PDA

View Full Version : Помощ-търся есета за греха и "зимни вечери"



bebby
01-25-2010, 14:01
Здравейте търся интерпретативно съчинение по "Зимни вечери" (без определена тема) и есе на тема "Грехът и неговата цена".

Есето ми е по-важно =]

Благодаря предварително! :)

II. Права и задължения на потребителите
1. Да публикуват своите теми и мнения в правилната категория и с текст на кирилица.
kalpazanka

SmilezZz
01-26-2010, 13:07
Грехът - есе

Грехът е възникнал още с появата на първите хора - Адам и Ева. Ева взима ябълката от райската градина, подтикната от коварната змия и двамата биват изгонени от неземното място.

Точно от първата жена/майка ние сме получили сякаш в наследство това лошо качество. Съществуват всякакви видове грехове и грешки. От най-незначителни, до такива с огромни последствия. Зависи единствено и само от нас нашето провинение в какъв размер ще е.

Никой не се ражда грешник, не може едно току що родено бебе да е виновно за убийството на новопристигналата съседка или за вчерашния обир на банката, например… Всички идваме на този свят чисти и неопетнени. Но и всичко си опира до нас в каква среда ще растем. Сами избираме как и къде да се развиваме.

Няма човек, който не е извършвал грях през целия си житейски път. Дори монасите и монахините… Та нали и те са били обикновени хора като нас преди да се отдадат на Господ Бог.

Но защо прощаваме на този, който обичаме, а непознатите осъждаме до край, макар и грехът да е с еднаква стойност?... Защо обвиняваме грешните, след като няма безгрешни?... Защо пълним затворите, щом всички сме греховни?...

Но каквото и да правим или казваме няма безгрешни хора (поне според мен). Ако сгрешим сега и после се покаем за греховете си, бихме били по- доволни от себе си, а дали не защото “Признатият грях е половин грях” ?!? Или пък с надеждата греховете ни да бъдат забравени и да почувстваме удовлетворение от самите себе си?...

Но както споменах и по-горе, дали сме грешни или праведни зависи само от нас. Затова трябва да научим кое е правилно и кое не, за да можем да сме по доволни от себе си, без угризения…

-----------------------------------------------------------------------------------

Това ще стане ли ?

SmilezZz
01-26-2010, 13:08
Градът и човекът в "Зимни вечери" (ЛИС)


Поетът, роден край Егея, озовал се в столичния град, бързо разбира, че слънцето и топлината, усмихнатият повей на южния вятър от родния край ще останат само в най-интимните кътчета на неговото съзнание. В новата действителност няма място за тях. Тя предлага студенина и неуютност, мизерия и отчаяние.

Цикълът „Зимни вечери” дава най-пълна представа за града и неговата социална реалност. Той е недружелюбен, неприветлив и отблъскващ, прилича на каменен затвор, чиито стени не пропускат искрица надежда. Това е място - капан за човешките души, където цари пустота и мрак. Крайните квартали са пространство на разрухата, запустението, бедността и страданието. Човекът се чувства безпомощен, ненужен, без мечти, лишен от духовност и красота. Той е ограбен, обсебен единствено от мисълта как да преодолее „безхлебното” си ежедневие. Многолико е страданието. „Малките гаврошовци”, „цветарката”, „уличната жена” и „старият музикант” се лутат в безвремието на „мъглата жълтопепелява”, обгърнала крайните квартали.
Христо Смирненски не търси с лиричен поглед миналото и детството си като поетична реалност, противопоставена на грозните отблясъци от мрачната действителност, както завръщащият се Дебелянов в спомена за „белоцветна” Копривщица. Юношата възпява настоящето. Пишейки за града и човека, Смирненски успява да разкрие своята съпричастност, болка и загриженост към обитателите на „черната гробница", защото той сам е едно от „децата на града". Неведнъж е трябвало да пие горчилката на разочароващата действителност, да се оглежда в студените кристални очи на несретните жители, където намира само „догорялата” празна душа.

Като Вергилий, водещ Данте из преизподнята, поетът ни показва кръговете на земния ад. Най-ужасното е, че в „черната гробница” виждаме мъките не на грешници от отвъден свят, а незаслуженото страдание на живи същества, превърнати в хора-сенки. Зимната вечер и мъглата допълват усещането за безнадеждност и отчаяние на хората. Всичко е обгърнато с траурно наметало, сякаш и „зимната вечер” скърби за пропилени мечти, за загубена младост, за неизживяно детство. Олицетвореният екстериор на предградието е като декор от странна, лирично преживяна от поета трагедия. Снегът, електрическите жици, тополата, човешките стъпки - всички те „прозвънват”, „проплакват” с воплите на сподавени сълзи, които чува единствено Смирненски.
Тъжна е вечерната разходка на поета. Надниква тук и там през прозорците на „смълчаните хижи” с надеждата да види нещо по-различно от познатата мизерия, да чуе весел детски смях или любовен шепот, но за сетен път сюжетът се повтаря - „пияни хрипливи слова”, „безхлебие”, детски писъци и женско ридание. Човекът няма настояще, не вижда бъдеще, забравил е и миналото си. Или може би всичко е едно страдание.

Градът става все по-мъглив и злокобен и „разтапя” в прегръдките си силуетите на закъснели минувачи. Острият локомотивен писък нарушава зимната тишина, но въпреки това не може да пробие гъстата „мъгла" на бедността. Тук хората са обезплътени, дематериализирани. Те са силуети, лутащи се сред черния мрак, сякаш са забравили дома си.

Слепият старик, бродил из каменния лабиринт на града, не успява да се прибере в своя дом, защото мъглата го разтапя в „хаоса намръщен”. За поета градът е хаос, безпорядък, при който всеки е откъснат от естествената си среда - жената не чака с усмивка уморения съпруг, бащата не е сложил детето на коляно, за да му разказва тайнствена история, децата не се радват на зимната вечер, играейки навън до късно, възрастните не се наслаждават на спокойни старини. Всички играят неподходящи житейски роли, макар да осъзнават, че не сън, а истина е ужасната действителност - болезнена и отчайваща. Болка изпитва поетът, защото съчувства на несретната съдба на своите братя. Като вопъл се изтръгват от сърцето му думите: Братя мои, бедни мои братя - пленници на орис вечна, зла, - ледно тегне и души мъглата - на живота сивата мъгла...
Смирненски търси връзка с угнетените души на своите „бедни братя” чрез метафоричния образ на мъглата. Тя не е природно явление, а екзистенциален образ на живота и съдбата. Мъглата няма да се вдигне, прогонена от зимните слънчеви лъчи. Тъгата на поета идва от усещането, че страданието като мъгла, притиснала душата, трайно присъства в живота на „бедните братя” от крайния квартал - „пленници на орис вечна, зла”.

