SmilezZz
01-25-2010, 12:19
Византийска империя
Византийска империя, Византия или Източна Римска империя са модерни названия, както на източната част на Римската империя, така и на държава с главен админстративен център Константинопол, просъществувала от късната античност до 1453 г. Територии, които принадлежат на Византия за кратък или по-продължителен период, са Мала Азия, Балканите, Италия, Египет, Сирия, Палестина, Кипър, части от Северното крайбрежие на Африка и други. Освен християнската религия в развитието на Византия влияние оказват наследени от античността елинистистически и римски традиции. На част от античната гръко-римска култура Византия е единствен посредник. Благодарение на своето географско положение Византийската империя печели в продължение столетия от търговията между Изтока и Запада и е водеща търговска сила в предлагането на луксозни стоки. Нейният културен, икономически и военен потенциал е фактор, влияещ на разпространието на исляма от изток на запад и на християнската религия сред балканските и славянските народи през средните векове.
Начало и наименование
Богородица с Младенеца, Юстиниан I (отляво) и Константин I - мозайка от църквата "Света София", 10 в.
Византийската империя за разлика от други съществували през късната античност и средновековието държави няма точно определена година на създаване. Византия, както във възприятията на собствените си поданици, така и дефакто, е продължение на Римската империя, а в ранния си период - самата Римска империя или част от нея. Византийците наричат себе си ромеи (Ρωμαίοι), държавата в която живеят – Ромейска (или Римска) империя (Ανατολική Ρωμαϊκή или Βασιλεία τῶν Ρωμαίων), а столицата Константинопол - "Нов Рим" (Νέα Ρώμη). След 800 г. (обявяването на Карл Велики за римски император от папа Лъв III) в латинските текстове се употребяват формулите "Крал на гърците" (Rex Greacorum) и "Крал на Константинопол" (Rex Constantinopolitanus), което е израз на несъгласие с претенциите на Византия да бъде наследник на Римската империя. По подобен начин би могло да се обясни и по-честото използване на названието "гръцки" и "гърци" (вместо "ромейско" и "ромеи") в средновековните славяноезични текстове.[1][2]
В традиционната историческа литература за вододел между историята на Римската империя и историята на Византия най-често се избира 330 година (обявяванете на Константинопол за новата столица на Римската империя) и по-рядко: 395 г. (разделянето на империята между синовете на Теодосий), 476 г. (абдикацията на Ромул Августул) или 565 г. (края на управлението на Юстиниан).[3][1]
Самото наименование Византия е неологизъм, произлизащ от старото име на Константинопол: Византион. През средновековието името Византион и негови производни се използват рядко. Изразът "византийски" в съвременния му смисъл се среща за първи път у Йеронимус Волф и става традиционен за историческата литература след издаването на Парижкия корпус - Corpus Byzantinae historiae - в 17 век.[4][2]
Политическа история [редактиране]
Ранен период [редактиране]
Западната и Източната римска империя през 476 г.
През първите три века латинския език продължава да бъде официален език във Византия. През първите си векове, империята успява да поддържа военно, икономическо и културно превъзходство сред околните варварски племена, като единственият ѝ сериозен противник е Персия. По това време (5-7 век) тя владее Балканския полуостров, Мала Азия и страните по източното Средиземноморие — (Сирия, Палестина, Египет). През 476 г. пада Западната римска империя, като римския военначалник - германеца Одоакър сваля от престола император Ромул Августул, последния император на Западната римска империя, с което настъпва края на тази държава. Одоакър изпраща императорките инсигнии на император Ромул Августул на императора на Източната римска империя - Зенон, и в писменото обръщение до него заявява, че
„ Тъй като слънцето е едно на небето, така императора трябва да е един на земята “
. С предаването на инсигниите на Ромул Августул на император Зенон, Византия става единствен законен наследник и на Западната римска империя, а с това и единствения законен наследник на древен Рим и Римската империя. Одоакър получава титла Magister Militum, т.е. военен управител на Италия и признава върховната власт на императора на Византия. През 527 година император става Юстиниан. Той си поставя за цел да възстанови Римската империя в най-добрите ѝ години. За целта през 533-534 година войските му завоюват намиращото се в Северна Африка Вандалско кралство. В периода 535-555 година е завладяно и Остготското кралство след упорита съпротива от негова страна, а през последното десетилетие от управлението на императора — и крайбрежието на Испания. Много бързо след смъртта на императора обаче Испания, част от Северна Африка, Северна и Средна Италия са загубени завинаги.
Император Юстиниан и свитата му - мозайка от Равена
Постепенно Балканите са разорени от нашествията на готи, хуни и авари, след което са колонизирани от славяните. В края на VII век северната част на полуострова е откъсната от българите. Империята си запазва градовете в южната и централна част на полуострова, но успява да интегрира постепенно славянското население в южната част.
Източните провинции стават арена на религиозни вълнения, провокирани от културните различия със столицата и стремежа на императора да управлява църквата.
Периодът завършва с драматичното управление на император Ираклий (610-641 г.). В началото Ираклий организира с помощта на църквата малка, но добре екипирана и обучена армия и отвоюва Източните провинции, превзети от великия шах Хозрой II. Тази последна война с персите се води по начин, който дава основание да бъде смятана за кръстоносен поход и изобщо за първата война, предшествана от идеологическа кампания сред цялото общество. В края на управлението си императорът е съкрушен от нова загуба на източните провинции, този път завинаги, от един нов противник — армиите на Пророка.
