PDA

View Full Version : "Крадецат на праскови" - Възхвалата на визвишената



krisko95
01-30-2010, 16:44
Трябва ми ЛИС на тема "Крадецат на праскови" - Възхвалата на визвишената любов ако може помогнете ми

SmilezZz
01-30-2010, 16:59
Възхвала на възвишената любов в „Крадецът на праскови” от Емилиян Станев

Повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”, (издадена за пръв път през 1948 г.), е истински шедьовър на българската художествена проза. Сюжетът й е от Първата световна Война, но писателят прави асоциация със своята съвременност. Тревожните военни години тук възкръсват чрез трагизма на претворения от големия художник свят.
Детайлите на сюжета носят дълбока смислова изразителност, която се чете в изпитите страдалчески лица на военноплен¬ниците, в бедните, олющени къщи на Велико Търново, чиито граждани страдат от глад и безводие, в миризмите на оцет и плесен, в горчивия и кисел черен хляб с купони, в сиво-зеленикавите униформи на немските войни¬ци на фона на умореното от жега лято.
Потискащата глухота в замрялата околност на града и красивата като съновидение Елисавета - унила, самотна и скучаеща сред лятната омара на лозята - навяват меланхолия, тъга и предчувствие, че ще се случи нещо катастрофично. И тъмните, не-подвижни листа на ореха тук излъчват съ¬щата загрижена смълчаност и дълбока пе¬чал, каквато прозира от душата на стра¬дащата самотна красавица.
Живописецът Емилиян Станев рисува с топли пастелни тонове сухата, напукана зе¬мя, върху която лежат като траурни знаме¬на сенките на овощните дървета. Във великолепно и многобагрено оцветените картини е многостранно претворен тъжният лик на надвисналата над пропаст България. Историческите художествени реалности са като фон на покъртителната любовна дра¬ма на Елисавета и сръбския пленник.
„Виждах същото лятно уморено небе - пише авторът в експозицията на повестта - каквото висеше над тоя град и тогава, и в негова¬та празна, синкава бездна личеше същата неиз¬вестност да надвисне над страната.”
Един от символите на покрусена следво¬енна България 6 изобразения свят на Емилиян Станев тук е полковникът, чийто всест¬ранно изграден образ е и смешен в изкуственото си достолепие, и трагичен в историческата си обреченост. Полковникът, съп¬ругът на Елисавета, е хищник и едновремен¬но с това е жертва на собствената си хищност и на жестокото време, което го е съз¬дало. Този плещест и късоврат военен с очи остри и сиви като очите на рис, писателят превръща в символ на военщината и безду¬шието. Все по-злобно и по-отчаяно този ге¬рой се бори срещу поражението на страна¬та, все по-животинска става омразата му към сръбските пленници и ожесточението му към целия свят. Оскърбеното му нацио¬нално достойнство в погрешна посока тър¬си възмездие. Редица потресаващи изображения в „Крадецът на праскови”, Като например изображението на умиращите волове или на вързания за кол ястреб, който войниците хра¬нят „ с месо и котки, които ловят през време на обяда си”, красноречиво доказват сходствата между двете следвоенни епохи. Описани¬ята на одрипавялата и гладна войска, на раз¬вихрилите се спекула и корупция в тила, на „патриотичните” статии и позивите по вестниците - цялата обществено-политическа обстановка, възкресена в повестта, със своя ярък и конкретен колорит, ни на¬помня аналогичните следвоенни епохи.
„Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото” - Казва писателят, илюстрирайки трагичната повторяемост на нацио¬налната ни история.
Докато образът на полковника е символ на мрачното съвремие на Емилиян Станев, то образът на неговата съпруга Елисавета сим¬волизира всеотдайната женска любов, пори¬вите към смислено съществуване, дълбоко заложени в националните морални устои.
Самотна и нещастна, Елисавета мъчител¬но доживява своята печална младост в коли-бата на лозето, съзерцавайки природата, на¬пълно безразлична и отчуждена от „патрио-тичните” екзалтации на полковника. Случай¬ната й среща с младия и красив сръбски военнопленник Йован преобръща живота й, преражда душата й. От момента на влюбване¬то на двамата герои започва и завръзката на действието, което става все по-напрегна¬то и стремително развиващо се. Това е дейс¬твие на преживяванията, на душевните със¬тояния на Елисавета и Йован, а не на сюжетната интрига. Психологическият анализ над пробудената от любовта личност ста¬ва все по-вглъбен.
Емилиян Станев ни запознава с Елисавета още в експозицията на повестта, когато поетично пресъздава личните си детски спо¬мени от нея. Детското му въображение я е приемало като фея от неземния, магьоснически свят на приказките. Дълбоките сини очи, излъчващи мека светлина и тъга, злат¬ните й къдрици, красивата походка на това прекрасно видение от миналото, ярко конт¬растира с грозните картини на войната.