Предчувствие за смърт носи още първият стих на цикъла „Зимни вечери”. Страданието, мизерията и гладът изправят човека пред страшния лик на смъртта. Тя е неумолима и безпощадна. Отнема все още неживян живот, гаси светлината, обгръща с мрак човешките души.

Финалът на творбата е посветен на съдбата на любимите герои на поета-децата. „Сграбчени” от бедността и „безхлебието”, те сами са поели отговорността за собствения си живот. В суровия и бездушен град те нямат право на детство, а това е осъдително, защото нищо не може да замени детството. То е неповторимо. Малките гаврошовци нямат право и на почивка. Единственото място, където спират, но само „за миг”, е край уличния фенер. Сякаш търсят в неговата светлина топлината на домашното огнище. И попаднали за миг в друг свят, красив и нереален, с „някаква смътна почуда” следят нежния танц на снежинките - символи на безгрижието, чистотата и детската невинност. За бедните деца, „чувалчета снели от гръб”, щастието е илюзия, отказана им от живота. Това е тяхната тъжна орис, едно трагично предчувствие за бъдещето им. Гаврошовците, притиснати от мизерията и глада, преждевременно са остарели.

Без надежда завършва тъжната среднощна разходка на поета. След видяното, преживяното и чутото, след докосването до човешката болка и страданието, в поетичния финал на цикъла „Зимни вечери” остава усещането, че градът е затвор за несправедливо наказаните „бедни братя” на Смирненски.

SmilezZz
01-26-2010, 13:10
ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - "ЗИМНИ ВЕЧЕРИ"

СВЕТЪТ НА ЧОВЕШКАТА МИЗЕРИЯ
(ЛИС)

Образът на Града, темата за съпричастието към онеправданите и отхвърлените, както и социалните контрасти в обществото, са основните акценти в творчеството на Христо Смирненски. В произведенията му ясно се откроява особеният интерес на автора към социалната тематика. Поетът се отличава с ясно заявените си хуманни позиции, които го определят като защитник на бедните и онеправданите. Преминал през много влияния и пристрастия, Смирненски написва в края на творческия си път, поетичния цикъл „Зимни вечери”, с който поставя началото на урбанистичната предметно-пластична поезия у нас.

Мотивът за човешкото страдание е водещ в „Зимни вечери”. Социално онеправдан и лишен от правото си на щастие е всеки един от героите в цикъла на Смирненски. Те живеят в света на човешката мизерия. Нищетата и нещастието, човешката болка и безнадеждност, отчаянието и тъгата са теми, пресъздадени във всяка една от седемте композиционни части на произведението.
Докато първи, трети и пети поетичен фрагмент на „Зимни вечери” се отличават с обобщени символни образи, то втори, четвърти и шести описват реалността и нейните герои.

Първата част на цикъла, въпреки че има по-обобщен смислово-емоционален характер, успява да създаде усещането за неуютност, студенина, отчуждение, бедност и отчаяние:

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът...

Тъмнина, мрак, пустота, обреченост - тези чувства са внушени чрез алитерацията на съгласната „р” в тези строфи. Черният цвят, сравнението с гробница, образът на мъглата: „сивата мъгла”, „А в мъглата -през безплътните й мрежи”, засилват усещането за присъствие на злото, на нещастието. Всичко сякаш е застинало, лишено от живот, носещо съзнание за обреченост, за призрачност и скръб: „оскрежената топола-призрак сякаш", „глъхнат сградите, зловещо гледа всяка”. Създава се вледеняващо усещане за враждебност и отхвърленост. В този свят на човешка нищета хората са принудени да живеят, като страдат.

От общия план авторът преминава към детайлите, към описание на конкретните картини на мизерията и бедността, на нещастието и страданието. Във втория поетичен фрагмент от цикъла „Зимни вечери” Христо Смирненски умело съчетава обективното изображение - живота на бедно семейство от крайните квартали, със субективното си отношение към нещастната съдба на бедните и онеправданите, на които съчувства. Поетът не скрива присъствието си. Глаголното време на лиричното действие е в първо лице, ед. ч.:

Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

Внушението за самотност и обреченост, за безизходица от мизерията се затвърждава. „Бедност и грижа” са постоянни характеристики на живота на хората, обитаващи „смълчаните хижи". Мъглата, която е „непрогледна”, отразена в „мътни стъкла”, допълва мрачната картина на безнадеждността. Поетът представя поредната „безхлебна” вечер на едно бедно семейство. Нищетата е заела трайно място в този дом. Гладът е чест гост на обитателите му. Бащата, главно действащо лице, присъства в художествената картина на „бедност и грижа” чрез звуковото изразяване на болката: „пияни хрипливи слова”, „ругай”. Инверсията в стиха: „завърнал се вкъщи -безхлебен”, както и силната обособеност поставят лирическото ударение на фразата върху епитета „безхлебен”. По този начин Смирненски подчертава огромното несъответствие. Бащата, който е призван да осигурява прехраната на семейството си, лишава дома си от хляба. „Завесата мръсна, продрана” е експресивен детайл, който разкрива потискащата атмосфера на мизерията, в която живее семейството. Нещастието обяснява, но не оправдава грубостта на бащата. Трудното ежедневие поражда и тъжното човешко общуване. Поетически доказателства за това са заканите на бащата, плачът на майката, писъкът на децата. Мизерията и нещастието са измъчили това семейство. Размаханите в закана ръце са безсмислен, но единствено възможен протест срещу социалната съдба. Разрушена е хармонията на човешкия свят, променен е традиционният символ на дома, присъстващ трайно в българската поезия. Не уют, благоденствие и сговор царят в дома, а мизерия, глад и тъга. Невинни жертви са майката, призвана да дарява живот, и децата, символ на живота. Но всички те са обречени да живеят в мизерия и скърби.

Следващата част представя работещите цигани. Тежкият неуморен труд носи идеята обречените на страдание да определят сами бъдещето си, да бъдат господари на живота си. Това е картина с много цветови символни нюанси в цялостния елегично звучащ тон на цикъла.

Но като опозиция на тази прокраднала се надежда идва четвъртата част. В нея ос-новни детайли са мракът и мъглата: „мъглата гъста тегне”, „своя плащ злокобно сив”, „завесите от черен мрак”, „мъглата жълто-пепелява”, „души мъглата”: Тези образи още повече засилват усещането за отхвърленост и безнадеждност. Острият писък на локомотива е белег на зловещото празненство на нищетата, заселила се завинаги в социалното битие на хората от крайните квартали. Сякаш изплували от призрачността на мъглата, „слепия старик” и детето са като обобщен образ на жертвите, на пленниците на „орис вечна, зла”. Те живеят в омагьосания кръг на човешката „бедност и грижа”. Техните образи са колкото конкретни, толкова и безплътни, сякаш са сенки: „бавно, бавно се разтапят” те, „неспокойно плава/ някакво задгробно същество”.

