има ли сблъсък между старите традиции и новото мислене ЛИС

[bebeto1995]

Trqbva mi LIS na "Dervi6ovo seme" na tema:
1) има ли сблъсък между старите традиции и новото мислене по отношение на любовта в разказа Дервишово семе

pls pomognete mi.. :( =P~ :smt007 :smt026 :smt022 :smt022 :smt022 :smt022

II. Права и задължения на потребителите
1. Да публикуват своите теми и мнения в правилната категория и с текст на кирилица.
7. Да слагат пълно и описателно заглавие на темите си.
Това е първият и последен път, когато не трия твоя тема на латиница!
kalpazanka

[harry777]

нмам ни най-малка престава дали това, което намерих ще ти помогне, но пак е по-добре от нищо. тази тема дет си я дал трябва да я съчиниш сам. Ето какво намерих:

Душевното страдание е най-изпепеляващата и самоунищожителна болка, която разяжда човека отвътре, променя погледа му към света, нещата и хората, изправяйки го пред дилемата да избира между доброто и злото при своята реакция към тях. Неслучайно повечето творци, оставили име в литературата, разнищват човешката душа именно 6 миговете на страдание, когато човек е раздвоен и е длъжен да направи своя избор за по-нататъшния си път. Универсалната валидност на това състояние на духа обаче се изживява различно от героите на отделните автори в зависимост от тяхното светоусещане, духовна нагласа, манталитет и ценностна система. Ако в моменти на върховно изпитание и на страдание болезнено-чувствителните и гравитиращи към крайностите герои на Достоевски избират самоунищожението, то в българската литература при героите на Йордан Йовков например, страданието пречиства, извисява и нравствено преражда човека. Николай Хайтов избира друг ъгъл на полезрение към страданието - като към предизвикателство, което пробужда неподозирана сила у човека. Героите му от „Диви разкази” преодоляват мъката си с достойнство, с гордост и с непогрешим усет за вечните закони в природата и в човешкия живот. Техният житейски кръстопът неведнъж е белязан от безизходицата 6 даден момент, но способността им стоически да носят своя кръст им помага дори в раздвоението между прошката и възмездието да остават нравствено монолитни личности.
Финалната сентенция на разказа „Дервишово семе”: „На това крьстопътче тъпча сега и не виждам накъде да хвана”, съдържа целия трагизъм в живота на главния герой Рамадан. Той плаща висока цена на родовата традиция и на усилията да запази човешката си индивидуалност. Не само в края на разказа, когато е принуден да избира дали да отмъсти на човека, погаврил се с любовта му, или да остане Верен на същата тази любов, но и в целия разказ Рамадан най-често е на кръстопът. Душата му е разпъвана на кръст още по време на неизживяното докрай юношество, когато в ролята си на преждевременно станал съпруг избира влюбването и нежността пред насилието над крехката Силвина. Драматичното противоборство у него се развихря с опасна сила, след като не успява да опази любимото момиче от чуждото насилие. Заставен от дядо си под клетва да отложи отмъщението си с години, той си налага с нечовешко усилие да изпълни дълга си към семейно-родовите закони и да продължи рода. Дълъг път извървява Рамадан до последния кръстопът, пред който го изправя неговата трагична любов и на който той -добрият и високо нравствен човек- ще остане вероятно дотогава, докато съдбата се разпореди.
Рамадан е типичен Хайтов герой, който в твърде ранна възраст и в много сгъстен интервал от време трябва да понесе силата на първата си любов и изключително жестоката раздяла с нея и с надеждата си за щастие. В истинския смисъл на думата той и Силвина са жертви на родовия морал, изрично защитаващ преди всичко интересите на общността, а не чувствата на отделната личност. Онова, което за семейно-родовата общност е безсилие на невъзмъжалото момче да изпълни съпружеските си обязаности, от чисто човешка гледна точка и особено от позициите на съвременния читател, е всъщност отрицание на грубата сила и отказ от насилие над момичето, в което се влюбва за цял живот. Още при този пръв кръстопът в живота си юношата Рамадан проявява своята чувствителност и доброта, разминаващи се рязко с общоприетото и осветено от родовия морал консуматорско отношение спрямо жената. За него Силвина не е вещ, не е средство за продължение на рода и за запазване на толкова таченото от дядо му „дервишово семе”, а любимата девойка, излязла сякаш от приказките и от мечтите му. Колкото по-възторжено, чисто и светло е любовното чувство между двамата съпрузи-полудеца, толкова по-поругаваща и убийствена е продажбата на Силвина от по-големите й братя и последвалото й отвличане. Страданието и потресът от раздялата превръщат Рамадан в мъж, и то безкрайно озлобен и нещастен, доста по-рано от естественото му физическо възмъжаване.
При първия си кръстопът в живота - между любовта и примитивното консуматорско отношение към жената - Рамадан избира нестандартния за средата си път и скъпо заплаща за това. Той отказва да препотвърди безусловно традиционните повели на семейно-родовата общност, и не само в душата си, но и с цялото си същество въстава срещу тях. Докато дядото е загрижен единствено за продължението на рода, Рамадан отстоява и изстрадва правото си на любов, на личностно предпочитание и на свободата, ако не веднага, то поне в бъдеще да се разпорежда сам със себе си и със своите чувства. Той временно тръгва по отъпкания от предците си път, временно се подчинява на изискванията на родовия морал и на волята на дядо си да запази и да пренесе през времето с потомците си „дервишовото семе”. Жертвата е пренесена, повторната женитба без любов е осъществена, новият наследник на рода се появява на бял свят, а в предсмъртния си час дядото му връща свободата да отмъсти на Руфат за кражбата на Силвина.
Освобождението от дадената клетва и възстановеното равновесие в рода оставят обаче Рамадан сам с нещастието му, с озлоблението и с нечовешкото страдание да гледа в съседния двор тържеството на съперника си и трагедията на любимата жена. Вторият кръстопът в живота на Рамадан е още по-болезнен и по-продължителен от първия, защото е изцяло под сянката на злото и жаждата за отмъщение. Рамадан изживява тайно и мъчително своята драма, когато ден и нощ наблюдава през пробитата от него в плевнята дупка бурното съпружество на Руфат и Силвина и когато злото все повече изпълва душата му. В горестната си изповед пред разказвача, героят сам се сравнява с „чучело, пълно със слама”, само че неговата слама е злото, което единствено го държи на крака, кара го да яде, пие, оре и работи подобно на другите, но душата му в това време се разтерзава. Може би в това образно сравнение Хайтов перифразира мисълта на Балзак, че „страданието е железният прът, който скулпторите поставят в глинената маса, и че то я поддържа, то е силата.” Във всеки случай, „сламата-зло”, изпълваща и измъчваща Рамадан, не го довежда до престъплението и не го опустошава в нравствено отношение. Родовите ценности за семеен дълг, приличие и морал, поне докато децата му са още малки - го спират пред решителната крачка. Оказва се че дори когато героят ги проблематизира, оспорва или подлага на преоценка, той пак не ги отхвърля, защото те са дълбоко вкоренени у него.
Животът обаче постепенно променя ситуацията и в развитието на действието в разказа Рамадан стига до третия, пак драматичен, но в същото време и парадоксален кръстопът. Той е искрено убеден, че трябва да отмъсти на насилника, който навремето му е отнел любимата жена и му е погубил живота. Рамадан е в пълното си право да се разплати най-после с него, защото така му диктуват и поруганата незабравена през годините любов, и нещастната съдба на измъчваната от съпруга си Силвина, и вроденото му чувство за справедливост. Отмъщението се превръща в единствен негов нравствен императив и се препокрива освен това и с представите на родовата среда за чест и дълг, които не се афишират открито, но се подразбират. Съдбата обаче решава друго- престъпникът Руфат тежко заболява и остава напълно безпомощен на ръцете на Силвина. От любов, милост и състрадание към нея Рамадан започва отново да отлага отмъщението си и самоотвержено й помага да се грижи за съпруга си. Любовта му към Силвина се оказва по-силният нравствен императиви надделява над жаждата за отмъщение. Той не може да отмъсти на насилника, защото повече от всичко държи на някогашната си любима, която през всичките тези години е била и е останала смисълът на живота му.
Когато душата е на кръстопът - особено на кръстопът като този, пред който застава Рамадан в навечерието на старостта, човек проявява своя истински морален облик. Любовта не би имала такава решаваща и притегателна сила за героя на Хайтов, ако този герой не е високо нравствена и благородна личност, подчиняваща се на висшия етичен закон да прави добро, а не зло, дори на врага си. Всъщност не е ли най-голямото възмездие за стореното някога зло да пренебрегнеш и да изоставиш възможността за отмъщение? Руфат е по своему наказан, защото е изпаднал до положението да дължи своето съществуване на грижите и милосърдието на човека, на когото цял живот се е надсмивал и когото е наранявал. В странната си мисия на болногледач на Руфат, Рамадан неведнъж се доближава до съдбоносния кръстопът на отлаганото и незабравеното отмъщение, в който то си оставало-ясната наглед посока. Тогава му се приисква да възтържествува над повалилия се от болестта насилник или поне да му демонстрира любовта си към Силвина, но тя го спира. Силвина се оказва достойна за благородството и вътрешната сила на човека, когото тя също не престава да обича през изминалите страшни за тях години. Думите й: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!", скрепяват още повече любовта и единомислието, които ги свързват. В устата на Силвина и в поведението на Рамадан повествователят сякаш потвърждава известната мисъл на Марк Аврелий: „Истинският начин да отмъстиш на врага си е да не приличаш на него.”
Героят на Хайтов завършва своята пълна с отчаяние изповед със съзнанието за безизходицата, в която е изпаднал, но от изминатия до този момент път става пределно ясно, че Рамадан не ще кривне към злото. Нравственият му избор вече е сторен и той няма да се размине с любовта, добротата и опрощението в тяхно име. В „Дервишово семе”, както й във всички останали разкази от сборника „Диви разкази”, трагизмът и величието на необикновените в своята духовна чистота герои ги приближават към идеала за човечност и дори ги митологизират, но това не буди съпротивата на запленения от тях читател.

