SmilezZz
01-29-2010, 17:42
ЪДБАТА НА ВАЗОВИТЕ ЧИЧОВЦИ ДНЕС
Макар и написана преди повече от едно столетие, Вазовата повест „Чичовци” не е изгубила своята стойност не само като художествен текст, а най-вече като свидетелство на някои трайни, сякаш останали непроменени във времето дадености в българския национален характер. Сред тях е тази странна двойственост, това странно съчетаване между смелост на думи и малодушие на дела. Може би в това се състои и философията на нашето национално битие, защото върху народопсихологията на българите е дало отражение почти петстотингодишното чуждо робство. То е генерирало робското съзнание, примирението и покорството, които в моменти на изпитания някак несъзнателно, но с изключителна сила определят поведението на много хора не само в „лето 1868”, а и в годината 1997. Странно и сякаш независимо от времето, от обществените и социалните модели, за българина остава присъщо бягството от свободата, защото тя не е само право, а и отговорност. Именно за нея - за отговорността, ние сякаш не сме готови, както не са готови и Вазовите чичовци. Подобно на тях и нашите съвременници се събират по кафенетата, крият се по домовете си, а когато са в подходяща компания - ругаят правителството и неговата политика, но щом се наложи сами да предприемат някакво действие, с което да се противопоставят на това, което им пречи, на властта, те предпочитат да се скрият, да избегнат прекия сблъсък. Предпочитат някой друг вместо тях „да вади кестените от огъня”, а те да се възползват от резултатите наготово. Сякаш тази „чичовщина” продължава да битува г мисленето на българина и макар отдавна вече да няма поробители, и макар отдавна България да е свободна и независима държава, явно нейните граждани все още не са преодолели наслоените в своята психика елементи на примирението и покорството, на робското съзнание. По това те си приличат с персонажите, които моделира Вазов в своята повест. Сякаш и днес са живи: Хаджи Смион, Селямсьзът, Иванчо Йотата, господин Фратю, Мирончо, поп Ставри, чорбаджи Михалаки, Мичо Бейзадето, учителят Гатю, подидаскал Мироновски, Варлаам Копринарката, та дори и Мунчо. Като образи те са толкова близко до типичните за българина „качества”, че остават сякаш непреходни. Склонността на чичовците да имат мнение дори по въпроси, които въобще не разбират, да философстват заради самото философстване, опирайки се на някакви, чисто доморасли представи, да „бистрят” политиката, могат да бъдат видени и чути в претъпканите автобуси, на опашките за „евтино” сирене, олио и ориз. Но обществото на Базовите герои си има и своите злободневни проблеми. Сред тях е черковният въпрос, восточният въпрос, световната политика - най-вече отношенията между Турция и Русия, между Русия и другите велики сили, новите европейски културни влияния, новите философски идеи - волтерианството, американската мода и сякаш между другото чичовците се интересуват и от това, доста чуждо за тях слово „либерте”.