Обръщението на автора към нещастните: „братя мои, бедни мои братя”, разкрива човешката близост и съчувствието на Смирненски към всички тези хора, които са обречени от съдбата да бъдат бедни и нещастни.

Петата част на цикъла „Зимни вечери” е елемент от мозайката, представяща света на човешката мизерия. Трагизмът в тази картина се постига чрез трепетното желание за щастие, което е невъзможно за ограбените от социалната съдба. Сковаващата ги ограниченост непрекъснато им напомня, че са родени за страдание и единственото, което им остава в живота, е смъртта. Плачът на жената, запалените свещи са белег на тази смърт. Драматизмът на тази част създава усещане у читателя, че му предстои да се сблъска с най-жестокото в този свят на обречените.

И шестият поетичен фрагмент представя конкретните жертви на мизерията:

Сред стаята ковчег положен,
а в ковчега - моминско лице...

Картината е като естествен завършек на страданието, пред което обикновеният човек е безсилен, а смъртта е скръбният венец на един преминал в скърби човешки живот. Сякаш е загубена връзката с Бога. Той сам отвръща очи от тази нерадостна картина на човешката болка, защото нещастието и мизерията са особено силни, с внушенията за безнадеждност, които се четат в скръбния поглед на детските очи. Съпричастен и съчувстващ на човешката болка, поетът описва симптомите на тежката, смъртоносна болест - туберкулозата - болестта на бедните, която отнема и неговия живот. Сред мизерията, мъката и обречеността остава само вярата, която поддържа човешкия живот: „Пред мъничък иконостас / детенце дрипаво се моли”.

Последната, седма част на цикъла се връща към художествената обобщеност, която носи началната картина. Отново виждаме характерните за целия цикъл образи: „ бледосиня мъгла ", „мътни стъкла ”, „ смълчаните хижи”, които създават усещането за отхвърленост и враждебност. Най-често срещаният персонаж в цикъла на Смирненски са децата. Но докато близостта им с майката и със „слепия старик” е художествен знак за човешко разбиране и закрила, то в последната част децата са съвсем сами. В техните очи тъгата прелива. Кулминация на задълбочаващия се трагизъм, индивидуално „оцветен” със символите на страданието във всяка композиционна част на цикъла, е четиристишието:

А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

В тази строфа е изразено душевното състояние на децата. Макар и още малки, те знаят какво е скръб, какво е нещастие, какво е мизерия.

Особено тъжно е посланието на тази финална част. В образа на разтапящите се в калта бели снежинки „проронват се бели и чисти/ и в локвите стават на кал”, виждаме обречените съдби на тези деца, жертви на социалната несправедливост в едно общество, зле устроено и лишено от човечност.

Цикълът „Зимни вечери” е художествен синтез на поетични търсения и лирични послания в творчеството на Христо Смирненски. Поетът изразява своето съчувствие към страдащите и несправедливо ограбените, рисувайки живота на бедните свои „братя” като непрекъснат низ от нещастия и болка, без нито един лъч надежда за по-добър живот. Живеещи в един свят на човешка несправедливост, тези бедни и социално изолирани деца на града са обречени на страдание от самото си раждане до смъртта си. Дори и малките гаврошовци, в които се оглежда бъдещето, нямат шанс да излязат от калта на това общество и да изживеят щастието, което се полага на всеки човек. Заглъхва лиричният стон на страданието сред елегичната тишина на цикъла „Зимни вечери” на Христо Смирненски, изпълнен с красивата поетична изповед на човешките души.

SmilezZz
01-26-2010, 13:10
КАКВИ ВНУШЕНИЯ НОСИ ЗАГЛАВИЕТО НА ЦИКЪЛА „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ”
(ЛИС)


Роден да бъде певец на „светлата радост”, Смирненски драматично съпреживява трагедиите на бедните жители от крайните софийски квартали и се превръща в изразител на човешкото страдание. В един от най-зрелите си поетически цикли „Зимни вечери” лирическият му герой, като истински „син на града”, възкресява тъжните картини на зимните вечери в бедняшкото предградие Ючбунар, потънало в сивата мъгла - символ на безнадеждността. Цикълът се открива с една обща, печална панорама на града, който пустее като „ черна гробница” със смълчаните си сгради, които гледат зловещо „с жълти стъклени очи”.

Образът на града, темата за съпричастието към онеправданите и отхвърлените, както и социалните контрасти в обществото, са основните акценти в творчеството на Христо Смирненски. В произведенията му ясно се откроява особеният интерес на автора към социалната тематика. Поетът се отличава с ясно заявените си хуманни позиции, които го определят като защитник на бедните и онеправданите.

Подборът на заглавие на дадена литературна творба е съществен момент в процеса на нейното създаване. Заглавието изразява кратко и убедително оценката за това, което пише авторът. Едновременно с това заглавието има и обобщаващ характер, защото очертава типичното за ситуацията и героите художествено пресътворение в литературното произведение.
Не прави изключение в това отношение и заглавието „Зимни вечери”, което Смирненски поставя на своята творба. Още на паратекстово равнище поемата загатва за своите основни смислови значения. Словосъчетанието „зимни вечери” носи усещането за песимизъм и безотказно внушава на читателя драматизма, облъхващ целия лирически цикъл. Зимата е последният сезон от годишните времена и символизира замирането на природата, смъртта – вледеняването, а вечерта се асоциира с края на човешкия живот. Това тъмно диаболично начало е подчертано още в първия стих на поемата. Сравнението на града с „черна гробница” подсказва отчаянието, пустотата и безизходицата, владеещи в това мрачно и потискащо пространство на „зимните вечери” в крайните софийски квартали.

Поетът избира зимния сезон за показване живота на града, защото той е най-труден за бедните и онеправдани обитатели на крайните квартали. Така по-отчетливо се откроява контрастът с действителността. Зимният ден е най-къс, а нощта - най-мрачна и студена. Зимата навява чувства на безнадеждност с пустотата си и мъртвата природа („оскрежената топола - призрак сякаш”, „сивата мъгла”, „локвите”).