Използвай нещо оттук и си го доразвий... :)

[SmilezZz]

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”

АНАЛИЗ



Със сборника си „Диви разкази” Николай Хайтов се открои в съвременната българска литература като оригинален писател, пресъздал редица художествени образи, чиито прототипове населяват Родопския регион. В своя среда или извън нея героите му запазват родопската си автентичност, но тя е връзката между национално и общочовешко в хуманните стойности на любовта и омразата.

Разказът „Дервишово семе” изразява художествените тенденции на сборника „Диви разкази”.

Като начин на повествование Хайтов е предпочел монологичната реч, чрез която непринудено и убедително се разкрива душевната специфика на героя разказвач. Посредством АЗ - повествованието авторовото присъствие е естествено, органично вписано в художествения текст, организиран чрез изповедните форми на вътрешния споменен монолог. Сюжетното развитие се осъществява чрез поредица от последователни, интимно-битови събития (като се прескача голям отрязък от време, четиридесет години, тъй като този период от живота на героя се характеризира с повторяемост спрямо основния конфликт).

Главният герой на разказа е от средата на българомохамеданите, но въпросите за народностна и верска принадлежност не са в параметрите на авторовия творчески замисъл. Погледът му е насочен към душевните вълнения на героя - пораждането на любовта и омразата, довели до конфликт, който остава неразрешен до края на произведението.

Думите на Хайтов: „Моите герои са обикновено хора първични, свежи, девствени, смели и благородни” се отнасят напълно до двамата главни герои - Рамадан и Силвина. Рамадан е човек с ярък характер, с голяма вътрешна сила, но авторът не го разкрива в романтична светлина, не го изобразява без зли помисли: като светец или „ангел безгрешен”.

В оригиналната, създаваща впечатление за автентичност, реч на разказвача драматичният конфликт сполучливо е назован „възел”. „Тоя възел да ти кажа, много отдалеч се завърза. ” - така Рамадан започва своята интимно-лична изповед, чийто адресат, без да е поименно назован, става всеки читател. Това увеличава съпричастността му към станалото, въздейства при четенето на мисловната му дейност и допринася за емоционалното му приобщаване към съдбата на Рамадан и Силвина.

Заглавието „Дервишово семе” насочва към прастария проблем за биологичното предназначение на човека да създава поколение, да продължава рода. В разказа негов носител е преди всичко дядото на главния герой: „ Тука искам на Асан-Дервишов внук да писне.” Конфликт между двамата няма, защото макар представител на различно поколение, внукът не оспорва нито традицията булката да се избира от бащата (тук от дядото, тъй като родителите на момчето са умрели), а младоженецът да види своята невеста едва след венчавката, нито поставянето на биологичния стремеж да се продължи рода над любовта: „Пази, вика, дервишовото семе, инак главата ти отсичам”.

Банална, битово-прозаична е причината за ранното задомяване на четиринадесетгодишното момче Рамадан: парализирала се е дясната ръка на баба му и няма „кой къщната работа да върши”.

Действията в епизодите, очертаващи сюжетното развитие, са представени единствено от гледната точка на разказвача. За него времето се дели на щастливо - краткия му, но радостен и приятен живот със Силвина, и нещастно - обхващащо повече от четиридесет години, през което тя е жена на Руфат, като и в единия, и в другия случай водещо чувство е любовта му към нея.