В главата „Разходката”, във въодушевената реч на господин Фратю, която произнася, покачен върху камъка, наречен „Волът”, зазвучават революционно-призивните думи: „Братя, въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский окованний лев!”, които са явен отглас на актуалните за онова време националноосвободителни борби (четническото движение), съчетани сякаш със страха от откритото произнасяне на думата свобода и то на български. Затова даскал Фратю я заменя с френския израз - „Liberte, о, Liberte!”. Вазов неслучайно е прибягнал до този парадокс. Целта му е, от една страна, да подчертае известни елементи на чуждо - френско влияние, върху мисленето на чичовците, а, от друга - отново да въведе представата за страха, който не ги напуска дори и в миговете на най-героичните им действия. Като известно оправдание за това тяхно малодушие е следващата глава - „Въздухът трепери”. Авторът с нескрита ирония описва смута, дори ужаса, който обзема компанията, събрана около „Волът”, когато веднага след патриотичната си реч, след възгласа - „Да живей България!”, даскал Гатю бива извикан от едно заптие да се яви в конака, защото го търси беят. Паника обзема чичовците. - Без да знаят за какво беят е извикал даскала, те решават, че това ще е заради речта му. Този извод ги кара да виждат и себе си като бунтовници, съучастници на Гатю, които също скоро ще бъдат арестувани и откарани в конака. Страхът се засилва и от думите на господин Фратю - „Не се грижете, братя, свободата иска жертви...”. Никой обаче не е готов на такава патриотична постъпка, а мисли само за едно - как да избяга. Накрая обаче отново ги обзема въодушевлението и след „смяната” на фесовете, Мирончо предлага да се затворят в близкия манастир, да се сражават с турците, а след това - да отидат в планината. В това време господин Фратю, който е един от най-смелите, е хукнал към дома си, за да унищожи компрометиращите го книги, вестници и картини. Останалите чичовци, събрани на поляната пред манастира, остават да се чудят какво да предприемат, но вместо очакваните от тях заптиета, пристига Димо Казакът. Той донася вестта, че беят е арестувал Варлаам Копринарката за разпространяване на прокламация, на която е изобразен Филип Тотю, че „народното предателство” е направено от Тарильомовия враг - Иван Селямсьзът, както и че от конака търсят и Иванчо Йотата. Така в тези няколко глави („Разходката”, „Въздухът трепери”, „Варлаам пръска прокламации”) Вазов изгражда кулминацията в повестта. Комедийната ситуация достига своята връхна точка, защото се сливат двете съществуващи до този момент самостойни сюжетни линии: животът на чичовците и конфликтът между Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът. Действието не само се ускорява, но придобива и фарсов характер. Изградената в предходните глави представа за отделните персонажи вече определя действията им. Това се отнася особено до Иванчо Йотата и Хаджи Смион. Те двамата - първият, защото го търси беят, а вторият, защото отведеният в конака учител Гатю по погрешка е отишъл там с неговия фес, решават да избягат и да се скрият в планината като истински „народни мученици”. Другите ги изоставят веднага щом разбират, че може турците да арестуват двамата приятели. Тази липса на единство, на подкрепа между чичовците е характерна за тях и особено остро се проявява в напрегнати ситуации. Същата представа е въведена като техен белег още в първата глава на повестта - „Обществото”. Те не могат да постигнат съгласие дори по един такъв елементарен въпрос, разрешаването на който дори и не зависи от тях - дали Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът, които вече са избрани от градските първенци за епитропи, са достойни за подобна длъжност или не. Враждата между двамата съседи, която е не само стара, но и сама по себе си дребнава - за един капчук, е проекция на себичните незначителни и дори смехотворни крамоли и противоречия между останалите персонажи. За тях „согласието” е нещо непознато, тъй като всеки се стреми, независимо от предмета на спора, независимо от нивото на собствените си познания, да се наложи над останалите, да изиграе ролята, която сам си е избрал и си е внушил, че най-много му подхожда. Сякаш, за да подчертае различията между тях, успоредно с типизацията, Вазов използва и индивидуализацията като похват, особено при преките авторови описания на някои от централните действащи лица в повестта. В основата на техните образи писателят влага прототипове, добре познати на него самия реални, живи хора от родния му град Сопот. Разбира се, литературните герои не са „живи хора”, а персонажи, които само отразяват човешки характери, но не като цялост, а само по отношение на точно определени, преднамерено подбрани от повествователя техни черти, за да може да се постигне определен художествен ефект. В случая с повестта „Чичовци” - това е пародията, която понякога дори прераства в гротеска. Особено отчетливо се наблюдава реализацията на този похват, когато авторът описва атрибутивния план на персонажите - облеклото. То е още един елемент, който спомага за тяхната индивидуализация, но не само по външни белези, а по отношение и на тяхната характерология. Например пискюлът на Мирончовата нощна качулка, в зависимост от своето „местоположение”, подобно на ветропоказател, сочи настроението на своя притежател, а дрехите на Хаджи Смион - неговото преклонение пред „Американското”. Това „чуждопоклонничество” обаче, по чисто чичовски маниер, отново е побългарено - за него американското е всичко, що се отличава „с особено качество или ексцентричност”. Подобен подход при изграждането на образите на действащите лица Вазов използва и на много други места в повестта. В това отношение несъмнено е влиянието на първообразците, идващи от Руската класическа литература и особено от творчеството на Николай Василевич Гогол. Същото се отнася и до останалите похвати за изображение, които са използвани като водещи при изграждането на художественото пространство, на сюжетното действие и на участниците в него. Те, като цяло, са критико-реалистични. Спазвайки основните принципи на критическия реализъм като метод в изкуството, авторът на „Чичовци” изгражда типични герои при типични обстоятелства. Това придава на повестта подчертано национален характер. Вазовите персонажи, колкото и да са индивидуализирани, носят типичните за българина от втората половина на XIX в. (края на Възраждането) елемента от народопсихологията. Обстоятелствата, в които са поставени чичовците в рамките на сюжетното действие, също са типични. От една страна, това са робството и страхът от турците, а, от друга - новите, актуални за цялото българско общество въпроси. Те се обсъждат активно с характерната за чичовците разпаленост и пристрастност. Всеки от персонажите се счита за изключително компетентен познавач на световната политика, на граматиката или поне за философ. Всеки от тях, разбира се, има своите пристрастия и лични позиции. Хаджи Смион, освен че е поклонник на „Американското” и се облича по „френската” мода, е „страшен политик” и философ. Подобен на него е Мичо Бейзадето, който е „чорбаджия и голям обожател на Русия”. Мирончо пък, наред с тъпаните и веселието, страшно обича и „възточния въпрос”. Техните разговори, в които често участват и другите персонажи, се въртят все около тези проблеми - какви са отношенията между Русия, Австрия, Прусия, франция, Англия, какви ходове предприемат техните дипломати и, разбира се - дали ще се разреши „възточния” въпрос, с други думи - дали Русия ще тръгне на война срещу Турция. Познанията им в тази сфера са смехотворни, защото са странна смесица от бегло дочути реални факти, произволни техни тълкувания и дори чисти суеверия. Не случайно чичовците свързват освобождаването на България с предсказанието на Мартин Задека, който на основата на нумерологичния прочит на изречението - „Турция ке падне”, получава годината 1876. Но дори и по този въпрос няма единомислие. Същото се отнася и до проблема за обособяването на самостоятелна българска екзархия - така нареченият черковен въпрос. Хаджи Смион е горещ привърженик на автокефалията (автокефалия - самостоятелна църква) и заявява: „...Толкова години се борим, аз вчера пак убеждавах Хаджи Анастасия да се отметне от патрика и му казах право в очите: ако си българин, българин бъди, господине, ако си грък, то...”. Но Мирончо веднага го прекъсва гневно: „Поврага ти черковния въпрос!... Попски и калугерски комедии. Ти гледай възточний въпрос, него. гледай ти!” В следващата глава - VI, пак същият персонаж, след като Хаджи Смион му съобщава чрез код новините, че „Филип трепи ли трепи „зелките” из Балкана...”, като добавя и своя коментар - „Аз както ми се варди, ще се освободим, но само турската сила, а?... Чорт! Па и тоя дяволски, като каиш, черковен въпрос не се решава... замотани работи...”, намръщено и гневно извиква- „Ти, Хаджи, да си блъскаш о главата тоя твой черковен въпрос!... Свобода, свобода, това ми дай ти, пак руският калъч ще свърши всичкото...”. Явно и Мирончо, който е доста войнствено настроен и в противовес на името си, никак не е мирен, подобно на останалите чичовци нито за момент дори не си представя възможността българите сами да се борят за освобождаването си, а разчита, че някой друг - в този случай Русия, ще им даде свободата. После разговорът между двамата с лекота преминава на друга - „философска” тема - трябва ли мъжът да се жени или не. В края на краищата достигат до наистина философския извод, че ако един мъж се ожени, то той става философ. Явно Вазов отново цели пародирането на модела на мислене на персонажите, който в никакъв случай не може да се откъсне от ежедневно-битовото. Същото се отнася и до сблъсъка на двете „партии” - волтерианци и елинисти. В него парадоксално на пръв поглед, но и напълно по чичовски маниер се вплита и „прение по правописанието”. Поводът също е смехотворен и незначителен - разговор за коня на Иван Болъшъка. Така базовите герои разкриват тази своя специфична дарба - „да правят от мухата слон”, както гласи народната мъдрост. На тази база е изградена главата „Волтерианци и елинисти”. В нея основните действащи лица са учителят Гатю и Иванчо Йотата. На втория от персонажите авторът отделя особено внимание и в предходните части на творбата. Той е не само горещ поклонник на „старината”, но в по-младите си години се е занимавал с „литературни занятия”. Той е твърде честолюбив човек, бои се от турците и взема активно участие във всички спорове, които се разгарят в Джаковото кафене. Иванчо „може да се препира успешно с учителя Гатя по филологията, с Хаджи Атанасия, който припознаваше още гръцкия патрик - по черковния въпрос, а с Хаджи Смиона, дори и с по-учени хора - по външната политика”.
