Gab3t0o_
01-24-2010, 13:28
Мисълта ми е дали е хубаво... има ли смисъл да продължавам историята :)
Излизам от вкъщи, изключително много бързам. Естествено закъснявам за пореден път, автобуса и той се бави. Непрестанно си гледам часовника, нетърпеливо поглеждам и към спрелите автобуси. Мисля си: "Дали ще стигна навреме? Дали ще мине добре? Имам ли шанс да успея?". Нервно тропам с крак и отново поглеждам към изподраскания си часовник. След ужасно дълги 2минути с вскичките тези скучни въпроси в главата ми, автобусът, който чаках, най-после ме зарадва. Той спря пред мене, изтрака сякаш искаше да ми каже, че изобщо не му се иска да се мъчи по старите улици наново. Мен обаче не ме итересуваше особено. Закъснявах! Качих се по най-бързия начин и седнах на една от счупените седалки. Не помня с какви мисли съм си запълнила 40те минути път, та ми се сториха като 10. Слязох от автобуса, той отново изтрака и потегли като вдигна голяма пушилка след себе си. Изтърсих си дънките от прахоляка и се забързах към крайната ми точка.
Тъкмо слизах по стълбите на стария подлез до спирката, когато един невероятно груб младеж мина като фурия покрай мене и закачи с рамо някакво момиче. Момичето се завъртя и в старанието си да остане на крака изпуспусна папката, която държеше като се разпиляха на всяка страна бели листи изпаднали от нея. Като рефлекс ми беше да реагирам в такива ситуации и светкавично се наведох да и помогна. Щом се изправих подавайки и листите, видях може би най-красивото момиче, с което се бях сблъсквала някога. В този момент напълно изключих, че бързам и за всичките ми притеснения за срещата, която ми предстоеше след... "Господи... 5минути" -помислих си аз, усмихнах се на мистериозното момиче и побягнах. Тя извика нещо след мен, но бях толкова притеснена, че не я отразих. Вървях изключително бързо, а мислите ми се опитваха да си намерят място. Какво беше това? И защо по дяволите не мога да си го избия от главата? Бързах за среща, която чаках от години и вместо да се притеснявам дали ще ме харесат и удобрят за мечтаната от мен работа, аз се притеснявах дали ще срещна отново момичето от подлеза. Не, не ме интересуваше, че тази работа щеше да промени живота ми, защото той се беше променил вече... преди точно 3 минути. Никога не съм си мислила, че един поглед може да направи такъв обрат. Спрях се за момент, поех си дълбоко въздух, ударих си един шамар и продължих по пътя си като си преговарях на ум някои сложни реплики от презентацията, която щях да изнасям. Когато стигнах до сградата, един средно висок на ръст мъж се протегна да отвори вратата и ме изчака да мина. Усмихнах му се, благодарих му, огледах помещението набързо и се запътих към големия лъскав асансьор. В момента, в който вратите на асансьора тръгнаха да се затварят, чух един невероятно красив женски глас да се моли да почакам. В момента преди да натисна бутона за отваряне на вратите, се дочу леко забързано стъпване сякаш някой прибягва и веднага се успокоих като си помислих, че не съм единствената, която закъснява. Вратите се отвориха и момичето, което бъразаше беше застанала така, че погледът ми попадна точно в очите й. За втори път днес забравям къде съм и защо съм там. Беше момичето от подлеза. Тя се усмихна и пристъпи към мене в асансьора. Това беше най-дългото пътуване м/у някакви си етажи, което някога съм имала. "Дали ме помни?" помислих си аз като се опитвах да не поглеждам към нея. Изведнъж вратите се отвориха за пореден път, момичето се обърна към мене усмихна ми се и заговори с нейния прекрасен глас:
-Благодаря ти, че ми помогна днес в подлеза. Онзи беше пълен идиот. -отново се усмихна, обърна се и изчезна.
Не помня какво и отговорих, но помня, че доста време след това се ядосвах на себе си за този отговор! На презентацията бях супер неадекватна, но все пак се справих. Харесаха ме и получих работата.