Размислите на героя за неусетното раждане на една нежна и невинна, но силна и дълбока обич са изразени едновременно непретенциозно и запомнящо се: „Докато се развивахме със Силвина и побивахме, докато сме се смели и играли, то, сърцето, се набивало, набивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Напълно в духа на народната мъдрост е съждението му, че „кога сърцето се размисли за жена, то не пита ни главата, ни брадата”.

Възелът в душата на Рамадан се завързва с неочакваното, сполетяло го изневиделица събитие - отвличането на Силвина. Щастието е оттласкано от продължителен период на нещастие. Драматизмът на станалото и ставащото намира свой художествен образ в изповедните думи: „Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах”.

Сега любовта на юношата импулсира раждането на омразата към братята на Силвина, „лакоми хора”, и особено към съпруга й Руфат, „хайлазин” и „пияница” - епитетите назовават все нравствени недъзи, ненавиждани от народа. Омразата към Руфат достига до жажда за кръвно отмъщение и до нееднократното й изживяване като облекчение на задушаващата го мъка. Тези изживявания и представи не секват дори когато героят вече е възрастен мъж.

Затова неочаквани са реакциите на Рамадан, след като Силвина става жена на Руфат, когато наблюдава сцени от семейния им живот. Това е израз преди всичко на болезнената и неизлечима обич, чието съществуване се подхранва от възможността, макар и отдалеч и за малко, да вижда любимата си. Нейната мъка, изписана на повяхналото й лице, чийто външен израз е наведената й „като прекършена" глава, му подсказва, че Силвина мисли за него - едно удовлетворение сред парещата го любовна мъка. Въпреки това, минутите, когато от малката дупчица е вперил поглед в тясното прозорче на Руфатови, са изтощително мъчителни поради безсилието да си върне момичето, влязло в съществуването му със своя жизнерадостен смях. Строгите патриархално-религиозни традиции не са основна пречка за осъществяването на отмъщението. Към него го подтиква сам дядо му. С поглед, отправен навътре в себе си, героят разказвач разкрива тежкото си вътрешно състояние чрез образно сравнение и неподправени възклицателно-въпросителни изречение: „Докато светеше лампата, сърцето ми се топеше като свещ! Как не се стопи това сърце! Как се не свърши, та оставаше и за другата вечер?”. Той приема омразата и желанието си да възмезди нанесената му любовна рана като напълно оправдани и сам формулира необходи-мостта от тях, за да може да продължи да живее: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха... ”.

Авторът не се е побоял, че с подклаждането на злобата, със стремежа за мъст, при мисълта и представата за която Рамадан изпитва удовлетворение и дори наслада, може да отблъсне читателя от героя си. Реалистичното му отношение към живота и човека го е убедило, че душевната красотата на човека не е в пълното освобождение от чувството за омраза, а в неприлагането и преодоляването й. Първата причина Рамадан да отлага изпълнението на присъдата, която сам е произнесъл над своя и над Силвининия враг, е родилото му се дете, чувството за бащина отговорност, неотлъчно от повелята на родовата традиция не само за създаване на поколение, но и за съхраняването му. По-нататък обаче неизменен мотив за предпочитане на страданието през утоляването на жаждата за мъст става любовта, превърнала се в нравствен подвиг. Затворът не го плаши, но не би понесъл страданието да.не вижда жената, станала смисъл на живота му: „че в затвора няма дупчица да има към Силвина... ”.

Любовта страдание и героизъм възпира и по-нататък злобните повели на омразата. Спре ли да сече и носи дърва, за да бъде на топло тоя, който е отровил живота му, „Силвина трябва да сече”. Рамадан му слугува, защото „инак всичко ляга на Силвина”. Героят не изпълнява престъпните си замисли, защото вперените в него очи на Силвина му го забраняват. Душевната си болка, че може би никога не ще настъпи времето тя да стане негова жена, сравнява със страшно, адово изтезание във врящ катран, а невъзможността да открие нравствено оправдан начин за ново щастие с нея - с драматичен кръстопът. Истинската любов, уверява ни Николай Хайтов, не може да просъществува, ако в нейно име се извърши престъпление. Силата на Рамадан е в нравствения стоицизъм, с който устоява на жаждата за отмъщение. Съвестта му се вслушва не в неугасналата му омраза, а в напиращия в очите на Силвина вик любовта им да не бъде осквернена със злодеяние. И влюбеното му сърце следва нравствената повеля на нейната съвест, която става и негова.

В съзнанието на читателя Рамадан остава силен в своето безсилие, защото е победил егоцентризма. Изповедта му не цели душевно пречистване. С нея той разрежда незарасналите си сърдечни рани. Не оставя да заглъхне нито нежния глас на любовта, нито суровия глас на омразата, но в тава раздвояване остава едносъщ, верен и на традицията, и на съвестта, и на сърцето си. В текстовата територия на Николай-Хайтовия разказ „Дервишово семе” се съдържат две изключително силни жизнени и
нравствени послания: първото, че продължаването на рода е жизнена повеля за човека, и второто, че без любов и щастие човешкият живот се обезсмисля.

Авторът оставя разказа си без сюжетна развръзка на сложно заплетения „възел”, защото същественото не е дали Рамадан и Силвина ще заживеят щастливо като мъж и жена. С намерените и изявени морални сили да запазят неопетнено своето щастие, каквото е било някога, когато се е „навивала” нежната им, чиста и красива любов, е осъществена развръзката на душевно и художествено равнище.

Николай Хайтов е превърнал разказа си „Дервишово семе” в лирична песен за една любов, започнала като шеговита игра на пумпал и превърнала се последователно в любов страдание и любов всеотдайност. В него той проправя път към голямото и красиво сърце на човека от Родопа планина, но и път към общочовешкото в любовта и омразата.

[SmilezZz]

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”

ЛЮБОВТА И ИЗПИТАНИЯТА НА СЪРЦЕТО - ПЪТ КЪМ РАЖДАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА



Героите на Николай Хайтов живеят в своя неприкосновен свят, в който цари уважение към рода. Книгата на писателя „Диви разкази”, появила се през 60-те години на XX век, ни докосва до моралните добродетели на родопчаните. Далеч от техническата градска цивилизация, те са съхранили нравствените ценности на българина Обичат и страдат, понасят с достойнство несправедливите удари на съдбата, преодоляват неимоверните изпитания за да станат по-силни и да се извисят като легендарните герои, да се превърнат в истински пълноценни личности.