Среден период
От средата на VII век започва формирането на съвременните културни и етнически граници в западната част на Евразия. Византия стои в центъра на тази огромна област в географски, исторически и културен аспект. Тя оказва силно влияние върху двете големи култури, възникнали през ранното Средновековие — католицизма и исляма, но най-значимо е прякото ѝ участие при обособяването на третата голяма култура — православието.
Що се отнася до териториите ѝ, през 7 век — 10 век империята се свила до съвременните граници на Турция и Гърция, но това било по-единно общество — гръцкият език станал основен, православната църква се освободила от еретичните Източни провинции, преминали към исляма, и постепенно се отдалечавала от католическия Рим. Военните и икономически промени създали силното военно съсловие на стратиотите, средна класа, позволила на императорите да водят активна политика векове наред.
През първите 100 години от периода (640-740 г.) основният противник на империята били арабите. Още през 649 г. тези традиционно пустинни бойци построили флот и започнали да оспорват морското могъщество на ромеите. На няколко пъти те достигали и обсаждали по суша и море Константинопол, но били отблъснати. През 672 г. за пръв път в морска битка с арабите бил използван гръцки огън — оръжие, чиято тайна на производство била толкова старателно пазена, че изчезнала заедно с империята. В края на VII век, нова държава започнала да оспорва владичеството на империята на Балканският полуостров. Във войната през 680 г., с възникналата преди няколко десетилетия Българска държава, империята претърпяла унизително военно поражение, и през 681 г. подписала мирен договор. В следващите десетилетия, българи и араби периодично заплашвали военно и икономически, устоите на империята. През 717 г. при поредният арабски поход, столицата отново била обсадена. Гръцкият огън по море и най-вече намесата на българският кан Тервел по суша, на страната на ромеите, нанесли нечувано до тогава поражение на арабите. Това позволило на император Лъв III Сириец да откаже завинаги арабите от амбициите им да завладеят града.
Един от духовните центрове на съпротивата срещу иконоборчеството: манастирът "Св. Сава Освещени" край Йерусалим - подслон на Йоан Дамаскин
През 730 г. Лъв III поставил началото на нов религиозен спор, разделил Империята за над 100 години на противници и поддръжници на почитането на иконите. Историците спорят дали причина за появата на иконоборството са незаглъхналите ереси от предните векове или влиянието на исляма, забраняващ изобразяването на човешкия лик. Несъмнено религиозната концепция на иконоборците (през 15 век подобна концепция в Западна Европа приели последователите на Мартин Лутер) била поддържана от елита — императорите от Сирийската династия и заможните класи от Мала Азия. Не бива да се пропуска военния възход на Източната империя при управлението на императорите-иконоборци, по източните граници и фронта с арабите настъпва паритет, а с петте си похода си срещу Дунавска България, Константин V я изправя пред унищожение. В крайна сметка победила опозицията на иконопочитателите, обединили се около императрица Ирина и дребното духовенство, но отслабената от конфликта империя трябвало да се примири с няколко големи загуби — възникването/признаването/ на втора Римска империя — когато Карл Велики бил коронясан в Рим на 25 декември 800 г., опита на Ирина чрез брак с Карл Велики да обедини отново Римската империя ; окончателната загуба на повечето територии в Италия, което насърчило папата в Рим да търси подкрепа занапред от кралете на франките; укрепването на Дунавска България, чието съществуване империята не можела да приеме.
След 843 г. иконопочитането било окончателно възстановено и започнали най-значимите векове на Византия. Опитът на братята Кирил и Методий да направят Моравия православна страна не успял, но в следващите 2 века всички южни и източни славяноговорещи страни приели християнството от Византия (някои от тях — с посредничеството на България). Още през 9 — 10 век започнало формирането на съвременните православни народи и езиците им. Това изпреварване с няколко века на същия процес в Западна Европа се дължи на ясно осъзнатата културна стратегия на Империята — нейните проповеднически мисии използвали славянски преводи на свещените текстове.
Арабски кораби край Крит[5]
Под натиска на араби и българи империята в началото на 10 век изпаднала в крайно затруднено положение. Многобройните набези на българският цар Симеон I към столицата били трудно удържани от император Роман Лакапин и регентствата на император Константин VII. Културното развитие в крайна сметка било последвано от военни успехи. Войнишките императори Никифор II Фока и Йоан Цимисхи от втората половина 10 век, постепенно възвърнали под властта на Източната империя Сирия, част от Месопотамия и островите в Изт. Средиземноморие. Апогей на византийското могъщество е управлението на император Василий II, който след 40-годишна война с България успял да победи достойния си противник цар Самуил и да възстанови контрола на Византия над Балканският полуостров.
В началото на 11 век Византия била център на средиземноморския свят. Територията и се простирала от Сирия и Армения на Изток до Далматинското крайбрежие на Балканите и долното течение на р. Дунав. Със силна икономика, развити парични отношения и търговия, разположена между нововъзникващите центрове на цивилизация, тя била пример за подражание и недостижима цел. След смъртта на Василий се проявили отново с пълна сила противоречията между столичната и провинциалната аристокрация. Честата смяна на владетелите сред многобройни преврати и интриги изправели империята пред криза, както във военно, така и в стопанско отношение. Императорите усещали наближаващата криза, но не успели да я предотвратят. Силната държава, църквата и земеделската аристокрация постепенно разорили класата от свободни селяни и стратиоти/войници/.
Административно устройство на Византия през 5 век
Римската империя към 395 г.