Лицата на зимата в поемата са контрастни, свързани със студа и мизерията. От едната страна стои мракът с неговото символно - метафорично значение („ черна гробница”, „пуст и мрачен”, „тъмата", „в море непрогледна тъма”, „сънната улица”, „мъглата гъста”, „черен мрак”, „мъглата жълтопепелява”, „ледно”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”, „в локвите стават на кал”), а от другата се очертава бледият, но не светъл, а вледеняващ силует на зимата („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „ледния дъх на нощта”, „бялата зима”, „неземни сребристи цветя”, „ехо в снега спускат се змийки от лед”, „белия сняг”, „прозореца в скреж”, „ледени цветя”, „цветята се топят безследно”, „снежинки”, „снежинки сребристи”, „бели и чисти”).
Цветовата гама в творбата е предимно тъмна, мрачна, потискаща („черна гробница”, „мътни стъкла”, „мръсна”, „мъглив силует”, „по тъмно”, „черни ковачи”, „черен праг” „черно ложе”). Показано е и вариативното многообразие в художественото проявление на светлината („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „бисерни”, „бялата зима”, „сребристи цветя”, „пламък”, „копия златни”, „белия сняг”, „скреж”, „снежинки сребристи”, „кат кристал”, „бели и чисти”, „златни сълзи”, „синкави, жълти и алени”, „огнен отблясък”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла"). Много отчетливо се усеща присъствието и на трагични цветови внушения като „черна гробница”, „с жълти стъклени очи”, „сивата мъгла”, „огнен сърп”, „стрехата опушена”, „злокобно сив”, „мъглата жълтопепелява”, „сивата мъгла”, „бледожълти петна”, „свещ до свещ”, „жълти скръстени ръце”, „свещите бледни”. Цветовите решения създават основната рамка, в която се вмества водещата тоналност на цикъла:

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
А ближат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

Първата част на цикъла, въпреки че има по-обобщен смислово-емоционален характер, успява да създаде усещането за неуютност, студенина, отчуждение, бедност и отчаяние: „Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът...”. Тъмнина, мрак, пустота, обреченост - тези чувства са внушени чрез алитерацията на съгласната „р” в тези строфи. Черният цвят, сравнението с гробница, образът на мъглата: „сивата мъгла”, „А в мъглата -през безплътните й мрежи”, засилват усещането за присъствие на злото, на нещастието. Всичко сякаш е застинало, лишено от живот, носещо съзнание за обреченост, за призрачност и скръб: „оскрежената топола-призрак сякаш”, „глъхнат сградите, зловещо гледа всяка”. Създава се вледеняващо усещане за враждебност и отхвърленост. В този свят на човешка нищета хората са принудени да живеят, като страдат.

Смразяващата действителност на „зимните вечери” носи усещането за липса на какъвто и да било живот или човешко присъствие. Градът-гробница е сякаш обитаван единствено от безплътни призраци - сенки на изстрадалите и изнемогващи в мизерията човешки души. Незнайният път на младата луна е смислово продължен в следващите картини на общото за бедните обитатели страдание, достигащо до най-трагичните проявления на социалната неправда.

От общия план авторът преминава към детайлите, към описание на конкретните картини на мизерията и бедността, на нещастието и страданието. Във втория поетичен фрагмент от цикъла „Зимни вечери” Христо Смирненски умело съчетава обективното изображение - живота на бедно семейство от крайните квартали, със субективното си отношение към нещастната съдба на бедните и онеправданите, на които съчувства. Поетът не скрива присъствието си. Глаголното време на лиричното действие е в първо лице, ед. ч.:

Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

Внушението за самотност и обреченост, за безизходица от мизерията, заложено още в заглавието на творбата, сега се затвърждава. „Бедност и грижа” са постоянни характеристики на живота на хората, обитаващи „смълчаните хижи”. Мъглата, която е „непрогледна”, отразена в „мътни стъкла”, допълва мрачната картина на безнадеждността. Поетът представя поредната „безхлебна” вечер на едно бедно семейство. Нищетата е заела трайно място в този дом. Гладът е чест гост на обитателите му. Бащата, главно действащо лице, присъства в художествената картина на „бедност и грижа” чрез звуковото изразяване на болката: „пияни хрипливи слова”, „ругай”. Инверсията в стиха: „завърнал се вкъщи -безхлебен”, както и силната обособеност поставят лирическото ударение на фразата върху епитета „безхлебен”. По този начин Смирненски подчертава огромното несъответствие. Бащата, който е призван да осигурява прехраната на семейството си, лишава дома си от хляба. „Завесата мръсна, продрана” е експресивен детайл, който разкрива потискащата атмосфера на мизерията, в която живее семейството. Нещастието обяснява, но не оправдава грубостта на бащата. Трудното ежедневие поражда и тъжното човешко общуване. Поетически доказателства за това са заканите на бащата, плачът на майката, писъкът на децата. Мизерията и нещастието са измъчили това семейство. Размаханите в закана ръце са безсмислен, но единствено възможен протест срещу социалната съдба. Разрушена е хармонията на човешкия свят, променен е традиционният символ на дома, присъстващ трайно в българската поезия. Не уют, благоденствие и сговор царят в дома, а мизерия, глад и тъга. Невинни жертви са майката, призвана да дарява живот, и децата, символ на живота. Но всички те са обречени да живеят в мизерия и скърби.

Следващата част представя работещите цигани. Тежкият неуморен труд носи идеята обречените на страдание да определят сами бъдещето си, да бъдат господари на живота си. Това е картина с много цветови символни нюанси в цялостния елегично звучащ тон на цикъла.

Но като опозиция на тази прокраднала се надежда идва четвъртата част. В нея основни детайли са мракът и мъглата: „мъглата гъста тегне”, „своя плащ злокобно сив”, „завесите от черен мрак”, „мъглата жълто-пепелява”, „души мъглата”. Тези образи още повече засилват усещането за отхвърленост и безнадеждност. Сякаш изплували от призрачността на мъглата, „слепия старик” и детето са като обобщен образ на жертвите, на пленниците на „орис вечна, зла”.

Петата част на цикъла „Зимни вечери” е елемент от мозайката, представяща света на човешката мизерия. Трагизмът в тази картина се постига чрез трепетното желание за щастие, което е невъзможно за ограбените от социалната съдба. Сковаващата ги ограниченост непрекъснато им напомня, че са родени за страдание и единственото, което им остава в живота, е смъртта. Плачът на жената, запалените свещи са белег на тази смърт.

И шестият поетичен фрагмент представя конкретните жертви на мизерията:

Сред стаята ковчег положен,
а в ковчега - моминско лице...

Картината е като естествен завършек на страданието, пред което обикновеният човек е безсилен, а смъртта е скръбният венец на един преминал в скърби човешки живот. Сякаш е загубена връзката с Бога.

Последната, седма част на цикъла се връща към художествената обобщеност, която носи началната картина. Отново виждаме характерните за целия цикъл образи: „бледосиня мъгла ”, „мътни стъкла ”, „ смълчаните хижи”, които създават усещането за отхвърленост и враждебност. Особено тъжно е посланието на тази финална част. В образа на разтапящите се в калта бели снежинки „проронват се бели и чисти / и в локвите стават на кал”, виждаме обречените съдби на тези деца, жертви на социалната несправедливост в едно общество, зле устроено и лишено от човечност.