В разказа „Дервишово семе” всеотдайната и чиста любов на Рамадан и Силвина е обречена заради неизбежния конфликт между човек и родов свят. Съдбата на Рамадан е трагична. От най-ранните юношески години му е отредено да изживее дълбока човешка драма, да се озове на кръстопът. Тайните на сърцето оживяват пред читателя чрез откровената изповед на героя: „ Тоя възел, дати кажа, много отдалеч се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща... ” Юношата живее без майчина ласкай бащина закрила, „със стар бубайка и с баба”. Изправен пред дълга да съхрани и продължи рода, той е принуден да се ожени, да поеме по съдбовен житейски път. В очакване да се свърже с избраното от „стар бубайко" „женище”- натрапената му съпруга, Рамадан е очарован от прелестната Силвина, чиято красота напомня хубостта на девойката от българските народни песни. Сравнена е с „пеперудка” - символ на неповторимите нюанси в заобикалящия ни свят, а кожата й се откроява с неотразимата белота на млякото. Символният смисъл на името й (Силвина от латински означава гора) подсказва на читателя, че Силвина ще породи у Рамадан романтичните тайнствени и загадъчни чувства. Любовта неминуемо ще се роди и ще пламне с невероятна и разтърсваща сила, която ще обсеби героите и ще присъства трайно и завинаги в живота им. Нишката на любовта ще свърже съдбите им и ще ги преведе през мъчителния свят на изпитанията. Любов и изпитания - път, по който героите ще страдат, ще се измъчват, за да намерят истинското щастие и да се изградят като пълноценни личности.

Любовта започва като някаква детинска игра. Младоженецът Рамадан усеща как нейната магия преобразява къщата, в която живее със своята избраница. Сполучливо използваната от автора метафора на засмените греди, „накичени от Силвина с разни цветове и билки...” представя цялата къща „като слънце”. В този приказен рай Рамадан мечтае по-скоро да се върне и понякога се гневи на слънцето, спряло „мързеливо” по средата на небето. Истинското слънце за него е Силвина и нежен копнеж обгръща сърцето му, а душата му прелива от радост, защото е намерил своето щастие. Неговата любима е с вълшебни и неотразими коси -ту руси, ту „червеникави, като че греят”. За влюбеното сърце денят е безкраен, а слънцето - враг, нощта е очаквана и желана, уютен пристан. Героят си мечтае: „Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея, или пък да й раздухвам миглите. ”Светлото чувство ще подкрепя Рамадан, ще му вдъхва сили, за да издържи на изпитанията, отредени му от съдбата. Любовта е живот, Силвина е радост и светлина.

След нейната загуба настъпва вечният мрак. Сърцето е ограбено завинаги, сякаш изтръгнато: отскубнаха ми го заедно с корена”. Тази метафора изгражда представата за непоносимото душевно страдание. Силвина е продадена от братята си за два пръча на Руфат. Любовта е смазана и унижена. Героите са разделени от бита и традициите, но любовта им ги свързва завинаги. Макар и разделени от съдбата, душите им съхраняват вечната магия, която ще ги озари и окрили, за да продължат да живеят, макар без ласка и нежност. Те се обичат и успяват да се преборят с омразата и желанието за отмъщение. Любовта им помага да бъдат цялостни личности, отговорни в избора си, готови да у крепят устоите на рода.

Душата на Рамадан страда и се изпълва с омраза, способна да го разруши и изпепели. Мрак витае в дълбините на сърцето му, пагубните сили на злото го обсебват: „Какво ли стана, не мога да ти кажа, ала дядо, като ме видя, че ловя ножа, хвана ме... На сутринта дядо доведе ходжата и ме заклеха: да се не бия, да се не давя в реката. Да се не карам и сбивам... Внуче да оставя деду и тогава главата да си кърша...”

Любовта е страдание за Рамадан. Той копнее за светли мигове, търси Силвина, гледайки „в пенджерчето на Руфатови”, но вижда само как „главата й висеше все като прекършена...” Студената му обезверена душа не може да приеме унижението на любимата. Животът му е лишен от смисъл. Сила да продължи да живее му дава единствено настанилото се там непобедимо зло: „...когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си, натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото!" Злото го обсебва, отдалечава го от истинския любещ Рамадан. За него сякаш няма спасение. Той живее с мисълта, че ще отмъсти. Злото му е „ все в акъла” през деня и през нощта: „ Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях." Огънят на злото погубва, омърсява душата му. Освен Силвина, той не е в състояние да обича друга жена. Първото любовно чувство го обсебва, но не го отклонява от родовия дълг.

Любовта му към Силвина е преобразяваща сила, изправена срещу злото и отмъщението в душата му. Рамадан открива отново човешкото у себе си, осъзнава, че не би могъл да стори зло и да посегне на Руфат, защото в затвора няма дупчица да има към Силвина: „Ако я видя - смъкна и отрова, и умора, ако не я видя - цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя- дера го, душа го, тровя го и насита на душата не намирам. ” За него е достатъчен този миг на мечтана „среща" с любимата жена, за да оцелее.

Щастието е останало далечно и непостижимо, животът е подчинен на дълга пред ро-да, радостните мигове са скрити и неуловими. Рамадан живее с мисълта за Силвина. Любовта, преминала през неутешимото страдание, е изпълнила героите с мъдрост. Всеки живее със своята мъка, усещайки своята болка, без да може да избяга от нещастието на другия. Силвина е съхранила своята любов, направлявана от универсалните човешки ценности. Рамадан е загърбил злото, окрилен от силата на първата обич. Като истински отговорен човек е направил своя избор да върви по пътя на милосърдието и опрощаващата Любов към съгрешилия Руфат.

Николай Хайтов чрез избора на своите герои - Силвина и Рамадан, преминали през мимолетното щастие на любовта, изпитанията и ада на душите си, потвърждава истината, че човек може да се превърне в пълноценна личност, като спазва основните принципи на общочовешкия морал.

[SmilezZz]

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”

ПЪРВАТА ЛЮБОВ - КРЪСТОПЪТНО НАЧАЛО НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ



Проблемът за началото на рода и неговите духовни корени е водещ, в разказа „Дервишово семе” на Николай Хайтов.

Виталните сили на първичното като природна даденост на човека и житейски изстраданото „сплитат” възел в душата на Хайтовия герой - Рамадан. „Семето” на духовно прозрение и на трагично мисловно съмнение започва да „кълни” в човешкото съзнание. То разколебава изконните, неписани стойности на стародавен морал и традиционен нравствен ритуал, изискваш, приемственост между добро и зло, любов и отмъщение. Примитивната сила на чувството отстъпва пред необяснимия природен разум на родовия закон за етика, човешко милосърдие и хуманност.

Любовта в душата на Рамадан ражда противоречивия размисъл на формиращата се личност. Отмъщението се превръща в грях, а любовта - в трепетно чувство, дошло от миналото, но превърнато от трагичния обрат на съдбата в единствен свидетел на големия конфликт между човек и родов свят.