Началото на Византийската империя се поставя след разделянето на единната Римска империя през 395 год. между синовете на Теодосий I. Трите основи, на които се крепи византийското общество, са римската държавна уредба, елинската култура и християнската религия. Следата, оставена от Рим във Византия, постепенно се заличава, за да може на нейно място да се утвърдят древногръцката култура и теократизацията на политическия живот. Но въпреки това византийските граждани не изоставят римските традиции, те до последно се наричат „ромеи“. А римското право продължава да бъде мяра за държавно и юридическо ръководство. Управленската държавна система на Византия се оформя след приемането на християнската религия. Формата на държавно управление е монархия, благословена от Бога. По този начин се осъществява обединението на императорска и църковна власт. А властта на василевса се възприема като подобие на небесната. Устройството на Византийската империя трябва да наподобява Божието Царство.
Византия формално смята за свои териториите, принадлежащи на Римската империя. Императорът се смята за върховен господар на християнския свят. Той е „Божи наместник“. Неговата власт е свещена. Той е не само съдия, законодател и военачалник, а и връзката между Бог и хората. Макар и в по-ранния византийски период властта му да е ограничавана от сената, армията и народа, с течение на времето, благодарение на бюрократизацията, василевса се сдобива с повече правомощия.
През 5 — 6 век функцията на сената е силно намалена. Той се свиква само, за да приема владетелските предложения, без да ги обсъжда. Все пак сенаторите имат възможност да правят и свои проекти — senatus consulta. Ако василевса ги одобри, те придобиват тежестта на закон. Въпреки ограничената си власт, сенатът си остава важен имперски орган. Той е коректив на абсолютната власт на императора — самодържец. Ролята на сенаторите е голяма при избирането и провъзгласяването на нов император, както и при някои по — важни съдебни процеси, тъй като той представлява народа. Сенатът е консултативен орган и ако е поканен от императора взима участие в разрешаването на важни външно- и вътрешнополитически въпроси. Тогава, независимо с колко власт разполага, василевса трябва да се съобразява с това знатно и немалобройно съсловие. Основната част от него се състои от граждани, военни сановници и едри земевладелци. Първоначално в сената влизат по право висши императорски служители — mustes, spectabiles и clarissimi. През 5 век броят на сенаторите се увеличава, тъй като в сената вече се приемат и забогатели граждани.
Голяма и величествена империя като Византийската трябва да разполага със силен ръководен център и да се контролира от него. Този център е столицата — Константинопол. Там се намира седалището на императора. Там са и най — важните държавни служители. Сред тези най-важни служители достойно място заема префектът на града — praefectus urbi или епархът (както е по-късното му, елинско наименование). Той стои малко по-ниско от василевса. Неговите задължения са да се грижи за благоустройството на града, да пази реда, да се информира за случващото се в него. Когато императорът отсъства, епархът го замества, а при криза получава неограничена власт. В неговите правомощия се включва и правото му да съди гражданите и да разполага със свободата им. Фактически той води всички съдебни дела за всяко извършено престъпление. Негова задача е не само да се интересува, но и да знае какво се случва в града.
Квесторът, също като епарха има и съдебна власт. Той е юрист и съставител на законите, под които императорът само се подписва. Занимава се и с назначаването на държавни чиновници, у него е списъкът с имената им и с длъжността, която заемат. Магистърът на официите — magister officiorum е нещо като премиер на държавата. Той е началник на отделните ресори, грижи се за външната политика и е най-авторитетния човек на централното управление. Контролира всички имперски официи, т.е. цялото имперско управление. Неговата официя е съставена от agentes in rebus, които са държавни разузнавачи и куриери. Magister officiorum отговаря за сигурността на императора. Ето защо под негово командване е охранителната гвардия — scholae palatinae. Негово задължение е да отговаря за всякакъв вид общуване с външните сили, да приема чуждестранни пратеници. А от края на 4 век се заема с пощенските връзки — cursus publicus, които първоначално са задължение на преторианските префекти.
Magister peditum и magister equitum са съответно главнокомандващите на пехотата и на конницата. Това разделение, което е от полза, скоро бива изоставено, тъй като в императорския двор се намират двама пълноправни пълководци, които се ползват едновременно с титлата magister equitum et peditum praesentalis. Назначават се трима главнокомандващи, чиито териториален обхват е ограничен — за Ориента, Тракия и Илирия — magister militum per Orientem, per Thracias, per Illyricum. Подчинени на тях са и duces — оглавяват граничните подразделения в провинциите, докато magistri militum praesentales отговарят за дворцовите военни части. По този начин Византия се сдобива с петима военачалници, пряко подчинени на василевса, който обединява единството на военната сила.
Висши държавни сановници са comes sacrarum largitionum и comes rerum privatarum. Единият надзирава държавното съкровище — aerarium sacrum, а другият — личното състояние на императора — aerarium privatum, което до този момент е управлявано от magister rei private. Там постъпват приходите от държавните монополи и мита, от личните земи на владетеля, от рудниците и от ергастериите му, а също и сумите от конфискувани имоти — bona damnatorum и земи без собственик — bona caduca.
Всички изброени дотук сановници, с изключение на сената, образуват така наречения consistorium sacrum или „свещен консисториум“. Това е прекият съвещателен орган на императора. Заседанията на този съвет се наричат silentium, от което стигаме до извода, че на съвещанията проблемите рядко се обсъждат, по-скоро императорът излага идеите си, а членовете на съвета просто се съгласяват с него. Понякога в състава на консисториума за някои заседания взима участие и сената.