Цикълът „Зимни вечери” е художествен синтез на поетични търсения и лирични послания в творчеството на Христо Смирненски. Поетът изразява своето съчувствие към страдащите и несправедливо ограбените, рисувайки живота на бедните свои „братя” като непрекъснат низ от нещастия и болка, без нито един лъч надежда за по-добър живот. Заглъхва лиричният стон на страданието сред елегичната тишина на цикъла „Зимни вечери” на Христо Смирненски, изпълнен с красивата поетична изповед на човешките души.

SmilezZz
01-26-2010, 13:11
ЛИРИЧНА ИМПРЕСИЯ НА СОЦИАЛНАТА ТЪГА
(ЛИС)



„Зимни вечери” е своеобразна поема без композиционно организиращ сюжет, без кулминация, завръзка и развръзка, но отделните части тясно са обединени проблемно-емоционално, с единна атмосфера, ситуираност, тоналност, пейзаж... и с много осезаемото присъствие на лирическия субект. Той поема функцията и на „разказвач”, като само в отделни моменти пряко се намесва - тогава бихме могли да отделим условно една неразгърната обща за цялата поема сюжетност, двукратно маркирана:

Вървя край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла...
И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла.

Изявата на лирическия субект варира между привидно страничното наблюдение и импулсивния изблик („Братя мои, бедни мои братя”). Връзката с Ботевата традиция („братята сюрмаси”) е съвсем явна, но не само в експресивното обръщение, а в цялостната позиция, в пълното покритие лирически субект - автор, точно както е при Ботев, в пълното единство с участта на тези, които и за двамата велики поети съдбовно са братя.

Поемата започва с лирически разгърнат пейзаж на града:

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
А в мъглата - през безплътните й мрежи -
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.

В обобщената картина се открояват редица стилистически белези, характерни за модерната у нас през първите десетилетия на XX век поезия на символизма: метафорични образи с пределна емоционална окраска и неясни алюзии („жълти стъклени очи”, „призрак”, „странни струни”...), които създават потискащо мрачна атмосфера на тъга, пустота и смътна болка. След анимизирани алюзивни образи следват други - предметно конкретни; одухотвореният пейзаж съхранява реалното си битие и същевременно психологическото му въздействие е пределно силно. Тези две страни на лирическия декор се разгръщат паралелно с променлив превес - надделява ту реалното му присъствие, ту психологическото внушение.

Но още следващата част на поемата веднага разсейва смътните догадки - социалният адрес е съвсем директен, пряк, недвусмислен, лаконичен („вечната бедност и грижа/ ме гледат през мътни стъкла”), за разлика от на места образната пищност на встъплението, характерна черта в поетиката на Смирненски.

Редуват се човешки съдби, изцяло трагически, без просветление. Всяко стихотворение има своите персонажи и в този смисъл са епизодически, но те се явяват конкретни, неиндивидуализирани проявления на общия герой в поемата - социално онеправдания страдащ човек. Един след друг се появяват обитателите на бедния квартал: „Безхлебен,/ пиян пак - бащата ругай”, разплакани жени, „слепия старик”..., любимите герои на поета - бедните деца. Отделните части на поемата са малки драми, пределно познати като ситуация и декор, разигравали се безкрайно много пъти навсякъде по света и във всяко време. Смирненски търси не изненадата на индивидуалното, а повтарящото се. Драмите губят конкретен адрес, те са общовалидни, а поемата се възприема като лирически портрет на бедността, в който вариантно дефилират многобройните й лица. Едни от картините са по-конкретно битови, изпъстрени със сетивно предметни детайли („едър мъглив силует/ размахва ръцете в закана”, „завесата мръсна, продрана”...) и слухови внушения („грубо гърмят в тишината/ пияни хрипливи слова”); в други картини надделява романтично символистическата стилистика. В единството на отделни черти от две разминаващи се естетики - реалистичната предметност и символистичната игра със словото -Смирненски постига пределно силно художествено въздействие. Поетическите сцени често са статични като живописно пано, в което отделният детайл запълва един негов отрязък, а всички заедно очертават всевечната човешка мизерия, художествено подсилена от яркия контраст: „мътни стъкла", „непрогледна мъгла”, от друга страна - „бялата зима”, като символният смисъл на контраста постепенно се изяснява в поемата.

По тематика отделните части са сродни с произведенията на критическия реализъм у нас от края на XIX и началото на XX век, но по стилистика те са съвършено различни, с явни влияния на романтическата и символистическата поетика почти изключително като лексикален подбор; предпочитания към определени образи („някакво задгробно същество”, луната, „уморения мрак”,...), превес на сложните двусъставни определения („безплътни”, „непрогледни”, „злорадствени”...). Външно погледнато, емоционалното внушение също е сходно - мрак, тъга, потиснатост, тайнственост, неясна заплаха, неизменното присъствие на смъртта... Но при Смирненски всички тези състояния носят кървящата болка на човешкото страдание. Той е повлиян единствено от чисто външната лексикална страна на символистическата поетика.

Ако за символистите смъртта е бленувано успокоение на духа, за Смирненски тя е реална човешка участ, безкрайно трагичен битиен факт. Както в цялата поема, така и в частта за смъртта поетът създава емоционално заредена зримо-слухова инсценизация на случилото се. Звукописът, редуващите се асонанси и алитерации, струпването на шипящо режещите „ж”, „ш”, „з” и „с” създават забележителна музикална оркестрация на стиха, много характерна за Смирненски:

Струят се без ред бледожълти петна
от прозореца в скреж,
и - разкъсващ, зловещ –
през стъклата процежда се плач на жена
и горят, и трептят свещ до свещ.

В пантомимата на светлините и сенките пестеливо фиксирани образи и детайли конкретизирано приземяват внушението („ковчег", „моминско лице", „жълти скръстени ръце”, „старуха”, „голи стени”, „кашлица суха”, „пред мъничък иконостас/ детенце дрипаво се моли”...). Дори повторените умалителни форми не създават усещане за сълзлив сантиментализъм. Единството на предметния рисунък и символните алюзии в движението на светлините и сенките („пламтят светлини и се губят по белия сняг”, „в свойта кратка красота,/ цветята се топят безследно...”) избистря мотива за угасващата красота, преминаващ през цялата поема, за да изрази това, което поетът не е изказал директно.

Освен обитателите на бедния квартал, тези „незнайни силуети”, от художественото пространство на цикъла „Зимни вечери” изплува и преминава през различна гама от настроения и чувства поредица от типологично по-различни литературни „герои”, от по-друг разред -мъглата, мракът, снегът... Те присъстват със своето предметно значение и същевременно придобиват символна знаковост.