Излизам от вкъщи, изключително много бързам. Естествено закъснявам за пореден път, автобуса и той се бави. Непрестанно си гледам часовника, нетърпеливо поглеждам и към спрелите автобуси. Мисля си: "Дали ще стигна навреме? Дали ще мине добре? Имам ли шанс да успея?". Нервно тропам с крак и отново поглеждам към изподраскания си часовник. След ужасно дълги 2минути с вскичките тези скучни въпроси в главата ми, автобусът, който чаках, най-после ме зарадва. Той спря пред мене, изтрака сякаш искаше да ми каже, че изобщо не му се иска да се мъчи по старите улици наново. Мен обаче не ме итересуваше особено. Закъснявах! Качих се по най-бързия начин и седнах на една от счупените седалки. Не помня с какви мисли съм си запълнила 40те минути път, та ми се сториха като 10. Слязох от автобуса, той отново изтрака и потегли като вдигна голяма пушилка след себе си. Изтърсих си дънките от прахоляка и се забързах към крайната ми точка.
Тъкмо слизах по стълбите на стария подлез до спирката, когато един невероятно груб младеж мина като фурия покрай мене и закачи с рамо някакво момиче. Момичето се завъртя и в старанието си да остане на крака изпуспусна папката, която държеше като се разпиляха на всяка страна бели листи изпаднали от нея. Като рефлекс ми беше да реагирам в такива ситуации и светкавично се наведох да и помогна. Щом се изправих подавайки и листите, видях може би най-красивото момиче, с което се бях сблъсквала някога. В този момент напълно изключих, че бързам и за всичките ми притеснения за срещата, която ми предстоеше след... "Господи... 5минути" -помислих си аз, усмихнах се на мистериозното момиче и побягнах. Тя извика нещо след мен, но бях толкова притеснена, че не я отразих. Вървях изключително бързо, а мислите ми се опитваха да си намерят място. Какво беше това? И защо по дяволите не мога да си го избия от главата? Бързах за среща, която чаках от години и вместо да се притеснявам дали ще ме харесат и удобрят за мечтаната от мен работа, аз се притеснявах дали ще срещна отново момичето от подлеза. Не, не ме интересуваше, че тази работа щеше да промени живота ми, защото той се беше променил вече... преди точно 3 минути. Никога не съм си мислила, че един поглед може да направи такъв обрат. Спрях се за момент, поех си дълбоко въздух, ударих си един шамар и продължих по пътя си като си преговарях на ум някои сложни реплики от презентацията, която щях да изнасям. Когато стигнах до сградата, един средно висок на ръст мъж се протегна да отвори вратата и ме изчака да мина. Усмихнах му се, благодарих му, огледах помещението набързо и се запътих към големия лъскав асансьор. В момента, в който вратите на асансьора тръгнаха да се затварят, чух един невероятно красив женски глас да се моли да почакам. В момента преди да натисна бутона за отваряне на вратите, се дочу леко забързано стъпване сякаш някой прибягва и веднага се успокоих като си помислих, че не съм единствената, която закъснява. Вратите се отвориха и момичето, което бъразаше беше застанала така, че погледът ми попадна точно в очите й. За втори път днес забравям къде съм и защо съм там. Беше момичето от подлеза. Тя се усмихна и пристъпи към мене в асансьора. Това беше най-дългото пътуване м/у някакви си етажи, което някога съм имала. "Дали ме помни?" помислих си аз като се опитвах да не поглеждам към нея. Изведнъж вратите се отвориха за пореден път, момичето се обърна към мене усмихна ми се и заговори с нейния прекрасен глас:
-Благодаря ти, че ми помогна днес в подлеза. Онзи беше пълен идиот. -отново се усмихна, обърна се и изчезна.
Не помня какво и отговорих, но помня, че доста време след това се ядосвах на себе си за този отговор! На презентацията бях супер неадекватна, но все пак се справих. Харесаха ме и получих работата.