Префектите на претория също продължават да присъстват сред държавните сановници и да играят немаловажна роля сред тях. Функциите им основно са от граждански характер. Императорите се стремят да омаловажат функциите на префектите на претория, за да могат да създават пряко подчинени на двореца служби. А за да се спре сдобиването с голяма власт от един човек, броят на префектите на претория се увеличава. Голямата еднолична власт в ръцете на василевса става причина за зачестилото назначаване на сановници, чиито задължения са пряко свързани с двореца и със самия него. Така например от голямо значение се оказва длъжността на началника на дворцовата спалня — praepositus sacri cubiculi, който най-често е евнух. На него императора има голямо доверие и понякога той участва в решаването на държавните дела. Според някои източници обаче praepositus sacri cubiculi не е началник на дворцовата спалня, а на целия дворец и не е евнух.
Поради премахването на привилегированото положение на Италия се премахва и делението на провинциите на императорски и сенаторски. Всички те вече, независимо от характера си, са подвластни на императора — самодържец. Италия също е разделена на провинции и обвързана с данъчно облагане. Техният брой непрекъснато се увеличава и ако при Диоклециан са около 100, то през 5 век са повече от 120. По времето на същия император диоцезите са 12, а по-късно 14. След това при император Константин, Византия е разделена на префектури, като всяка префектура обхваща голям брой диоцези, а те — голям брой провинции. Т.е. провинциите са подразделения на диоцезите, а те — на префектурите.
Самите префектури са четири на брой — Ориент, Илирия, Италия и Галия. Източната префектура — praefectura pretorio per Orientem се състои от следните диоцези : Египет, Ориент, Понт, Азия и Тракия, обхваща Египет и Либия, Предна Азия и Тракия. В илирийската префектура — praefectura praetorio per Illyricum влизат диоцезите Дакия и Македония, а тя съдържа Гърция и Централните Балкани. В италийската префектура — praefectura praetorio Italiae се включват освен Италия също и голяма част от латинска Африка, Далмация, Панония, Норик и Реция. Галската префектура — praefectura praetorio Galliarum обхваща Римска Британия, Галия, Иберийският полуостров, както и западната част на Мавритания. Всяка префектура се управлява от преториански префект. Преторианските префекти на Изтока (със седалище в Константинопол) и на Италия са най — важните служители на империята. След тях са другите двама — на Илирия (чието местожителство е в Солун) и на Галия. През годините Западната империя запада все повече. Претърпява тежки стопански и политически кризи, които оставят голям отпечатък и „помагат“ за нейното падение. В това време Източната империя — Византия процъфтява и се развива. Успешно преодолява проблема с бурното Велико преселение на народите и въпреки нередките политически разногласия, зачестили през 4 — 5 век, не се разпада. Византия остава единна дълго време и съществува още приблизително десет века.
Бавен упадък
Смъртта на Василий II през 1025 г. била последвана от продължителен период на преврати и дворцови интриги. Новите силни класи — столичната дворцова бюрокрация, военната провинциална аристокрация, икономическите магнати постепенно променили политическата система съобразно интересите си.
Последните императори от Македонската династия /съпрузи на дъщерите на имп. Константин VIII, брата на Василий II / изхарчили средствата от хазната за разкош и мащабни строежи на църкви и социални заведения. Отговорникът за столичните сиропиталища, евнухът Йоан Орфанотроф построил голям приют за бедни (т.нар. Птохотрофион) и специален манастир за разкаяли се проститутки.
Армията била занемарена и само авторитетът на предишните успехи спрял за известно време амбициите на войнствените съседи. През 1071 г. при арменския град Манцикерт Византия загубила една от най-важните битки в историята си — срещу турците селджуци, водени от султанАлп Арслан. На турците предстояло да заемат Мала Азия — икономическото и военно ядро на Империята, а 3 века по-късно и останалите ѝ територии.Визанития претърпял и удар на Запад, където норманите след завладяването на о-в Сицилия през посочената 1071 г. превзели и последната византийска крепост - гр.Бари.
Макар и ожесточени противници на Византия норманите се влияели от нейната култура. Христос Пантократор в Монреалския събор на остров Сицилия, построен при управлението на Вилхелм II (1171-1189)
През 1054 г. един дребен конфликт предизвикал схизмата (взаимно отлъчване и анатема — обвинение в ерес) между църквите на Константинопол и Рим, а всички бъдещи опити за възстановяване на църковното единство на християнския свят се оказали нетрайни и безуспешни.
При императорите от династията на Комнините (1081-1185 г.) класическият бюрократичен централизъм на византийската държава постепенно отстъпил на управлението на знатни родове, опиращо се на военната сила набирана чрез системата прония. Тази структурна промяна феодализирала Византия и в крайна сметка довела до децентрализация и политическо разпокъсване на православния свят във време на възход на обществата по границите му.
Алексий I Комнин (1081-1118 г.) спасил Империята, атакувана отвън от нормани и печенези на Балканския полуостров и селджуците в Мала Азия, и отвътре от еретичните секти на павликяните в Тракия и богомилите в България. При липсата на достатъчно собствени ресурси Алексий използвал умело дипломацията — основно оръжие на Византия през тази и последвалите епохи. Срещу печенезите използвал куманите, срещу норманите — турски военни отряди и флота на Венеция. Цената на спасението била голяма — Венеция получила монополни привилегии в имперската търговия / право на безмитна търговия, което разорявало занаятчиите и търговците в империята /, а сеуджукските турци създали ислямска държава в сърцето на Мала Азия със стоица град Икония /Коня/. Апелът за помощ на Алексийсрещу турците до папа Урбан II съвпаднал с клюнийската реформа на западното духовенство и предизвикал религиозна ревност и пропагандата на идеята за Първия кръстоносен поход.
