Виж дали това за Потомка ще ти свърши някаква работа. Кратко е, но можеш да го "доукрасиш" и да се получи нещо...
Родът,семейството,традиция та,са най-важните неща,които човек научава още с раждането си и които му дават усещането за принадлежност към определени хора,определена земя,определен личен свят.
В стихосбирката на поетесата Елисавета Багряна,озаглавена “Вечната и святата”,има няколко творби,в които тя въплащава именно търсенето на личността си,на корените,от които идва българското й самочувствие.Вместо жената,покорна и посветена единствено на дома и семейството,в стихотворенията “Зов”,”Вик”,”Потомка”,п ед читателя се изправя лирическата героиняна Багряна,която се взира в себе си,в своя вътрешен свят и търси измененията на характера си.Тя иска да опознае себе си,за да разбере “стихиите”,които бушуват в кръвта й.И ги открива!За да разбере настоящето,трябва да се върне в миналото – там чертите на племето ще дадат отговор на въпроса:Коя съм аз?
Героинята на багряна е жена,в която “бие древна,скитническа,непокор на кръв”.Силна е тази кръв,щом се е предавала през поколенията,като е пренесла волността,свободолюбието,у поритостта на българката.
Да се чувства носителка на родовия корен,подхранван от прародителската кръв – такава е героинята в “Потомка”.С особена гордаст тя говори за онова,което се е случило някога,преди стотици години:
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен,светъл хан.
Непокорната прабългарка е изменила на рода и религията си,за да последва любимия.Така е смесила буйната сила на тъмното и светлото,в дено цяло.
Нали ние,днешните българи ,носим в себе си онова силно начало,което ни е дало смесването на два толкова различни народи.Може би на това дължим упорството и умението да оцеляваме през вековни изпитания.
Силата на родовата кръв!За Багряна тя е резултат от “греха ни пръв”,но може ли да се каже кое е греховно и кое праведно?
От тази буйна кръв лирическата героиня е наследила любовта към “необхватните с око поля”,тя обича да гледа ”конски бяг” и да се наслаждава на своя “волен глас,по вятъра разлян”.И това е прекрасно като живота,като свободата,като любовта!Следователно,от родория корен носим у себе си онова неповторима,което другите народи не притежават.Затова тъй гордо и с такава любов поетесата заявява:
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице земя.
От цялата творба блика заразяващ устрем,жизнелюбие и синовна привързаност към всичко родно.В мелодията и съдържанието на това стихотворение всеки българин открива нещо свое,близко,съкровенно-то е завладяващата сила но радовия корен.
Също и това...
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - „ПОТОМКА”
ГЛАСЪТ НА ОСВОБОДЕНАТА БЪЛГАРСКА ЖЕНА
Поезията на Елисавета Багряна е ярко художествено въплъщение на порасналото самосъзнание и самочув¬ствие наличността, характеризиращо 20-те години на XX век. Проникновено и въл¬нуващо поетесата разкрива образа на „вечната и свята” българска жена, която не приема тесните рамки на еснафския до¬машен бит. Тя е личност с многообразен и сложен живот.
Гласът на освободената от догми и пред¬разсъдъци българска жена силно, властно и жизнеутвърждаващо звучи в стихотворе¬нието „Потомка”. Багряна разкрива виталността на женската природа, обвързваща в едно цяло минало, настояще и бъдеще, като следва пулса на „непокорната” си кръв.
Заглавието на стихотворението поставя идейния акцент върху родовите корени, но първата строфа е антитезисна на тази идея: „Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот. ”
Знаците на историческата родова памет са визирани от Багряна като унищожена диря на времето в липсващите „прароди¬телски портрети", „фамилна родова книга” и „завети”. Лирическата героиня със своя¬та интуитивност, чувствителност и темперамент преодолява тази празнота на памет¬та, вслушвайки се в гласа на древната, скит¬ническа и непокорната своя кръв, отпра¬щащ я далеч назад във времето, чак до пър¬вородния Евин грях:
Но усещам, в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ми пръв.