Омразата надскача мига на примитивно отмъщение. От нея човешкото съзнание се изпълва с болка. Тя е без начало и без край - вечна като света и изворите на живота. Но тъкмо от нейния духовен безкрай идва изначалната сила на родената в страдание мъдрост. Тя „кълни” в човека като нова „вяра” в неизповедимите тайни на сърцето. Душата страда. Съзнанието се изпълва със съмнение и мисълта „разчита” възловото писмо на сложната човешка драма на Рамадан. Героят на Хайтов сам изповядва драмата на сърцето си, сплела „възел” в душата му:

Тоя възел, да ти кажа, много отдалеч се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща...

Хайтовият герой Рамадан се връща назад в спомена, за да изживее отново колизиите на миналото, „сплитали” ден след ден и година след година страшния „възел” на съдбата му, оказала се на „кръстопът” още в ранното юношество:

Раснал съм със стар бубайка и с баба, ала на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши и дядо спря очите си в мене да ме жени. Мене не попита. За такива работи тогава не питаха, дето се женеха, ами старите си ги правеха сами.

Изповедта се реди спокойно. Тонът е овладян. Героят присъства, релефно очертан. Отново изживява драмата на живота си като свидетел, но и като заложник на собствената си съдба. Той е в началото на един съдбовен житейски път. Побелите на рода и първите, необясними трепети на сърцето ще сплетат първата нишка от мъчителния „възел” на съдбата, безнадеждно привързал душите на Рамадан и Силвина към спомена за една далечна, по детски изживяна романтика на първата любов. Но именно тя ще открои силата на хармоничното единство между мъжкото и женското начало на природния разум, опазил корените на рода и нравствените устои на човека. Традицията е жива в отново изстраданите истини за житейския кръговрат. За Рамадан и Силвина изпитанието е по-голямо, нравствената цена - по-висока, а болката - неизповедима. Но върнали се назад в спомена, те са в началото на дългото, мъчително „пътуване” към кръстопътното начало на своя живот. Съдбите им се срещат, сплитат се, но емоционалните пътища на сърцето са насилствено разделени. Изворите на живота пресъхват. Започва мъчителната агония. Споменът за преживяното е жив и изгаря съзнанието:

Как се случи тая работа, да ти кажа, никой не усети. Всичко си вървеше - дето има една дума - като по вода. Никой не е и мислил, че под водата може да има скала, гемията ни да закачи и да я направи на парчета ... Един ден бях на коситба с дядо, а когато се върнахме вечерта вкъщи - заварихме празна, тъмна къща, без невеста. Баба ни каза, че братята на Силвина я отвлекли.

Споменът се накъсва. Болката расте. Остават емоционалните фрагменти от безвъзвратно отишлото си минало, което напомня за мига щастие на пробудилото се за обич сърце:

Силвина си седеше повече вкъщи ... Шеташе, метеше, старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки ...

Родовият свят променя своя битов облик. Изпълва се с празничност. Приказната светлина на щастието изпълва дома. Светът е красив. Душата прелива от радост. И героят на Хайтов, макар млад и неукрепнал, се докосва до пъстроцветието на покълналото трепетно чувство в сърцето си. Емоционалната гама на настроението се мени, както цветът на Силвинините коси:

Имаше едни коси ей оттук ако ги видиш - руси! Ако се поместиш малко - видят ти се червеникави, като че греят. Още като поместиш - жълто злато като живо заиграваше по тях!

Родовият свят губи своята битова определеност. Пространствените граници чезнат, размиват се в сиянието на спомена. Времето спира. Остава само мигът преживяно щастие. Ражда се приказната, по детски красива мечта за вечно докосване до безкрая на интимната човешка радост. Самото изживяване е светлина. Затова в ироничния подтекст на изповедния тон нощта и денят разменят местата си във вечния бяг на времето. Не слънцето и светликът на деня, а тъмната, потайна нощ е желаният пристан на любовта. Самото очакване на интимна радост изпълва със светлина тъмните усои на нощта. Чувството, което е изпълнило със светлина човешката душа, остава завинаги в паметта и съзнанието на Рамадан. То е началото на особен духовен „кълн”, от който ще „расте” личностното достойнство и себеуважение на героя. Той ще надмогне болката и унижението, ще запази спомена за приказното озарение на сърцето, дошло от първата ласка на любовта. Именно тя ще му дава сили в последвалите години на съмнение и трагично раздвоение. Ще се чувства самотен, но със съзнание, преизпълнено с великодушие. Душата, макар и ограбена, ще опази духовния „кълн” на обичта. Тежка е личната съдба на Рамадан. Отделен от Силвина, сякаш изтръгват сърцето му из корен, както споделя самият герой:

Докато се развивахме със Силвина и побивахме, докато сме се смяли и играли, то сърцето, се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.

Всичко остава там в началото, когато „покълващата” обич посича завинаги корена на злото. Родовият свят се преобръща и човекът започва да търси себе си в духовното начало на едно ново личностно самосъзнание. „Семето” на Дервишовия род, в лицето на Рамадан и неговата преобърната човешка съдба, започва да пуска нов духовен „филиз”. Родовият корен е кръстопътно разсечен. Духът на миналото се сблъсква с емоционалния неуют на настоящето, осланил душата на Рамадан, изтръгнал сърцето му „заедно с корена”.

Устоите на рода се пропукват. Стойностите на традицията се разколебават. Човекът търси своя духовен корен, „забит” в душата и скръбно „кълнящ” в ограбеното сърце.

Битовата и материална определеност на родовите ценности унижава любовта. Силвина, светлата радост в живота на Рамадан, е продадена от братята си за два пръча. Обичта има материално, а не духовно измерение.

Животът и на двамата герои - Рамадан и Силвина, загледали се в помръкналия светлик на сърцата си, загубва значение. Потича в обратна, нереална посока. Те са заедно в обичта, но разделени от бита и традицията, от нейния суров ритуал, в който материалният кълн предопределя стойностите на щастието. В него е смисълът на приемствеността, цената на опазения и предаден родов корен. „Семето” на рода „кълни” само в биологическото продължение на приемствената родова верига. Духовните стойности на „кълна” са без значение. Срещу това изконно начало застава душата на Рамадан със своята болка, но и с личностния си, непознат до този момент, духовен бунт. Всичко в него е страдание, но и воля да устои:

Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах. Като с губерка. Първата губерка ми забиха, като се върна Силвина в село. Руфатови бяха ни комшии, делеше ни само един дувар, ала кога са се върнали, никой не ги видя...

...Два пърча имаха Руфатови...

... Силвинините братове - Реджепа и Юмера - лакоми хора, чобани -... се спазарили с Руфатя... И му я дали.