Започнали като авантюристични експедиции на западните поклонници и рицари за освобождаване на светите земи, кръстоносните походи били нож с две остриета за Империята. С помощта на западните рицари била възстановена властта ѝ по крайбрежието на Мала Азия, но нововъзникналите латински княжества на Изток откъснали доскоро византийски територии. Постепенно от съюзници Императорът и кръстоносните водачи се превърнали във врагове, а богатствата и блясъкът на Империята я направили мечтана плячка в плановете на западните рицари.
Разрушаване и възстановяване
В края на 12 век ислямският свят, предвождан от талантливия султан от кюрдски произход Саладин успял да отвоюва светите места от кръстоносците. Армията му влязла в Ерусалим на 2 октомври 1187 г. Агресията на западноевропейците се пренасочила към Византия, в която продължавали процесите на феодализация и децентрализация.
Различни западноевропейски интереси довели до общо действие — папа Инокентий III призовал през 1198 г. към нов кръстоносен поход. Бедни рицари-авантюристи откликнали веднага. Венеция, бивша византийски васал, която контролирала в този момент транспортните и търговски потоци в Средиземно море, поела организацията и финансирането на похода. Под предлог че помагат за възстановяването на сваления император Исак II Ангел и сина му Алексий IV кръстоносците обсаждали Константинопол. Превратът в града и окончателно детрониране на Ангелите са последвани от атака и превземане на 13 април 1204 г.
Това е първото превземане на Константинопол след основаването му. Три дни кръстоносците плячкосват държавните и църковни съкровища, манастирите и домовете на богатите. Огромен брой безценни произведения на изкуството са унищожени, а други са отнесени на Запад, най-много във Венеция. Поругаването на православните светини е преживяно драматично от интелектуалците и народа и става причина за възникване на непримирима омраза към католическия Запад.
Върху централните територии на Византия се образува Латинската империя, но тя не успяла да организира византийското общество по западен образец. Съпротивата се организирала първоначално около българския цар Калоян, който през 1205 г. нанася фатален удар на кръстоносците в битка при Одрин. Император Балдуин Фландърски е пленен и впоследствие екзекутиран. Тракия е очистена от западните рицари, много от тях напускат Константинопол. Смъртта на българския цар пред стените на Солун спасява Латинската империя от унищожение.
Постепенно Византийската Империя успяла да се възстанови от понесения удар. В провинциите настъпило укрепване — възникнали няколко империи — Трапезунд, Никея и Епирското деспотство, които заедно с възстановеното Българско царство започнали обсада на Латинската държава с център Константинопол. Към 1237 г. най-силна позиции в борбата за възстановяване на Империята има Иван Асен II, но след смъртта му и поради нашествията на татарските орди в северна България единствената силна държава в региона остава Никея управлявана от Йоан Дука Ватаци. Ватаци и синът му Теодор Ласкарис укрепили Никейската империя, превземайки български територии в Тракия и Македония след смъртта на Иван Асен II, но не доживяли триумфа на Никея през 1261 г., когато Константинопол е превзет, и на трона с народни тържества и църковни служби тържествено е коронясан за император Михаил Палеолог, отстранил техния наследник малолетния император Йоан.
Възстановената Империя е доста различна от ранна Византия, както и от великата сила по време на императорите-иконоборци или тези от Македонската династия. Докато преди могъщата светска власт доминирала едно динамично, но все пак подчинено духовенство, по време на Палеолозите тя имала почти ефимерни политически структури. Присъствието ѝ е повече културно и религиозно. Докато властта на Императора намалявала, властта на Патриарха растяла и достигала до далечните нови славянски държави на север. Разрушаването на столицата премахнало старите клишета и освободило нови течения в изкуството. Докато ересите от миналото се провокирали от религиозни и културни спорове и различия, ересите през 12-14 век до голяма степен били следствие на социалната разруха.