Този гневен глас на вечността провокира непознаващата граници жизненост на Баг¬ряна, а мотивът за скитничеството - израз на волност и жизнелюбие, естествено се налага като лайтмотив в цялото й творчест¬во. В стихотворението „Потомка” той е обвързан и с идеята за историческа памет и приемственост между поколенията. Ето за¬що споменът за прабаба тъмноока в „сви¬лени шалвари и тюрбан”, дръзнала да спо¬дели чрез бягство любовта си с чуждестра¬нен светъл хан, не е изненадващ. Той е ес¬тествена връзка между настоящето на изповяданото от лирическата героиня и не¬говото поетично изживяване в образите от миналото, закодирали тази виталност.Деликатността на предположението, из¬разено чрез недоизказаното „може би”, е част от духовната противоречивост на по¬етесата. За нея гласът на освободената ви¬талност е силно усетено и осъзнато личностно извисяване. Това е естественият повик надуха.
Конският тропот, кънтял из крайдунав¬ските равнини, и вятърът, като съучастник в бягството на влюбените, са онези кос¬мически знаци за благословия, които Баг¬ряна улавя със свръхчувствителните си се¬тива. Именно затова в нея се разгаря обич към „необхватните с око поля”, към „кон¬ски бяг под плясъка на бича”, към „волен глас, по вятъра разлян”.
Последната строфа е самопреценката на Багряна, отново деликатно заявена: „Може би съм грешна и коварна, може би сред път ще се сломя... ”
Поетесата е категорична във вътрешната си убеденост, че е част от майката земя, на която се врича клетвено. Това извисява духа й над житейските неизбежни неудачи и слива човешкия й свят с космическия ри¬тъм не само на родната земя, но и на цяла¬та Вселена: „... аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице - земя. ”
Гласът на свободната българска жена, звучащ в стихотворението „Потомка”, по¬ражда размисли за изключителната сила на „вечната и свята” жена, чиято свещена ми¬сия е съхраняване на живота и неговата кра¬сота.
Това за "Скрити вопли"...
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - „СКРИТИВОПЛИ”
КОПНЕЖ ПО РОДНОТО
В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родното. Пример за „фабулна поезия”, творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоционална „лирическа повест” за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена атмосфера в него.
Копнежът по родното е обективиран в душевни състояния и преживявания, болезнен размисъл и в образни представи. В предметно отношение домът присъства в пространството на родното с проблемно натоварени ключови думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката. Стилизацията на образа носи внушения за сакралност на майчиното присъствие. Пространството на родното в поетичния унес на лирическия АЗ става свещено. Превръща се в олтар за душата, в „пристан и заслона” за скрития вопъл на духа.
Лирическият АЗ, който се слива с поета, а чрез „ти”-глаголните форми става и лирически говорител, изживява романтично нежно своята мечта по спокойствието и хармонията в родния дом, битуващи в детските му спомени.
Поетът не се е стремил към външни, словесни ефекти. Тишината и спокойствието в стихотворението са не само елементи от обстановката. Лирическият герой жадува, копнее да се потопи в техните живителни води:
Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.
Още тези първи стихове омайват, респектират и въздействат с плавността на словото, хармониращо с неуловимото оттегляне на светлината и настъпването на нощта. Във визуално отношение всичко е притаено, а в слухово - всичко е приглушено. Одухотвореният образ на нощта подготвя възприемането на най-характерното за майката, очакваща своя син, „печален странник”: нейната всеопрощаваща майчина прегръдка Този образ става осезателен и близък чрез израза, в който се повтарят метафорично и описателно форми от прилагателното „тих”: „тихи пазви тиха нощ разгръща”. От своя страна, възприемането на лирическия герой като победен от живота и по християнски смирен пред съдбата („смирено влязъл в стаята позната”), се подготвя от метафоричния израз „вечерта смирено гасне". Това смирение имплицитно преминава през следващите стихове и става определящо за самохарактеристиката „печален странник”, осъждаща отлъчието от родния дом, прекъсването на родовите корени, но и приобщаваща го към всички „скръбни и нещастни”. Така по косвен път се стига до внушението, че отдалечаването от бащиното огнище Като топос, съхраняващ родовите ценности, води индивида до вътрешна и житейска драма. Копнежът по родното е въвел лирическия герой в едно нереално време, несъществуващо - и най-драматичното - невъзможно за реализиране време на завръщане в бащината къща. Страхът от пробудата е намерил израз отново в повторени форми -сега на прилагателното „плах", употребени като метафора на трепетно очакване и на боязън да не бъде събудена приспаната действителност. Пътят към сбъдването на мечтата, минаващ през двора, назован от Дебелянов „тихия двор с белоцветните вишни” („Помниш ли, помниш ли...”), спира най-напред до къщния праг, един от нейните символно-метонимични образи. Поетът го намира като най-подходящо място за срещата, жадувана и от сина, и от майката. С този поетичен момент в стихотворението навлиза библейският мотив за завръщането на блудния син. Димчо Дебелянов го модифицира, но запазва най-същественото и най-значимото от него.Завръщането не предполага опрощение за сина, а вечно прощаване с родното. Завръщането е в спомена, а прощаването е в реалния поетичен миг на лирическия копнеж. Останалото в миналото, в пространството на спомена завръщане, което не може да се осъществи реално, изпълва с болка и страдание копнежа по родното.