Обичта разделя Рамадан и Силвина, преди природният разум за биологично продължение на рода да заговори в сърцата им. Душите са ограбени, а хората - унижени. Любовната съблазън на плътта е непозната за Рамадан и Силвина. Те остават свързани с духовното озарение на първата обич. Между тях застава насилието, въплътено в образа на Руфат. То ражда омраза в душата. Сърцето става зло и човекът търси болката от отмъщението, за да потисне и забрави страданието от ограбената и отнета обич. Още неразцъфтяла, тя е погазена. Безсилието на лишената от обич и светлина душа отчуждава Рамадан от света и радостите на живота. Той е винаги на кръстопът и винаги в мислите си върви назад към онзи детски, романтичен миг, в който обещава не само себе си, но и сърцето си на Силвина. Рамадан живее не в настоящето, а в миналата. Душата му е потопена в романтичното начало на неговата обич, а светът е „събран” в смеха на Силвина. „Оглежда” се в странното озарение на очите й, „прелива” в променящия се цвят на косите й. Смисълът на живота му - това е Силвина и обичта на Рамадан към нея. Духовният „кълн” на обичта - извор на живота и вечно приемствено начало на родовото дърво - е „покълнал" в човешката душа. И Рамадан си спомня, връща се назад:

Имах си една закачка, речи го, игра, като се събудя сутрин, миглите й да раздухвам, докато всеки косъм се подреди на място. Бях й се врекъл на Силвина, като отида с дядо на панаира във Филибе, да й донеса оттам едно кокалено гребенче за мигли, ала с вричането си останах.

Споменът, превърнат в трагична мечта, свършва. Действителността грубо нахлува в помислите и желанията на човека, „откъсва” душата му, ограбва сърцето и животът му се преобръща:

Един ден бях на коситба с дядо, а когато се върнахме вечерта вкъщи - заварихме празна, тъмна къща, без невеста. Баба ни каза, че братята на Силвина я отвлекли.

Душата „погрознява”. Човекът се изпълва с омраза, а насилието е единствено средст-во за отмъщение, но не на другите, а отмъщение на себе си, грозно насилие над собс-твеното достойнство. Човекът е унизен двойно, но най-вече от „грозните” мисли в душата си. Унизеният има сили единствено да се изравни по грубост и примитивна жестокост с унизилия го. Две враждебни сили на злото изравня ват унижените човешки души.

Природната сила на родовото начало става примитивна, зла и отмъстителна. Духов-ният „кълн” на рода, на честта и родовото име е изтръгнат. Остава само инстинктът за самосъхранение чрез отмъщение. Светликът на любовта е изпепелен. Не просветлява сърцето. Душата е зла и враждебна. Човекът не обича света, но не зачита и себе си.

Животът няма стойност. Негов единствен смисъл е отмъщението, което носи нова болка за душата и непобедима омраза за сърцето. Човекът се руши. Изпълва се с мрак, ненавист и студенина:

Какво ми стана, не мога да ти кажа, ала дядо, като ме видя, че ловя ножа, хвана ме... На сутринта дядо доведе ходжата име заклеха: да се не бия, да се не давя в реката. Да се не карам и сбивам... Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша...

Духовният „кълн” на рода е мъртъв. Остава биологическото продължение. Дух и материя се конфронтират, изправят се в единоборство. Човекът застава между тях. Душата му е на кръстопът. Светът погрознява. Приема образа на Руфат и на неговата насилствена, хищна обич към Силвина. В света .на интимното има само омраза и тъмна похотлива страст.

Душата на Рамадан търси светлина, изцеление от злото, а се докосва до болката и унижението на Силвина: „Много ми се искаше да видя Силвина... По едно време я измис-лих: стъмнеше ли се - качвах се на покрива на нашата къща и като се тулех зад комина, гледах в пенджерчето на Руфатови... виждаше се как сядат на софрата ... Как я вдигат ... Как си постелват за лягане, как си лягат ... Как си разпасва пояса Руфат ...и... очите й не можеше да видя, но главата й висеше все като прекършена... ”

Любовта е омърсена. Душата е сгърчена. Виталната сила на живота е далеч от Силвина: „... главата й висеше все като прекършена...” Тя е жертва на престъпление. Обичта на Руфат е равносилна на престъпен, насилствен акт. Сякаш убива душата й, обсебвайки плътта:

... Той я хващаше за главата, подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше...

Сякаш не човек, а звяр посяга към Силвина. Болката, изживяна от Рамадан, е нетърпима. Той е свидетел и на престъплението на Руфат, и на унижението на Силвина. Хайтовият герой е част от омразата на похитителя и от безсилието на жертвата. Болката и слабостта на състраданието стават негово наказание, по-силно от изпепеляващата страст на злото, което „подпира” отвътре студената му отчуждена душа:

... когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото!

Животът на Рамадан се обезсмисля. Мисълта за насилие притиска душата и хищно я разкъсва. Човекът живее с кошмара на престъплението, което - макар и несторено - поражда усещане за реалност на насилието, но вече над себе си и своя живот. Рамадан „заживява” със злото. Всеки ден той мъсти жадно и ненаситно, „убива” себе си и своята душа. Не намира покой, а потъва дълбоко в мъчителната прегръдка на злото. Омразата го превръща в жертва и заложник на отмъщението, животът е вечен източник на възраждащото се, неизкоренимо зло. Рамадан губи себе си, не намира ориентир и опорна точка в живота: „Злото, дето щеше да направя на Руфатя. То ми беше все в акъла. И под халището, и на къра. И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема, за да не умре веднага, да се мъчи... Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях. ”

Рамадан надмогва злото. Любовта към Силвина се оказва не само красив, романтичен миг от миналата, а жив духовен извор на сила за живот. Любовта на Рамадан към Силвина спасява душата му. Той обръща гръб на злото. Омразата остава далеч и животът получава нов смисъл. Рамадан се „ражда" отново. Макар и застанал на кръстопътя на объркания си живот, той гледа на света с други очи. Поема трудния път към себе си и към Силвина. Мисълта за отмъщение заменя с реална грижа и милост за другите. Злото се „отдръпва”, престава да го „подпира”. Сламата в чучелото става ненужна. Рамадан открива доброто, извора на човешкото у себе си. Не изгарящата болка на сърцето, а родената от страданието мъдрост изпълва Рамадан и определя посоката на мисълта:

... замина дедо, а на моите ръце остави и детето, и жената, и Руфатя. Хайде, Рамадане, да те видим как се носят три неща само в едни ръце! Три неща: душманин, дете и жена! Слама - чучелото да подпира. Право да ходи! Кози да пасе, да оре и да яде. А джигера и сърцето ти - у касапина Руфат, свива ги, както си ще!