Мъглата, като своеобразен поетически персонаж, тук е неизменно присъствие, както и бедността. Самото понятие се повтаря многократно, заедно с производното мъглив девет пъти, и винаги с различно определение - „сива”, „гъста”, „бледосиня”, „непрогледна”, „жълтопепелява”, „безплътните й мрежи”... Поетът сякаш не се доверява напълно на читателската интуиция и за да няма никакво съмнение относно символното значение на образа, ще уточни: „ледно тегне и души мъглата / -на живота сивата мъгла... ” А може би това е озвучената поетично импулсивна въздишка пред безконечната неизменност на страданието - отделните сцени не са изключение, не са случайни драми, а ежедневие във времето. И още една от темите в поемата е в синхрон с образа на мъглата. Ако във встъплението сякаш дебне едва доловима заплаха („снегът... хрупка с вопъл зъл и глух”), в инсценираните човешки драми точно метафорично анимизираният образ на мъглата със символното си внушение подсилва тягостно заплашителната атмосфера („мъглата гъста тегне, / влачи своя плащ злокобно сив”, „нейното зловещо празненство”).Интересна естетическа трансформация придобива мотивът сняг с поредицата синонимни варианти: „неземно сребристи цветя”, „ Снегът... поръсен с бисерни искрици ” - без емоционален акцент и с явно доловим нюанс -„змийки от лед”, „с вопъл зъл и глух”. Постепенно се оформя символната знаковост на мотива, за да достигне обобщената си изява във финалния контраст „снежинки - кал”:

А бликат снежинки сребристи,
блестят кат кристал,
поронват се бели и чисти
прелитат и в локвите стават на кал.

В картината, очертана от последния и предпоследния куплет, разграничаваме две подчертано антитетични части. Първата е многословно разгърната с поредица синонимни определения, съотнесени към снежинки: епитети - „сребристи”, „бели и чисти”; глаголи - „въртят се”, „бликат”, „прелитат”, „поронват се”; сравнения - „сякаш потрошена слюда”, „блестят кат кристал”. Втората част от картината е пределно лаконична, фиксираща поантата на творбата. Преднамерено ли Смирненски завършва поемата с думата кал? Не би могло да се каже с точност, но финалът остава като символ на стотиците погубени съдби, последен акорд на стъпканата красота, акорд без просветление и надежда. Наистина тук поетът не дешифрира пряко символа както при мъгла, но еднозначното тълкуване не буди съмнение. В поезията на Смирненски при извънредно много образи се налага съвсем прозирната алюзия, символната еднозначност.

В „Зимни вечери” лирическото и епическото начало са неотделимо преплетени. Мощният лирически поток се просмуква в поетическия разказ като водещ, определящ. През тези години в българската литература вече се е наложил новият модерен тип поема - чисто лирическата, твърде различна от класическия лироепически модел като „Изворът на Белоногата" например. Още в края на века започват да се появяват философските поеми на Пенчо Славейков („Фрина”, „Сърце на сърцата”, ...), после - лирическите поеми на символистите, а малко след Смирненски през 1925 г. Гео Милев създава поемата „Септември”. Със силния емоционален поток, с липсата на водещ композиционно организиращ сюжет, независимост поредицата разказни сцени, „Зимни вечери” е много по-близо до модерния тип поема, при която преди всичко лирическият поглед към света свързва отделните звена в творбата.

В момент на спад на социалната проблематика, когато съвършените образци на символистите са изместили естетическия интерес към катаклизмите на човешката душа, към болезнените лабиринти на самотата и депресията, Смирненски възражда традиционната за българската литература тема за социалното страдание. Със съвършено различна поетика, художествен поглед, зрителен ъгъл, той се обръща към класиката на Ботев и Вазов, които в края на XIX и началото на XX век утвърдиха тази тема между водещите. Самият той - жертва на „смълчаните хижи” в бежанския македонски квартал, създава истински шедьоври на социалната лирика. „Зимни вечери”, „Жълтата гостенка”, „Братчетата на Гаврош”... се спояват в мозайката на „вечната бедност и грижа” и нареждат Христо Смирненски между най-ярките социални поети не само в нашата литература.

SmilezZz
01-26-2010, 13:12
СИМВОЛНО-МЕТАФОРИЧНА ОБРАЗНОСТ
(ЛИС)



Преминал през различни влияния и пристрастия, Христо Смирненски написва цикъла „Зимни вечери” в края на творческия си път. Изборът не е случаен. Поетът избира зимния сезон за показване живота на града, защото той е най-труден за бедните и онеправдани обитатели на крайните квартали. Така по-отчетливо се откроява контрастът с действителността. Зимният ден е най-къс, а нощта - най-мрачна и студена. Зимата навява чувства на безнадеждност с пустотата си и мъртвата природа („оскрежената топола - призрак сякаш”, „сивата мъгла”, „локвите”).

Лицата на зимата в поемата са контрастни, свързани със студа и мизерията. От едната страна стои мракът с неговото символно - метафорично значение („ черна гробница”, „пуст и мрачен”, „тъмата”, „в море непрогледна тъма”, „сънната улица”, „мъглата гъста”, „черен мрак”, „мъглата жълтопепелява”, „ледно”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”, „в локвите стават на кал”), а от другата се очертава бледият, но не светъл, а вледеняващ силует на зимата („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „ледния дъх на нощта”, „бялата зима”, „неземни сребристи цветя”, „ехо в снега спускат се змийки от лед”, „белия сняг”, „прозореца в скреж”, „ледени цветя”, „цветята се топят безследно”, „снежинки”, „снежинки сребристи”, „бели и чисти”).

Цветовата гама в творбата е предимно тъмна, мрачна, потискаща („черна гробница”, „мътни стъкла”, „мръсна”, „мъглив силует”, „по тъмно”, „черни ковачи”, „черен праг” „черно ложе”). Показано е и вариативното многообразие в художественото проявление на светлината („оскрежената топола”, „посребрени”, „снегът”, „бисерни”, „бялата зима”, „сребристи цветя”, „пламък”, „копия златни”, „белия сняг”, „скреж”, „снежинки сребристи”, „кат кристал”, „бели и чисти”, „златни сълзи”, „синкави, жълти и алени”, „огнен отблясък”, „бледосиня мъгла”, „мътни стъкла”). Много отчетливо се усеща присъствието и на трагични цветови внушения като „черна гробница”, „с жълти стъклени очи”, „сивата мъгла”, „огнен сърп”, „стрехата опушена”, „злокобно сив”, „мъглата жълтопепелява”, „сивата мъгла”, „бледожълти петна”, „свещ до свещ”, „жълти скръстени ръце”, „свещите бледни”). Цветовите решения създават основната рамка, в която се вмества водещата тоналност на цикъла:

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
А ближат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

В жанрово отношение творбата на Христо Смирненски е с фрагментарен характер. Събира различни картини и импресии, внушаващи представата за нееднородност и разнообразие.

Необичайната среща между реалност и фикция завършва с победа на мрачната действителност, в която мечтите са погубени:

Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
Братя мои, бедни мои братя -
пленници на орис вечна, зла -
ледно тегне и души мъглата -
на Живота сивата мъгла...