Още в началото на творбата Елисавета се налага с красотата си и като отрицание на военната разруха и грозота. В продължение на цялото повествование писателят е вгледан в жадната й за любов душа, в надеждите й за бъдещето, в развитието на цен¬ностната система на личността й. Вът¬решната борба между разума и любовта В нея засилва драматизма на сюжетното дейс¬твие, което все по-дълбоко навлиза в света на героите. Изразителността на психологическия рисунък пресъздава нейната отчаяна любов като вдъхваща й кураж и сили за побеждаване на страха, на предразсъдъците,на еснафския морал... Емилиян Станев следи всеки трепет на сърцето на своята герои¬ня и във всеки дребен детайл открива преживяванията й, пресътворява ги осезаеми, емоционално внушителни. Бунтът на Елисавета срещу фалшивия еснафски морал, сре¬щу недостойно спечеленото материално благополучие, срещу грубостта и бездуховността на полковника и на неговия свят, е бунт на пробудената чрез любовта душа, устремена към пълноценно съдържателно съ-ществуване. Емилиян Станев разкрива възраждащата сила на любовта, на любовната магия, която преобразява и одухотворява.
С поетическо вдъхновение са създадени всекидневните срещи на двамата влюбени край липата в лозето. Изпълнени с благодарност и обич към света и към природата, Елисавета и сръбският пленник все по-силно и по-пълно преживяват духовното си възкресение Опияняват се от душевната си близост, изви¬сяват се до красотата и хармонията на веч¬ната природа.
Коренно преобразена, Елисавета одухот¬ворява околната природа, предметите, тъмните листа на липата, стръкчетата трева, черничевите дървета, земята, вър¬ху която са седели с любимия. Нощем тя скита в тъмнината и отново преживява любовните си срещи. Тази друга Елисавета е самоуверена, силна, решена на всичко, за да тръгне завинаги с човека, когото обича. Полковникът, усетил отчуждението и омраза¬та на жена си, разтревожен от преобразяването й, тръгва през нощта да я търси. В сблъсъка им се разкрива полюсното различие между нейната разцъфнала душа и неговата жалка душевна опустошеност.
Сюжетното действие на повестта стре¬мително се доближава до развръзката. Ели¬савета вече не може да живее сред предиш¬ната пустош и самота; спомените от пре¬дишния й брачен живот я измъчват и потискат. За нея няма връщане назад. Любовта й я е изтръгнала завинаги от зависимостта на миналите спомени. В душата си тя окончателно се е разделила с миналото и с полковника. Но настъпващата есен носи мрачни предчувствия, засилва тревогата у влюбе¬ните, вещае смъртна опасност.
Развръзката на личната драма: грозното убийство на пленника и самоубийството на Елисавета, съвпадат с националната катас¬трофа и зловещия край на войната. Преждевременно покосената младост на влюбе¬ните, устремени към красотата и духовно¬то извисяване, е неизбежна последица от войната. Стремящата се към божествените хоризонти личност трябва да загине - сякаш, за да изкупи трагичната вина на на¬цията. Моралната победа на любовта над сти¬хиите на разрушението придава на финала на повестта жизнеутвърждаващо звучене. Обществото, въвлечено във война, убива двамата влюбени, когато са най-устреме¬ни към своя човешки идеал, и със смъртта си обезсмъртяват жизнения си подвиг.
В тази великолепна повест Емилиян Ста¬нев съсредоточава вниманието си върху вечния проблем за любовта между хората, кога¬то времето съвсем не предразполага към любов. Тук самата сюжетна ситуация звучи като химн и възхвала на любовта. Всички външни обстоятелства разделят двамата влюбени герои. Между тях няма мостове в атмосферата на подозрение, ненавист, жестокост. Между тях съществуват непрео¬долими външни препятствия, но любовта им е толкова силна, дълбока и всепоглъщаща, че побеждава и еснафския морал, и стремежа към спокойствие и благополучие, побеждава дори смъртта. Защото тяхната смърт, чрез най-великото човешко и божествено чувство, е път към безсмъртието на души¬те им.
Новата за разказвача Емилиян Станев идея за величието и могъществото на любовта, диктува нови художествени средства за осъществяването й. Драматични¬те човешки съдби тук налагат разгърната композиция, епическо изображение на съби¬тията. Виртуозният майстор на късия разказ (за пръв път Емилиян Станев пише по¬вест) постига съвършено обединяване на отделните епизоди б едно органично цялос¬тно повествование.
Непосредственото авторово участие в експозицията, където разказът се боди от първо лице, определя основния лирико-експресивен тон на повестта. След това нарацията става полифонична - всеки от геро¬ите заговаря със своя глас (полковникът, Ели¬савета, сръбският пленник Йован, учите¬лят, войникът, пазачът на градината), но авторовото присъствие не се губи, остава скрито във вътрешната емоционална структура, в субективната оценка на съ-битията и преживелиците, във внушение¬то на значимата идея. Личната драма е свързана с обществената; интимната тра¬гедия прераства в национална, добива сил¬но обществено звучене. Колоритът в де¬тайлите от националния декор (глада, ми¬зерията, привидното еснафско спокойствие, окончателното разпадане на патриар¬халния бит.,.) засилва субективния творчески замисъл на Емилиян Станев. Повестта „Крадецът на праскови” защитава идея¬та за изчезналото патриархално благополу¬чие на някогашна България; прераства в символ на идващата нова антихуманна епо¬ха, когато ще вилнее омразата и жестокостта, но голямата човешка любов няма да бъде унищожена, защото любобта е без-смъртна.