Желанието за живот се завръща, но без радостта от споделената любов. Променено е сърцето на Рамадан. Останала е само онази малка частица, която живее с пулса на онзи отминал живот, принадлежащ на Силвина и нейното детско - макар вече с разцъфнала женска хубост-очарование. Годините не заличават романтичния спомен, но животът не е същият. Сърцето е познало разочарованието и болката, намерило е сили в опрощението и милостта. Всичко е спомен и трагично, мъчително настояще. Очарованието на любовта, макар отнета и ограбена, все още „подпира" сърцето на Рамадан, изпълва с копнеж душата му и той пожелава да си върне част от миналото:

Дупка си пробих в плевнята и започнах да я гледам. Докато аз я гледах от плевнята, Руфат я следеше през прозорчето, мене пък жената следеше.

През тази малка дупчица, пробита в плевнята, сякаш изтича животът на Рамадан. Той живее за този миг, когато ще погледне през малкия отвор към Силвина и нейния безрадостен живот. Всичко останало е без значение. Животът се е превърнал в дълг, а радостта - в откраднат миг, наблюдавано чуждо нещастие.

Противоречиви са действията на Рамадан, изпълнена със смут и безпокойство е душата му. Отново е на кръстопът и отново трябва да избира, но този път между мъката и милосърдието. Щастието се оказва далечно, чуждо и недостъпно. Човешките съдби са завързани в трагичен възел. Никой не може да избяга от другия. Всеки живее със своята и чуждата болка. Животът се превръща в болка, с която сърцето свиква. Тягостно е настоящето, а дните си приличат:

„И се занизаха дните все такива: ора ли, копая ли, или с козите ходя, но бързам да се върна, преди да се е мръкнало. Лепна се на дупката в плевнята и чакам Силвина да я видя. Ако я видя - смъкна и отрова, и умора, ако не я видя, цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя - дера го, душа го, тровя го и мир на душата не намирам. ”

Всичко в живота на Рамадан е „отесняло”. Душата му тръгва към радостта и щастието винаги от онази малка дупчица в плевнята, която води към Силвина. Визуалната „среща" с нея е стимул за живот. Но Рамадан се докосва до нещастието на Силвина, усеща нейната болка като своя и мигът на щастие „потъмнява”. Душата се изпълва с тъмнина и злото отново се „настанява” в сърцето. Рамадан се „връща” към омразата и отмъщението. „Заплита” нов възел в душата. Терзанието го изгаря, а съмнението -разпъва. Обезсилен от мъката, преживяното и осъзнатата болка, Рамадан отново е на кръстопът:

„Много пъти съм решавал да го свърша, но като си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина - отмалявах и отлагах”

Духовният „кълн” на любовта и биологичното продължение на рода „посичат” душата на човека. Дървото на живота остава без корен, филизите му са осланени. Всичко е болка и безкрайна тъга. Дните се сливат с годините, а годините - с обезсмисления живот. Безнадеждността е постоянен спътник в човешкия делник. Времето отнема радостта, но руши и преградите. Те не са нужни, щастие не съществува. Липсва стойност и цел, които могат да си поделят. С мълчанието човешките души се изравняват, разпознават се в болката и във взаимно пропиления живот. Той е ненужен и обезсмислен:

И се понесе тъй животът, ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали децата ми, ако не бяха се оженили и народили свои, нямаше и да зная колко години са минали.

[SmilezZz]

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”

ЧОВЕКЪТ МЕЖДУ ПРИМИРЕНИЕТО И СБЛЪСЪКА



„Дервишово семе" е разказ за конфликта между любовното чувство и родовите по-вели. Изповядана е драмата надве влюбени души, които са принудени да съобразят житейския си избор с дълга към рода. Основната идея на разказа-да бъдат проблематизирани родовите постулати, е реализирана най-вече чрез образа на главния герой - Рамадан. Единственият наследник на Дервишовия род е съдбовен носител на проблема за примирението с извечните родови ценности, довело до сблъсък на човека със собствената му съдба. Така, проблематизирайки изконните патриархални правила, разказът поражда у читателя размисъл за непреходните ценности в краткия човешки живот.

Главният герой е принуден от традициите на поколения, живели преди него, да се примири с родовия избор на житейския си път. Той е низ от смирено овладяване на противоречиви настроения и чувства. Любов, омраза и отмъщение бушуват едновременно в душата му. Най-голямата болка, с която трябва да се примири, е отнемането на Силвина от неговите обятия. Именно тук се явява проблемът за противоречието между разбирането на любовта в родовия свят и универсалните представи за човешки ценности. Предопределена от патриархалните порядки, любовта губи своята вълшебна сила. Като една от най-големите ценности в нашето битие, тя е своеобразна инициация, преход от един житейски модус в друг, по-висок и по-същностен. Именно безспорната й значимост за съзряването на човека я прави най-важната екзистенциална ситуация. Любовта е трагична за Силвина. Чувствата й имат материалната стойност на два пръча, за които е продадена от братята си на Руфат. В такъв контекст може да се твърди, че в родовия свят битува само и единствено профанираната любов. Нима би могло да бъде другояче, докато камшикът на родовите интереси бичува със своята тежест личната индивидуалност на всеки един, докато сватбата е чисто и просто една покупко-продажба, лишена от каквито и да било чувства и пориви! Детерминацията на любовното чувство по два различни начина-детски порив и материален интерес, е и първият сблъсък в разказа. Ето го и примирението на Рамадан и неговата съпруга Силвина.

Силата като физическа енергия също е причина за примирение от страна на по-слабите и безпомощните. Този проблем има два аспекта - за надмощието на мъжа над жената, което е и главната причина за дискриминацията в контекста на родовия свят, и за безсилието на още несъзрялото дете пред грубия и недодялан мъж, самозабравил се с физическите си възможности. Един от основните стожери на патриархалната концепция е първичната и дори необузданата сила. Респективно, като надарен природно с повече физическа мощ, мъжът е единственият господар в родовото пространство. Това твърдение безспорно отвежда към проблема за правата на жената, която бива постоянно потискана от своя всевластен покровител. Сблъсъкът между правата на двата пола е отразен най-ярко в разказа за страданието на Силвина, причинено от Руфат. Според митокултурата, очите са огледало на човешката душа. Те най-ясно разкриват чувствата и говорят много за човешката натура. Фактът, че очите на Силвина не се виждат, поражда размисъл за угнетената й душа. В същата смислова посока стремително води и определението „прекършена”. На семантично равнище то ни препраща към образа на крехките цветя, които умират, след като бъдат прекършени. В случая нежното цвете е олицетворение на Силвинината душа, а прекършването му може да се осмисли като знак за прекършената, воля, за нежеланието за по-нататъшно съпротивление, защото това няма да е живот, а съществуване, изпълнено със страх и неволи. Значението на определението „диво” създава поредния образ в представата за варварското отношение от страна на мъжкото към женското начало.