Елегично е пожеланието на лирическия АЗ към самия себе си и своята душа, „печално странстваща” из пространството на родното, но само Като далечен и тъжен спомен:
Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Тези трогателни слова, скулптурно изваяли паметния миг, са сред най-съкровените и художествено най-силните текстове в българската поезия. Срещат се изстрадала майка и изстрадал син, но в тъжния копнеж на спомена. Нежното чувство е намерило образни еквиваленти. От страна на сина -в един жест: „сложил чело на безсилно рамо”, и в един неизречен, но сънуван порив към любов и майчина ласка - ненаситното, пречистващо душата повторение: „мамо, мамо”. А от страна на майката — бленуваната „усмивка блага".Поетът се е освободил от словесната разточителност.
Изобразената среща, сакрализираща майката, обаче не освобождава стиховете от драматичното, подтекстово присъстващо напрежение, напротив - засилва го, тъй като завръщането на сина е представено не Като начало на нов живот , а като нужда от духовно пречистване. Тази смислова тенденция се реализира и чрез тихата молитва пред „старата икона” в изпълнената с тишина позната стая. Чрез подтекстовото успоредяване между „старата” (в смисъл -майката) и „старата икона" поетът сакрализира майката и превръща „бащината къща” в храм. С лъчите на духовната чистота грее и синовната обич към майката Светликът умира, споменът чезне и остава копнежът по родното - неутолен и вечен като елегичен порив по трагично, невъзможно завръщане:
Аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина. О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!
В емблематичната за Дебеляновото поетично творчество елегия всичко е пречупено през душата на един нежен лирик, най-нежният в нашата поезия, затова в нея има повествование, но не и многословие В нейното творческо поле миражно се мярват само щрихи от обстановката, от споменно сливащите се образи на „майка и родина” и лирически герой. Поетическата висота, постигната от Димчо Дебелянов в стихотворението „Скрити вопли”, поставя творбата на първо място в лиричката му, предизвикала високата оценка на съвременника му Николай Райнов: „След като биде убит, ние го сложихме веднага редом с Ботьова и Яворова - и не сбъркахме. ” Не е сбъркал и Яворов, който още приживе вижда в младия Дебелянов най-надеждния от новото поколение поети, останал в литературната ни история като наистина голям поет.
И това също...
Художествената литература отразява действителността ,която винаги е вплетен идеалът ,мечтата.Художествената творба носи в себе си едновременно реалност и мечта ,настояще и бъдеще.В този смисъл сблъсъкът м/у идеали действителност в характерен и за българската литература.При всеки творец обаче резултатът от този сблъсък е различен.При Ботев той ражда идеята за революцията ,копнежа за саможертва ,при Вазов -мечтата за процъфтяваща България ,при Яворов -едно безмерно страдание. В чувствителната душа на Дебелянов противоречието м/у идеал и действителност резонира по съвсем друг начин.Епохата ,в която се формира поетът ,е белязана от продължителни в войни ,груб прагматизъм ,дехуманизация и бездуховност.Тази социално-историеска противоречивост има своите дълбоки художествено-естетически измерения в българската литература.Доминираща роля в жанрово отношение играе лирическото начало ,което провокира творческите търсения в сферата на индивидуалното и духовното.Заражда се ,достига своя апогей и върви към залез символизмът.Литературата ни е в навечерието на раждането на ново естетическо явление -поезията на Христо Смирненски.