Залез и наследство
След като Византия е възстановена, срещу нея започват да се организират коалиции, целящи да възстановят създадената през 1204 година Латинска империя. Най — силна е коалицията на сицилианския крал от френски произходКарл I Анжуйски, която включва България, Сърбия, Епир и други. Ето защо през 1274 година в Лион е сключена уния между Михаил VIII Палеолог и папата, признаваща папата за духовен водач на Византия. Тя цели да бъдат предотвратени коалициите срещу Византия. Поне на това се надява византийският император. Но самите византийци не били съгласни с нея. Не след дълго те престават да се подчиняват на папата. От своя страна и той престава да спира готвените коалиции. Но през 1282 година Шарл умира. Освен това император Михаил прехвърля цялата си войска на Балканите. В Мала Азия остават малки гарнизони. Това улеснява заселването на принудените да търсят нови земи от татарите тюркски племена. Въпреки героичните опити местните жители не могли да ги спрат. В стремежа си да осигури повече средства за активната си европейска политика император Михаил наредил и свободното гранично население в Мала Азия-акритите охраняващи границата със Сеудкския султанат и нововъзникналите бейлици да плащат данъци, който довело до брожения и срив на Източната граница на империята. В Северозападна Мала Азия възникнал османският бейлик, който през следващите години щял да играе сериозна роля. Император Михаил VIII Палеолог умира през 1282 година. На престола той оставил сина си Андроник II Палеолог. Той отменил унията от Лион. Стремял се да присъедини Епир, Тесалия и Морея. Опитва се да освободи завладените от турците земи, но има ограничен успех. През 1304 година Византия губи сражението при река Скафида, с което загубва и областта между Странджа, Стара планина и Черно море, а през 1322 година — и Пловдив и някои крепости около Одрин. През 1307 година България и Византия сключват мирен договор, скрепен чрез брак между дъщерята на императора и българския цар Теодор Светослав. През 1321 година във Византия избухва гражданска война между Андроник II Палеолог и внука му Андроник III Палеолог. През 1332 година Византия си връща градовете на юг от Стара планина, но след битката при Русокастро отново губи част от тях. През третата война между двамата императори Андроник III Палеолог побеждава дядо си и го принуждава да се оттегли от престола. Още незатихнала се разгаря друга гражданска война този път между малолетния Йоан V Палеолог и претендента Йоан Кантакузин. Побеждава първият, но той е принуден да отстъпи на България и Иван Александър 8 крепости в Родопите, включително и Пловдив, заради оказаната подкрепа от страна на българския цар. Йоан Кантакузин проводил през 1351 година пратеничество при българския цар за съюз срещу турците, но последният отказал. Докато се разгаряла гражданската война, османските турци завземали все повече и повече византийска територия. Скоро тя била разполовена на 3 — Цариград и околностите му, Солун и Морея (Пелопонес). През 1369 година османските турци превзели Одрин, който обявили за столица, а през 1387 година и Солун. През 1391 година император станал Мануил II Палеолог. Той прекарал няколко години на Запад, искайки помощ за Константинопол срещу турската обсада. Градът се държал само благодарение на изпратените от френския крал стрелци. Западните владетели му обещавали помощ, но на практика не могли да я окажат. Неочаквано обаче съдбата помогнала на Византия. През 1402 година турците загубили битката при Ангора срещу Тимур, а султан Баязид I бил пленен. В следващите години византийската дипломация полагала много усилия, за да задълбочи противоречията между Баязидовите синове. Това продължило до 1421 година, когато победил Мехмед I, не без помощта на християните. Византия дори си върнала Солун, но през 1430 година той бил отново покорен от турците. През това време Византия можела да изтласка турците от Балканите в съюз с Венеция, но пропиляла този шанс, защото мислела, че новият владетел бил миролюбив.
Обсаденият Константинопол - стенопис от манастира Молдовита в Румъния, 1537 г.
Турската държава междувременно укрепнала и скоро отново засилила натиска си. Това принудило Йоан VIII Палеолог да сключи Фераро-Флорентинската уния. Тя щяла да има успех само ако папата съумеел да организира кръстоносен поход срещу турците. Той успял. На призива му откликнали унгаро-полският крал Владислав III Ягело (Варненчик) и трансилванският войвода Янош Хуняди, които събрали многонационална войска /поляци, чехи, унгарци, французи/. През 1443 година те достигнали до София, но поради настъпващата зима се оттеглили. На следващата година полско-унгарската армия предприела нов поход. Този път тя тръгнала по дунавското крайбрежие, но при Варна претърпяла поражение от Мурад II. Вече нищо не можело да помогне на Византия.
През 1451 година на турския престол се възкачил Мехмед II. На 29 май 1453 година артилерийски обстрел засипал Константинопол. По-късно бил щурмуван самият град. 4700-те му защитници се съпротивлявали твърдо, но не могли да отблъснат многократно превъзхождащия ги противник. В уличните боеве загива и последният император на Византия Константин XI Палеолог. Турците плячкосват града. Църквата „Света София“ била превърната в джамия, а Цариград под името Истанбул става турска столица. През 1460 година било покорено и Пелопонеското деспотство, а три години по-късно — и Трапезундската империя. Така византийската държавност загива. Останала само Цариградска патриаршия, която става представител на покорените християнски народи в Османската империя. Много византийци бягат в съседните страни и Италия, а престолонаследниците — в Русия.
Литература [редактиране]
Общи изложения:
* Бакалов Г.: Византия. Лекционен курс, Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2006, ISBN 954-07-2227-6
* Lilie R.-J.: Byzanz. Das zweite Rom, Siedler, 2003, ISBN 3-886-80693-6
* Острогорски Г.: История на византийската държава, 1996
* Сказкин С. (ред.): История Византии, Москва, 1967, том 1, 2, 3
* Schreiner P., Byzanz 565-1453, трето преработено издание, Oldenbourg , 2008, ISBN 3-486-57750-6
* Hunger H.: Reich der neuen Mitte: Der christliche Geist der byzantinischen Kultur, Styria, 1965 (=Хунгер Х.: Империя на ново средище. Християнският дух на византийската култура, София, 2000, ISBN 954-607-328-8; рецензия на българския превод)
Специални теми:
* Попова И.: Византийската дипломация и Западът (1391-1425), изд. "Фабер", 2005 г.
* Жеков Ж.: България и Византия 7-9 век - Военна администрация, изд. "УИ Св. Климент Охридски", 2007 г.
Източник:Уикипедия
SmilezZz
01-25-2010, 12:20
византия
V в.
Варварски нашествия в Източната Римска империя (Византия). Названието Византия е свързано с името на гр. Бизантион, където през 330 г. римският император Константин Велики премества столицата на империята, като я преименува Константинопол. През периода V—VI в. във Византия преобладават робовладелческите отношения, характерни за римското общество; политическото и административното устройство са по римски образец, официален език е латинският. Поради това в научната литература Византия през периода до VII в. се означава и като Източна Римска империя. На варварските нашествия през този период императорите се противопоставят с военна сила или умела политика — „разделяй и владей", а на тези варвари, които признават зависимостта си от императора се позволява да се заселят в пределите на империята.
