хаоса тъмний, към звездния свят,/ към Бялото море, заспало дълбоко”. Тук е кулминацията на Иван-Вазовата ода, постигната чрез активно-действената изява на светогорския монах:
и вдигна тез листи, и викна високо:
„От днеска нататък българският род
история има и става народ!”
Слово, жест, дихание са насочено концентрирани в точката на великото трансформиране: родът български има писмена история, има документ, доказващ миналата му слава. Достатъчно условие за гордост, за личностна и национално гордост от принадлежността към това именно племе - българското. Самоосъзнаването на рода български е достатъчно условие за надеждата, че народ, който е имал своето минало, своите златни дни, не може да няма и бъдеще. На фона на познатото тогава - библейското знание за живота на евреите, отец Паисий прави своето най-голямо откритие: редуват се упадък и разцвет, поробване и освобождение, тъмнина и светлина, която на фона на тъмнината изгрява още по-ярко, по-ослепително. Затова и временно (именно ВРЕМЕННО) поробеното българско царство очаква своето светло бъдеще. Временният упадък неминуемо трябва да бъде заменен от нови и славни дни. Това откритие пронизва по-нататък културата на цялото Българско възраждане. То витае в съзнанието и в мисълта на работещите след отец Паисий интелектуалци, културни дейци, в творбите на всички следващи писатели.
Започва четвъртата смислова цялост, в която, както и в петата, Иван Вазов дава сбит „преразказ” на „История славянобългарска”. В стихове и ритмика поетът претворява словото Паисиево. С това той мислено се връща към мотото като директен цитат. Повтаря истините, изречени от светогорския монах. Напомня величието на нацията. Извежда най-ценното, което са сторили българите: „че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси словене книга да четът”. И отново преповтаря откритието на светогореца за българския род: „голям е той бил и пак ще да стане”.
Като композиционен похват - разказ в разказ - вграждането на „Историята” в одата е находчиво и интересно хрумване на поета. То е аргумент, доказателство. То е и възможност за победа над въображаемите опоненти. Затова и в съпоставка с текста на цялата ода тази част заема по-голям относителен дял, по-голям брой от общото количество стихове.
Едва след като доказателството за делото на монаха е дадено, Иван Вазов отново се връща към конкретно-религиозните му длъжности. Отговорът на начално поставените въпроси идва от само себе си, но вече е на по-високо равнище. Защото оправданието за пропуснатите утринни, ако е нужно такова, е повече от категорично. То е оправдание, което се превръща в славослов. Той, монахът, който „работи без отдих, почива без сън”, е дал на рода си неизмеримо повече в сравнение с другите, по-прецизно изпълняващи монашеския ред. Той може да е „за рая негоден”, но неговото дело го възвисява до равнището на най-праведните и свети мъже. Той не само се изравнява по слава с античния Прометей, а и сам засиява в светлина. Защото:
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.