Романтичен съзерцател и нежен лирик ,Дебелянов обладава вътрешен аристократизъм ,присъщ на самотния несретник.Страданието му не е артистична маска ,то е дълбоко човешко ,истинско.Всичко ,за което пише поетът ,е преживяно.Поезията му е един зов за повече хуманност и нравственост ,един неутолим копнеж по красотата и хармонията ,стремеж да се приобщи към хората и невъзможността да стори това.Така се ражда болката ,страданието на Дебеляновая лирически герой ,чийто най -характерни белези са меланхолията и тихата скръб.Лирическото изживяване показва отчужденост от реалността ,противоречие м/у поетовия идеал и действителността.
Сблъсъкът на прекрасната човешка личност на един благороден мечтател и творец на красотата със заобикалящия свят ,лишен от духовност и хуманност ,е трагичен.Той отеква болезнено в деликатната душа на родения поет ,за да намери израз в изящни елегии ,лирически песни ,които по своята естественост ,простота и прелест нямат равни на себе си в българската поезия.Художественият свят на Дебелянов е свят на блянове и копнежи ,на възвишени духовни пориви.Те изразяват дълбокото разочарование от студенината на града ,която лирическият "аз" е изпитал още при първите си съзнателни стъпки в живота.”Скръбният град" пречупва младежките пориви и властно налага своите бездушни норми:
"...Престани
да вярваш и да дириш-забранен е
на любовта плодът-и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.”
Огромната градска пустош се превръща в символ на човешко то обезличаване ,което убива красотата ,радостта ,желанието за живота.Градът внушава на героя идеята ,че адът и раят не са абстрактни понятия ,а съществуват тук ,на земята.Поетът щрихира урбанистичния пейзаж ,със зловещи очертания и този силуетен портрет обективира душевните преживявания на лирическия герой.С тънък психологически усет Дебелянов превръща тези няколко щриха в цялостна атмосфера.Смисловата натовареност на детайлите подчертава мъчителното изживяване на спомена за нерадостното детство:
"Как бяха скръбни мойте детски дни!
0, колко много сълзи спотаени!"
Тъжна ретроспекция в съзнанието на лирическия “аз”преминава в настоящето и това движение създава чувството за трагична обреченост и обнадежденост.Страданието на героя достига своя предел в отказа от спомените -”аз не искам нищо да си спомням”.Трагизмът се поражда от усещането за ограбеност -"мечтите ти навек ще бъдат пленни" ,а отчаяното приютяване на “бездомната” скръб в пустошта огромна”.Повторението на метафоричния глагол “бродя” утвърждава идеята за самотата и скитничеството на човешкия дух.Образът на бездомника в Дебеляновата поезия винаги се открива на контрастния фон на града.
Градът ,притаен в смълчаната нощ ,или изпълнен с веселие и глъч ,е враждебен и чужд.Кръговата композиция на стихотворението “Спи градът” затваря меланхоличното изживяване на героя в самотните часове на една нощ:
"Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми,ръми,ръми..."
Вътрешната драма се обуславя от съзнанието за зависимостта на човека от света вън от него и е характерна за цялата Дебелянова лирика.Трагичният сблъсък на героя с грубата действителност намира изход в принудителната самота и отчужденост.Конфликтът личност-общество като екзистенциална ситуация възпламенява чувството за излъган душевен празник ,за несбзднати мечти.Повторението на глагола “ръми” внушава монотонното ,сиво протичане на живота ,а етимологическата фигура "неверна -верен" изразява контрастните психически състояния на лирическия "аз".
Мотивът за нерадостната участ на бездомника ,който броди "самин" в многолюдния град ,е основен за творбите на Димчо Дебелянов.Неудовлетворени то от живота тласка поета към самопознание и преосмисляне на собственото битие.Той отхвърля посегателствата в/у вътрешните устои на личността и ,търси спасение в спомена и надеждата.Така се ражда Дебеляновият герой-неразбран несретник ,тъжен и морен “самин из тълпата огромна”.С голяма идейно-художествена сила се открива сблъсъкът м/у героя и обществото в стихотворшието “Миг”.Попаднал във вихъра на тълпата ,лирическият "аз" е обзет от неудържимия миг ,където няма нито пространство ,нито време:
"...нов суетен стремеж из тълпата ме тласна
мечтата смени безпощадна пробуда-
и ропот ,и смях в тишината нахлуха.
"Пиян е,безумен е!"-някои прошушна.