Иванчо е горещ защитник на йотата (|), откъдето идва и прякорът му. Той храни гореща ненавист към учителя Гатю, който безпощадно изгонил йотата от училището и затова не пропуска възможността да се намеси в спора, който е започнал вече в Джаковото кафене. Иванчо Йотата взема страната на елинистите, които се оглавяват от Хаджи Анастасий, който му е опонент по черковния въпрос, но много по-голям враг на Иванчо е даскалът, който не признава йотата в правописа, а това кара персонажа да премине към другия лагер. Щом вижда това, Хаджи Смион, който въобще не е пристрастен към волтерианството, преминава на страната на волтерианската партия. Както винаги при всеки спор, подидаскал Мироновски остава неутрален. В разгорялото се прение постепенно взема връх Иванчо Йотата, но „на връх триумфа” изведнъж му хрумва да извика: „Долу Волтер! Долу гръцкият патрик!” Това променя превеса на силите. Въпреки всичко, въпросът както за правописанието, така и за волтерианството, остава в разговорите на чичовците, без окончателно разрешение.
Следващата глава - „Разходката”, поставя началото на връхната точка в сюжетното действие. Заплахата много от героите да бъдат арестувани от турците, за кратък момент генерира драматическа колизия, която дори има предпоставки да премине в трагическа, но Вазов я трансформира в комедия на ситуациите. Всички страхове на чичовците се оказват напразни, защото онова, което Иван Селямсъзът е предал на бея като прокламация, изобразяваща Филип Тотю, която уж Тарильомът бил залепил на вратата си, се оказва сатира, написана от чирака на Иванчо Йотата под негова диктовка, а изображението на нея - карикатура на Иван Селямсъзът. Това довежда до комическа развръзка.
В последната глава на повестта, озаглавена подчертано многозначително - „Епилог”, всъщност Вазов връща повествованието към онази точка, от която е започнало - спорът дали Селямсъзът и Тарильомът са достойни да бъдат епитропи, дори мястото на действието е същото - Джаковото кафене. Постепенно прението се прехвърля върху „възточния” въпрос. Мирончо, който си е взел поука от предишното „разтреперване на въздуха”, се опитва да въдвори мир, но напразно. Мичо Бейзадето се захваща, надвиквайки общата врява, да громи Турция. В този момент вратата се отваря и влиза онбашията. Веднага всички чичовци млъкват и се спотаяват. Така те отново разкриват своята двойнствена същност - храброст на думи и малодушие на дела, съчетани със страх от турците. Тази тяхна, до голяма степен робска психика, може би е една от основните причини, която определя странността в тяхното поведение. Те уж се стремят към освобождението на България, но предпочитат удобната несвобода, защото тя им осигурява едно съществуване, което е сиво и еднообразно, но явно напълно удовлетворяващо Вазовите чичовци.