Другият конфликт, причинен от силата, е между необуздания мъж и недоразвитото още дете. Тук се явява и поредният аргумент за силата като градивна основа на патриархалните постулати. Сблъсъкът между голобрадото момче и стария вече мъж е представен чрез подробното преосмисляне на нещастието на Рамадан, причинено му от Руфат. В случая Рамадан е събирателен образ на детското, непринуденото, чистото, което обаче е дискредитация на мъжкото начало в патриархалния свят. Визията на Руфат се отъждествява с грозното, със зверското, с нечовешкото, характерно за родовото пространство. Сблъсъкът между двете сили, от които едната побеждава другата, поражда и примирението от страна на слабия, а то - примирението, носи със себе си и мъка, и тъга, и непосилна болка. Изпаднал в безкрайно страдание, Рамадан намира единствената си разтуха в гледането „в пенджерето”. Признанието: „Колко пъти го клах!”, отключва асоциации за безмерната тъга на героя. „Клах” е глагол със семантика на диво, необуздано действие, което нарушава безвъзвратно правата на човека. Фактът, че Рамадан бленува точно това, разкрива, че и у него бушуват страшни стихии, но те биват спирани постоянно. Лексемата „пъти” нееднозначно поражда именно това разбиране. Тук се наблюдава един от най-тежките рецидиви на смирението. Наказана е човешката душа, огънала се пред житейска трудност.
Тази идея стремително води след себе си и следващата - дълга към рода. Подчинението е закон, който заставя личността да подчини целия си житейски път на продължението и съхранението на рода. Сблъсъкът между правото на индивидуално щастие и примирението с несбъднати емоции намира израз в творбата, като бива превърнато в обект на вътрешното колебание на главния герой. Житейският му избор, веднъж вече подчинен на рода, тегне като хомот около шията на влюбения. Чувството за принадлежност към една общност се оказва пагубно за нежната натура на Рамадан. Колебанието се основава именно на конфликта между крилатата любов и прагматичните родови постулати. Детето- плодът на Дервишовото семе, е най-голямата спънка за промяната на екзистенциалния статус на героя - „Отначало си виках да подрасне детето, да го отбие майка му, че тогава да разрежа корема на Руфатя.” Ето нов аспект на примирението, причинен отново от родовата власт.

Страданието от примирението кулминира в края на разказа, когато силите вече на-пускат Руфат и не друг, а именно Рамадан е този, който помага на отслабналия и безпомощен човек. Наблюдаваме едно от висшите проявления на примирението - тук вече сблъсъкът е на морално равнище, той вече е причинен от примирението. Борил се дълго с нестихващата си болка, Рамадан се издига в ценностния план на творбата. Отмъщението вече е заличено в съзнанието като възможен изход от тази ситуация. Рамадан достига висотата на човешкото милосърдие, пренебрегвайки омразата в помощ на врага си. Откроява се и облагородяващата роля на любовта, утвърждава се като добър другар в граничната ситуация на изпитание. Тази най-висша проява на благородство е породена само от едни-единствени слова на Силвина: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!” Разкъсван все още от полюсните чувства - любов и омраза, Рама-дан помага на своята любима. Въпреки всичко, той не е загубил своята решителност, дори Руфат са е единствената преграда към щастието. Рамадан вече е изпълнил родовия си дълг. Той няма какво повече да даде на семейството си. Тази решителност е отразена в собствения му монолог: „... Жена, деца и цяла камара внуци ще прекрача и при нея ще отида, но между нея и мене се проснал вдървеният Руфат, лежи, не мърда! ” Появата на внуците е знак, че децата вече са задомени, че дори последната птичка от Рамадановото гнездо е отлетяла. „Вдървеният Руфат” - ето какво отново спира Рамадан. Но не със своята физическа сила, защото тя отдавна е изчезнала. От чисто морално-етични задръжки Рамадан не постъпва така, както сърцето му диктува. Любовта между две толкова благородни създания като Рамадан и Силвина може да бъде само несподелена при съществуването на агонизиращия Руфат. Споменаването, че Руфат не мърда, отключва асоциации за нещастието на Рамадан, което може би никога няма да се превърне в радост. Драмата на героя е изявена най-ярко чрез тежкия непосилен труд - той носи дърва на най-големия си враг, воден от нестихващото любовно чувство към Силвина. В този смислов редее нарежда и признанието: „Няма да го душа, нито да го давя: оставя ли го на студено две-три нощи, и ще свърши. Тъй си мисля, но опре ли да я свърша, видя ли очите на Силвина, вперени В мене- отпущам му края и хващам пътя за гората, сухи дърва за Руфатя да бера..." Така, представяйки драмата на Рамадан, авторът прокарва своето виждане за нещастната участ на примирилия се, неотстояващия своите права човек. Докато преди е щял да рискува свободата си, за да се освободи от Руфат, то сега той може да го убие дори само като остави вратата на стаята му отворена. И ето отново страдание, болка и пак болка! На това се обрича Рамадан и то най-съзнателно. Но той предпочита да тъпче на „това кръстопътче” и да чака. Чакането е успоредено и от ясното съзнаване, че те двамата със Силвина може и да не си легнат „като мъж и жена”, възможно е да си останат само като „ братче и сестриче”. Семантиката на лексемата „катран” е отражение на чувствата, бушуващи в душата на Рамадан. Те са тягостни и се асоциират с тъмата, в която той сякаш броди. Пребиваването в света е безцелно за него. Единственото, което той може да направи, е да се лута и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Битието му, лишено от смисъл, ситуира неговата душа в пространство на вечните пориви, спомени и сънища. Макар и да се докосва до тяхното високо духовно битие, той си остава безкрайно нещастен. Непосмял да отвори „адовата порта” за Руфат, той сякаш сам минава през нея. Ад-това са неговите страдания, колебания и най-вече неговата нерешителност. Черният цвят на катрана гради извечната асоциация със смъртта. Погребани са може би дори най-плахите му надежди за щастие, но любовта сякаш е облечена в обвивка, предпазваща я от всестранните удари, и затова тя продължава да тлее в очакване да обгори отново с буен пламък душата.

Така авторът внушава, че любовта е чувство, заслужаващо да бъде отстоявано. Поведенческият модел, кодиран от примирението, е разкрит като стръмна урва, водеща към адовата пропаст, защото именно той води до хиляди страдания и неволи. Патриархалните разбирания не са отречени, а само проблематизирани. Хвърлена е сянка между тяхната изконна правота и е доказано, че човек трябва да отстоява правото си за лично щастие, че той не бива да бъде воден от чувството за принадлежност към една надиндивидуална общност в своя житейски път. От друга страна, откроено е, че дивото, варварското е преходно и именно на този фон е показана непреходната стойност на любовната сила. Пораждат се мисли у читателя за съвършения живот и за това, как да се стремим към него, за да направим земното си съществуване по-добро, за да достигнем до бленуваното щастие.