Аз станах - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех - Тълпата бе ледно-бездушна."
Творбата въвежда в драматизмана душевната борба ,в трагичните по своята безплодност лутания на духа.Човекът оттласнал се от жестоката бездушност на "тълпата" ,среща глухата безответност на "небето".Неизмеримото страдание остава в ничието пространство м/у "горе" и "долу" .
Дебелянов непрекъснато се стреми към хората ,търси човечност и красота ,приобщаване към света.Но всеки копнеж е последван от разочарование поетът ясно съзнава невъзможността да постигне хармония с външния свят ,и това предопределя чувството за съдбовност.Близостта на стих. “Миг” със символичното изкуство се проявява в езиковия изказ-абстрактен и условен.Тази условност не отнема яснотата на преживяването-лирическият герой е трагично раздвоен.Самотата е неговият угнетителен жребий ,наложен от вътрешно-противоречивото му съзнание:
"Аз умирам и светло се раждам-
разнолика,нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша"
/"Черна песен"/
Наследил конфликтността и усета за контраста от Яворов,Дебелянов търси двуяката същност на нещата.Поезията му е наситена с мъчителна диалектика-подтик за примирение с човешката участ.Дебеляновият лирически герой не само "по славейковски" търси вътрешно равновесие и е по "яворовски" неспокоен ,а примирява по особен начин драматизма и мъдростта.
Светлият фатализъм на поета го определя по-скоро като романтик ,отколкото като символист.Подобно на романтиците Димчо Дебелянов се приютява в спомена за чистото детство.Спомен и ,блян странно се преплитат в поезията му.Врщането "назад" е дълбоко желано ,изживяно като мечта ,бляновете са меланхолично озарени ,интонирани в кротки и сладостно-тьжни гами.Лирическият герой на поета а изцяло обсебен от носталгичния копнеж ,който го потапя в бленуваната хармония.Възкръсването на озарения от човечност и мило безгрижие детски свят ражда изящните елегии от цикъла “Скрити вопли”.Изпълнени с нежен лиризтьм и музикално-словесен финес ,те разкриват в дълбочина копнежа по родното огнище;
"Да се завърйеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни”
/”Скрити вопли"/
"Помниш ли,помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни ?"
/”Помниш ли...?"/
Лирическото събитие -завръщането в родния дом -преминава през вечерта ,прага ,стаята и достига до иконата /"Скрити вопли"/.Хармоничността на спомена ,представен като сън-мечта ,се отразява в отделните елементи на картината -края на деня ,житейския заник ,бащината къща като сетен пристан ,майката като последна възможност да се даде топлота.Стесняването на художественото пространство следва градацията на чувството ,нарастването на желанието за спокойствие и отмора.Развитието на емоционалното състояние е внушено чрез повторението на синтактичните конструкци /"Да се завърнеш...","Да те посрещне”,"Да чезнеш... "/ и смисловия нюанс на отделната дума/”смирено'',”приласкае",”пристан”,”заник” и. др.
Средищно място в условното пространство на спомена заема образът на майката ,застанала на прага.Подобно на Ботев и за Дебелянов майката е изповедник на сина в момента на обезверяване и умора Но Дебеляновата майка е не само опора за сина ,тя е изпълнена с нежност и безсилие едновременно.Нейната "усмивка блага" е последен "пристан и заслона" ,който връща на героя изгубената топлиа.Чрез майката се осъществява влизането в стаята и шепотно-молитвената изповед на лирическия "аз" пред иконата.Това движение на изображението от общото кьм конкретното задълбочава интимно-емоционалния тон ,засилва психологизма и вглъбяването в духовния мир на героя.Така се реализира екзистенциалната тема за разбитата човешка душа ,загубила опора и щастие в живота.
Образът на бездомния странник ни връща към мотива за страданието-самопознание в творчеството на Димчо Дебелянов.Духовна алтернатива е намерената родина -краен пристан за бродницата душа ,символ на спокойствие и духовна цялост.Пътуването на лирическия герой е завръщане -към чувството за родова приобщеност ,към забравената топлина на майчината ласка ,към мъдростта на старата икона.
С предупреждението на ясна графична обособеност идва несъразмерно мъничка поанта ,която драстично оголва фиктивността на една нереална и нереалистична творческа визия"
0,скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!"