527—566 г.
Управление на византийския император Юстиниан I, изтъкнат администратор, законодател и обновител на империята, притежава многостранна подготовка и богат обществено-политически опит. Укрепва робовладелските отношения, като развива активна законодателна и административна дейност. Управлението му се характеризира и с разцвет на ранновизантийското изкуство.
532-537 г.
При Юснтиниан I е построена църквата „Св. София", куполна трикораба базилика, един от най-забележителните паметници на византийската и световна архитектура. Дължина 80 м и широчина 72 м. Църквата е богато украсена с многоцветна каменна облицовка, мраморна резба и мозаични фигури на светци и византийски императори на златен фон.
532 г.
Масово народно въстание, нар. „Ника" (наименованието си носи от възгласа на въстаниците — „Ника!" („Побеждавай"), което избухва в Константинопол. Предизвикано е от гнета на официалната власт и от религиозната политика на Юстиниан I. Дребните търговци, занаятчиите и беднотата се обединяват и нападат правителствени учреждения; запалват града. Императорът е обсаден в двореца. Въстанието взема опасни за аристокрацията размери — народът започва да унищожава данъчните списъци, разгромява домовете на богатите. С помощта на наемни отряди пълководецът на Юстиниан — Велизарий потушава въстанието. Убити са около 35000 души.
534 г.
По нареждане на Юстиниан I е извършена кодификация (систематизиране на правните предписания) на римското и ранновизантийското право, като са отразени и измененията, настъпили в икономическия и политическия живот на империята.
534 г.
Пълководците Велизарий и Нарзес завладяват Вандалското царство в Север на Африка.
554—555 г.
След продължителна война с готите, Юстиниан I завладява Вестготското кралства в Югоизточна Испания.
555 г.
Юстиниан I завладява Италяи след война срещу остготите.
565—578 г.
Управление на Юстин II, племенник и наследник на Юстиниан I, избран за император след смъртта на Юстиниан I с активната намеса на сената. Воюва с персите и аварите.
Краят на VI и първата половина па VII в.
Продължава надмощието на поземлената аристкрация; сенатът (както и по времето "на Юстил II (играе голяма роля. Едрите поземлени собственици, предимно сенатори, разполагат все по-свободно с поверените им императорски домени и се опитват да посегнат на земите на съседи. Засилват се движенията на градската беднота, робите и колоните. Под ударите на арабите Византия загубва: Египет, Палестина, Сирия, балканските провинции; през 568.г. Северна и Средна Италия са завладени от лонгобардите; в погледните десетилетия на VI в. от Византия отпада Пиренейския полуостров, а през първата половина на VII в. персите завладяват източните територии и заплашват да покорят Константинопол.
580—582 г.
Нашествия на аварите. Първя заселвания на славяните на Балканския Полуостров. Докато Византия е заета на Изток в упорита борба срещу Персите, на Балканския полуостров продължават нападенията на авари и славяни, които понякога действат заедно, а понякога и разделени.
602—610 г.
Управление на император Фока. В армията, намираща се на Дунав, избухва въстание. Император Маврикий е свален и екзекутиран, а на византийския престол е провъзгласен за император Фока — обикновен центурион (стотник) В страната започват междуособици, които обхващат Киликия, Сирия, Палестина, Мала Азия и Египет. По време на неговото управление се засилват противоречията между поземлената аристокрация и селското население, между градската беднота и богатите граждани. Царства антагонизмът между източните провинции и централната част на империята. Тези обстоятелства довеждат до редица сътресения и бунтове във всички краища на Византия.
804—629 г.
Война на Византия с Персия. Като се възползват от вътрешните смутове в империята, персите нарушават мира от 591 г. и започват голяма офанзива. Под предлог, че иска да отмъсти за смъртта на Маврикий (582—602 г.), шахът Хозрой нахлува (604 г.) в северната част на Мала Азия и успява на два пъти да разбие византийските войски. Персите превземат Дара (606 г.) и опустошават Сирия и Месопотамия. По-късно (608 г.) те разграбват Армения, Канадския и Пафлагония и достигат до Централна Мала Азия.
610—641 г.
Управление на император Ираклий. Когато новият император заема престола, Византия е заплашена от всички страни. Продължава войната с персите. Те превземат Милитене (612 г.), а след това Дамаск. Пада и Ерусалим (614 г.). След като превземат Сирия и Палестина, персите се насочват към Мала Азия и стигат до Халкедон (до Босфсра). Други отряди навлизат в Египет и завземат Александрия (619 г). За известно време военните действия са прекратени и отново през 622 г. император Ираклий предприема три големи похода. Връхна точка на войната с персите е през лятото на 626 г. когато императорът се кани да нахлуе в Персия, но по същото време зад тила на войската му персите проникват в Мала Азия до Халкедон. Техни съюзници са авари и славяни, командвани от аварския хаган под чието командуване започва обсада на византийската столица; общо настъпление на смесената войска, което обаче завършва с неуспех. С тежки загуби аварския хаган се оттегля. След поредица сражения през 627 г. край гр. Ниневия византийците нанасят решително поражение на персийската армия. Цялата област между Едеса и Александрия отново е присъединена към Византия. По силата на сключения мир между Византиая и Персия са върнати и Сирия, част от Месопотамия, Палестина и Египет. Възстановена е византийската власт и над Армения. Завършва дългата и изтощителна война с персийската държава, която поради напредналия процес на раздробление се оказва по-слаба и нестабилна.