Избраната циклична композиция подчертава фрагментарността на живота, в който само понякога, съвсем случайно идва светлина. Но тя не сътворява, а бавно чезне. Човешкият свят се руши. Смирненски подлага на съмнение библейската теза за сътворението. Щастието и хармонията са непостижими за човека, обречен да живее в крайна нужда.

Лирическият говорител в „Зимни вечери” е един от всички бедни обитатели на крайните квартали. Това личи от прякото обръщение в четвърта част на цикъла: „Братя мои, бедни мои братя”. Той е страдащият човек, който се опитва да погледне отстрани на проблемите, общи за всички бедняци:

Мярват се незнайни силуети,
идат странни - странни гинат пак:
електричен наниз морно свети
през завесите от черен мрак.
И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.

Като вече осъзнат индивид, имащ реална представа за действителността и нейните приоритети, героят се изживява като „пътник сред смълчаните хижи”. До края той остава състрадателен, ангажиран, загрижен за бъдещето на децата. Но макар и да не са пряко назовани, героите са повече. Те имат възраст („дете”, „деца”, „старик”, „старуха”), пол („пиян пак, бащата”, „жена”) и социално положение (бедни и отхвърлени от живота и от системата хора). Но независимо от това, дали са старци или безработни бащи, или трудещи се, жени и деца - всички са орисани да живеят в мрака на безперспективността. Затова и преобладават метонимичните образи на човека от града. Неговият меланхолен поглед изпълва художественото пространство, очертано на фона на импресивните зимни картини. Едно е чувството, което ги сближава - непреодолимото страдание („проридава едва”, „проточено ридай”).

Символният образ на града се вписва в общата картина на времето посредством използваното метафорично сравнение ,,като черна гробница” и допълва алегорията Като изразно средство:

под ледния дъх на нощта,
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.

Много отчетливо са маркирани символният образ на мъглата, синонимите на дома и пътя, и човекът - твърде незначителен на фона на студената и мъглива вечер (между падащите снежинки и локвите в крайния квартал).

Преобладаващите в поемата епитети са социални по своята насоченост („живот не-потребен”, „помисли странни”, „скрита тъга”, „цигулка разплакана”, „горестни слова”, „стените голи”, „детенце дрипаво”). В основата си те са антитезни и импресивни. А когато са натрупани по няколко едновременно, засилват чувствата и впечатленията:

Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени
черни ковачи коват.

Тук символният образ на огъня напластява и допълнително значение - на рушителната енергия, а не на топлината и светлината, съпътстващи тази стихия. Дори плеоназмът „ковачи коват” дообогатява вътрешното пространство на общуването между човешкия и веществения свят, за да проличи чувството за безизходност на фона на привидната красота в живота.

Сравненията, използвани от Христо Смирненски, са разгънати и метафорични в по-голямата си част („като черна гробница”, „оскрежената топола - призрак сякаш”, „в море непрогледна тъма”, „сякаш плачът й дочули са”). Те префункционализират значенията на реалността във фикция (и обратно), за да се разбере истинската същност на този призрачен свят, в който доброто няма и не може да намери подслон. За да се внуши още по-убедително представата за противоречието между мечта и действителност, е използван и звукописът. Алитерациите и асонансите изграждат едновременно слухова и зрителна Картина на зимната тъмнина:

Пламва стомана елмазена, вие се, съска, пълзи
с тежките чукове смазана, пръска тя златни сълзи.
Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.

Поетът търси разнообразието в краестишието, като римува съществителни с прилагателни имена, наречия и глаголни форми, единствено - с множествено число. Римите са пълни и благозвучни. Смяната на настроението се внушава посредством нееднородността на ритмичните стъпки.

Художественото пространство е лишено от въздух и светлина („мътни стъбла”, „над затвора”). То има външен израз, свързан с представата за града („вънка”, „навън”, „надалеч”, „незнаен път”), както и вътрешна проекция, очертаваща тясното затворено пространство на крайните квартали („смълчаните хижи”, „къщурка позната”, „стъбла”, „прозореца”, „завесата”, „бараката сгушена”, „стрехата опушена”, „прозореца в скреж”, „през стъблата”, „сред стаята”, „стените голи”, „мъничък иконостас”). Посоката на движенето, като художествен поглед на автора, е насочена навън. Пространството се разширява условно, а поетичното действие поставя акцент върху социалното съдържание на човешката съдба, материализирана в пространствения обем на бедняшките квартали. Художествената среда се изпълва с нравствените послания на автора („хижи”, „бараката сгушена”, „стаята”). Домът за героите се оказва фиктивен, а пътят - безкраен. Трагичната социална съдба е в синхрон с приоритетите на обществото.

Пресечните точки на пространството, времето и действието са в човека като герой на творбата; но и в настроенията, породени от зимата, която задълбочава драмата на индивида. Вечерта с нейния мрак и с мъглата, както и пътят показват неизменния ритъм на човешкото съществуване в опозиция с дочутия „остър писък на локомотив” като доказателство, че животът някъде продължава, променя се.

Образът на града в цикъла „Зимни вечери” е призрачен, мъглив, заскрежен, кален, негостоприемен. Той е град на контрасти и очевидна социална несправедливост. Неговите големи пространства не могат да скрият малките „хижи” и „бараката сгушена”, „стрехата опушена” и „стените голи”. В тези „домове” няма място за общуване и чувства на привързаност:

В стъклата с десница незрима,
под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.
Но ето къщурка позната;
Завесата мръсна, продрана.
Трепна в бараката сгушена
пламът разкъсан и блед;
а от стрехата опушена
спускат се змийки от лед.

Градът, като художествена среда и метафоричен знак на човешка душевност, е изграден посредством множество детайли, показващи истинската му същност. Остро се долавя контрастът между тишина и звук („писък на локомотив”). Маркирана е опозицията светлина (лампи, фенер) и мрак. Чрез слуховите и зрителни картини се внушава истината за подмяната на живота със смърт заради „разбитите съдби” на хората от крайните квартали. Дематериализацията на битието довежда до изграждането на един типичен образ - на отсъствието, на монотонността и липсата на перспектива, на несигурност. Очакванията и надеждите на младия човек, заявени в „Юноша”, в пространството на „Зимни вечери” остават напълно излъгани, защото светът е видян като капан, затвор, ковчег, гробница, където илюзиите за щастие загиват. Романтичната мечта за по-съвършен свят се сблъсква с грозната социална действителност („бели и чисти” -”кал”). Красотата на духа се погубва от материалните интереси. Но има нещо много общо между детството и зрелостта („слепия старик” - „натоварено дете”, „моминско лице” - „старуха”, „детенце дрипаво”, „две деца”, „децата”). Измамна е белотата на зимата, потъваща в мрака. Не случайно „гърмят в тишината” думите на безизходността:

и грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова.
Завърнал се вкъщи - безхлебен, пиян пак, - бащата ругай:
и своя живот непотребен, и своята мъка без край.
Завесата мръсна, продрана, и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана, от помисли странни обзет.