На повърхността сякаш няма промяна.Взривът е протекъл дълбоко ,на психологическо и дори философско равнище.Няма връщане за героя ,безвъзвратно е пресечен коренът на неговата душевност в отмрелия евят на тиха семейна хармония и нравствена приобщеност.Затваряйки зад себе си двора с белоцветните вишни ,лирическият "аз" завинаги затваря пътя кьм душевното равновесие.
Лирическият герой на Дебелянов -подлага на съмнение света и неговите ценности ,копнее за духовна цялост и вътрешно равновесие-състояния ,оказали се невъзможни за модерната душа.Героят на Дебелянов е изминал сложния път на модерния човек ,отделил се е твърде много от Вазовото "Здрав съм син на здраво поколение".В такъв смисъл мотивът за пътя е мотив за връщана към родовото начало ,към корена ,но докосването до него е колкото успокоение толкова и болка от осъзнатата невъзможност на миналото.
И още...
Дебеляновата творба „Да се завърнеш...” е вътрешно огласена от скрития вопъл на лирическия герой по скръбния образ на родното. Той е свиден спомен за безвъзвратно отминалото време, което присъства като носталгия по роден дом и близки. Органичната връзка на човешкото съзнание със света на родното е неизповяданата тайна на сърцето, която е вътрешно емоционално ядро на пожеланието за завръщане в споменната реалност на родното. Тя е извикана от паметта, но и от душевната глъб на лирическия герой. Интимното послание на скрития вопъл е пронизано от лиричното прискърбие на осъзната печална участ. Лирическият герой е обречен на незавръщане, но сърцето пожелава досег до скъпия спомен за родното. Извиква неговия образ в гаснещата от тиха скръб човешка душа, „странстваща” сред залязващите отблясъци на скъпи спомени от миналото. Те създават молитвено настроение за духа на лирическия герой, който изплаква молбата си - скръбен вопъл на сърцето:
Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.
„Ронят" се спомените. Носталгията по света на родното се задълбочава. Проблясват мили образи, зримо е усещането за досег на съзнанието до съкровената тайна на сърцето. Споменът за бащината къща оживява при раздялата с последните припламващи светлини на отиващата си привечер. При „раздяла” с миговете на току що преживяно настояще се „завръща”миналото. То е „смирено” и с всеки изминал ден се отдалечава от мигновението на болката. Превръща се в постоянно усещане за тъга. Споменът за родното е изтъкан от настроения, акварелни полутонове на чувствата, приглушен стон и неясен смътен говор. Той е „тих пристан” за духа.
Деликатен е стихът на Дебелянов, извикал импресията на спомена, изваял сред скръбния „вечерен” декор от настроения образа на бащината къща - единствен „материален” знак сред поетичните видения на духа. Скръбта е ласкава и нежна, а припадащата нощ - съкровено интимна с усетите на родното. Вечерният здрач се стеле, споменът става плътен и осезаем. Докосва съзнанието и лирическият герой „потъва”сред ласкавото прискърбие на родната нощ. Тя е единствената символна среда за „реален” досег със сенките на миналото, Когато мракът отнема болката, пречиства тъгата, лекува от скръб душата.
Тъмният здрач на нощта е място за среща със света на родното, приласкал „скръбни и нещастни”. И душата притихва сред светлата скръб на неизплакания вопъл на сърцето. Смирена и пречистена е тъгата на изповедните слова:
Кат бреме хвърлил черната умора, що безутешни дни ти завещаха -ти с плахи стъпки да събудиш в двора пред гостенин очакван радост плаха.