Втората половина на VII в. и началото на VIII в.
При наследниците ча император Ираклий (синовете му Константин III и Ираклонас), Византия окончателно загубва Северна Африка. Далмация и част от територията в северозападната част на Балканския полуостров са завзети от сърбите. Определено влияние върху историческото развитие на Византия през този период оказва образуваната българска държава (681 г.), която се превръща във важен фактор в Балканския Югоизток. В началото на VIII в. Византия владее едва 1/3 от територията, включена по времето на Юстиниан. Под нейна власт остава само част от Балканския полуостров, част от Южна Италия, южното крайбрежие на Крим и Мала Азия.
717—802 г.
Управление на Иконоборческата династия.
717—741 г.
Управление на Лъв III Исавър, роден в Исаврия (Мала Азия), поради което е наречен Исавър, енергичен и способен военоначалник. Побеждава арабите, които обсаждат Константинопол (717—-718 г.) В 740 г. им нанася съкрушителен удар при Фригия. Укрепва външно-политическото положение на империята. Извършва редица реформи: преустройва темите (военно-административни единици), укрепва дисциплината и армията, реорганизира администрацията, издава Еклога (законник от 18 части — титула). Издава първият едикт против иконопочитането, с което слага началото на иконоборството.
726—843 г.
Иконоборчески период. По времето на Лъв III започва т. цар. иконоборческо движение — широко политико-религиозно движение против култа на иконите и с противомонашеска насоченост. Със специален указ (726 г.) Лъв III забранява да се почитат иконите. При неговия наследник Константин V Копроним (741—775 г.) редици манастири са закрити, а техните богатства раздадени ча светската аристокрация. В борбата срещу монашеството са привлечени и павликяните. Така движението придобива широка социална основа и взема широк размах.
821—823 г.
Бунт на робите, беднотата и обикновените войници във Византийската империя, ръководен от византийския лълко-водец Тома Славянина, по произход славянин. Причините за избухването на въстанието се коренят в общите процеси на феодализацията. Изпадането на населението в зависимост, увеличаването на данъчния гнет, а така също и недоволството от политиката на църквата довежда до засилване недоволството на населението. След като завоюва редица победи в Мала Азия, Тома Славянина се прехвърля в Тракия и Македония. Въстанието се превръща в мощно движение на селската и градската беднота против господстващата класа. През 821 г. Тома Славянина обсажда Константинопол по суша и море. На помощ на византийския император пристигат български войски, начело с хан Омуртаг. След едногодишна обсада Тома Савянина претърпява поражение и се оттегля в Аркадиопол. Той е заловен и обезглавен. Войската му продължава да се съпротивлява до 825 г.
867 г.
Църковен събор в Цариград, свикан по предложение на цариградския патриарх Фотий. На събора се разглеждат: въпросът на догматичните различия и за отклонението на западното духовенство от никейския символ и въпросът за намесата на Николай I в работите на цариградската църква. Съборът приема, че папата е изпаднал в религиозни заблуждения и че следва да бъде анатемосан.
867—1056 г.
Управление на императорите от Македонската династия: Василий I (867— 886 г.), основател на династията: Лъв VI (886—912 г.), Константин VII Багренородни (913—959 г.): Роман II (959—963 г.); Василий II Българоубиец (976—1025 г.); Константин VIII (1025—1028 г.); Теодора (1055—1056 г.) През периода на ранното Средновековие Византийската империя е на значително по висока степен на икономическо развитие, отколкото Западна Европа. Императорите Василий I и Лъв VI издават редица закони, с които укрепва феодалният строй. Тази законодателна дейност се дължи главно на обстоятелството, че през втората половина на IX и в началото на X в. настъпват важни социално-икономически изменения във византийското общество по пътя на неговата феодализация (разложение на селската община, поява на зависимо селячество, растеж на едрата собственост), както и по пътя на засилване на икономиката (подем на занаятите и търговията, разрастване на паричното обръщение и пр.). От втората половина на IX в. започва подем на византийските градове. Възникват нови градски центрове. Значително се разраства производството на занаятчийски изделия, разширява се външната и вътрешна търговия. Най-голям и многолюден град във Византия си остава Константинополо — най-важният търговски център през цялото европейско средновековие, който играе ролята на главен посредник в търговията между Езропа и Азия. Там се съсредоточават арабската, руско-славянската и италианската търговия, която носи огромни доходи на императорите. През IX—XI в. нараства и влиянието на православната църква. Утвърждаването на феодализма във Византия допринася за военното и икономическото й засилване и дава възможност за водене на завоевателна външна политика. В резултат на това през втората половина на X и нач. на XI в. (при императорите Никифор II Фока, Йоан Цимиский и Василий II) редица области са отвоювани от арабите, а цяла България е завладяна (1018 г.). На Балканския полуостров границите на Византийската империя отново достигат на север до р. Дунав, а на северозапад — до крайбрежието на Адриатическо море. Завоевателната политика на императорите през този период, острите противоречия сред господстващата класа и най-вече засиления по-нататъшен процес на феодализация допринасят за общото отслабване на Византийската империя. Периодът при управлението на последните императори от 1025—1056 г. се характеризира с общ упадък и с големи териториални загуби. От средата на XI в. Византия претърпява редица военни неуспехи: селджукските турци покоряват Армения и почти цяла Мала Азия, а норманите завладяват Бари (в Южна Италия), който принадлежи на империята.
Източник:БГнаука