Няколко са опозициите, организиращи композиционно цикъла „Зимни вечери”:

мрак – светлина;
звук - мълчание;
надежди – реалност;
живот –смърт;
снежинки – кал;
огън – лед;
затвор - звезди.

Но най-цялостно е разгърната корелацията: желано - постижимо. Лирическият изповедник си дава сметка и за реалността - няма щастие там, където контрастите са огромни. Неслучайно е използван още в първата част на цикъла символният образ на тополата - дървото на перспективната и на спокойствието, на щастието и сигурността. И то е „призрак сякаш” в сянката на града, погубващ дори мечтите на обикновения човек

Типизацията в „Зимни вечери” преобладава над индивидуализацията. Обяснението е в обезличаващото и деперсонализиращо въздействие на пространствата върху човека, представен косвено („стъпките”, „детска глава”, „слова”, „силует”, „децата”, „Жена”, „песни на скрита тъга”, „цигулка разплакана”, „старите цигани”, „черни ковачи коват”, „незнайни силуети”, „някакво задгробно същество”, „слепия старик”, „натоварено дете”, „плач на Жена”, „моминско лице”, „старуха”, „сенките”, „детенце дрипаво”, „две деца”, „децата”). Сближава ги общата участ („пленници на орис вечна, зла”). Неслучайно 6 поантата на четвъртата част поетът (чрез лирическия си герой) се обръща към своите „бедни братя”. Тяхното пленничество е очевидно и поетът ги представя като трагически жертви на „орис вечна, зла”.

Цикълът на Христо Смирненски „Зимни вечери” посредством образността на поетическите послания доказва, че истинската поезия внушава идеите чрез търсенето на съвършена художествена форма.

SmilezZz
01-26-2010, 13:12
СТРАДАНИЕ И СЪПРИЧАСТИЕ В „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ” ОТ ХРИСТО СМИРНЕНСКИ



Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски разкрива страданието на хората в покрайнините на големия град. В тези предградия властват отчаянието, мъката, бедността и мизерията. Изгубени са радостните емоции в живота. Страданието е всеобщо.Още в началото на творбата Смирненски сравнява града с „черна гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Художественият образ „ черна гробница” разкрива тъжната картина на бедността и мизерията, създава пространствена среда, изпълнена с болка. Животът не функционира в своята цялост и жизнена пълнота. Хората наподобяват сиви сенки, които изчезват в мъглата. Внушено е усещане за безпътица, символно изразено чрез образа на „сивата”„скръбна” мъгла. Тя е навсякъде. Сякаш някакво проклятие тегне над покрайнините на града. Всичко е зловещо, мрачно, тъжно. Само „младата луна” все още свети в черното небе като последен лъч надежда, но нейният път е „незнаен”. Тази надежда е съвсем малка и слаба, едва забелязваща се. Но все пак съществува!

Смирненски е описал човешкото страдание в пет картини. Те дават пълна представа за живота и човешкото страдание.

Първата картина е израз на семейна тъга и нещастие. Бащата, завърнал се отново „ безхлебен” и „пиян”, търси причината за своя неуспех. Житейските обстоятелства пораждат неговата вина. В студената зимна вечер се чуват само „пияни” хрипливи слова, които грубо гърмят в тишината с болката, събрана в тях. Страданието е толкова голямо, че майката „проридава едва”. Една картина на безкрайна печал е нарисувал Смирненски пред читателя.

Сякаш в отговор на плача на майката и децата се чува звънът от работата на циганите ковачи. Това е втората поетична картина в творбата. Дори през нощта хората работят и стоманата съска в алени пламъци. Човек ги приема по-скоро като даденост. Съдбата им е неизменна и винаги ще е скръбна. Присъствието на тези „черни ковачи” в художественото пространство на зимната вечер е конкретен повод за нова тъга. Те се опитват да оцелеят в този свят на страдание и отчаяние.

Третата картина е изпълнена със символния образ на мъглата „жълтопепелява” и „зловеща”. Тя е обгърнала всичко, направила го е еднакво и сиво. Човешките съдби са еднотипни, а хората-обезличени. Сивото е цветът на апатията, еднообразието. Из мъглата се мяркат някакви „незнайни силуети”. Страничният наблюдател не успява да различи точно определен човек. Само за един момент, в един кратък миг от общото пространство на сивота и безнадеждност се отделят слепият старец и натовареното дете, приели съдбата си, нямащи сили да й се противопоставят. И те се „разтварят” бавно сред сивите сенки на мрака и „зимната” студена болка. Те завинаги ще останат там.

Четвъртата картина „разказва” за изгубеното бъдеще. В бедна стая е поставен ковчег, а в него - девойка. Градът е взел още една жертва. Край ковчега стара жена оплаква не само младото момиче, тя ридае и за себе си. Защото това е нейното погубено бъдеще, нейните надежди. А сега всичко е безсмислено. Бъдеще не съществува. Надеждите са ограбени.

Последната картина на страданието рисува съдбата на две бедни деца - братчета на Гаврош. Те, спрели за миг отдих до едва мъждукащия фенер, сякаш търсят закрила и утеха от малкото светлина, която той им дава. В техните очи има само страдание. За целия си кратък живот те не са видели нищо друго, освен мъка.

Темата за човешкото съпричастие в „Зимни вечери” на Христо Смирненски е въведена и лирически изразена чрез интимното обръщение: „Братя мои, бедни мои братя”, с което лирическият герой показва, че и той има същата „нерада” съдба, не е само страничен наблюдател. Тези думи сякаш идват направо от сърцето му - чисти и искрени. Те са самата истина. Въпреки огромното страдание, хората не са изгубили съчувствието си един към друг. Това е лъчът надежда в техния живот. Малък, разбира се, но забележим.

Темата за страданието се слива с темата за съпричастието. Те определят тъжното настроение при очертаване картината на мизерия, глад, мъка и отчаяние. Надеждата е плаха. Това прави творбата още по-тъжна. Смирненски споделя болката на човешките души. Приобщава се към своите братя по съдба: „пленници на орис вечна, зла”. Последните четири стиха:

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал,

символизират жертвите на големия град. Човешките мечти бавно „умират”. Мислите за бъдещето отначало са „бели и чисти”. Хората се сблъскват със страданието и мечтите сякаш „стават на кал”. Отчаянието обхваща всички, Мъглата „жълтопепелява” притиска душите. Хората губят бъдещето си.

Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човешката несрета на своите герои, „пленници на орис вечна, зла”.

bebby
01-26-2010, 13:15
SmilezZz, МНОГО съм те благодарна :grin: Благодаря отново :)

SmilezZz
01-26-2010, 13:27
За нищо :-)
Дано съм ти помогнала :-)