Споменът „разговаря” с „отхвърлената” като тежко бреме просветлена скръб на сърцето. В този странен ,,договор”между минало и настояще лирическото съзнание на Дебеляновия герой заема средищно място. То е раздвоено между спомена и реалността. Лирическият герой присъства като наблюдател, но и като участник в „изповедите” на минало и настояще. Изживява скръбните настроения на печално „странстващата” душа в света на спомена и на „безутешните дни” от настоящия миг - живот. Радостта е „плаха”. Лирическият герой долавя „плахите” й „стъпки” в тишината. Те отекват сред тихото прискърбие на сърцето, което не вярва в реалността на събудения спомен. Чужда е радостта за сърцето на печалния странник. Отчужден и дистанциран от образа на родното, лирическият герой се любува на спомена. Той е чакан и желан „гостенин”-„радост плаха” - за сърцето, готово да се потопи в нереалността на миналото, да преживее миражната среща с родното. Затова и образът на „бащината къща”се отдалечава от споменната реалност на действието, акварелно избледняват лиричните й очертания в художественото пространство. Образът на „бащината къща”е заменен с „двора”— нова художествена среда за разгръщане на поетичното действие. Нов спомен е припламнал и нов образ се появява. В „двора” с „плахи стъпки” пристъпва миналото. Светът на родното е огласен от преживяната тиха радост, която е синоним на скрит вопъл, на неизповядана тъга и скръб. Контрастът е лирично филтриран от носталгичното настроение. То внушава усещането за ласка и нежно прискърбие „Черната"умора отстъпва пред „радостта плаха” на цялостния, вътрешно озарен от спомена, духовен свят на лирическия герой. Чезнат „безутешните дни”сред черно-бялата сянка на миналото, извикано в съзнанието, спомняно от сърцето и преживяно от духа.
Образът на родното е изваян от духовна светлина. В неговото художествено пространство „пристъпва” стръвната душа на лирическия герой. Той наблюдава отстрани своето „завръщане” в „бащината къща”. Участва в действието дистанцирано, изживява тихата радост от срещата с миналото, одухотворено от чакания и желан образ на майката. Той е нереален, но носи усещане за интимен досег до родното. Поетичното настроение с акварелна изящност очертава сред тъмния декор на припадащата нощ вече пожеланата, извикана от спомена, среща между майка и син:
Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Глаголната форма: „Да те пресрещне... ”, носи съкровената сила на изповядано скръбно желание, таено в сърцето на лирическия герой. Повелята на вопъла звучи като молитвен стон, в който поетичните фрагменти: „на прага”, „на безсилно рамо”, „в нейната усмивка блага”, превръщат в духовна реалност майчиното присъствие. То е най-същностният израз на родното. Духът е смирен пред вътрешното озарение на мисълта. Поетичното видение обгръща съзнанието. Отронват се изповедните слова на „радост плаха" във вечерната тишина: „мамо, мамо... ” Те са колкото реални, толкова и вътрешно пожелани - сякаш споменни. Имат силата да превръщат „видяното”от духовните сетива в зрима реалност, разгърната като образ на родното в душата. Мисълта търси духовния обем на миналото. Споменът е предметно „очертан”от „стаята позната”. От нейната художествена дълбина струи смиреният уют на стаена тъга, която изпълва с минорно настроение вътрешния обем на образа. Той е въплъщение на съкровеното, личното и интимното.
Лирическият герой следва миражните видения на съзнанието. Запазва се дистанцията между реалност и лирически спомен, оживял от прискърбието на духа. Третоличната форма на миналото причастие „влязъл” изразява дистанцията на лирическия герой от спомена за отминал щастлив миг от човешкия живот. Срещата с родното е „влизане" в света на споменната реалност, „потъване” в духовната радост на миналото. Но усещането за дистанция остава и отчуждението е реално болезнено и дълбоко ранимо. Сякаш лирическият герой „влиза” в тайната обител на душата си. Вълнението е потиснато, макар и разтърсващо:
Смирено влязъл в стаята позната, последна твоя пристан и заслона, да шъпнеш тихи думи в тишината, впил морен поглед в старата икона:
Смирение обгръща духа. Светлина струи от извикания образ на родното. Изповедният шепот: „мамо, мамо... ”, е „гласът” на неизплаканата тъга по света на родното. Неговият образ е в душата. „Завърнал” се е. Поетичният взор е обърнат навътре към духовните дълбини на мисълта. Лирическият герой се среща в обетования свят на душата си с образа на родното, Който приема лика на „старата икона”. Дълбоко вглъбен в спомена, духът е „впил морен поглед” в съкровената тайна на човешкото съзнание. Тя е свята! Никога неизплакана и неизповядана докрай, скръбта по родното, по„старата икона"е скрит вопъл на страдащата душа. Единствен свидетел е поетичната тъга на съзнанието. Лирическият герой изплаква съкровената тайна на сърцето си, която е скръбна участ на печалния „странник”:
А з дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина...
„Видяно” е бъдещето, изстрадано е миналото. Остава скръбното настояще, изповядано от вопъла на душата:
О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!